Лари Нивън
Свят извън времето (35)

3

Събуди се в мига, когато внезапно полетя напред. Нещо меко избухна в лицето му и го отблъсна. Налягането го притисна назад и тялото му се завъртя. Опита се да стане, но откри че дори не може да помръдне с пръст. Опита се да извика, ала в гърдите му нямаше капчица въздух!

Кошмар! Носеше се надолу по болничните коридори, задъхан — открехна вратата на телефонната кабина в шахтата — не работеше! Изтича навън, огледа се за друга кабина, сви зад ъгъла и пред него застана Норна! Парализата обхвана диафрагмата му, клепачите му се склопиха, изгуби равновесие и направи отчаян опит да закрещи. Бастунът!

Но крясъкът му прогони… прогони онова, което притискаше лицето му. Изпъшка и успя да поеме глътка въздух. Притискаше го мека, податлива материя. Така, а болницата беше далеч в миналото.

Имаше чувството, че лежи наопаки.

Чакай да си спомни, седяха с Гординг… в колата… Натискът отпред отслабна. Той се изправи, като се тласна с длани. Това което го притискаше поддаде като балон. Опипа с ръце встрани, докосна вратата, хвана дръжката. Завъртя я. Измъкна се от притисналия го балон, свлече се встрани и накрая падна на глава.

Колата лежеше преобърната в смачканата пшеница. Зад нея се виждаше дълга разпокъсана диря. Гординг стоеше отзад и разглеждаше подаващото се под кожуха на двигателя копие.

— А аз си мислех, че съществува предпазен механизъм — промърмори той.

Корбел почувства внезапно облекчение. Думите напираха в гърлото му.

— Напоследък доста ни вървя в измъкванията. От една бъркотия към друга. Божичко, ако и това не е кошмар! В един момент дори ми се стори, че времето се е върнало назад и отново бягам от Мирели-Лира.

Гординг вдигна поглед към него.

— Взела ти е акъла, тая старица.

— Така си е. По-лоша е от Момчетата дори. Като си спомня само, тръпки ме побиват. На всяка крачка в града имаше прилатсил, но нямах и най-малка представа къде се е спотаила и ме дебне. Единственото, което ми оставаше, бе да се пъхна в първия срещнат прилатсил, да набера някой случаен код, и пак и отново, а някои от тях отказваха да функционират. А през цялото това време тя просто е следила сигнала от моя шлем! Сигурно и досега е в нея. Е, поне така се надявам.

— Какво значение има това?

— Ще ти кажа по-късно — Корбел се замисли. — За миг, докато се носехме…

— Ти хрумна нещо?

— Получи се някаква връзка в примитивния ми мозък, но почти веднага се разкъса. Няма значение, пак ще се сетя. — Корбел огледа дирята зад тях, обърна се и посочи с ръка в противоположната посока. — Сараш-Зилиш е нататък. Но нямам представа колко далеч. — Докъдето им стигаха очите се виждаха само полюшващи се класове. — Стигнем ли гората, вече ще сме близо.

Гординг предпазливо издърпа счупеното копие на Скатхолц. Измъкна камъка с навитата около него нишка, намери още един камък и възстанови оръжието си. Обезопасителните балони на чипъла се бяха спуснали. Гординг затършува вътре и издърпа пластичния диск.

Слънцето беше като пламтяща чиния, спускаща се над облаците. Поеха през влажната трева и Корбел се зае да разказва на Гординг как Момичетата изгубили своята луна.

Призори откриха малко поточе.

Юпитер осветяваше пътя им с ко̀си оранжеви лъчи, които караха земята под тях да сияе. Корбел осъзна, че стъпва във вода и едва тогава я забеляза. Поточето беше съвсем плитко и мътно. Обрасло бе с храсталаци, които напомняха на ориз, или жито.

Корбел коленичи и отпи. Сетне изми засъхналата кръв по краката си. Когато вдигна глава, Гординг стискаше в ръцете си пърхаща риба.

— Ти си бил доста бърз в ръцете!

— Ето ти и закуската… — Гординг вече белеше люспите.

— Опасно ли е да палим огън?

— Да, могат да ни забележат. Групата ни е твърде малобройна. Отдалеч не можем да минем за Момчета. Ще ядем рибата сурова.

— Не, благодаря.

— Както искаш.

Немигащата светлинка в небето се бе уголемила. Странно, как се придвижваше толкова бързо. Спомни си, че когато се появи в Слънчевата система, на борда на „Дон Жуан“, Уран се приближаваше към Юпитер по ко̀сата орбита, на която го преместили Момичетата. Побърза да разкаже за това на Гординг.

Гординг кимна.

— Не съм се занимавал с изчисления, но според мен орбитите на Юпитер и Уран би трябвало да са в постоянен конфликт, след като Момичетата са изоставили опитите с Ганимед… Но защо са зарязали Уран на свободна орбита? Биха могли да го завъртят обратно, за да поправят грешката си.

— Може би им е попречила наближаващата война. Върнали са се с корабите си за да бомбардират Момчетата. И така е свършила войната.

Гординг беше изял всичко, освен костите на рибата.

— Съмнявам се, — рече той, — Момичетата да са отложили отмъщението си за твоето завръщане. Малко вероятно е и останалият на свободна орбита Уран да пресече пътя на нашата планета точно когато ти си тук. Корбел, според мен твоята хипотеза е най-вярна. Трябва да се върнем в град Четири и да открием старицата, в която е твоят шлем. В противен случаи ще присъстваме на края на света.

— Страхувах се, че ще го кажеш. Съгласен. В Сараш-Зилиш оставих един съвсем изправен чипъл, с който пристигнах от нос Хорн. Жалко че не знам кода за обратния път.

— Ще набираме напосоки?

— Може би. Но преди това бих искал да проверим подземната система. В една от сградите забелязах подробна карта. Да вървим — той се надигна.

 

 

Изгрев-слънце ги посрещна със смразяващ костите рев. Корбел се озърна. Само на десетина метра от него се беше изправил миниатюрен лъв, огласяйки околностите с предизвикателния си рев.

Дръжката от строшеното копие на Скатхолц го плесна по ръката.

— В атака! — извика Гординг и се втурна към чудовището.

Корбел колебливо го последва. Лъвът изглеждаше изненадан от дързостта им… но не задълго. Той скочи срещу Гординг. Гординг се отдръпна встрани. Лъвът се завъртя и обърна гръб на Корбел. Корбел замахна и заби колкото сила имаше, копието в широкия гръб на животното. Лъвът изрева болезнено, извърна се и разпори въздуха с лапа. Не уцели, а в следния миг Гординг отсече и двете му предни лапи.

— А сега да бягаме! — викна Гординг.

Затичаха към Сараш-Зилиш. В прозрачния утринен въздух на хоризонта ясно се различаваше тъмната ивица на гората.

— Самецът… привлича жертвата… към женската — обясняваше задъхано Гординг.

Корбел се озърна боязливо и забеляза нещо кафеникаво сред житата зад тях. После подхвърли на стареца.

— Ще се измориш… Трябва… да се… бием.

Спряха, пъшкайки учестено.

Предпазливостта на женската им даде възможност да си поемат дъх. Когато се показа от близките храсти, те стояха неподвижни, като статуи на атлети. Лъвицата нададе яростен рев, но двамата не помръднаха. Очевидно това пробуди колебанията й. Тя изрева повторно. Корбел я разглеждаше нащрек, уверен, щастлив.

И тогава лъвицата отстъпи. На два пъти се оглежда, но продължаваше да се отдалечава.

Корбел пое към града, а на лицето му бе застинала глупава самодоволна усмивка. Нищо не можеше да стори, за да я изтрие. Всеки път щом отпуснеше лицевите мускули и усмивката разцъфтяваше отново. За Гординг, очевидно инцидентът беше приключен. Той дори не си даде труда да похвали Корбел за самообладанието му… а щеше да му бъде приятно.

Накрая Корбел заговори:

— Ако беше истински лъв, да ни е разкъсал. Защо има толкова много умалени животни?

— Има ли?

— Ами да. Лъвове, слонове, бизони. Сигурно е имало доста продължителен период на гладуване, преди почвата да стане плодородна. По-едрите животни са понесли глада по-тежко. Или са измрели от загуба на топлина — голям телесен обем, голяма повърхност.

— Вярвам ти. Достатъчно е да те погледна, за да се уверя, че има разлика между теб и другите дикти. Нашите тела са се адаптирали към червената слънчева светлина, към по-дългите дни и нощи. Така е и с животните, растенията… дори Момчетата са претърпели промяна, чрез диктите. Всичко това ще бъде изгубено, ако Уран ни пресече пътя.

— Зная.

— Готов ли си да се срещнеш с Мирели-Лира?

— Да. — Корбел потрепери, макар утрото да не беше хладно. Ала студът скоро щеше да дойде. Опита се да си представи нощ дълга шест години — и видя Мирели-Лира да се прокрадва към него в мрака. — Най-добре ще е, ако успеем да открием тайната на безсмъртието преди да се срещнем с нея. Готова е на всичко за тоя еликсир.

— Ако го намерим, аз съм пръв.

Корбел се засмя.

— Ще има предостатъчно. Иначе… щяха да го пазят някъде.

— Защо се замисли?

— Да го пазят. Шахтата в болницата на Сараш-Зилиш не беше охранявана. Нима Момчетата са били уверени, че диктите не могат да стигнат до там? Мястото не се отличаваше с нищо особено, ако се изключи предпазната инсталация, бронираната врата, еднопосочните кабини…

— Но какво значение би имало, ако някой дикт открие безсмъртието? Шахтата в град Четири е била охранявана от едни дикти, чието притежание е била, срещу други — също дикти. Поне така предполагаше.

— Но май съм грешал. Град Четири е стар, но не колкото Пархалдинг. По-скоро, като Сараш-Зилиш. Мисля че са го построили Момчетата.

Дърветата бяха по-близо. Плодни дръвчета. Корбел почувства глад. Корбел разтърси глава. Нещо се въртеше в ума му…

Пепел от загаснал огън. Повечето от нея излиза навън като изпражнения и урина… но не всичко — уреята се отлага в ставите и предизвиква подагра. Холестеролът запушва вените и артериите. Но дори ако всичко това бъде промито… остават инертните молекули, които се натрупват в самата клетка.

Представи си чудодейното лекарство, способно да освободи клетката от тези молекули. Кажи ми, как би изглеждало то.

— Не е имало нищо за пазене!

— Не разбир…

— Не е имало нищо за пазене в Сараш-Зилиш. Всичко разбрах. Хейяааа! Разбрах го! Безсмъртието на диктите!

Гординг отстъпи назад.

— Веднъж вече мислеше така. Какво ужасно чудовище трябва да ме ухапе този път?

— Няма да ти кажа. Стига ми че предния път постъпих като глупак. Не и този. Ела.

Дърветата бяха съвсем близо, а Корбел беше гладен.