Лари Нивън
Свят извън времето (25)

3

Солистът запя със своя плътен, сочен тенор. Осем от Момчетата му пригласяха тихо, като изпълняваха най-малко четири различни партии. Петото Момче удряше с къса кост по металното кошче, използвано от Корбел за гърне. Странна и чужда бе тази музика, импровизирана, едновременно сложна и водена от един тъжен, често повтарящ се мотив.

Корбел слушаше зяпнал с уста. Случило се бе тъкмо онова, от което се беше опасявал. За три милиона години човеците бяха станали по-интелигентни.

В нощта след залавянето му, той за първи път опита да развлече околните с песни. От тогава нееднократно бе изпълнявал различни програми — откъси от рекламни песнички, мелодии от филми, народни мотиви и дори цинични песнички, които двамата с Мирабела обичаха да пеят вечер на борда на лодката — песни от преди три милиона години. Но Момчетата ги харесваха.

Едно не харесваха — когато повтаряше някоя песен, която вече бяха чули. Чудеше се за причината, но се стараеше да им доставя удоволствие.

„О, компютър нов си купихме, пееше Ктолисп, и с него хич не случихме. Не слуша той какво го питаш, а все повтаря: За мъничките буквички, ръчички малки трябват ти, тъй както с мънички ръчички, ти храниш дребничките мишки.“ Ироничният намек в мелодията бе предназначен за Корбел. Певецът не разбираше значението на отделните думи, но произношението му беше перфектно.

А Корбел бе изпял тази песен само веднъж.

Зад него седеше Момчето, което първо го бе нападнало в онази нощ, преди близо седмица. В известен смисъл той бе водачът. Скатхолц имаше широк нос, плътни устни, гъста вълниста коса, крайниците му бяха въздълги. Ако не беше неестествената бледност на лицето щеше да прилича досущ на някой черен тийнейджър.

— Харесва ли ти как пее? — произнесе той на английски — Корбел го погледна стреснато и събеседникът му избухна в смях. — Сега вече знаеш.

— Вие помните всичко. Всичко! Дори цели песни, написани на съвсем чужд език!

— Да. За теб е далеч по-важно да научиш моя език, но въпреки това аз пръв научих твоя. Ето защо. Ти си различен, Корбел. По-стар. Мисля, че си по-стар от всичко.

— Почти всичко.

— Ще те науча да говориш. Всички искаме да чуем твоята история. Сгреших с теб. Знаеш ли защо те ударих? Мислехме, че си някой позабравил правилата на поведение дикт. А ти не знаеше… — Скатхолц внезапно скочи на крака. Застана за миг неподвижно, после се поклони и протегна умолително ръце напред. Накрая ги вдигна пред лицето си, сякаш се пазеше от удар.

— Не раболепствах — подсказа нужната дума Корбел.

— Да, раболепстваш. Това е официалната проява на уважение.

Ктолисп продължаваше да пее:

„Експерт компютърен открихме, програмите в компютъра сменихме, не слушаше компютъра какво го питаме, а все ни сричаше: За мъничките буквички, очички малки трябват ти, тъй както с мънички чертички, бележиш малките пчелички.“

Над парка се беше спуснал розово-черен здрач. Днес Момчетата се бяха прибрали по-рано. Дните си прекарваха в Сараш-Зилиш и обикаляха из сградите като ято диви птици. Правят се на велики изследователи, мислеше в началото Корбел. Диваци сред руините, които не им говорят нищо.

Но скоро се отказа от тази представа. Две Момчета го отведоха извън пределите на операционната в болницата, докато останалите работеха вътре. Когато най-сетне го допуснаха обратно, неговото импровизирано от манипулаторна ръка копие бе закрепено на мястото си. Ръката функционираше нормално и дори в момента работеше над пациент-манекен.

Не му позволиха да проследи поправката, но му показаха резултатите. Отремонтираха и хладилника в полицейската сграда. В работилницата пуснаха конвейера за производство на „телефонни кабини“. За негов неописуем ужас, Момчетата наредиха на Корбел пръв да ги изпита. Дори не посмя да им възрази. Друг конвейер ги снабди с баня, напълно оборудвана, включително басейна и сауната. Момчетата възстановиха дори градското осветление. Вечер стените на множество сгради бяха озарени в бледожълта светлина. Но други продължаваха да тънат в мрак. Крайният ефект бе доста зловещ — шахматна дъска с размери на голям град.

Живееха като диваци, но по всичко изглежда, това им доставяше удоволствие.

В лагера Корбел се стараеше да работи наравно с другите, събираше дърва за огъня или ровеше коренаци. Дадоха му набедрена превръзка, но отказаха да го снабдят с нож, с който да замени копието. Все още нямаше ясна представа какво място заема сред тях. Опасяваше се от най-лошото. Бяха прекалено умни. Може би виждаха в него някакво низше същество, или разумно животно.

Имаше нужда от тях. Не само от компанията им. Не можеше да пътува в безопасност, докато не опознае този нов континент.

Момчето продължаваше да реди строфите на песента, а останалите посрещаха думите му със смях.

— Все някой ден ще ми свърши запасът от песни. Няма да е толкова далеч.

Скатхолц сви рамене.

— Няма значение. Ще си тръгнем от тук, когато светлината се появи отново. Ще отидем при други… племена? За да им отнесем вестта, че Сараш-Зилиш е готов за дългата нощ. Ти ще дойдеш с нас.

— Нощ? Дълга нощ ли се задава?

Значи бе кацнал през есента?

— Да. Дошъл си от космоса неподготвен! Така си и знаех. Да, дългият ден приключва, идват кратките дни-нощи, след които ще се спусне дългата нощ. По време на дългата нощ ние се преместваме да живеем в града. Ловците излизат на лов из околностите, а храната държим в охладителните камери. А през деня живеем както ни харесва.

— И как е там отвън?

— Ще видиш — Скатхолц протегна ръка към минаващата наблизо котешка опашка и я погали. — Имаме достатъчно време да те научим на нашия език — рече той и премина на езика, който Корбел определяше като момчешки. Корбел нямаше нищо против. Обичаше да учи езици.

 

 

На сутринта поеха на път. Движеха се необичайно тихо. Дори се събудиха по едно и също време. Супата, приготвена по рецептата на Корбел, се бе варила през цялата нощ. Изядоха я на закуска в черупки от кокосови орехи. После събраха приборите, дрехите, взеха своите фенерчета и дяланите от дърво оръжия. Едно от Момчетата, албинос със златисти коси, подаде на Корбел парче изсушено месо, увито в кърпа. Сетне потеглиха.

Корбел се пробуди напълно едва след известно време. Въпреки че темпото не беше особено бързо, наложи му се да напрегне сили, за да не изостава. Някои от спътниците му отскачаха до близките сгради, после се връщаха на бегом в колоната.

Не бяха диваци. Товарът им се състоеше от най-различни предмети, малко от които се повтаряха: ятагани, мачете, саби, странни инструменти, които не му говореха нищо, всички с грижливо изработени дръжки. Остриетата бяха обгорили във фурната по начина, по който го бе сторил и Корбел. Дрехите им бяха от изключително здрава материя, тънка като коприна. Носеха и миниатюрни фенерчета-запалки, с променлива интензивност на лъча.

Липсваше каквато и да било организация. Но след минути лагерът беше далеч зад тях!

Движеха се по смълчаните улици. Растителността ставаше все по-гъста и не след дълго градът бе погълнат от джунглата. Минаха покрай едно увито в лиани стъбло и Корбел изведнъж осъзна, че това е метална подпора. Вдигна глава и забеляза част от стената на стария купол.

Джунглата ги даряваше с плодове: дребни портокали, хлебни плодове, кокосови орехи. Хранеха се в движение, черупките от орехите събираха, а старите изхвърляха. Разговаряха помежду си, но Корбел не разбираше нищо.

Вървеше някъде по средата на колоната, мястото си бе избрал сам. Странно, колко здраво се чувстваше старото му тяло! Може би болките щяха да се появят на сутринта. Но днес беше в отлична форма. Струваше му се, че е следотърсач, повел своята група из джунглата. Само да не забравя за истинското си положение.

Три часа непрестанно движение… нещо ставаше отпред, като че ли се зараждаше спор. Скатхолц и едно друго Момче размениха остри изпълнени с омраза думи.

Снощният певец се присъедини към тях. Ктолисп беше едър здравеняк, подобно на Скатхолц имаше негърски черти и бледа кожа. Кресна нещо на двамата и те замлъкнаха.

Ктолисп се огледа, намръщи се и посочи с ръка. Останалите поеха в указаната посока. Откриха малка поляна, оградена от ниски храсти. Корбел втренчи неразбиращ поглед, докато Момчетата се подредиха в кръг, а Скатхолц и неговият съперник пристъпиха вътре.

Какво беше това, дуел? Двамата захвърлиха дрехите си и ножовете. После започнаха да се обикалят като борци. Противникът на Скатхолц нанесе удар с крак в областта на сърцето. Дангалакът отскочи назад… и онова, което последва бе твърде бързо за да го проследи. Юмруци и удари с крака се разменяха с убийствена сила, сключена хватка, разбита мигновено с лакът в окото, Скатхолц подскочи във въздуха, падна и използва близкия храст за прикритие, противникът му изгуби равновесие, но след секунда отново зае бойна позиция. Всичко приличаше на някакъв дяволски танц! Но Скатхолц очевидно избягваше да стъпва на ударения крак, а другият се движеше все по-бързо. Всеки момент боят щеше да приключи.

Скатхолц нанесе удар в лицето. Другият парира и се приготви да отвърне.

Ктолисп изкрещя някаква команда.

Противникът на Скатхолц, с окървавено лице, се поклони бавно, после се изправи.

Останалите също се надигнаха и незабавно поеха на път. Някой вдигна тежката раница на Скатхолц. Захилен до уши, неговият противник триеше кръвта от лицето си.

 

 

Късно следобед Скатхолц произнесе две думи, които Корбел успя да разпознае. Думите бяха: „Спрете приказките“.

Така и стана. Продължиха да вървят в неестествена тишина.

Скатхолц изостана назад докато се изравни с Корбел. После прошепна едва чуто на момчешки:

— Вървиш твърде шумно.

— Нищо не мога да направя. Крием ли се от нещо?

— От вечерята. По-рано беше твърде рано. Не искаме да носим толкова дълго храната. Ако забележиш някакво движение, кажи ми.

Корбел кимна. Не очакваше да забележи нещо. Щяха да изминат месеци, преди очите му да се сдобият с остротата, която притежаваха Момчетата. А и територията наоколо им бе позната. Зорките индианци са виждали неща, недостижими за погледа на белия, но само в своите земи.

Две Момчета предадоха багажа си на останалите и потънаха в гората. Корбел ги изгуби от поглед… а малко след това се разнесе странен и ужасяващ звук, като от крещящ за помощ кларнет. В същия миг Момчетата изоставиха пътеката и се прилепиха към околните дървета.

Ужасеният кларнет се обади от по-близо. Чу се шум от чупещи се клони. Какво ли щеше да се покаже? Чудовище с многобройни пипала, далече потомък на доведен от звездите пришълец?

И чудовището наистина изскочи от гората. Беше ранено, от предните му крака струеше кръв. Момчетата се втурнаха след него, най-отпред ловците, след тях и останалите. Ловците се стараеха да удрят в краката.

Слон-бебе!

Корбел дотича тъкмо на време, за да присъства на кончината му. Беше по-скоро хладнокръвно убийство, от което стомахът му се преобърна. Когато се пребори с отвращението приближи се, за да огледа трупа. Животното имаше сбръчкана кожа, с многобройни белези от стари удари. Беше си съвсем зрял екземпляр, само дето не надвишаваше метър и половина на височина.

— Мога ли да помогна? — обърна се Корбел към Скатхолц.

— Не те бива за касапин. А и не мога да ти позволя да докосваш нож. Ти не си дикт, Корбел. Не си нещо, което да познаваме.

— Днес не убих никой — искаше да прозвучи като шега, но знанията му по момчешки бяха недостатъчни, за да придаде на фразата подобен оттенък.

— А утре? — попита сериозно Скатхолц. — Може и да се забавляваш, но ако греша, някой ще изгуби живота си. Разбираш ли за какво говоря?

— Ще се науча да разбирам — осъзнаваше добре, че Скатхолц преднамерено се опитва да говори опростено.

— Виждал ли си и друг път чкинт?

— Това е слон. По мое време слоновете бяха доста по-големи. — Опита се да покаже с ръка. Чудеше се как ли са се появили слонове в Антарктида. Едва ли са ги пренесли за добитък. Може би са избягали от зоологическата градина…

Скатхолц го гледаше със съмнение.

— В морето наистина има по-големи чудовища, но как е възможно такова огромно животно да обитава сушата? И все пак… Все се питах, защо краката на слона са толкова дебели. Значи тялото им е било по-едро?

— Да. Пък и краката тогава бяха още по-дебели. Слонът беше най-голямото животно на сушата. Преди пет милиона години… — раздели ги на дванадесет юпитерови — е имало и по-големи животни. Открихме костите им заровени в земята.

Скатхолц се изсмя недоверчиво и си тръгна.

Поеха на път едва след като разчлениха тялото на убитото животно. На Корбел се паднаха няколко ребра, наложи се да забави темпо. Накрая някой се смили над него и го освободи от непосилния товар.

Гората свърши.

Пред тях се простираше прерия, покрита с полюшваща се жълтеникаво-червена трева. Слънцето беше като сребриста рязка зад хоризонта. Яркорозовият диск на Юпитер тъкмо изгряваше.

Тук построиха нощния лагер. За пръв път в живота си Корбел яде печено слонско. Беше твърде изтощен за да попее преди вечеря. Някой се зае да разказва дълга история — беше Крайхайфт, с ориенталските очи и блестящата гарванова коса — а останалите го слушаха съсредоточено. Корбел неусетно заспа.

 

 

През целия следващ ден пресичаха червената прерия. Корбел стигна до извода, че тревата е далечен потомък на пшеницата.

— Кой я е засадил? — попита той Скатхолц, но другият се изсмя в отговор.

Но пшеницата трябваше да бъде засята, нали? Може би това растение е с променени гени. Четири от мутиралите котки продължаваха да живеят с племето. Носеха ги на смени, навити около вратовете си. Пшеница, която расте сама би била безценно откритие. Далеч по-ползотворно от котки без крака.

От време на време сред житата претичваха кенгура и щрауси. Бяха невероятно бързи и много предпазливи. Веднъж зърнаха самотен мъж въоръжен с копие, далеч напред, бледа фигура, спуснала се да преследва бягащия щраус. Когато наближиха мястото и двамата бяха изчезнали.

По-късно през същия ден Крайхайфт откри следи от нещо доста по-едро. Племето пое по следата. По залез забелязаха плячката — едра, полюшваща се маса, която тичаше пред тях на четири крака.

Мечка. Кожата й беше съвсем гола и жълтеникава, ако се изключеше гъстата бяла грива. Гола полярна мечка? При това със същите размери. Животното се нахвърли върху ловците, опитвайки се да ги разкъса с огромните си нокти. Но срещу него беше Homo superior пращящ от здраве и сила. Момчетата се носеха в странен танц около мечката и от време на време нанасяха безпогрешни удари. Животното продължи да се съпротивлява дълго след като бе изгубило смъртоносно количество кръв.

Същата нощ се гощаваха с мечешко месо, докато котешките опашки обикаляха край огъня. Юпитер грееше с пълна сила в небето — оранжев и обвит с пръстени.

Корбел дремеше с пълен търбух, когато Ктолисп приседна край него. Заговори му бавно като внимателно оформяше всяка дума.

— Ще пееш ли тази нощ?

— Може би.

— Както решиш. Какво толкова странно видя в пшеницата?

— Пшеницата, която отглеждахме ние, не растеше без помощта на човека.

— И аз като Скатхолц трудно разчитам лицето ти. Знаеш ли, ще ми бъде мъчно, ако те загубим.

— Защо да ме губите?

Момчето вероятно мислеше за диктаторите, които рано или късно умират.

Не. Ктолисп имаше пред вид нещо друго.

— Ще те изгубим, когато срещнем диктите.

Корбел не бе предвидил тази възможност.

— И колко дни ми остават?

— Четири. Пет, ако спрем някъде да се позабавляваме. Диктите ще ти харесат, Корбел. Те са мъже и жени, а сред тях живеят и бъдещите Момчета. Обитават един град и земите наоколо, но не са достатъчно умни, за да върнат живот на машините. През деня ние поправяме онези неща, които се повреждат през нощта.

— Не са достатъчно умни? Та нали са същите като… вас. Мозъците им поне, трябва да изградени по същия начин.

— Имат мозък, веществото в черепната кутия и то не се отличава от нашето. Но нямат достатъчно време. А ние не ги учим как да поправят машините. Те пък не живеят толкова дълго, че да се научат сами, а опитат ли се без да разбират, обикновено повреждат машините и тогава ги наказваме. Ето защо предпочитат да живеят в техния град. Но имат нужда от нас. Знаем къде да ги намерим. Трябва да знаем, защото от тях получаваме нови Момчета за племето.

— А каква е съдбата на… децата, които не са Момчета?

— На момичетата? Порастват. Някои от момчетата също. Избираме само най-добрите, най-умните, силните, по един от всяко племе, за по една година, а после ги изпращаме обратно на диктите. Не правим с тях онова, което им позволява да останат същите завинаги.

Значи планирано отглеждане на превъзхождаща раса. Корбел отвърна:

— Сигурно жените са доста повече от мъжете.

— Това харесва ли ти? — Ктолисп се ухили.

Езикът му се заплете от яд.

— Ти… ти се шегуваш! А аз скоро ще умра от старост! Не мога да правя повече Момчета!

Още преди Корбел да си поеме дъх, Ктолисп го сграбчи за косата и измъкна ножа си. Замахна — отряза кичур дълга коса и я размаха пред очите му.

— Можеш да излъжеш само някое новородено. Ние сме обидени. А как ще обясниш това?

Кичурът бяла коса беше тъмно кафяв в основата, близо до корена.

Корбел се облещи.

Племето го наобиколи. Вероятно бяха чули спора. Да, всички имаха обиден вид.

— Нито един дикт няма такава коса — заяви Скатхолц. — Открил си тайната на диктите, която позволява да живееш толкова дълго, колкото Момчетата. Чували сме за нея от легендите. Трябва да узнаем как се постига това.

Корбел почувства, че в миг всички познания по момчешки са се изпарили от главата му. Той изкрещя на английски:

— Нямам и най-малка представа!

Ктолисп го зашлеви.

Корбел направи жалък опит да се предпази.

— Чакайте, чакайте. Прави сте, сигурно съм открил безсмъртието на диктаторите. Просто не знам как е станало. Може би е било нещо в храната. Диктаторите са имали задълбочени познания по генно инженерство. Създали са котешките опашки и дивата пшеница. Може би тайната им се крие в някое растение, нещо, което се среща в пределите на Сараш-Зилиш. Слушайте, та аз дори не знаех, че е станало! Не мога да видя собствената си коса!

Скатхолц махна с ръка на другите да отстъпят.

— И не си почувствал завръщащата се младост?

— Мислех, че… привиквам към трудния живот. Прекарах близо сто и трийсет години в хибернационна камера… мои години, не ваши. Нямах и най-малка представа какво влияние би оказало това на организма ми. Знаеш ли, има една старица, която е претършувала всички градове на света за да открие тайната на безсмъртието. Ако тя не я знае, откъде ще я знам аз?

— Не сме чували за подобна старица. Добре, Корбел. Разкажи ни своята история. Но не крий нищо.

Допреди малко му се спеше. А сега целият трепереше от страх, но и от умора. И в това състояние трябваше да разкаже историята на своя живот. Всеки път, щом си поемаше въздух, Скатхолц изстрелваше дълга концентрирана тирада, превеждайки чутото.

Да разказваш на тези диваци за черната дупка в центъра на галактиката се оказа по-лесно, отколкото си мислеше. Изморително бе да разкрива тази тайна на Мирели-Лира. Непрестанно го разпитваха за подробности, които Мирели-Лира бе счела за маловажни, за тях беше неразбираема нейната липса на интерес.

Въпроси. С какво се е хранел? Пиел? Дишал? Може би безсмъртието се е криело във ваната, в град Едно? Дали трябваше да споменава и фонтана на Младостта… но не, диктите също бяха използвали ваната…

Зазори се, а Корбел не спираше да говори.

— Може би е било нещо в храната — предположи той. — Какво ли не опитвах. Плодове, орехи, корени, месо. Дори в супата — искам да кажа, комбинацията от различни подправки, обработени на огън. Добре де, може и да е от водата във фонтана.

Скатхолц се изправи и се протегна.

— Ще открием. Когато се върнем в Сараш-Зилиш, ще вземем с нас един дикт. Да тръгваме ли?

— Да тръгваме? — Корбел видя, че другите Момчета си събират багажа. — О, моля ви! Залитам от умора!

— По-силен си, отколкото си мислиш, Корбел. Старостта те е подминала.

Поеха на път.

Покритата с пшеница прерия сякаш беше безкрайна. Следващия лагер построиха рано, веднага щом спря следобедният дъжд. Корбел се просна на влажната земя и заспа като пребит.