Лари Нивън
Свят извън времето (33)

1

Стълбата пресичаше диагонално стъклената фасада на сградата. Перилата следваха наклона и на всеки шест етажа заставаха хоризонтално.

Крайхайфт и Скатхолц разменяха къси реплики на момчешки. Корбел едва следеше разговора — Скатхолц предаваше историята, която бе научил от Корбел, а Крайхайфт я сравняваше с легендите и преданията идещи от вековете. По начина по който жестикулираха и обсъждаха оживено двамата приличаха на италианци, но лицата им оставаха безстрастни. Уплашиха се, помисли си Корбел. Май историята съвпадаше с легендите.

Корбел се помъчи да приведе мислите си в ред. Трябваше да асимилира прекалено много информация за твърде кратко време.

Нищо чудно Момичетата наистина да са оцелели. Пирса бе забелязал следи от активна дейност в няколко района на планетата. Но в такъв случай досега да са преминали към действие! Наистина невероятно, да се завърне след три милиона години, тъкмо навреме за отмъщението.

Трябва да избяга. Няма време за губене. Дали Момчетата могат да се пързалят по перила? Едва ли са опитвали някога. Но и Корбел сигурно е изгубил форма…

— Глупачки — гневеше се Крайхайфт. — Ако бяха по-хитри, щяха да насочат няколко луни една след друга.

— Глупак си ти — тросна се Корбел и се изненада от себе си. — Щяха да изгубят твърде много време, за да връщат Уран при всеки опит. Става дума за планета, десетократно по-голяма от нашия свят!

— Толкова голяма, че Момичетата са изгубили дирите й — подхвърли ехидно Крайхайфт.

— Танцът на юпитеровите спътници е много сложен… — поде Скатхолц.

— Ах, вие, арогантни, импотентни копелдаци… — ядоса се Корбел.

Крайхайфт замахна небрежно и го перна през лицето. После го вдигна и го хвърли назад към стълбите.

— Май бутилираната памет те е натъпкала с предразположение към Момичетата — отбеляза той.

— И кой е виновен за това?

Скатхолц изправи Корбел на крака. Ожуленият лакът го болеше нетърпимо, но изглежда нямаше счупено, а сега това бе най-важното. По-добре, че не беше си опитал късмета с перилата. Оказа се че на долния етаж ги чакат две Момчета.

Едното беше съвсем младо, на не повече от три юпитерови години. Още щом наближиха то заговори развълнувано:

— Не можахме да заловим Гординг. Но изглежда не възнамерява да се измъкне с прилатсил. Използваната нишка беше моя. Вероятно я е изтеглил незабелязано от колана ми.

— И къде е той сега? — настоя Скатхолц.

— Отправи се на север, после на изток и там изгубихме следите му. Някъде в покрайнините на Пархалдинг.

— Сигурно не знае за… — Корбел не различи последната дума. — Претърсете улиците, но не и сградите, за да не попаднете в клопка. Може би ще се опита да се добере пеша до Диктаград. Там ще е далеч от нас. Или пък да вземе чипъл… — още една непозната дума. — Така че, отваряйте си очите за останали в изправност чипъли. Намерите ли някой, повреждайте го. Кажете и на другите.

По-младото Момче се втурна с готовност да изпълни задачата.

Какво ли е това чипъл? Сфероидна кола? И откъде са разбрали, че Гординг не е използвал „телефонни кабини“?

— Тръгни обратно по следите ни — заръча Скатхолц на другото Момче. — Предупреждавай всички, които срещнеш, че има избягал дикт. Гординг не бива да се завръща в Диктаград — той се завъртя неочаквано и кресна. — Какво се блещиш, Корбел? Забавно ли ти е?

— Ужасно. Ами ако Гординг е използвал прилатсил без да го разберете?

— Не може — усмихна се Скатхолц. Той посочи картата на стената. — Това е картина на света, нали? Стара, създадена в онези времена, когато част от планетата е била покрита с лед.

— Да. Мога ли да използвам копието ти?

Предположението му беше доста рисковано, но искаше да разбере какво ще последва. А това, което последва бе, че Скатхолц му подаде копието си. Двете Момчета си бяха отишли, но в поведението на Скатхолц и Крайхайфт не се долавяше скрито напрежение. Корбел посочи с дръжката:

— Тези планини тук са Хималаите. Високо сред тях има долини, където е доста студено. Когато бях в орбита, забелязах някои участъци покрити с растителност. На север, ето тук, край Охотско море, имаше данни за използване на енергия за промишлени цели. Възможно е да са машини, работещи автоматично, но все пак…

— Или да са Момичетата. Няма ли да е твърде топло за тях? Не, полюсът е доста близо. А ти, Корбел, как смяташ?

— Не зная. Защо ще чакат толкова дълго? И как биха могли да построят космически кораби?

— Не знаем как се строят космически кораби — Скатхолц се загледа през счупения прозорец към мястото, където трябваше да се появи тайнствената планета. — Ако на пътя ни се е изпречил Уран, безсилни сме да го спрем. Но в случай че Момичетата наистина го направляват, тогава какво са намислили? Да го стоварят върху нашия свят? Да променят климата и възвърнат изгубените територии? Ти познаваш Момичетата, Корбел.

— Познавам жените-дикта.

— Възможно е някъде на планетата все още да живеят Момичета. Как мислиш, не михме ли могли да окажем натиск върху тях? Или не разполагаме с нужното време? Крайхайфт…

Корбел зърна някакво движение надолу по улицата.

— Вземи си копието — рече той и го подаде.

Скатхолц се обърна и протегна ръка. Застанал така, той не забеляза онова, което Корбел виждаше ясно: сред дърветата се носеше сферокола, тя сви към тях и забави.

Крайхайфт обаче изглежда бе прочел нещо по лицето на Корбел, защото подскочи и извика:

— Тревога!

Скатхолц се огледа стреснато.

И тогава Корбел скочи през прозореца.

Реакциите на Момчетата бяха невероятно бързи. В мига, когато краката на Корбел прелитаха над назъбеното стъкло, дръжката на копието се заби в глезените му и го завъртя. Той сви колене към гърдите и се приготви за сблъсък със земята. Вместо на глава, както очакваше, стовари се на рамо в буйната царевица. Скатхолц летеше след него от прозореца, разперил грациозно ръце. Корбел се претърколи, изправи се и се втурна да бяга.

Крайхайфт запрати след него мачетето си. Желязото го блъсна отзад и отлетя встрани.

— Спри, или ще умреш! — извика Крайхайфт.

— Чакай! — кресна някъде близо зад него Скатхолц. — Той знае нещо.

Корбел се понесе напред.

Сфероидната кола бе спряла пред входа. Покрита бе с разкъсани лиани и бръшлян, а вътре се белееше брадата на Гординг. Той се пресегна и отвори вратата. После я подпря с пръчка. Защо ли?

По дяволите, нямаше време. Хвърли се вътре, удари се в тапицерията и се огледа.

Скатхолц беше по петите му, но неочаквано застина ужасѐн. Корбел хлопна вратата в лицето му.

Корбел си спомни за пръчката на вратата. Гординг сигурно я бе използвал за да опъне нишка през вратата. Малко невнимание и можеше да изгуби ръката си. Но всичко бе завършило благополучно.

— Тръгвай! — извика той.

— Не знам комбинациите.

— Ах, ето… — Корбел притисна пет пъти фигурата, наподобяваща пясъчен часовник. Това беше първото, което му хрумна и идеята беше добра: Щабът на Световната полицейска служба в Сараш-Зилиш.

Колата се люшна напред.

Корбел се озърна тъкмо на време, за да изгледа учудената физиономия на Скатхолц. Момчето беше изгубило копието си. Не се виждаше никъде около него.

От краката на Корбел се стичаше кръв и попиваше в меката тапицерия. Нищо не можеше да направи. Не разполагаше дори с чисти превръзки за раните.

— Навий нишката около камъка — заръча му Гординг. — Побързай, преди да си се порязал.

Корбел се подчини. Нишката бе тънка като паяжина и едва се забелязваше. Колата се залюля встрани, заобикаляйки дървета, храсти и всякакви попътни препятствия.