Лари Нивън
Свят извън времето (24)

2

На североизток небето посивяваше, но на северозапад беше черно и в мрака грееше една-единствена звезда. Корбел я наблюдаваше вече няколко нощи подред. Звездата не блещукаше нито се преместваше спрямо останалите звезди в небето. Следователно беше планета, масивно слабо осветено космическо тяло, вероятно онзи свят, чиято коса орбита бе объркала представите на Пирса.

Но сега планетата проблясваше и беше значително по-ярка. Корбел премигна. Може би си въобразяваше? Ето че звездата започна да избледнява в зараждащата се зора… и Корбел притвори очи. Не искаше да се събужда. Пък и нямаше никакъв смисъл да става рано. Не беше гладен и се чувстваше съвсем удобно.

През изминалите двадесет дни беше научил много за празния град, но имаше и загадъчни неща, които все още предстоеше да разкрие. Оборудва своя лагер с всички възможни удобства. Разполагаше с огнище, съд за готвене и колата като последно убежище. Имаше инструменти — с помощта на скалпела бе издялал дори прибори за хранене. От дрехи не се нуждаеше. Вече два дни се учеше да хвърля камъни и като награда бе уцелил една малка катеричка. Вчера уби поредната гигантска пуйка, третата по ред.

Имаше с какво да се похвали.

Обзет от неясна тревога, той се намести в леглото.

Корбел архитектът и Корбел междузвездният изследовател бяха починали отдавна. Обзет от гордост и самолюбие се бе нарекъл голия дивак, но не беше и такъв. Защото дивакът бе обвързан с дълг към своето племе, както и племето към него. Имаше своите легенди, песни, танци, правила на поведение, позволени и забранени жени, място, където да остарее… а Корбел бе съвсем сам. Дори огъня бе създал с помощта на една свръхмодерна фурна. Имаше с какво да се храни — почти всичко, до което се докосваше, ставаше за ядене.

Ама и парка си го биваше. В началото сигурно е представлявал просторна и плодородна плантация. Ферма, обкръжена от град. Най-странното бе, че котешките опашки, макар и декоративни, бяха оцелели. Въпреки хищниците.

Обречени градове. Мирели-Лира му бе разказала, че тук, в земите далеч от владенията на Момичетата, Момчетата били издигнали своите градове, покрити с куполи. Нищо чудно, че Сараш-Зилиш е опустял — бил е създаден да издържа на студ и мразовит вятър, а не на непоносими горещини. Що се отнася до „парка“, едва ли е изглеждал толкова цветущ, когато зад пределите на града е върлувала люта зима.

Момичетата властвали в небето и контролирали земната орбита. И накрая някъде допуснали грешка. Какво ли е превърнало Юпитер в малко слънце? Каквото и да е — заварило е Момичетата неподготвени. А впоследствие територията на Момчетата е станала обитаема, докато тази на Момичетата се е превърнала в безводна пустиня, нарушавайки създаденото в продължение на десетки хиляди години равновесие.

Корбел се намести отново, после седна. Настоящето бе онова, за което трябваше да мисли…

Три котешки опашки бяха нападнали запасите му от месо. Още щом скочи погледнаха уплашено към него. Корбел понечи да се нахвърли върху тях, сетне се отказа. Животните бяха отделили само суровото месо, а пушеното и печеното не бяха докоснали. Имаше достатъчно и за него.

Не откъсваха очи от него: три змии със сънливи котешки лица, покрити с мека кафява козина с оранжеви шарки. Корбел се усмихна и им махна гостоприемно с ръка. Като че ли го разбраха, защото продължиха да се хранят.

Закуска: изяде един плод, къс пушено месо и си помисли с тъга за чашка кафе. След това се погрижи за огъня. Въпреки възрастта си и последните дни на активна употреба, скалпелът беше остър като бръснач. Наложи се да се отдалечи навътре в гората, за да намери сухи съчки. Почувства се добре от разходката. Десетилетията, прекарани в хибернационната камера, му бяха подействали далеч по-добре, отколкото би могъл да се надява — а и животът сред дивата природа бързо възстановяваше силите му. Взе второто кошче, напълни го с вода от близкото езерце, където вероятно е имало фонтан, отнесе го обратно и го нагласи над огъня.

Отряза няколко къса месо и ги постави във водата. Някои от късовете носеха белези от зъбите на котешките опашки, имаше ги и по костите. Докато водата се топлеше, той се отправи да събере корени, за да подправи супата. Картофи и моркови. За съжаление не бе открил нищо, което да напомня вкуса на лука. Добави малко фасул и експериментално — резен грейпфрут. Разбърка супата с дървена вилица.

Както обикновено, по обед притъмня. Корбел се излегна да подремне. Твърдата земя го убиваше неприятно. Беше потиснат и не можеше да разбере защо…

Но изведнъж се досети.

Последният ден на лагерния излет. Беше отслабнал, преместил бе колана с две дупки навътре, нагледал се бе на красиви пейзажи, но пътеките бяха претъпкани с разни досадници и това го изнервяше. И въпреки всичко беше прекарал чудесно. А сега трябваше да се връща на работа…

Мирели-Лира знаеше къде се намира.

Чувстваше се по-здрав от всякога. Можеше да преживее цяла юпитерова година, ако нищо не го убие и тази мисъл се нравеше на туриста в него. Побърканата старица му бе обещала срок от една година, една стара земна година. Каквото и да се криеше зад това обещание, всеки разумен човек би избрал джунглата.

Но може ли човек да оцелее в джунглата отвъд пределите на Сараш-Зилиш? Корбел бе пристигнал в Антарктида в началото на пролетта, или в края на годишния цикъл, равен на дванадесет земни години. След една или две земни години климатът можеше да е далеч по-топъл. Или по-студен.

Защото планетата, на която се намираше, бе запазила наклона на своята ос и се завърташе за двайсет и четири часа. Странно че Момичетата не бяха го променили… но може би бяха привързани към традициите. Още по-странно бе, че не бяха отдалечили орбитата на Земята от постепенно затоплящия се Юпитер. Корбел се безпокоеше само от едно: ако светът стане по-студен, едва ли би оцелял в него без подходящо облекло, а в безконечната нощ би изгубил разсъдък.

Димът от огъня се примесваше с мириса на сварената супа.

Глупаво бе да живее в постоянна тревога. Разполагаше с цяла година. Би могъл да се отправи на изследователска експедиция към далечните покрайнини на града. Като запази лагера си тук. Каквото и да се криеше отвъд пределите на разрушения купол, заслужаваше си да го види. Но не крие ли опасности подобна експедиция? Ами ако се отдалечи твърде много от руините на Сараш-Зилиш?

Една безкрайна ваканция. Имаше нужда от нея. Във втория си живот Корбел Модел II се беше сблъскал с достатъчно шокове от бъдещето, колкото да пометат цял град натъпкан с Алвин Тофлеровци^[1].

Утре, тогава. Ще откара колата до болницата. От там до отвора в купола е съвсем малко. А след това ще навлезе в дивата джунгла, въоръжен с копие и с колкото може да носи запас от храна.

Прехвърли част от горящите въглени в металното кошче. После се изтегна на напечената гранитна плоча…

Събуди го топлия дъжд. Претърколи се и се закашля от нахлулите в устата му капки. Огънят беше изгаснал, но може би супата беше готова?

Огледа се и забрави тревогите.

Близо дузина Момчета — едри момчурляци, като група лагерни бойскаути, но обути в нещо подобно на бричове — бяха приклекнали в кръг около Корбел и неговия огън. Предаваха си от ръка на ръка сварения бут, който беше почти оглозган и го разглеждаха. Изглеждаха сякаш са тук от часове.

Косите им бяха гъсти — там където имаха коси. Някои бяха черни и къдрави, други прави, спуснати до раменете. Теметата им бяха плешиви, само на челата си носеха пухести кичури. Не обръщаха внимание на проливния дъжд и го разглеждаха усмихнати.

— Трябваше да се досетя — ядоса се Корбел. — Котешките опашки. Опитомени са. Както и да е — той махна с ръка. — Добре дошли в царството на Корбел. Опитайте от моята супа.

Всички до един се намръщиха. Един от тях — дълъг и слаб като баскетболист бавно се изправи. После заговори.

— Съжалявам — сви рамене Корбел.

Момчето заговори отново. Тонът му беше гневен и повелителен — това не беше детски глас, макар да беше тънък и креслив. Ето ги значи прословутите Момчета, безсмъртните, за които му бе говорила Мирели-Лира.

— Не говоря вашия език — повтори бавно Корбел.

Момчето се приближи и го зашлеви през лицето.

Корбел замахна и го удари с разтворена длан в устата. Десният му прав попадна в ребра, вместо в слънчевия сплит, а последвалия ляв напълно пропусна целта. После кръгът се затвори над него.

Спомените му нататък се губеха. Имаше чувството, че са му стъпили на ръцете и краката. Като че ли бяха положили гранитна плоча на гърба му. На гърдите му бе приседнала баскетболната звезда и нареждаше изречение след изречение с разцепената си уста. Произнасяше някоя фраза, после изчакваше, на два пъти зашлеви Корбел и после повтаряше отново. Корбел отвръщаше с ругатни. Лицето му беше изранено.

Високото Момче се надигна от гърдите му и каза нещо на другите. Всички погледнаха намръщено Корбел. Известно време обсъждаха възбудено въпроса, плюейки съгласните като динени семена.

От ударите в твърдата бетонна настилка ушите на Корбел звънтяха. Четири Момчета продължаваха да притискат с телата си крайниците му. Дъждът го плискаше право в лицето. Мислите му бяха замъглени.

Може би го смятаха за изгубил се диктатор? Но Корбел очевидно бе далеч по-възрастен. Или пък… чакай, чакай. Та нали тайната на еликсира на безсмъртието е била изгубена отдавна. Значи и диктаторите би трябвало да са измрели от старост. Същата участ, която очакваше и Корбел.

Обсъждането приключи. Четирите Момчета пуснаха Корбел. Той седна и потърка изтръпналите си ръце. Едно от Момчетата зае театрална поза, посочи с пръст земята пред него и кресна нещо неясно и отривисто. На място! А може би: Коленичи! Едно беше ясно, че сега не беше най-удобният момент да побегне.

Високото Момче продължаваше да оглежда замислено Корбел. Останалите се скупчиха около гърнето със супата. Разсипаха я в празни черупки от кокосови орехи. Високото Момче измъкна от пояса си керамична купичка и я предложи на Корбел. Той изчака да се освободи място и се наведе над гърнето.

Приседна (чувстваше се като пиян) и отпи от топлата супа. Котешките опашки пълзяха между членовете на племето като нашествие от змии, търкаха се в глезените и получаваха добродушни потупвания. Корбел усети нещо меко и топло да се опира в него. Вдигна ръка и погали една катранено черна котешка опашка. Животното измърка доволно и вибрацията се предаде по ръката му.

Да приемем ли, че Корбел отново е попаднал в плен? Или, запита се Корбел, може би съдбата ме е дарила с водачи из Антарктида? Ако наистина бе така, тогава много проблеми отпадаха…