Лари Нивън
Свят извън времето (34)

2

Колата, с която избяга от Норна, беше съвсем безшумна, ако се изключи полъха на вятъра. Но движението на тази беше придружено с ниско, едва доловимо бръмчене.

— Колко стар е този… чипъл? Дали е в добро състояние?

— Не мога да поправям чипъли. Но вероятно е снабден с предохранителни механизми. Момчетата, които са ги построили, са очаквали да живеят вечно. Къде отиваме?

— В Сараш-Зилиш, където Момчетата прекарват дългата нощ. Там има машини, които могат да ни послужат. Но дали ще срещнем и Момчета?

— Според мен е рано. Честно да си кажа, не зная.

— Ще рискуваме. Божичко! — Корбел се втрещи в нещо, което би могло да означава неговата смърт, поради глупост. Дискът…

— Въобще не се сетих за това. Та аз нямам кредитен диск. Как щях да карам тази кола. А ти откъде намери? — добави той.

— В легендите се разказваше, че по времето на управлението на Момичетата били използвани някакви особени монети. Предположих, че след като ледовете са се стопили, започнали да погребват телата на мъртъвците в покрайнините на града за да оплождат почвата. След като избягах, отправих се към едно подобно място. Заех се да копая и не след дълго се оказа, че съм бил прав. Било е време, когато Момчетата и Момичетата са загивали с хиляди. Намерих кости, скелети, дрехи и монети. Опитах няколко монети в процепа на чипъла и една от тях свърши работа — той погледа към Корбел и в очите му се четеше съмнение. — А ти забрави ли, че ще ти трябват такива монети?

Корбел се изчерви.

— Трябваше да мисля за доста неща.

— Можех да си опитам късмета сам.

— Зная. Благодаря, че се върна за мен.

— Трябваше, защото ти направи и друга грешка. Тази кола сама ли се управлява?

Движенията на сфероидната кола сякаш се бяха поуспокоили. Корбел забеляза, че са напуснали Пархалдинг и се носят над безкрайна равнина, покрита с жито.

— Да, — кимна той — сама.

— Тогава, погледни косите ми.

Нищо толкова странно нямаше в косите на Гординг. Изглеждаха малко по-мръсни, но все така неизменно бели… пет дни, след ухапването на котешката опашка.

Гординг пръв наруши неловкото мълчание.

— Да се върна ли обратно при моите дикти? Да им разкажа ли, че еликсирът на безсмъртието наистина съществува, но Корбел е изгубил тайната му? Трябва да го открием, Корбел.

— Не мога да повярвам. Значи котешките опашки не са… не, не вярвам! По дяволите, Гординг. Никой не ми е правил инжекция, ако се изключи онова ухапване!

— Значи е било нещо в храната, водата или въздуха. Спомни си, не си ли се чувствал зле. Гадене, превъзбуда, обърканост?

— На стари години какво ли не чувства човек. Знаеш ли как остаряват хората?

Гординг се намести удобно в креслото и извърна лице към Корбел. изглежда не бързаше за никъде.

— Ако знаех всичко за остаряването, отдавна да съм открил този еликсир. Но имам само обща представа. В тялото се натрупват разни вещества като… пепел от гаснещ огън. Някои от тях тялото изхвърля навън без чужда помощ. Събира ги в екскреторните резервоари и ги отделя. Други вредни вещества, отлагащи се по стените на кръвоносните съдове в тъканите и мозъка могат да бъдат отстранени с помощта на специални лекарства. Димните отлагания и прашинките в белите дробове също могат да бъдат промити. Без тази външна намеса ние ще умрем много по-бързо.

Но някои… прашинки се събират в най-малките живи единици на организма. Откъдето не могат да бъдат извлечени. Представи си някакво вещество, лекарство, което е в състояние да променя тези прашинки, да ги разтваря и неутрализира дей…

— Без да убива клетката? Но това са само предположения, нали? Знаем, че диктите са владеели тайната на безсмъртието, но нямаме никаква представа как е ставало това. Интересно, какви процеси протичат в телата на Момчетата?

Гординг махна небрежно с ръка.

— Това е погрешна посока на разсъждение. Безсмъртието на диктите е било открито по-рано. Като начин на действие вероятно е по-примитивно… Успокой се, Корбел. Нищо не можем да предприемем докато не спре чипъла. По-добре да съберем сили.

— Изпитвам странното желание да си блъскам главата в нещо твърдо. Като си помисля само как те предизвиках да се нахвърлиш върху мен и после запратих котешката опашка в лицето ти… — истината беше, че не знаеше как се казва на момчешки „съжалявам“.

— Странен начин на разсъждение. А какво си очаквал? Че младият, силен, тъмнокос Гординг ще обгърне нозете ти с ръце, ще изплаче мъката си на косматите ти гърди и ще ти предложи всичките си жени… — Гординг се засмя. — Да, зная, че така си мислел. Но те не са мои жени. Те принадлежат на себе си, както аз си принадлежа, в онези случаи, когато Момчетата ни оставят да се разпореждаме сами. Спомняш ли си как се отнесоха жените към твоето твърдение, че за всяка жена е имало по един мъж?

— А… не съвсем.

— Странен живот сте водели. Не знаеш ли, че настъпват периоди, в които жената не желае мъжа? И какво ще прави той тогава? Ще заеме жена от друг мъж?

Гординг изглеждаше искрено заинтригуван.

Невъзмутимостта му беше направо завладяваща. Корбел се отпусна назад в мекото кресло.

— Всичко ще разбереш като открием тайната на безсмъртието — рече той.

Гординг втренчи поглед в него.

— Знаеш ли, мисля че си прав. Би трябвало да се освободим от Момчетата. Да отглеждаме свои деца и да ги правим безсмъртни. Така с течение на времето броят на жените и мъжете ще се изравни. Но… — той се усмихна. — Ще трябва да минат векове.

Завесата на дъжда се носеше право към тях сред житата. След миг удари предното стъкло. Корбел повиши глас за да надвие шума на бурята и гръмотевиците.

— Опитвали ли сте да избягате?

— Изпращахме разузнавачи. Предимно по-млади мъже, някои току-що върнати от Момчетата. Не бяха надарени с особена мъдрост, но затова пък приличаха на истински Момчета, след като премахнеха окосмяването по телата си. Някои се връщаха, но спомените им бяха отнети. Може би и останалите щяха да се върнат, ако можеха. През дългата нощ изпратихме и група жени. Нито една не се завърна.

Дъждът трополеше по кожуха на двигателя.

— А не сте ли обмисляли бягство по море? — поинтересува се отново Корбел.

— Разбира се, но как да скрием от Момчетата плавателния съд? Корбел, ти си бил отвъд океана. Има ли там земя? Има ли живот, или е твърде горещо?

— Живот има, но растителността не е толкова буйна, нито плодородна. Някои от плодовете стават за храна, разбрах го, защото Мирели-Лира ме храни известно време с тях. Макар и непоносима, горещината не е убийствена. И, знаеш ли, видях плавателни съдове, толкова големи, че да поберат целия Диктаград. Друг е въпроса дали все още могат да плават.

— Къде?

— На стария морски бряг, не повече от ден път от морето.

Гординг предъвка получената информация.

— Има три пречки. Първо — да се откара плавателния съд до морето. Второ — рискът Момчетата да ни заловят. Третата и най-голяма — какво ще разкажем на хората, когато остареят? Че сме им отнели вечния живот? Корбел, можем да се прехвърлим отвъд океана само след като открием тайната на безсмъртието.

— Да знаеш как ме е яд. Та аз мислех, че съм я открил. Каква брилянтна идея! Всички факти сочеха към котешките опашки… Слушай, не искаш ли да опитаме само още веднъж? Една малко ухапване. Може би има значение дали е от мъжки или женски екземпляр, или пък оказва влияние оцветката на козината? Не, Момчетата едва ли биха позволили на еликсира да се разхожда свободно по улиците на Диктаград.

— Може и да се съглася. Залогът е особено висок. Отдавна да си умрял, ако не беше успял да откриеш еликсира.

Корбел се остави на меката тапицерия да го обгърне. Шумът от блъскащия по корпуса дъжд го успокояваше, напомняше му за домашния уют. Не след дълго заспа.

А в съня бягаше и бягаше.