Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (71)

3

Джони лежеше в изсъхналата трева върху хълма и наблюдаваше лагера с бинокъл за нощно виждане. Безпокоеше се за Криси.

Бяха изминали два месеца и той усещаше, че шансовете им за успех намаляват. Имаха късмет единствено че тази година снегът закъсня, но за сметка на това студът и зимният вятър хапеха по-силно отвсякога.

Огромният бинокъл беше леденостуден. Беше направен за психлоси и двата окуляра бяха толкова раздалечени един от друг, че можеше да ги използва само поотделно.

Слабата светлина на зимната луна се отразяваше от покрития със сняг връх зад него и хвърляше бледи отблясъци върху равнината.

Опитваше се да зърне огъня, запален от момичетата. От опит знаеше, че от тази наблюдателна позиция би трябвало да се забелязва много ясно. Но вече доста време не откриваше и следа от него.

Когато преди два месеца видя Криси за последен път, напълни клетката с дърва за огрев. Остави й пшеница за варене, дори няколко марули и репички от последната реколта в градината на възрастните жени. Имаше достатъчно запаси от пушено месо, но все пак те не можеха да стигнат за цяла вечност.

Беше се опитал — всъщност доста неуспешно, да я окуражи, да й вдъхне увереност, каквато той самият нямаше.

Даде й един остър нож от неръждаема стомана, който шотландският разузнавач беше намерил. Тя се престори на учудена и възхитена, защото с него можеше много по-лесно да се остъргва кожа и да се режат тънки ивици месо.

През тези два месеца не беше виждал Търл изобщо. Беше му забранено да ходи в лагера и тъй като не можеше да установи връзка по радиото, му оставаше да чака той сам да го потърси в базата.

Може би Търл си мислеше, че са се преместили. В действителност те наистина бяха изградили резервен лагер близо до мината, по-надолу в долината. Там допълнително докараха машини, запаси, достатъчно хора за трисменна работа на жилата, както и една от възрастните жени, която да готви и да пере. До мястото имаше изоставено миньорско селище. От него полетът до жилата беше съвсем кратък.

Опитите тя да бъде изкопана не бяха много успешни. Забиха стоманените пръти в скалата и монтираха върху тях платформата. Вятърът срещна това ново препятствие и се напъваше да огъне прътите в основата им, там, където бяха забити в скалата. В тези точки стоманата се нагорещяваше до червено. Беше дяволски трудна работа. Два пръта вече се счупиха и само въжетата за обезопасяване, с които бяха вързани, спасиха шотландците да не полетят надолу в дълбоката пропаст и да намерят смъртта си. Два месеца работа под напора на силния и зъл вятър и за това време бяха изкопали само около два килограма злато, които да могат да покажат — добито с цената на неимоверни усилия.

Вече пета нощ поред лежеше тук и напразно се опитваше да зърне огъня.

Първия път, когато не успяха да открият светлината му, изпратиха разузнавач.

Щом разбраха, че той самият иска да се промъкне в лагера, между него и съвета избухна кавга. Направо залостиха вратата под носа му. Робърт Лисицата се разсърди, побесня и закрещя в лицето му, че вождовете никога не ходят на разузнаване. Водят битки, но не и разузнавателни акции. Прекалено опасно е и ако нещо се случи с него, просто няма кой да го замести. Беше се опитал да спори с тях, но всички застанаха на страната на Робърт. Когато врявата достигна до останалите шотландци, те също дойдоха и наобиколиха съвета — така, както имаха право да направят, и прибавиха своите аргументи: той не бива да се излага на безразсъдни рискове.

Стана голяма разправия.

Бяха прави.

Накрая се стигна до компромис и изпратиха младия Фъргюс. Той изчезна под студената светлина на луната. Чакаха го часове наред.

Все пак успя да се добере до базата. Беше тежко ранен — кожата на рамото му беше ожулена и под нея се виждаше живо месо. Стигнал почти до малкото плато пред клетката. Тогава луната вече се била скрила. В клетката не бил запален огън, но в лагера имало часови! Въоръжени психлоси патрулирали в района наоколо, а двама-трима кръстосвали целия лагер.

Часовият край клетката стрелял по някаква сянка. Фъргюс завил като ранен вълк, психлото се заблудил, защото вълците често се срещат в планината, и така шотландецът успял да се измъкне.

Сега лежеше в болницата, раната на рамото му беше наложена с мечешка мас и билки. За него се грижеше една от възрастните жени и той скоро щеше да бъде отново на крака. Чувствуваше се по-скоро победител, отколкото победен, защото беше доказал, че мнозинството е било право в преценката си.

Останалите шотландци, поединично или на групи, идваха при Мактайлър и му доказваха, че правотата им не може да бъде оспорена. Вождовете не бива да ходят на разузнаване. Да участвуват в битки — да, но не и в разузнаване.

Пасторът се опита да успокои Джони. Издебна го веднаж, когато беше сам в стаята си, дойде при него и кротко му обясни:

— Никой от тях не си и помисля, че не си способен да го направиш или че не могат да продължат борбата без тебе. Те просто те обичат. Ти си човекът, който ни върна надеждата.

Но сега, когато лежеше във високата трева и гледаше през бинокъла, пригоден за лицата на пришълците, Джони не хранеше голяма надежда.

Какво всъщност ставаше? Малобройна група от представители на изчезваща раса на една малка отдалечена планета се беше изправила срещу най-силните и най-добре въоръжените същества във Вселената. Психлосите властвуваха над всички галактики и всички системи, над всички светове. Бяха смазали съпротивата на всички разумни раси, които някога са дръзвали да им се противопоставят. Бяха подчинили дори готовите да им сътрудничат. Безмилостни, въоръжени с най-съвременна техника — никоя раса не бе успяла да се пребори с тях през вековете.

Джони си мислеше за окопа, в който шейсет и седемте курсанти с трогателна смелост, въоръжени с жалките си пушки, се опитали да спрат психлоския танк. Те загинали и с тях била погребана последната надежда на човечеството.

Не, помисли си Джони, не и последната надежда! Ето, след хиляди години той и шотландците са тук. Но все пак колко слаба беше тази надежда! Достатъчна беше само една атака и един стар психлоски танк и тя щеше да изчезне.

Да, Джони и шотландците можеха да нападнат лагера. Биха могли да унищожат няколкото мини и отново да станат господари на Земята. Но психлоската компания щеше да си отмъсти и тогава всичко щеше да свърши завинаги.

Да, на теория той имаше оръжие, с което да победи. За съжаление нямаше нито уран, нито детектор, с който да го открие, дори да знаеше къде и с какво да го търси. Надеждата им едва мъждукаше.

Нагласи бинокъла на най-силно увеличение. Нека огледа целия лагер още веднаж. Нощните му светлини зеленееха под прозрачните куполи, но от жълтооранжев огън никъде нямаше и следа.

Той беше на път да се откаже, когато погледът му попадна върху склада за гориво. Капсулите, с които се захранваха машините, бяха подредени една върху друга. Малко по-нататък, на безопасно разстояние, беше складът за експлозиви. Те бяха достатъчно за работа под земята, но дори и да се опиташе да ги вдигне във въздуха, лагерът щеше да остане невредим. Ето ги и бойните самолети. Бяха двадесет, подредени в редица. Зад зоната за телепортиране и най-отдалечен от лагера, но най-близо до клетката беше складът за дихателен газ. Компанията изобщо не правеше сметка за необходимите количества. В момента имаше натрупан толкова много — в огромни варели и малки бутилки за дихателните маски, че би стигнал за петдесет години. Те бяха нахвърляни безразборно. Никога не контролираха раздаването им — шофьорите просто идваха и вземаха колкото им е нужно. Дихателен газ имаше в изобилие и никой не следеше консумацията му.

Джони премести бинокъла. Сега търсеше часовите. Попадна на един от тях. Психлосът се влачеше мързеливо по тъмната пътека между склада за дихателен газ и площадката за телепортиране. Да, имаше още един — той стоеше на платото пред клетката.

Изведнаж Джони насочи бинокъла обратно към склада за дихателен газ. С изключение на водещите към него утъпкани пътечки мястото изцяло беше обградено с висока трева и бурени, които стигаха чак до хоризонта.

Отново съсредоточи вниманието си върху самия склад.

В него се разгоря надежда — разбра, че това е необходимият му детектор за откриване на уран.

Дихателният газ!

Малката бутилка изпуска съвсем тънка струйка през клапата, която води към маската. Така се подава необходимото количество за дишане.

Ако се пусне съвсем малко дихателен газ там, където има радиация, ще се получи слаба експлозия.

Гайгеровият брояч реагира, когато радиацията активира някакъв газ в тръбичка, или поне така пише в книгите. Е, добре, дихателният газ няма просто да се активира, а ще експлодира.

Може и да не е съвсем безопасно. Но ако бъдат внимателни, ще успеят.

Джони запълзя надолу по хълма.

Двадесет минути по-късно, вече в базата, той говореше пред съвета:

— Един вожд не трябва да ходи на разузнаване, нали?

— Да — съгласиха се всички, доволни, че най-сетне е проумял думите им.

— Но може да участвува в нападение? — попита пак Джони.

Те заподозряха нещо.

— Може би съм намерил разрешение на проблема за откриването на уран — каза загадъчно той. — Утре вечер ще нападнем!