Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (62)

2

Бяха изминали четиридесет и осем часа от пристигането им в отбранителната база. Джони беше много доволен, че до него е Робърт Лисицата, защото беше възникнала опасност от война.

Посред цялата бъркотия при настаняването двама младежи бяха намерили свободно време и успяха да открият останки от оръжие. Очевидно в последните дни на човешката цивилизация един камион изскочил от пътя и се забил в страничния насип, а след това пръстта го покрила целия. Бяха изминали повече от хиляда години, когато шотландците го откриха.

Джони току-що беше докарал в базата стадо диви говеда. Имаше много работа покрай настаняването на групата. Всички му помагаха. Опитваха се да действуват, без да чакат непременно заповед от него. Изчистиха и подредиха едно от спалните помещения. Изкопаха тоалетни. Пасторът възстанови параклиса. Старите жени откриха място, което можеше да бъде предпазено от набезите на елените и дивите говеда, а съвсем наблизо имаше и вода. Щеше да стане чудесна зеленчукова градина. Джони използва булдозер, за да го изоре. Жените се надпреварваха да го убеждават, че няма никаква опасност някой да се разболее от скорбут. Бяха донесли със себе си достатъчно семена от репички, марули, лук. Съвсем скоро те щяха да попаднат в плодородната почва и да усетят върху себе си слънчевите лъчи. Учителят подготви старата учебна сграда и една от класните стаи вече функционираше.

Шотландците показаха невероятни познания при работа с различна техника. Изглежда от прочетеното в книгите знаеха за какво служат някои тръби и кабели.

Затова Джони не се изненада много, когато един младеж на име Ангъс Мактавиш му показа древно парче метал и поиска разрешение да го ремонтира. Имало и други такива, с които също можел да се справи. На Джони не му се вярваше, че сред цялата тази бъркотия някой ще намери време да изкопае някакъв ръждясал камион заедно с товара му.

— Какво е това? — попита той.

Младежът му показа издълбаните върху метала букви. Предметът беше покрит с нещо, което трябва да е било много гъста смазка. През вековете се беше втвърдила и станала като камък, но все пак го бе запазила. Джони прочете „Томпсън, автомат“. Виждаше се името на компанията, както и серийният номер.

— Има колкото искаш сандъци, пълни с тези неща — каза Ангъс. — Целият камион е бил натоварен с тях. Намерихме и херметично затворени кутии с патрони. Ако се изстърже смазката, сигурно ще може да се стреля с тях. Изглежда камионът е изскочил от пътя и се е забил в малката пещера, след което е бил затрупан. Може ли да го почистя и да изпробвам дали работи, Мактайлър?

Джони му кимна разсеяно и продължи да се занимава с дивите говеда. Смяташе да отиде до базата, за да вземе кон. Наоколо имаше много диви коне, но те не бяха обяздени, а да откара стадото пеша не бе най-безопасното нещо, което можеше да се измисли. Чудеше се дали за целта да не използва едно от малките психлоски камиончета. Шотландците винаги бяха водили полугладно съществуване и сега, когато имаше толкова много дивеч, не виждаше причина защо да не се хранят пълноценно. Така щеше да се повдигне духът им и да ги направи по-твърди за изпитанията, които ги очакваха.

Не беше подготвен за делегацията, която дойде при него след вечеря. Една от залите беше почистена и въпреки че жените готвеха навън, всички се хранеха вътре. Използваха изпочупените маси и потъмнелите от времето прибори за хранене. До Джони седеше Робърт Лисицата.

Ангъс Мактавиш му подаде оръжието.

— Годно е. Почистихме го и разбрахме как се зарежда и как се борави с него. Амунициите също са използваеми.

Джони усети, че цялата зала се е смълчала и внимателно следи разговора.

— Такива оръжия и патрони има колкото щеш — каза Ангъс Мактавиш. — Ако се качиш на хълма и погледнеш на изток, ще видиш в далечината психлоския лагер — продължи той, усмихвайки се. — Една група би могла да се промъкне през нощта и да го вдигне във въздуха.

Останалите моментално демонстрираха своето съгласие.

От другите маси започнаха да стават млади мъже и да се трупат около тях.

Изведнаж пред очите на Джони изникна ужасна картина: шотландците се търкалят мъртви по земята и всичките му планове са разбити на пух и прах.

Робърт Лисицата улови погледа му. Изглежда чакаше знак и щом Джони му кимна, той се изправи.

Старият ветеран бе един от малцината шотландци, виждали жив психло преди пристигането на Джони. Веднаж, когато слязъл в равнината за диви говеда, Робърт Лисицата се сблъскал с група психлоси, тръгнали от мината в Корнуол на лов. Избили всичките му другари. Робърт се скрил под корема на един кон и така избягнал касапницата. Той много добре си даваше сметка за мощта на психлоското оръжие, както и за присъщата им жажда да убиват.

— Този млад мъж — каза Робърт Лисицата, като посочи Ангъс Мактавиш — е постъпил много правилно. Няма нищо по-достойно от това, да бъдеш смел и находчив — младият мъж засия. — Но — продължи Робърт — една от най-старите мъдрости гласи, че всичко завършва добре, когато се подготви добре. Ако унищожим мината, няма да изгоним психлосите от Земята. Ние се борим срещу цялата психлоска империя и за тази цел трябва да работим още много и да се подготвим добре.

Тонът му стана конспиративен.

— Нямаме право да унищожим една база и по този начин да ги предупредим за намеренията си.

Този аргумент свърши работа. Младите мъже решиха, че това е много мъдро, и щастливи се върнаха към вечерята си от печено месо.

— Благодаря ти — каза му Джони.

Преждевременната война засега беше предотвратена.

Малко по-късно, когато съвсем се здрачи, Джони заведе по-възрастните мъже да им покаже окопа.

Разбираше, че около него се оформя нещо като съвет. Състоеше се от Робърт Лисицата, пастора, учителя и историка.

Джони ровеше в тревата и търсеше железни парчета. Извади почти изцяло прояден от времето скелет на оръжие, което приличаше на „Томпсън“. Беше трудно да се определи какъв модел е, но със сигурност беше автомат.

Джони разказа на съвета историята на това място, така както беше записана от психлосите.

Мъжете разбраха веднага. Тези оръжия не биха могли да спрат омразните им врагове.

Историкът доктор Макдърмот се огледа с любопитство.

— Но къде са останките от танка?

— Той е бил победителят — отговори Джони.

— Много странно — продължи историкът. — Нямам предвид победата на психлосите, а това, че не намираме никакви останки от тяхно бойно оръжие.

— Победата им е била пълна — промълви Джони. — Не знаем дали психлосите са претърпели някакви загуби или не са. Така или иначе, биха си прибрали повредената техника от бойното поле.

— Не, не, не — възрази историкът.

Тогава им разказа за един ръкопис в университетската библиотека, който описвал подобна битка. Тя се състояла на разделителната линия между две древни села, известни като Дамбъртън и Фолкърк, където някога е била границата между Англия и Шотландия, точно в подножието на планините.

— На това място и досега могат да се видят останките от психлоските танкове — продължи той.

— Вярно е — потвърди Робърт Лисицата. — И аз съм ги виждал.

Историкът отново заговори:

— Нито един психло не беше идвал толкова на север, докато ти не долетя там със своя демон, Мактайлър. Това е единствената причина, поради която сме оцелели и все още живеем в Хайландс.

— Я ми разкажете още нещо за тази история — помоли Джони.

— О, тя е написана много лошо — отговори историкът. — Любопитна е като исторически факт, но няма никаква литературна стойност. Била е записана набързо от един редник, служил в планинските войски на Нейно величество, който след битката избягал на север. Мисля, че е бил сапьор. Те се занимавали с мини.

— С мини ли? — попита пасторът. — Мини, в които се копае руда?

— Не, не — отговори историкът. — Използвали са думата „мина“ и за експлозив, заравян в земята. Щом врагът стъпел върху нея, тя избухвала и той хвръквал във въздуха. Въпросният редник говори за „тактически ядрени оръжия“. Разказва как части от един полк случайно попаднали в някакъв бункер и така се спасили от обгазяването. След това се изтеглили на север. Ако не се лъжа, капитанът им имал любима в Хайландс. Направили минна преграда, простираща се от Дамбъртън до Фолкърк. Психлоските танкове тръгнали да ги преследват, натъкнали се на нея и мините започнали да избухват. Психлосите имали достатъчно танкове и войници, но тази преграда станала причина да се оттеглят на юг и никога да не се върнат да приберат труповете и техниката. Според ръкописа се бил намесил и духът на Дрейк, тъй като се чували барабани…

— Чакай малко — прекъсна го Джони. — Нали става дума за ядрени оръжия?

— Да, макар че не знам какво представляват — отговори пасторът.

— Уранът — промълви Джони. — Между тези два града по всяка вероятност все още има уранов прах — и той им обясни всичко за дихателния газ на психлосите.

— Така всичко си идва на мястото — каза Робърт Лисицата.

Историкът изглеждаше въодушевен от чутото. Уви наметалото около хлътналите си рамене.

— Прилича ми на вълшебния огнен пръстен или на геометричните знаци, които съществата от долния свят не смеят да престъпят.

Джони погледна ръждясалите останки от оръжие в ръцете си, сетне окопа.

— Горките хора, нито са имали уран, нито са знаели кой стои срещу тях. Разполагали са само с това.

— Загинали са като смелчаци — изрече пасторът и свали шапката си.

Останалите сториха същото.

— Трябва да направим всичко възможно — каза Джони, — за да не свършим като тях.

— Точно така — съгласи се Робърт Лисицата.

Джони остави на земята скелета на автомата и всички замислени потеглиха обратно към огньовете. Мекият стон на една гайда отекваше в нощта.