Лари Нивън
Свят извън времето (22)

4

Когато се спуснала с космическия си кораб, децата вече я очаквали. Първото й предположение било, че са краен резултат от някакъв генетичен проект на Държавата. Горда осанка, самоуверени, гъвкави, те били надарени с мъдростта на препатили хора, която тя взела за свръхнормална интелигентност. Едва по-късно осъзнала, че са се сдобили с нея благодарение на хилядолетния си жизнен опит.

Никога досега не била виждала подобни създания.

Нито пък те като нея.

Имало и възрастни в този свят, но те били от друга раса. Не срещнала нито един от тях, но научила, че са не повече от няколко хиляди — все членове на диктаторския елит, възползвали се от еликсира на безсмъртието. Живеели отделно от милиардите деца.

Децата. Момчета и Момичета, заедно, обединени. В началото това не й се сторило странно. Но по-късно си спомнила.

Децата я осъдили за предателство, според техните закони. Останала с впечатлението, че процесът бил по-скоро фарс, за тяхно собствено забавление. Или пък израз на параноя. Били педантични, не й се надсмивали, стараели се да се придържат към правни процедури от преди седемдесет хиляди години. От своя страна Мирели-Лира гледала да се държи достойно и не пропусна да го подчертае пред Корбел.

Осъдили я на заточение в килията с нулево време.

 

 

— Да си чувала нещо за междузвездни колонии?

— Не, нищо.

— Това обяснява нещата. Вероятно са се откъснали от Държавата много преди ти да се приземиш. Сигурно по тази причина са стреляли по теб. Не защото си престъпничката Мирели-Лира, а тъй като произхождаш от Земята.

Настъпи тишина. А сетне:

— Досега не можех да намеря обяснение. Да не искаш да кажеш, че Държавата се е разпаднала?

— Ами да. Вярно, станало е за ужасно продължителен период от време. Държавата е била като империя на водния монопол — Корбел говореше по-скоро на себе си. — Подобна социална структура може да просъществуват вечно, освен ако не се яви външна сила, която да я разруши. Но вън от Държавата не е съществувала подобна сила. Крахът е дошъл едва когато Държавата сама е създала своите варвари.

Мирели-Лира отвърна колебливо:

— Говориш така, сякаш си виждал немалко видове Държави.

— Аз идвам от време преди Държавата. Опитвах се да ти обясня, че съм бил мъртволед, замразен мъртвец. Размразиха ме когато Държавата бе навършила близо сто години и… създадоха Джеръм Корбел от един осъден рецидивист.

— О! — настъпи пауза. — В такъв случай, може би знаеш повече от мен. Как е възможно Държавата да се е разпаднала?

— Ето как. Първо Държавата е завладяла Слънчевата система. После, много по-късно, са се появили нейни копия край всяка една от близките звезди и всички те били подчинени на най-могъщата Държава, основана на Земята. След това… е, тук може само да се предполага какво е последвало. Но, струва ми се, причината е била в детското безсмъртие.

Не помниш ли с какъв ентусиазъм ми разказваше за предимствата на безсмъртието при децата? Добре, съгласен съм. Но я си представи, че останалите Държави са отказали да го приемат. Помисли си, колко различна ще е Държавата под управлението на Децата. Та значи, останалите Държави са заявили, че те са истинските представители на първоначалната Държава. Така Държавата в Слънчевата система е била обявена за еретична, а гражданите й — за неверници.

— И до какво е довело това? Престанали са да си говорят, може би?

Корбел се разсмя.

— Сигурно. Само че след началото на войната. След като двете страни направили всичко възможно да се унищожат. И се провалили. Сигурен съм, че така е станало. Неминуемо е.

— Защо?

— Просто така.

— Щом казваш, — додаде тя бавно, — тогава, какво е станало с…

— Кое?

— Когато ме освободиха от нулевото време, на Земята имаше повече от една Държава. Може би и това е било неминуемо. Чакай, ще ти разкажа.

 

 

Децата отвели Мирели-Лира на върха на една сребърна пирамида. Из въздуха наоколо се носели странни устройства от сребро и пластмаса — триизмерни телевизионни предаватели и оръжия, които поразявали ума и волята. Изключили пирамидата и огледалните й стени се превърнали в черно желязо. Вкарали я в кабината на асансьор и я спуснали долу.

Така се присъединила към обезверената сган. Някои от тях се опитвали да я заговорят на непознати езици. Асансьорът се издигнал и… се спуснал с поредния затворник.

Никой не говорел нейния език.

Кабината непрестанно се издигала и спускала, докарвала затворници и се връщала нагоре празна. Дрехите на обкръжаващите я се отличавали с неповторимо разнообразие. Никой не им давал храна.

Скоро разбрала причината: никой не живеел достатъчно дълго тук, за да огладнее.

Дванадесетият, който се спуснал, не бил затворник. Над главите им увиснало Момиче, приблизително единадесетгодишно. Около нея се носели миниатюрни апарати. Един от тях приличал на сребърна пръчица, поставена в широка подложка. Пръчката се въртяла във всички посоки като хрътка, която няма търпение да я освободят. Момичето било съвсем голо и тялото й било покрито с чудати татуировки, а от раменете й се спускали прозрачни криле на пеперуда.

— Мирели-Лира Зиилашистар тук ли е? — извикала тя със звънлив глас и странен акцент.

И така, Мирели-Лира се завърнала в нормалния свят след не повече от четвърт час, прекаран в субективното време.

 

 

Приютили я половин дузина деца, всички Момичета. Чос, Момичето, което дошло за нея, било в известен смисъл водач на групата. Социалната им структура била сложна.

Душите им не били детски. Вървели като Господари на Света. Механичният преводач, с който я снабдили, предавал не само думи, но и емоционални послания. Спектърът на чувствата обхващал предимно страх, омраза и тревога. Това не били малки момиченца, а безсмъртни и неуязвими Момичета. Към нея се отнасяли със смесица от грубост и нежност и с времето Мирели-Лира се научила да им се подчинява.

Научили я да борави със сребърната пръчица… разновидност, на сребърния бастун, който започнала да носи по-късно. Никога не се разделяла с механичния преводач, закрепен на колана й. Момичетата настоявали да го носи дори след като изучила езика им. Смятали я за необичайно грозна.

В началото се дразнела, че гледат на нея като на низше същество. Но с времето променила отношението си. Осъзнала, че я имат за домашен питомец, склонен да прави бели.

Често се забавлявали, като гледали театрални представления, изпълнявани от други групи деца. На някои присъствали. Други били излъчвани като триизмерни илюзии, нещо като холовизионни изображения, но далеч по-всеобхватни. Веднъж, часове наред се носели из космическото пространство и Мирели-Лира останала изненадана от мрачното внимание, с което Момичетата на Чос наблюдавали скучната гледка, напомняща планетариум. Далеч по-късно, по време на едно гласуване, разбрала причините за тяхната съсредоточеност.

Но повечето представления търсели само слава и престиж. Някои от летящите наоколо механизми се оказали камери и емоционални сензори. Мирели-Лира също била своеобразно представление. Благодарение на нея, престижът на групата на Чос бил необичайно висок.

Ала въпреки мощното действие на лекарствата, тялото на Мирели-Лира продължавало да старее. Настъпилата менопауза нанесла нов удар върху самочувствието й. Само едно нещо продължавало да я крепи. Надеждата да открие еликсира на диктаторите.

В началото се радвала на новопридобитата способност да разговаря с Момичетата. Но не след дълго осъзнала, че говори само тя. Трябвало да отговаря подробно на всички въпроси, които й задавали. Ако разказът й не бил достатъчно пълен, Момичетата се сърдели.

Веднъж издебнала Чос, когато била предразположена.

— Чос ми каза, че диктаторите сами се грижели за здравето си — продължи Мирели-Лира. — Диктаторите били под управлението на Момчетата, които ги използвали за представления и поставяли в храната им препарати, които не им позволявали да раждат деца. Струва ми се, Чос изпитваше известна ревност към Момчетата, задето не им позволяваха да си поиграят с диктаторите. Трудно ми е да определя — продължи объркано тя. — Тези Момичета бяха доста по-възрастни от мен. По-скоро приличаха на аристократи-декаденти, отколкото на деца.

— Доколкото разбрах, Момичетата и Момчетата са живеели разделени.

— Така е и това още повече ме объркваше. Разбираш ли, Момчетата и Момичетата нямаха сексуални връзки, които да ги привързват един към друг. Всъщност, те се бяха обособили в две отделни Държави, всяка със своя територия и закони. Сигурно от дълго време са били разделени. Чос ми каза, че Момичетата властвали над небето, а Момчетата господствали над диктаторите. Трябваше да намеря начин да попадна при Момчетата, за да открия тайната на еликсира.

— Момичетата са властвали в небесата? — Това звучеше някак странно, но все пак…

— Така каза Чос. Склонна съм да й вярвам, Корбел. Гледах ги, докато гласуваха да не преместват Земята! Всички бяхме участници в едно астрономическо светлинно представление, последваха дълги часове на обсъждане и накрая гласуваха!

Но аз се вълнувах единствено от еликсира на диктаторите. Чос обеща да узнае каквото може от Момчетата. Те ме ценяха, Корбел. Трупаха престиж от моите разкази и представленията, в които ме показваха — преводачът не беше в състояние да прикрие гнева в гласа й, докато Мирели-Лира си припомняше тези унизителни мигове. — Непрестанно се забавляваха с моето незнание. И други Момичета последваха примера на Чос и съживиха затворници. Изминаха доста години преди да осъзная, че Чос не възнамерява да направи нищо за мен. Трябваше сама да се добера до Момчетата.

— Съвсем естествено.

— Какво?

— Чос не би могла да отиде при Момчетата. Те щяха да те обявят за диктатор. За тяхна собственост.

— Аз… никога не ми беше хрумвала тази мисъл. Каква глупачка съм била.

— Продължавай.

— Момчетата обитаваха земната маса в южната хемисфера. Живееха в огромни изкуствено отоплявани куполи на континента около полюса, но в териториите им влизаха още два други континента, разположени в непосредствена близост, и множество острови. Ала именно в ръцете на Момичетата беше съсредоточена цялата плодородна земя на планетата, а също и цяла мощ, защото те властваха в небето. Знаех, че Земята е била преместена. Имаше периоди, в които Юпитер грееше толкова ярко, че засенчваше светлината на собствените си луни. Страхувах се от Момичетата. Търсех най-безопасния начин да отмъкна някое летателно средство, но се забавих прекалено дълго.

Един ден Чос ми заяви, че съм им омръзнала и че ще трябва да се върна обратно в нулевото време. Вече не бях новата играчка. Същата нощ отмъкнах един въздухолет. Оставиха ме да си полетя, преди да ме върнат с автопилота. Научих, че са направили страхотно представление от моето бягство.

— Много забавни са били тези твои Момичета. И какво, пъхнаха ли те обратно зад решетките?

— Да. Но ми оставиха механичния преводач. След известно време спуснаха и две Момчета, заловени по време на битка. Момичетата ги бяха снабдили с душевни камшици — продължаваше тя с мрачно задоволство — и само аз можех да разговарям с тях.

— Душевни камшици?

— Като този, който използвах за да те държа в покорство. Но не сполучих. Май трябваше да те наложа още няколко пъти.

— Свършвай разказа.

— Чакахме дълго време. Никой не идваше да ни освободи. Накрая апаратурата започна да се поврежда. Настъпи адска жега. Момчетата се разпореждаха благодарение на душевните камшици, а аз бях техен преводач. Но тълпата ставаше все по-трудно овладяема. Някои от нас успяха да стигнат до южния континент. Там ги заловиха Момчетата. Само аз се измъкнах. Избягах обратно през океана.

Измина доста време преди да се почувствам в пълна безопасност. Трябваше да науча с какво да се храня, да намирам сушина по време на бурите — с една дума всичко, което е необходимо за оцеляване. И което ще трябва да научиш ти. Когато отново се захванах да търся еликсира, бях съвсем остаряла. Обикалях десет години руините, които ми бяха оставили Момчетата и Момичетата. След това изпразних контейнера с нулево време и се нагласих вътре за да чакам… теб.

— Имала си късмет.

— Подигравай се, само че когато си върнеш младостта!

— Съмнявам се да успея.

— Не бива да се отказваме.

Корбел се засмя.

— Аз мога да се откажа. Защото просто не вярвам в този твой еликсир за безсмъртие. Да си виждала някога някой да се подмладява?

— Не, но…

— Имаш ли престава от какво остаряват хората? Огънят не гори обратно, мадам.

— Не съм доктор. Знам само онова, което е известно на другите. Инертните молекули се струпват вътре в клетките и ги запушват, както… както отпадъците и отровните продукти от промишлеността се събират в моретата, докато ги превърнат в затлачено блато. Клетките губят от своята… жизненост. Някои умират. И в един прекрасен ден се оказва, че има твърде малко жизнени клетки. Мъртвата материя се скупчва във ваните и артериите и ги запушва… но аз разполагах с лекарства, които да ги разтварят.

— Говориш за холестерола. Но съвсем друго е да извлечеш мъртвото вещество от клетката. Май са те измамили — рече Корбел. — Чос и приятелките й са се държали като глезени деца. А може би и твоят адвокат? Не помниш ли? Първа ти си заговорила на тази тема, а не Момичетата.

— Но защо?

— О, само за да видят, как ще…

— НЕ!

— Всички умират. Твоят адвокат е мъртъв. Чос също. Дори цивилизацията е мъртва. Отдавна е отминало онова време, когато на Земята е обитавала цивилизация, способна да премести собствената си планета. А сега няма нищо.

След продължителна пауза от говорителя на преводача се разнесе спокойният й глас:

— Там, накъдето си се отправил, има Момчета. Опитах се веднъж да разговарям с тях. Не знаят нищо за диктаторското безсмъртие.

— А имат ли представа какво е станало с цивилизацията?

— Ти сам го каза. На Земята са възникнали две отделни Държави. И те са се вкопчили в битка.

— Възможно е да е така.

За Корбел, идеята за война между половете винаги бе звучала глупаво. Като се почне едно флиртуване с врага, ха-ха. Но ако сексът вече не ги свързваше?

— Момчетата не знаят нищо — повтори тя. — Може би еликсира на диктаторите никога не е бил пренасян на южния континент?

— Мислиш едностранчиво. Ако наистина е съществувал, имало го е във всеки град на света. Просто са го използвали докрай. А останалото се е развалило.

— Една година, Корбел.

Защо пък да не опита…

— Имам друго предложение. Защо не ми позволиш да използвам твоите лекарства? Ще мога да пътувам по-бързо, ако отново съм млад и здрав.

Още една дълга пауза.

— Да, в това има известна логика.

— Мислех, че ще откажеш. — Сега или никога! Но… — Не, отказвам се. Не мога да рискувам. Боя се от теб. По-добре да се възползвам от годината.

Тя изкрещя нещо непреводимо. Приемникът угасна.

Една година, помисли си той. След една година ще бъда заровен толкова дълбоко, че тя никога не ще ме открие.