Лари Нивън
Свят извън времето (39)

2

Наблюдаваха преминаването на Уран от покрива на най-високата сграда.

Планетата беше значително по-малка, отколкото е била по времето, когато Корбел се е родил. Двигателят й бе изгубил предишната си ефикасност, издухвайки надалеч мегатони от планетната атмосфера, по време на хилядолетията безчислени опити за маневриране. Един газов гигант минаваше на два милиона мили от Земята.

Беше огромен. Сияеше ослепително, съвсем ниско над хоризонта: бяло полукълбо с бледорозов оттенък, опасано и обвито от бури; чиято нощна страна чернееше на фона на звездите. От тъмния й края се подаваше тънък, но ярък виолетово-бял пламък, протягаше се към звездите, където се губеше, озарявайки нощната страна. Пламъкът растеше, разширяваше се и се обагряше в червено, преди да се изгуби съвсем.

Мирели-Лира произнесе нещо, което прозвуча като нежна музика. Нищо чудно, че бе подчинявала толкова много мъже на волята си. „Величествено“ — преведе автоматът с познатия старчески глас. Бялото й наметало беше като неясна бледа сянка в мрака. Корбел стоеше недалеч зад нея. Страхуваше се повече от нея сега, когато вече не беше само една сбръчкана от старост жена. Смело можеше да се твърди, че съдбата на света сега е в ръцете на Норна.

Тази вечер Корбел беше особено неспокоен.

Вдигна шлема в ръцете си и заговори:

— Пирса, как върви? — Почака малко, но отговорът не идваше… и не идваше…

— Пилците, нали знаеш, кога ги броят? — Гласът на автопилота прозвуча необичайно спокойно. — Най-трудното беше да се изчисли нова орбита, която да не пресича пътя на луната, но вече го направих. Новата орбита на Земята ще е леко ексцентрична. Средната температура ще варира с десет градуса по-ниско от преди.

— И това е добре. — Корбел остави шлема. Но само след две минути отново му се дощя да се свърже с Пирса. Гледката на приближаващата се гигантска планета не беше величествена, а ужасяваща.

Но ето че тя отново го повтори:

— Величествено. Като си помислиш само, до какви висини е била стигнала в развитието си Държавата! А сега са останали само диваци.

— Пак ще си ги възвърнем — утеши я той, а после се разсмя гръмогласно. — Гординг няма представа, че подготвя в Диктаград демографски взрив. Само след три хиляди години отново ще строим междузвездни кораби. Ще имаме нужда от тях. Земята ще е пренаселена.

— Виж, за това не се сетих. А Гординг вероятно се е досетил. Наистина ли вярваш, че диктите ще дойдат тук? Все пак, зад гърба си имат милион годишно робство…

— Ще трябва да дойдат. — Обмислил бе всичко в най-малки подробности. — Само след няколко месеца нос Хорн и град Четири ще се озоват в Темперираната зона. Ще можем да засадим тези места със същите растения, които се срещат в Антарктида, стига да ги пренесем. Антарктика ще бъде доста по-студена, отколкото предполагат Момчетата. Идущите шест години на тъмнина ще трябва да се сгушат в Сараш-Зилиш. А през това време диктите ще се настанят тук.

— Да, добре ще е ако Момчетата ни оставят на мира. Но нали твърдиш, че били страшно интелигентни. Ами ако ни нападнат веднага?

— Да изчакат само няколко месеца и ще видиш каква изненада ще им поднесем! Дотогава Пирса ще е в орбита около нас. Той не ти ли каза? Има едно устройство, с което може да им види сметката отгоре, докато пресичат океана. А те ще помислят, че са Момичетата. И ще се помъчат да изтрият от лицето на Земята хималайските долини и Охотско море. А почакат ли още малко ще започнат дъждовете… много вода ще се излее, когато Земята започне да изстива. Диктаград вероятно ще бъде потопен. Момчетата ще решат, че диктите са се издавили.

От повърхността на Уран бликна виолетово-бял пламък. Сложен беше пътят на Пирса след луните на Юпитер. Нощта блестеше от безброй светлини: дневната страна на Уран, пламъкът, бликащ откъм нощната страна, Юпитер и кръжащия около него рояк спътници. Въздухът беше горещ и влажен, ухаеше на нещо странно и рядко, на цвете или разцъфнало дръвче. Корбел се зачуди откъде ли идва. Да не беше започнал любовния период на китовете? Чистият въздух го удари в главата.

— Корбел?

— Да?

— А какво ще стане, ако диктите предпочетат тихата и кротка старост?

В тъмнината едва различи дяволитата й усмивка. Дяволита ли? Това беше същата онази злонамерена усмивка, само че бръчките вече ги нямаше. А може би и преди е била дяволита?

— Дори и тогава, не ще имат друг избор. — Хрумна му още нещо и той добави. — Искат или не, ще трябва да се преместят тук. Що се отнася до безсмъртието, това вече ще решат сами.

В края на краищата, Корбел се бе старал за тяхно добро. Дано да не греша! Защото, ако след сто години например се окаже, че не съм бил прав, ще бъда жив за да го чуя.

Сянката в тъмнината го запита:

— Как мислиш, дали мъжете-дикти ще ме намират за хубава?

— Да. Не само хубава, но и екзотична. Щом жените им ме харесваха, няма начин мъжете да не харесват теб.

Тя се извърна към него.

— А ти смяташ ли, че съм красива?

— Нали знаеш, че не изпитвам особено влечение към…

— Това не е отговор! — прекъсна го тя. — Не ти пречеше да се въргаляш с техните жени!

Той отстъпи назад.

— Да ти призная честно, от край време изпитвам страх пред красивите жени. И от тебе също. Ако питаш подсъзнанието ми, все едно че още носиш твоето сребърно бастунче.

— Корбел, осъзнаваш добре, че диктите може и да не понесат промяната в биологичния ритъм. Слънцето изгрява всяка сутрин над град Четири, през цялата година. — Тя го докосна по рамото. — А дори и да надживеят промените, ние с теб ще сме единствените човешки същества. Ако умрем без да оставим потомство…

Искаше да се свие в черупката си, но същевременно нещо в него го подканяше да я доближи. Накрая реши да не обръща внимание и на двете желания.

— Не бързай толкова. Нищо чудно някои от жените-дикти вече да носят в себе си моето потомство. Така ще разберем дали все още принадлежат на човешкия род. Но дори да не са част от него, поне стоят близо.

— Хайде да се прибираме. Задушно е… — Той вдигна ръка към светещия в небето нашественик, но тя го задърпа. — Ако падне върху Земята, нима би желал да гледаш?

— Да. — Но Корбел вдигна шлема и я последва. Отдавна не носеше със себе си сребристото бастунче. Единственото, с което можеше да го заплаши, беше планета, десет пъти по-голяма от Земята.

В асансьора беше прохладно. Вентилацията работеше. Все още се чувстваше с опънати нерви, дали заради приближаването на Уран, или пък от близостта на Норна… Той подсмръкна и преглътна надигащия се в него смях. Ето значи, какво беше подушил на покрива. Никога досега не беше си слагала парфюм.

Качулката й беше отметната назад. Косата й имаше екзотичен изглед: дълга, снежнобяла, разпиляна над огненочервеното наметало. Само бледи следи бяха останали от предишните старчески бръчки. Гърдите й бяха… екзотични, да, приповдигнати, заострени, примамливо оформени под наметалото. Какво щяха да видят в нея диктите — изострена чувствителност, или животинска невъздържаност?

Искаше я. Желанието се надигаше в него като зараждаща се лудост и това го плашеше още повече.

— Парфюм, значи — рече той, но гласът му беше пресипнал.

— Да — отвърна тя. — Не те ли е срам, да ме принуждаваш на подобни методи. Ако ти доставя удоволствие да подронваш гордостта ми, смятай че си успял.

— Нищо не разбирам!

— Феромони. Промених организма си така, че да продуцирам феромони, които да въздействат на сексуалното ти влечение. Феромоните са биохимичните знаци на общуване. — Тя пристъпи напред и сложи ръце на раменете му. — Нима смяташ, че съм искала да стане така…

Но докосването й беше последната капка, за да прелее чашата.

Наметалото й не беше закопчано, с изключение на една връзка и той я скъса. Повече се забави с набедрената си превръзка, защото ръцете му трепереха и накрая зави от яд. Наложи се тя да му помогне. Облада я направо на пода на асансьора, бързо и страстно. Може би й причини болка. Може би искаше да й причини.

Дъхът от парфюма го удари в главата. Нямаше време да търси промените в тялото й. Разгледа я едва когато свършиха. Изминалите петдесет хиляди години бяха оставили неумолимия си отпечатък. Краката, тялото, всички пропорции бяха по-масивни от общоприетите представи за красота през 1970 година. Очите й бяха тайнствени и загадъчни… а устата й пълна и чувствена. Облада я повторно. Не му се противеше, но и не се забавляваше. По-скоро изглеждаше уплашена от огъня, който бе разпалила.

Едва сега Корбел се успокои. Излязоха от кабината на асансьора и се изтегнаха на мекия килим. Третият път тя се качи върху него. Опита се да остави инициативата на нея, да си отдъхне, но когато всичко свърши забеляза следи от пръстите си по кожата й.

— Добре ли си? — запита я леко задъхан.

Норна се засмя. Седнала отгоре му, тя разроши косите му с ръка.

— Аз съм млада. И здрава.

— Използвала си афродизиак.

— Да. Афродизиак. Идеята за феромоните принадлежеше на Пирса.

— Какво? Пирса? Ще го убия! Той… и ти! Вие двамата ме използвате сякаш съм вързоп от рефлекси! — Плачеше му се от яд. — А не като същество, способно да мисли. Така постъпваше и преди с проклетото ти бастунче.

— Забрави бастунчето. Трябва да имаме деца. Ние сме последните. Какво искаш от мен, Корбел?

— Не зная. Попитай ме отново, когато ми проработи главата. Искам да видя сметката на Пирса, а също и на контрольора Пирс. Дали ще се самоубие, ако му наредиш?

— Ще направи каквото трябва. С други думи, ще създаде отново Държавата. Корбел, феромоните не са ли за предпочитане пред бастуна? Кажи де?

— Добре де, за предпочитане са, естествено.

— Тогава, какво повече искаш? Ще ме любиш ли без тяхна помощ? Да кажа ли на Пирса, че желая да изпълни предпочитанията ти?

Искаше да го направи с Мирабела. И всичко да бъде както преди — вечеря в някой ресторант, препоръчан от приятели, след това чаша отлежало бренди и да си легнат в голямото легло. Бяха си купили водно легло малко преди туморът да се захване с тялото му. А ето че сега лежеше по гръб на килима, в коридора пред асансьора, с най-странната от всички странни жени.

— Причината не е в теб — рече й той. — Искам да си ида у дома.

Тя поклати глава.

— И аз бих искала да си ида у дома. Но не можем. Ще трябва да построим нов дом.

И вече сме се захванали, помисли си Корбел. Може би резултатът ще е доста добър.

— Дори любовните истории се различават една от друга — промърмори замислено той. — Феромони! Божичко, какъв способ да спасим света. Не можеш ли поне да промениш проклетата машина, та да превежда с твоя глас?

— Добре. Още утре — отвърна му старческият глас.

— И ако държиш да запазя разсъдъка си, предай ми контрола над Пирса. Омръзна ми да се разпорежда с моя живот.

— Сега ли?

— Утре. — Имаше още нещо, което би искал да направи. Мечтаеше да стисне проклетото сребърно бастунче и да го натроши с няколко удара в черепната кутия на Пирса. Но както Пирса, така и бастуна можеха да им потрябват срещу Момчетата, ако се появят тук по-рано от предвиденото.

Той се надигна и потърси превръзката… после се отказа, притисна се в тялото на Мирели-Лира и вдъхна от аромата й. Уран вероятно вече беше ги беше подминал и Земята се носеше към своята нова орбита, а спасяването на света можеше да изчака до утре. Защо пък да не използват предимствата на парфюма от феромони, разбира се в малки дози и когато е необходимо…