Артър Кларк
Втора одисея: 2010 (37)

Отчуждение

„… истински съжалявам, стари приятелю, че именно аз ти изпращам такава лоша вест, ала Керълайн ме помоли, а ти знаеш какво изпитвам и към двама ви.

Освен това, мисля, че няма да е кой знае каква изненада. Някои от забележките, които ми направи миналата година, го намекваха… сам знаеш колко бе огорчена, когато ти излетя от Земята.

Не, не мисля, че съществува друг. Ако имаше, тя щеше да ми каже… Но рано или късно — е, в края на краищата тя е привлекателна млада жена.

Крис е добре и, разбира се, не знае какво става. Поне той няма да страда. Твърде е малък, за да разбере, а децата са невероятно… еластични — само минута, трябва да намеря точната дума… да, гъвкави.

А сега нещата, които не са от такава важност за теб. Всички продължават да се опитват да обясняват детонацията на бомбата като случайност, но, разбира се, никой не вярва. Ала тъй като нищо повече не се случи, общата истерия отшумя; останахме си с онова, което един от вашите коментатори нарече «Синдром-на-Оглеждането».

А някой изнамери стогодишно стихотворение, което толкова добре обобщава ситуацията, че всички го цитират. Отнася се за последните дни на Римската империя и действието се развива пред портите на някакъв град, чиито обитатели очакват нашествениците да пристигнат. Императорът и свитата му са се строили, облечени в най-скъпите си тоги, готови с речите си за посрещането. Сенатът е затворен, защото какъвто и закон да приеме днес, то утре той ще бъде отменен от новите господари.

Тъкмо тогава пристига ужасната новина от границата. «Няма никакви нашественици.» Комитетът по посрещането се разтурва; всички се връщат по домовете си, мърморейки разочаровано: «Какво ли ще стане с нас сега? Тези хора все пак бяха някакво разрешение.»

Само една малка промяна и стихотворението ще бъде съвсем подходящо за нашия случай. Озаглавено е «В очакване на варварите» но в нашия случай варварите сме ние. При това знаем какво точно очакваме, но каквото и да е, със сигурност не е пристигнало.

И още нещо. Чу ли, че майката на командир Боумън почина само няколко дни, след като онова нещо дойде на Земята? Странно съвпадение, но хората в старческия дом говорят, че не е проявила и най-слаб интерес към новината, така че не би могла да я засегне.“

Флойд изключи записа. Димитри беше прав; той не бе изненадан. Ала това нямаше никакво значение; болката бе много силна.

Но какво би могъл да стори? Ако бе отказал да напусне Земята — както се бе надявала Керълайн, — цял живот щеше да чувства вина и празнота. Това щеше да отрови брака му; по-добре бе да скъсат сега, когато физическото разстояние притъпяваше болката от раздялата. (Наистина ли? В някои отношения се получаваше дори по-лошо.) Ала дългът бе по-важен, както и усещането, че си част от група хора, посветили се на една цел.

И така, Джеси Боумън си бе отишла. Може би това бе още една причина да изпитва вина. Той бе допринесъл да отнемат единствения й останал син, а това неизбежно бе спомогнало да развие психическо разстройство. И в същия миг си спомни за спора, започнат от Уолтър Кърноу по същия въпрос.

— Защо избра Дейв Боумън? Винаги ми е правил впечатление на студенокръвен — не искам да кажа недружелюбен, но колчем влезеше в стаята, температурата като че ли падаше с десет градуса.

— Това е една от причините, поради която го избрахме. Няма семейни връзки, само майка, която не вижда твърде често. Човек, когото можеш да изпратиш на дълго пътуване с неизвестен край.

— И защо е такъв?

— Може би психолозите ще ти кажат. Разбира се, видях доклада му, но това бе тъй отдавна. Имаше някаква история около брат му, който бил убит, а баща му починал малко след това при катастрофа с една от първите совалки. Не биваше да ти го казвам, но сега наистина вече няма значение.

Нямаше значение; ала бе интересно. Флойд почти завиждаше на Дейвид Боумън, пристигнал на това същото място като свободен човек, необременен с емоционални връзки със Земята.

Всъщност се мамеше. Дори когато болката стисна сърцето му като в менгеме, онова, което чувстваше към Дейвид Боумън, не бе завист, а жалост.