Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (11)

11

Джони се приближаваше предпазливо към Голямото село.

Беше станал преди изгрев слънце и зората го свари в покрайнините. Внимателно се взираше, спираше, за да огледа всяко непознато нещо отблизо. Не беше спокоен.

Всичко беше покрито с пясък и в широките пространства между сградите растяха трева и високи бурени.

Стряскаше се всеки път, когато заек или огромен плъх изскачаха в паника от някоя врата, обезпокоени от тропота на копитата. Въпреки че тревата заглушаваше шума, в това място цареше такава тишина, че и най-малкият звук се превръщаше в грохот.

Никога в живота си не беше чувал ехо и когато звукът се завръщаше, Джони трепваше. В началото беше почти убеден, че някъде там има и друг кон. След това все пак разбра какво става.

Удари двата си боздугана един о друг и само след секунда чу същия звук да се повтаря като шепот, сякаш му се подиграваше. Изчака, но нищо друго не се случи. Направи същото още веднаж… Звукът не се появяваше, освен ако той самият не го предизвикваше.

Огледа се наоколо. И от двете му страни се издигаха останките на смайващо високи сгради. Разрушителната сила на вятъра бе оставила своята следа върху тях, времето ги бе направило мрачни и безцветни, но те все още стърчаха, изправени и внушителни. Беше потресаващо. Кой можеше да построи такива неща? Може би боговете?

С интерес разгледа огромните каменни блокове. Нямаше човек, който да успее да повдигне сам дори един от тях.

Джони спря коня си в средата на пътя, който очевидно някога е бил главен и е пресичал цялото Голямо село. Намръщи чело, като се опитваше да си представи как би могло да бъде построено всичко това. Колко хора са били необходими? Как са могли да достигат толкова високо?

Съсредоточи се, за да проумее загадката на това чудо. Постепенно стигна до извода, че ако от дънери на дървета се направят стъпала и много, много хора изтеглят нагоре вързания с въжета каменен блок, поставят го на мястото му и след това махнат дървената конструкция, ставаше възможно. Беше направо забележително, невероятно и даже опасно. Но все пак осъществимо.

Доволен, че не беше нужно да се намесват чудовища или богове, за да се обясни построяването на това забележително село, той се успокои и продължи нататък.

Чудеше се дали странните стърчащи покрай пътя неща не бяха някакви непознати за него дървета без клони. Отново слезе от Уиндсплитър и разгледа едно от тях. Беше твърдо, грапаво, кухо и не можеше да се помръдне. Но не беше дърво, а някакъв червеникав метал, и когато изстърга червения прах, отдолу беше черно. Огледа и двете страни на широкия път. Тези неща бяха разположени на равни разстояния едно от друго. Въпреки че не можа да разбере тяхното предназначение, очевидно и те, и сградите са служели за нещо.

Около него имаше безброй прозорци, които сякаш го наблюдаваха. Слънцето вече се бе показало и блестеше в тях. Цяло богатство от лъскавите и остри неща, които бе открил в развалината. Те не бяха съвсем прозрачни, а по-скоро матови, като замъглените очи на старец. Някои бяха цели. Джони осъзна, че всъщност са били използвани като преграда срещу студа и горещината, а пропускаха светлината. В неговото село хората използваха за тази цел надути с въздух стомаси на големи животни. Но тези, които са строили Голямото село, са разполагали с някакъв непознат материал — твърд, прозрачен и тънък. Трябва да са били много умни хора.

Видя пред себе си зейнала врата. Двете й крила бяха паднали и лежаха встрани, наполовина зарити в пясъка. Тъмният отвор беше зловещ.

Джони вкара коня си вътре и се огледа в сумрака. Наоколо имаше всякакви боклуци и отломки, изгнили и проядени до такава степен, че не можеше да се разбере за какво са служели някога.

Но редиците от високи до кръста прегради стояха непокътнати. Бяха направени от някакъв бял камък със сини жилки.

Наведе се през врата на коня и се вторачи в стените зад тях. Видя огромни врати, две бяха открехнати, а едната беше широко отворена. Върху тях имаше големи колела, направени от лъскав метал.

Джони пристъпи до преградите от бял камък и прескочи от другата страна. Приближи се внимателно към зейналия отвор.

Вътре имаше рафтове, а върху тях, преплетени с изгнилите останки от някакво платно, се виждаха цели купчини от съвсем кръгли плочки. Някои бяха потъмнели, но една привличаше погледа му с яркожълтия си цвят.

Джони взе една плочка. Диаметърът й беше колкото два напръстника и беше удивително тежка. Той я обърна в ръцете си и очите му се разшириха.

Отново същата птица! В ноктите си държеше сноп стрели. Той трескаво започна да рови в другите купчинки, като оглеждаше внимателно всяка плочка. Върху повечето от едната им страна беше изобразена птица, а върху другата се виждаше ликът на някакъв мъж, или по-скоро лицата на различни мъже.

Лице на мъж!

Бяха изобразени и жени.

Тези неща са били създадени от човека, това не беше божествен символ. Птицата със стрелите принадлежеше на хората!

Шокът от това откритие го разтърси. Той се подпря на стената и стоя така няколко минути. Главата му бръмчеше и щеше да се пръсне, докато се опитваше да подреди мислите си.

Вратите на тези помещения бяха направени от човека. И още по-важно — Голямото село беше построено от него. Вратите на Голямата гробница горе в планината бяха изработени от подобен материал независимо от това, че бяха много по-големи.

Следователно гробницата не е принадлежала на боговете. Могилата в равнината също, те са били създадени от хората.

Вече беше убеден, че човекът някога е бил способен да строи.

А за да се издигне Голямото село, сигурно са били необходими хиляди хора. Следователно е истина, че някога те са били много.

Чувствуваше се силно замаян, подкара коня си. Неговите основни представи бяха разбити на пух и прах и му трябваше доста време да осмисли този факт и да свикне с него. Кои от легендите бяха истина? А кои — чиста измислица?

От тях знаеше, че Голямото село съществува, и ето, той го намери. То очевидно беше построено от хората, които са живели преди хиляди години.

Може би легендата, която разказва как Бог се разгневил и унищожил хората, също е вярна. А може и да не е. Ами ако е била само някаква чудовищна буря?

Той оглеждаше сградите и пътеките между тях. Нищо не подсказваше, че тук се е разразила буря. Сградите си стояха изправени. По прозорците на много от тях онзи странен прозрачен материал беше здрав и непокътнат. Наоколо нямаше скелети, но може би костите не бяха устояли на времето?

Тогава видя една постройка със затворени врати и с прозорци, запечатани с метални листове. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че вратата е залостена с огромна желязна скоба. Той скочи от коня и я огледа.

Тя не беше толкова стара, колкото останалите неща в селото. Беше потъмняла, но очевидно е била поставена по-късно.

Някой беше разчиствал пясъка пред вратата. Тревата отново бе поникнала, но се виждаше, че тук е работено.

Джони смръщи вежди. Тази сграда не приличаше на останалите. Изглеждаше много по-запазена. Някой бе закрил прозорците с метални листове. Материалът, от който бяха изработени, беше съвсем различен, върху него не можеше да се открие и следа от ръжда.

Някой беше работил върху тази сграда допълнително.

Той отстъпи няколко крачки назад, за да може да я обхване с поглед цялата. Конструкцията й наистина беше различна. Имаше много по-малко прозорци от останалите. Изглеждаше стабилна като скала.

Джони беше добър следотърсач и се опита да разбере какво е станало, като изследва оставените следи. Много, много време, след като селото е било опустяло, някой е идвал на това място, направил е пътека, разчистил е пясъка пред вратите и е запечатил прозорците. По всичко личеше, че това също се е случило много отдавна.

Той заразглежда с любопитство фасадата. Един от металните листове, които покриваха прозорците, беше по-разхлабен от останалите. Беше твърде високо, за да го достигне, Джони стъпи върху гърба на коня си и започна да дърпа. Листът поддаде. Той се окуражи, пъхна дръжката на боздугана си в цепнатината и натисна с всичка сила. Чу се силно скърцане, сякаш металният лист изразяваше гласно възмущението си, и когато се откърти, стресна Уиндсплитър, който уплашено подскочи напред.

Джони успя да се улови за перваза и краката му увиснаха във въздуха. Напрегна мускули и се издърпа нагоре. Прозрачният лист стоеше непокътнат. Стисна боздугана си и го удари.

Дрънченето на падащото счупено стъкло прозвуча оглушително в тишината.

Джони вече бе научил, че тези неща могат да те порежат, затова се хвана с една ръка за рамката, а с другата много внимателно почисти всички останали остри парченца.

След като направи това, той се промъкна през получилия се отвор.

Вътре цареше пълен мрак. Мина известно време, докато очите му свикнат с тъмнината и започне да различава нещо. През малките процепи на прозорците светлината се процеждаше на тънки ивици. Той се спусна внимателно в огромната стая. След като се отмести от прозореца, стана по-светло и вече можеше да вижда много добре.

Всичко беше покрито с равномерен слой прах и пясък. Маси и столове бяха подредени в прави редици. Никога не беше виждал толкова много на едно място. Но те не бяха най-интересното нещо в стаята.

Почти целите й стени бяха покрити с рафтове. Те даже навлизаха навътре в стаята. Някой ги беше покрил с някакво платно, през което можеше да се вижда. Под него върху всеки рафт имаше нещо.

Джони приближи внимателно. Развърза покривалото на едно място и погледна зад него.

В редици бяха подредени някакви непознати твърди неща с правоъгълна форма. В началото си помисли, че са залепени едно за друго, но след това установи, че не са и човек може да си избере и извади което и да е от тях. Взе едно и започна да го разглежда.

То почти се разпадна в ръцете му.

Той непохватно се опита да събере парчетата и накрая успя. Какъв странен предмет! Приличаше на кутия, а в действителност не беше. Двете му страни се отваряха настрани и между тях имаше безброй невероятно тънки и фини листове, целите изпъстрени с малки черни знаци, подредени равномерно в прави редици. Да, наистина, какво странно нещо. И колко сложно!

Върна предмета на мястото му и взе друг, този път по-малък. Той също се разтвори.

Джони изведнаж разбра, че гледа картина. Тя не продължаваше навътре в предмета. Изглеждаше, че е така, но пръстът му усети само плоска повърхност. Онова, което виждаше, представляваше червен кръг, много по-голям от ягода, а и по-гладък. Имаше и стебло. До него — черна шатра с една напречна греда по средата.

Обърна страницата. На нея имаше пчела. Никоя пчела в действителност не би могла да бъде толкова голяма и все пак това беше пчела. Изглеждаше като истинска. Пипна я с пръсти и установи, че е плоска. Черното нещо до нея имаше две издутини.

Джони отгърна друг лист. Ето една котка, прекалено малка, но въпреки всичко котка. Не можеше да има грешка. Край нея имаше нещо черно, което приличаше на нова луна.

След още няколко листа откри рисунка на лисица. До нея стоеше черен стълб с две знаменца на него.

Внезапно през тялото на Джони премина тръпка. Дъхът му секна. Сграбчи първия предмет от мястото, на което го беше върнал, и го разтвори наново. Ето я шатрата. Там беше и черният знак от рисунката на пчелата. Ето го и черния стълб с двете знаменца.

Той стисна двата правоъгълни предмета, главата му беше замаяна. Вторачи се в тях.

Тези неща означаваха нещо, което той не можеше да разбере. Лисици! Пчели! Котки! Шатри, стълбове, нови луни — какво беше това?

Всички те имаха някакъв смисъл!

Но какъв? Нещо за животните? Или за времето?

Би могъл и по-късно да потърси отговорите на тези въпроси. Засега прибра двата правоъгълни предмета в торбата на пояса си. Всичко, свързано с животните или с времето, е много ценно. Хм, правоъгълници, които крият някакъв смисъл. Кой би повярвал? Самата мисъл предизвикваше избухването на хиляди светкавици в главата му.

Отново завърза платното, с което бяха покрити рафтовете, излезе през прозореца и върна металния лист на мястото му. Подсвирна на Уиндсплитър и когато той дойде, скочи на гърба му.

Джони хвърли продължителен поглед наоколо. Кой можеше да каже още какви чудеса има скрити в Голямото село? Беше възбуден и се чувствуваше безкрайно богат.

Нямаше никаква причина хората от неговото село да се крият горе в планината. Тук можеше да се намери подслон за хиляди. Дърветата за огън растяха направо на улицата. Имаше толкова много стаи и помещения, че надали някой можеше изобщо да ги преброи!

Мислейки си за тези неща, той за пръв път, откакто напусна селото, се почувствува по-добре. Усети прилив на нови сили.

За да свърши работата си, му бяха нужни само още няколко дни, а не цяла година, както си мислеше в началото.

Хвана поводите на товарния кон и продължиха по широкия път към източната част на селото.

Въпреки че попиваше с поглед и най-малката подробност от обстановката наоколо, мисълта му беше заета с друго. Наум вече бе започнал да организира преселването на своите: какво ще трябва да им каже, за да ги убеди да тръгнат, какво ще съобщи на Стафър, как ще пренесат имуществото си… Може би трябва да построят някаква кола. Ако успееше да се сдобие с превозно средство, тук, в Голямото село, всичко би било много по-лесно. Със сигурност можеше да намери коне. Може би тези купчини, покрити с дебел слой прах, които се виждаха и от двете страни на пътя, някога са били използвани за превозване на разни неща? Трудно беше да си представи как са изглеждали в действителност, толкова бяха изгнили. Направиха му впечатление колелата им. А от онзи прозрачен материал имаше колкото щеш. Но изглежда не са били теглени от коне. Започна да ги разглежда подробно.

И тогава видя насекомото.