Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (32)

1

Тази година зимата горе в планината беше много тежка. Още в началото лавини блокираха проходите към високите пасища.

Криси седеше мълчалива и отчаяна пред съвета на старейшините в Съдилището. Вятърът виеше и свиреше през пролуките в стените, а огънят в средата на стаята обгръщаше лицата на насядалите около него съветници с кълба дим.

Пастор Стафър лежеше тежко болен в съседната колиба. Зимата беше изсмукала и малкото останала му жизненост и сега на неговото място седеше по-старият Джимсън, когото вече наричаха пастор. От двете му страни се бяха настанили Клей, един от по-възрастните жители, и Браун Лимпър Стафър, който изглежда също бе станал член на съвета, въпреки че бе прекалено млад и куцаше. Той уж временно замести разболелия се пастор Стафър, а после просто не се оттегли. И тримата седяха върху една стара пейка.

От другата страна на огъня Криси не им обръщаше много внимание. Преди две нощи беше сънувала кошмарен сън, от който се събуди изпотена и трепереща, без да може да мигне до сутринта. Оттогава той не я оставяше на мира. Беше сънувала, че Джони гори. Викаше нейното име и тя още чуваше гласа му.

— Това са направо глупости! — се обърна към нея пастор Джимсън. — Трима млади мъже са готови да се оженят за тебе и ти нямаш никакво право да им отказваш. Жителите на селото постоянно намаляват. Само една трета от тях оцеляха през зимата. Сега не е време да мислиш за себе си.

Криси изведнаж се стресна — разбра, че той говори на нея. Опита се да си припомни за какво става дума — нещо за жителите на селото. И двете родени през зимата бебета умряха. Младите мъже не бяха успели да докарат достатъчно говеда от пасищата в равнината, преди проходите да бъдат затрупани, и селото водеше полугладно съществуване. Ако Джони беше тук…

— Когато дойде пролетта — каза Криси, — ще сляза долу в равнината, за да намеря Джони.

Тя не казваше нищо ново за тях. Съветът я бе чувал да го повтаря още от деня на заминаването на Джони.

Браун Лимпър я погледна през завесата от дим. Тънките му устни бяха изкривени в подигравателна усмивка. Съветът на старейшините го търпеше, защото не говореше много и им носеше вода и храна, когато заседанията продължаваха твърде дълго. Но този път той не можа да се сдържи.

— Всички знаем, че Джони е мъртъв. Сигурно чудовищата са му видели сметката.

Джимсън и Клей го погледнаха намръщено. Именно той им бе обърнал внимание, че Криси отказва да се омъжи за някой от младите мъже. Клей се чудеше дали Браун Лимпър няма намерение да го стори сам.

Криси събра сили и се обади въпреки страданието си:

— Конете му не се върнаха у дома.

— Може би чудовищата са се справили и с тях — предположи Браун Лимпър.

— Джони беше убеден, той вярваше, че чудовищата не съществуват — отговори Криси. — Отиде да намери Голямото село, за което се говори в легендите.

— О-о, чудовищата съществуват и по това не може да има спор. Да не се вярва на легендите е направо богохулство — каза Джимсън.

— Тогава — попита Криси — защо не идват насам и никой от нас не ги е виждал?

— Планините са свещени — отвърна Джимсън.

— Снегът — обади се и Браун Лимпър — блокира проходите и затова конете не са се върнали. Разбира се, ако чудовищата са ги оставили живи.

По-възрастните мъже го погледнаха намръщено и той трябваше да млъкне.

— Криси — каза пастор Джимсън, — ти трябва да забравиш всичките тези глупости и да позволиш на някого от младите мъже да те вземе за съпруга. Повече от ясно е, че Джони Гудбой Тайлър е мъртъв.

— Когато изтече една година — каза Криси, — ще сляза долу в равнината.

— Криси — обади се Клей, — това е сигурно самоубийство.

Тя не вдигаше очи от огъня. В ушите й още кънтяха виковете на Джони от кошмарния й сън. Те бяха абсолютно прави — ако Джони е мъртъв, тя също не иска да живее. Виковете сякаш утихнаха и Криси чуваше само как той шепне нейното име. Вдигна поглед, в него се четяха дързост и предизвикателство.

— Той е жив! — упорито каза тя.

Тримата съветници се спогледаха. Не бяха успели да постигнат нищо. Налагаше се да опитат някой друг път.

Престанаха да й обръщат внимание и продължиха да обсъждат желанието на пастор Стафър да бъде погребан след смъртта си. Нямаше почти никаква храна, а и не се знаеше дали някой ще се заеме да изкопае гроб в замръзналата земя. Разбира се, на него му се полагаше погребение, защото беше пастор, а и дълги години бе изпълнявал длъжността на кмет. Но трудностите си бяха трудности.

Криси разбра, че присъствието й повече не е нужно, стана и тръгна към вратата. Очите й бяха зачервени, и то не само от лютия дим.

Уви се в мечешката кожа и погледна нагоре към зимното небе. Когато през пролетта звездите се върнат на местата си, тя щеше да потегли. Вятърът режеше като с нож и Криси се загърна още по-плътно в кожата. Беше й подарък от Джони, прокара пръстите си по нея. Нямаше да скучае в оставащото време, защото трябваше да му ушие нови кожени панталони и да се приготви за пътуването. Не ще им позволи да изядат и последните два коня.

И когато времето настъпи, ще бъде готова за път.

Силен порив на вятъра откъм Върха я накара да потрепери, сякаш й се подиграваше. Напразно, когато настъпи моментът, тя ще е готова да тръгне.