Лари Нивън
Свят извън времето (14)

5

Крачеше през пронизващия дъжд, по улици покрити с кал. Влагата се просмукваше в обувките му. Силите му бяха на изчерпване. Не биваше да хаби така безсмислено енергия…

Улиците и сградите в голямата си част бяха съвсем запазени. Не видя повече сцени на масова смърт.

Спря се пред сфера, наполовина от стъкло, наполовина от метал, напомняща коледна играчка за елха, но висока почти два метра. Въргаляше се разбита в близката сграда и наполовина пълна с вода. Корбел надникна вътре. Мека облицовка, две седалки. Едната беше заета. Купчина кал, примесена с човешки кости и захабени парцали. Корбел стисна зъби и претършува джобовете на панталона. Прибра всичко, което намери, в джоба за инструменти. Щеше да го разгледа по-късно.

Продължи.

Малко по-нататък се натъкна на втора сфера, съвсем запазена и празна. Вътрешността й беше почти нова, облицовката блестеше от чистота. Помъчи се да запали двигателя, но опитите му не дадоха резултат. Отказа се и пое отново.

Не след дълго стигна обширно празно пространство, сред което се издигаха обветрени стебла на дървета. Градския парк? От другата страна се издигаше стена и се губеше от погледа му както нагоре, така и встрани.

Спомни си, че беше забелязал неимоверен по размери куб през мъглата от панорамния прозорец. Значи не е било само мираж.

Улици. Какъв смисъл от тях? И коли? Корбел започна да се досеща какво ще открие в транспортния възел, към който се беше насочил.

— Намираш се над празното място — уведоми го Пирса.

— Хубаво. И без това се уморих — Корбел се огледа. Вляво, мумифицирания парк, вдясно стената. Пред него… стената преминаваше в стъкло.

Огромна стъклена врата. Побутна я и навлезе в мрака, осветяван единствено от прожектора на шлема.

Таванът не се виждаше, мяркаха се само отделни цветове. Залата беше просторна. Лъчът му се губеше във вътрешността й. Сведе поглед към мигащите цифри на датчиците.

Температурата беше под 200 по Целзий.

— Въздушно кондициране — обяви той.

— Чудесно. Тъкмо акумулаторите ти ще издържат по-дълго.

— За какво ли е била предназначена тази зала — чудеше се той на глас. Вдигна лицевото стъкло. Въздухът беше хладен. Миришеше на застояло и нищо повече. — Ще взема да сваля скафандъра. Ужасно съм изморен.

— Пийни си от хранителния сироп.

Той се засмя, беше забравил за него. Засмука от тръбичката, докато почувства стомаха си пълен. Пирса се оказа прав — умората му се дължеше донякъде и на глада.

Изхлузи останалата част от скафандъра.

Когато стъпи на мекия килим, по тялото му сякаш премина шок. Килимът беше съвсем сух, мек, стъпалата му потъваха в него. Беше като да пристъпва в облаците. Сигурно беше ужасно скъп и въпреки това бяха покрили с него пода на тази огромна обществена сграда.

— Ще поспя малко — рече той на шлема, излегна се на прашния килим и се загърна с него.