Джеймс Клавел
Шогун (9)

Глава осма

— Какво ще кажеш, англичанино?

— Според мен ще има буря.

— Кога?

— Преди залез.

Наближаваше пладне и двамата стояха на квартердека на галерата под мрачното оловно небе. Вече втори ден бяха в открито море.

— Какво щеше да направиш, ако корабът беше твой?

— Кога ще стигнем до мястото, където отиваме?

— След залез-слънце.

— А колко е до най-близката суша?

— Четири-пет часа. Но ако обърнем към брега, това ще ни отнеме половин ден, а аз не мога да си го позволя. Какво би направил?

Блакторн се замисли. През първата нощ галерата се спусна надолу покрай източното крайбрежие на полуостров Идзу, подпомогната от голямото платно на средната мачта. Като се изравниха с най-южния нос — нос Ито, Родригес пое курс запад-югозапад, отказа се от сигурността на крайбрежието и излезе в открито море. Целта беше нос Шинто, на разстояние двеста мили.

— При нормални обстоятелства с галера като тази бих плавал покрай брега, от съображения за сигурност — обясни му Родригес — но сега това би ни отнело много време, а то ми е най-ценно. Торанага ми нареди да закарам Тода до Анджиро и да го върна възможно най-бързо. Ако съм много бърз — чака ме голяма награда. С кратко пътуване като това чудесно би се справил и някой от техните лоцмани, само че горкият би припаднал от страх при мисълта, че кара такъв важен даймио като стария Тода, особено, ако не се вижда суша. Японците хич не си падат по открито море. Големи пирати и воини са, но да са близо до брега. Дълбочината им изкарва акъла. Старият тайко дори издаде закон, че малкото японски океански кораби трябва винаги да се направляват от лоцмани португалци. И законът важи до ден-днешен.

— Защо е издал такъв закон?

Родригес сви рамене.

— Сигурно някой му е подсказал идеята.

— Кой?

— Твоят откраднат дневник, португалският — чий беше?

— Не знам. Нямаше име, нито подпис.

— Откъде го беше взел?

— Даде ми го главният търговец на холандската Източно-индийска компания.

— А той откъде го имаше?

Този път Блакторн сви рамене. Родригес се засмя, но смехът му не беше никак весел.

— Впрочем и не допусках, че ще ми кажеш — но който го е откраднал и продал, дано вечно гори в ада!

— Ти на служба при този Торанага ли си?

— Не. Двамата с моя капитан бяхме само за малко в Осака. Това пътуване е нещо като услуга на Торанага. Капитанът предложи аз да управлявам кораба — аз съм лоцман на… — Родригес млъкна. — Все забравям, че си враг, англичанино.

— Португалия и Англия векове наред са били съюзници.

— Но не и сега. Слез долу, англичанино. Изморен си, както и аз, а уморените вършат грешки. Като си починеш, качи се пак на палубата.

Така че Блакторн слезе долу в каютата на лоцмана и си полегна на леглото му. Дневникът на Родригес за това плаване беше върху масата, закована на пода, както и лоцманският стол на квартердека. Книгата беше подвързана с кожа и опърпана от употреба, но Блакторн не я разтвори.

— Защо си го оставил тук — беше го попитал той.

— Ако го скрия, ще започнеш да го търсиш. А като го оставя така, дори разтворен, знам, че няма да го докоснеш, нито ще надникнеш вътре без мое разрешение. Ти си лоцман, а не някой шкембест, развратен, крадлив търговец или войник.

— Ще го прочета. И ти би направил същото на мое място.

— Не и без разрешение, англичанино. Никой лоцман няма да постъпи така — дори и аз.

Блакторн хвърли поглед към книгата, после затвори очи. Спа дълбоко — целия ден и част от нощта. Както винаги се събуди точно преди изгрев-слънце. Трябваше му малко време, за да свикне отново с необичайното полюшкване на галерата, ударите на тъпана, който диктуваше ритъма на веслата. Полежа по гръб в тъмнината с ръце под главата и се замисли за собствения си кораб, само и само да не се притеснява за онова, което го чакаше в Осака. Едно по едно. Мисли за Фелисити, за Тюдор, за дома. Или не, не сега. Мисли за това, че ако и другите португалци са като Родригес, шансовете ти няма да са лоши. Ще имаш кораб, с който да се прибереш у дома. Лоцманите не са врагове и по дяволите всичко останало! Не, не е така, момче! Ти си англичанин — омразен еретик и антихрист. Този свят е в ръцете на католиците. Беше в ръцете им. Сега ние с холандците ще ги разбием на пух и прах!

Ама че глупости. Католици, протестанти, калвинисти, лютерани и какви ли не идиотщини. Ти за малко да се родиш католик. Случайността отвела баща ти в Холандия, където срещнал Аннеке ван Дросте, която станала негова жена. Тогава за пръв път срещнал истински католици и свещеници и се сблъскал с Инквизицията. Радвам се, че очите му са се отворили, мислеше Блакторн. Радвам се, че и моите са отворени.

После се качи на палубата. Родригес седеше в стола си, със зачервени от безсъницата очи, а на кормилото както и преди имаше двама японци.

— Да поема ли тази вахта?

— Как се чувствуваш, англичанино?

— Отпочинал. Ако искаш, мога да поема вахтата. — Блакторн видя, че Родригес го преценява. — Ще те събудя, ако вятърът се смени или се случи нещо друго.

— Благодаря, англичанино. Бих поспал малко. Дръж този курс. Щом пясъкът изтече, обърни четири градуса по на запад, а при следващото изтичане — още четири. При всяка промяна показвай на кормчиите новия курс по компаса. Уакаримасу ка?

— Хай! — засмя се Блакторн. — Четири градуса по на запад. Слез долу, лоцмане — леглото ти е много удобно.

Ала Васко Родригес не слезе долу. Той само се уви по-плътно в наметалото си и се настани по-удобно в стола. Малко преди да изтече пясъкът в часовника, той се събуди, свери промяната на курса, без да помръдне от мястото си, и моментално потъна отново в сън. В един момент вятърът се обърна и той пак се събуди, но щом видя, че всичко бе наред, заспа отново.

Сутринта на палубата се появиха Хиромацу и Ябу. Блакторн видя как се изненадаха, че той води кораба, а Родригес спи. Нищо не казаха, само продължиха разговора си, а по-късно пак слязоха долу.

Някъде по обяд Родригес се надигна от стола си, взря се в североизточна посока, подуши вятъра и напрегна всичките си сетива. Двамата лоцмани започнаха да оглеждат изучаващо морето, небето и трупащите се облаци.

— Какво би направил, англичанино, ако корабът беше твой — попита Родригес.

— Веднага бих поел към сушата — ако знаех къде е. Тази галера не може да издържи дълго, а бурята няма да се размине. Ще налети най-много след четири часа.

— Едва ли е тайфун — промърмори португалецът.

— Какво?

— Тайфун. Това са много силни ветрове — по-страшни бури не си виждал. Но сега не сме в сезона на тайфуните.

— А кога е сезонът?

— Не е сега, враже — засмя се Родригес. — Не е сега. Но и тази буря може да е лоша, така че ще послушам пикливия ти съвет. Дай един градус на северозапад.

Докато Блакторн променяше курса и кормчиите насочваха кораба в новата посока, Родригес се приближи до перилата и извика на капитана:

— Исоги! Капитан-сан уакаримасу ка?

— Исоги, хай.

— Какво значи това? По-бързо?

Очите на португалския лоцман весело се присвиха.

— Нищо лошо няма да понаучиш малко японски. Да, англичанино, „исоги“ значи „по-бързо“. За тук не ти трябват повече от десетина думи и можеш всичко да си кажеш с тези глупаци. Ако думите са на място, разбира се, и ако те са в подходящо настроение. Ще сляза долу да приготвя малко храна.

— Да не би и с готвене да се занимаваш?

— В Япландия всеки цивилизован човек трябва или да знае да готви, или да обучи някоя от тези маймуни да му приготви яденето, иначе ще умре от глад. Те освен сурова риба и сурови зеленчуци със сладък оцет друго не ядат. Ако обаче успееш да си подредиш живота както трябва, можеш да си живееш страхотно.

— Страхотно добре ли значи или зле?

— В повечето случаи добре, но понякога и много зле. Зависи как се чувствуваш. Но ти задаваш много въпроси.

Родригес слезе долу. Пусна резето на вратата на каютата си и грижливо провери катинара на морския си сандък. Косъмът, който бе поставил внимателно на ръба, беше на мястото си. Вторият косъм, също така невидим за друго око освен неговото, бе поставен върху обложката на дневника — и той не бе докоснат.

В този свят не може без предпазни мерки, мислеше Родригес. Щеше ли да сбъркаш, ако му беше казал, че си лоцман на „Нау дел Трату“, тазгодишния Черен кораб от Макао? Сигурно. Защото тогава трябваше да обясниш, че „Нау дел Трату“ е огромен, един от най-големите и богати кораби в света — повече от хиляда и шестстотин тона. Може би щеше да се изкушиш да му разкажеш за товара, за търговията, за Макао и какви ли не интересни неща — много, много тайни. А ние сме във война — ние срещу англичаните и холандците.

Той отключи добре смазания катинар и отвори личния си дневник, за да свери координатите на най-близкото пристанище, и погледът му се спря на запечатания пакет, който му връчи отец Себастио, преди да тръгнат от Анджиро. Дали вътре не са дневниците на англичанина — запита се той за кой ли път.

Претегли пакета в ръка и огледа езуитските печати, разкъсван от изкушението да ги счупи и провери какво има вътре. Блакторн му каза, че холандската флотилия минала през Магелановия проток — и повече нищо. Англичанинът само задава въпроси, а той самият нищо не казва, помисли си Родригес. Много е хитър, умен и опасен.

Дали това са дневниците му? Ако е така, за какво са на светите отци?

Той потрепера при мисълта за езуитите, францисканците, доминиканците и всички монаси, свещеници и Инквизицията. Има добри и лоши свещеници, макар че повечето са лоши, но все пак са свещеници. Църквата не може без тях и ако не бяха те да посредничат между нас и Всевишния, бихме били заблудени овци в един сатанински свят. Ах, Богородице, закриляй ме от всяко зло и от лоши свещеници!

Родригес и Блакторн бяха заедно на кораба, в пристанището на Анджиро, когато вратата се отвори и отец Себастио нахълта, без да почука. Тъкмо бяха яли и пили и в дървените купички още личаха остатъците от вечерята им.

— Делиш хляба си с еретици? — попита свещеникът. — Опасно е да се храниш с тях. Те са заразни. Каза ли ти, че е пират?

— Да се държиш благородно с враговете си, е по християнски, отче. Когато аз попаднах в ръцете им, те се отнесоха много добре с мен. Сега само се отплащам за благотворителността им. — Той коленичи, целуна разпятието на свещеника, изправи се и като му предложи чаша вино, попита: — С какво мога да ви услужа?

— Искам да отида в Осака. С този кораб.

— Веднага ще ги попитам.

Той отиде да пита капитана и молбата постепенно стигна до Тода Хиромацу, който отвърна, че Торанага нищо не бил споменал за чужд свещеник от Анджиро, затова съжалявал, но не можел да вземе чужд свещеник от Анджиро.

Отец Себастио пожела да поговорят насаме, така че той отпрати англичанина на палубата, и когато останаха само двамата, свещеникът извади запечатания пакет.

— Бих искал да предадеш това на Делегата-посетител^[1]…

— Не знам дали негово високопреосвещенство ще бъде все още в Осака, когато стигна там. — На Родригес никак не му беше приятно да служи за куриер на езуитски тайни. — Може би ще ми се наложи веднага да потегля за Нагасаки. Нищо чудно капитанът да е оставил някакви нареждания за мен.

— Тогава го предай на отец Алвито. Но пакетът трябва да попадне само в неговите ръце.

— Добре — съгласи се той.

— Кога за последен път си се изповядал, синко?

— Миналата неделя, отче.

— Би ли искал сега да ми се изповядаш?

— Да, благодаря.

Той се зарадва на предложението на езуита, защото човек не знае от какво ще зависи животът му в открито море, а и след изповедта се почувствува по-добре, както винаги.

Сега, в каютата, Родригес прибра пакета обратно в сандъка въпреки огромното изкушение. Защо на отец Алвито? Отец Мартин Алвито беше главният търговски посредник, много години бе служил като личен преводач на тайко и поради това бе станал близък на едни от най-влиятелните даймио. Той постоянно пътуваше между Нагасаки и Осака и беше от малцината — и единственият европеец — който можеше по всяко време да влиза при тайко — изключително умен човек, който говореше прекрасно японски и знаеше за японците повече от кой да е друг в Азия. Сега бе най-влиятелният посредник на португалците със Съвета на регентите и по-специално с Ишидо и Торанага.

Колко типично за езуитите да вредят свой човек на такова жизненоважно място, помисли Родригес със страхопочитание. Едно е сигурно също — ако не беше техният орден, потокът от ереси в никой случай нямаше да секне, Португалия и Испания може би щяха да са сега протестантски държави и ние да сме погубили завинаги безсмъртните си души. Света Богородице!

— Защо постоянно си мислиш за свещеници? — попита се Родригес на глас. — Знаеш как те изнервят такива мисли!

Да. И все пак защо именно отец Алвито? Ако вътре в пакета се намират дневниците, дали са предназначени за някой от покръстените даймио, за Ишидо, Торанага или просто за негово преосвещенство, самия Делегат-посетител? Или за моя капитан? А дали няма да ги изпратят в Рим, на испанците? Защо отец Алвито? Отец Себастио можеше със същия успех да го изпрати на кой да е друг езуит. И защо му е на Торанага англичанинът? Сърцето ми подсказва, че трябва да убия Блакторн. Защото е враг, еретик. Но има и нещо друго. Имам чувството, че по някакъв начин той застрашава всички нас. Защо ли ми минават такива мисли? Та той е лоцман — велик лоцман. Силен. Интелигентен. Добър човек. Няма за какво да се тревожа. Тогава защо се боя? Дали не ни вещае зло? Много го харесвам, ала чувствувам, че трябва да го убия незабавно — колкото по-скоро, толкова по-добре. Не в изблик на яд, а като самозащита. Защо?

Страхувам се от него.

Какво да правя? Да оставя всичко в божиите ръце? Бурята наближава и няма да е никак лека.

— Проклет да съм и аз, и глупавата ми глава. Защо никога не знам как трябва да постъпя?

 

 

Бурята ги настигна преди залез-слънце в открито море. Сушата беше на десет мили от тях. Заливът, към който се стремяха, беше подходящо пристанище, но като превалиха хоризонта, стана ясно, че бе недостижим. Нямаше нито плитчини, нито скали, през които да се провират, ала въпреки това десет мили са си десет мили, а морето много бързо се развълнува, гонено от влажния вятър.

— Ще трябва да прибереш веслата и да се оставиш на вятъра — извика Блакторн.

— Може би, но ще почакам още малко. Къде ти отиде смелостта, англичанино?

— Тук си е, за бога, нищо й няма!

И двамата знаеха, че ако се обърнат срещу вятъра, никога няма да могат да се измъкнат от бурята и течението, подпомогнато от вятъра, ще ги изтласка далеч от брега, в открито море. А обърнат ли по вятъра, той и течението пак ще ги отнесат далеч от брега, в открито море — само че доста по-бързо. На юг беше Голямата дълбина. Там нямаше суша на хиляди мили разстояние, а в най-лошия случай — на хиляди левги.

Бяха се завързали за спасителни въжета, прикрепени към компасната стойка, и добре, че ги имаха, защото палубата подскачаше и се изплъзваше изпод краката им. Трябваше и за перилата да се държат, да ги яхат като коне.

И все пак водата не заливаше палубата. Корабът бе тежко натоварен и се бе натопил по-ниско, отколкото се харесваше и на двамата. Родригес добре се бе подготвил, докато бе чакал приближаването на бурята. Всичко беше заковано с летви, хората предупредени. Хиромацу и Ябу казаха, че ще останат известно време долу и после ще се качат на палубата. Родригес сви рамене и им обясни съвсем ясно, че това е много опасно. Но беше убеден, че все пак не го разбраха.

— Какво ще правят — попита Блакторн.

— Кой знае? В едно нещо можеш да си сигурен — няма да хленчат от страх.

Гребците на главната палуба се трудеха юнашки. При нормални обстоятелства на всяко весло имаше по двама души, но Родригес бе заповядал да се подсилят с по още един — за безопасност и по-голяма скорост. Други чакаха под палубата да сменят изморените гребци при даден от него знак. На фордека водещият гребците беше много опитен, удряше тъпана бавно, в такт с вълните. Галерата все още се придвижваше напред, макар че вълнението ставаше все по-силно. После бурята започна да налита, още по-свирепо и водещият изгуби ритъма.

— Гледай напред — извикаха почти едновременно Блакторн и Родригес. Галерата залитна главозамайващо, двадесет весла загребаха въздух вместо вода и на борда настана пълен хаос. Първата голяма вълна бе връхлетяла и левите перила изчезнаха в морето. Корабът започна да се мята безпомощно във всички посоки.

— Иди отпред — нареди Родригес. — Кажи им да приберат половината гребла от всяка страна! Света Богородице! Бързай, бързай!

Блакторн знаеше, че ако развърже спасителното въже, някоя вълна сигурно щеше да го отнесе. Но не приберат ли веслата — бяха загубени.

Той развърза възела и се запрепъва по хлъзгавата и подскачаща под краката му палуба, после по малката стълба до главната палуба. Галерата рязко се завъртя и го хвърли на една страна, ала краката му се заплетоха в телата на някои от гребците, които също бяха развързали спасителните си въжета и със сетни усилия се опитваха да въдворят ред сред веслата. Перилата бяха под нивото на водата и един от гребците падна зад борда. Блакторн усети, че и той ще изхвърчи навън. Ръката му се вкопчи в перилото, жилите му се изпънаха, ала успя да се задържи, а после се хвана и с другата ръка и се издърпа назад, полуудавен от солената вода. Краката му напипаха палубата и той се отърси, като благодареше на бога и си мислеше — ето, това бе седмият ти живот. Олбан Карадок обичаше да повтаря, че добрият лоцман трябва да е като котката — само че на него му трябват поне десет живота, докато котката може да се задоволи и с девет.

В краката му се търкаляше някакъв мъж и той го издърпа от мъртвата хватка на морето, подържа го над водата, докато отмине голямата опасност, след което му помогна да стигне до мястото си. Хвърли поглед към квартердека и изруга Родригес, задето е извъртял руля. Родригес му махна и изкрещя нещо, ала викът му бе погълнат от поредния вихър. Блакторн забеляза, че галерата бе променила курса си. Сега плаваха срещу вятъра и разбра, че това не бе случайно. Умно, помисли си той. Така ще можем да си отдъхнем и да се организираме, но копелето можеше да ме предупреди. Мразя излишната загуба на човешки живот.

Той също му махна и се хвърли да оправя гребците. Никой не гребеше — освен двете най-предни весла, които умело държаха галерата срещу вятъра. Със знаци и крясъци Блакторн успя да прибере веслата, удвои броя на гребците на работещите весла и отново се качи горе. Гребците се държаха мъжествено и макар че някои се чувствуваха много зле, никой не мърдаше от мястото си и всеки чакаше следващата заповед.

Заливът беше близо, но им изглеждаше на хиляди левги разстояние. Небето на североизток се чернееше. Дъждът ги шибаше и поривите на вятъра се усилиха. Ако бяха на „Еразъм“, Блакторн нямаше да се разтревожи. Лесно биха стигнали пристанището или безгрижно биха продължили по курса си. Корабът му беше строен и екипиран специално за лошо време. Но не и тази галера.

— Какво ще кажеш, англичанино?

— Каквото и да кажа, ти пак ще правиш каквото си знаеш, извика той срещу вятъра. — Но ако загребем още малко вода, ще отидем на дъното като камък, а като ме пратиш следващия път на носа, бъди така любезен да ме предупредиш, че обръщаш срещу вятъра. А още по-добре — направи го, докато съм вързан за спасителното въже. Тогава и двамата ще се доберем до някое пристанище.

— Божа работа беше, англичанино. Вятърът внезапно я плесна по задника и я завъртя.

— И аз за малко да изхвърча зад борда!

— Видях.

Блакторн преценяваше на око скоростта, с която се движеха.

— Ако останем на този курс, никога няма да стигнем до залива. Ще ни отнесе встрани от сушата с около миля — миля и половина.

— Ще остана срещу вятъра и в най-подходящия момент ще се насоча към брега. Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Това е добре. Аз така и не се научих. Вижда ми се прекалено опасно. По-добре да се удавиш веднага, отколкото да се мъчиш. — Родригес неволно потръпна. — Пресвета Богородице, закриляй ме от удавническа смърт! Тази трътлеста галера трябва до довечера да е в пристанището. Трябва! Шестото чувство ми подсказва, че ако обърнем срещу вятъра, ще започне да ни носи без посока. Прекалено сме натоварени.

— Облекчи я. Изхвърли товара.

— Дъртият Тода никога няма да даде съгласието си. Трябва да го закара, иначе няма смисъл изобщо да се спасява.

— Все пак го попитай.

— Господи! Ти да не си глух! Нали ти казах! Знам, че няма да се съгласи.

Родригес отиде при кормчиите да се увери, че заповедта им е ясна — на всяка цена да държат срещу вятъра.

— Наблюдавай ги, англичанино! Управлението го оставям на теб.

Той развърза въжето си и със сигурна стъпка се спусна по трапа. Гребците напрегнато го следяха с очи, докато се приближаваше до капитана, застанал на предната палуба, и започна да му обяснява с думи и знаци какво мисли да прави. Хиромацу и Ябу също излязоха на палубата. Капитанът им разясни намеренията на Родригес. И двамата бяха пребледнели, но въпреки това невъзмутими, и никой от тях не повръщаше. Погледнаха през пелената от дъжд към брега, свиха рамене и отново слязоха долу.

Блакторн също се загледа вляво, към залива. Знаеше колко е опасен планът на Родригес. Трябваше да изчакат да отминат най-близкия нос, след това да обърнат по посока на вятъра, да завият пак на северозапад и да гребат — да гребат, за да спасят живота си. Можеха да разчитат само на физическата си сила. Южната страна на залива се зъбеше с острите си скали. Ако не преценяха добре момента, течението можеше да ги завлече натам и да ги разбие в камъните.

— Англичанино, ела отпред — повика го Родригес. Той отиде при него.

— Какво ще кажеш за платното?

— Не, повече ще навреди, отколкото ще помогне.

— Тогава остани тук. Ако водещият веслата не успее да задържи ритъма или някоя вълна го отнесе в морето, ти ще се заемеш с тази работа. Ясно ли е?

— Никога не съм управлявал такава галера — не съм имал работа с гребла. Но ще опитам.

Родригес погледна към брега. Носът ту се появяваше, ту изчезваше в пристъпите на дъжда. Вече всеки момент можеха да се насочат към него. Морето все повече се вълнуваше и от гребените на вълните хвърчеше бяла пяна. Течението между скалите изглеждаше коварно. Дали ще ми се размине този път — попита се той. После плю и взе решението.

— Иди на кърмата, англичанино, и поеми руля. Като ти дам знак, завий на запад — северозапад и се цели ей в онази точка, виждаш ли я?

— Да.

— Не се колебай, дръж този курс. Следи ме внимателно. Като ти махна така, значи пълен ляв, а така — пълен десен. Като направя така, значи дръж този курс.

— Добре.

— В името на Девата ще изчакаш ли заповедите ми и ще се подчиняваш ли?

— Искаш ли да поема кормилото, или не искаш?

Родригес разбра, че е хванат натясно.

— Трябва да ти се доверя, англичанино, което ми е безкрайно неприятно. Хайде, върви. — Стана му ясно, че Блакторн е прочел мислите му. Когато се отдалечи, промени решението си и извика подире му: — Ей ти, надменен пират такъв! Върви по дяволите!

Блакторн с облекчение се обърна към него:

— Ти пък си испанец!

— Пикая на всички испанци! Да живее Португалия!

— Дръж този курс!

 

 

Стигнаха благополучно залива, но без Родригес. Отнесе го една вълна, когато спасителното му въже не издържа и се скъса.

Вече бяха почти в безопасност, когато откъм север връхлетя огромна вълна и макар корабът да се беше напълнил с доста вода, и да бяха изгубили капитана японец, сега съвсем затънаха, вълните ги подеха като детска играчка и ги затласкаха към назъбения от скали бряг.

Блакторн видя как Родригес изчезна зад борда и се боричкаше с разбеснялото се море, полуудавен от солената вода. Бурята и течението го отнесоха далеч, към южната страна на залива, а те бяха досами скалите и на всички им стана ясно, че с тях е свършено.

Когато вълната поде Родригес и го понесе извън кораба, Блакторн му хвърли дървения спасителен пояс. Португалецът замаха отчаяно с ръце към спасителния кръг, ала морето му го измъкна и го запрати далеч от него. Едно от греблата го удари и той се опита да се вкопчи в него. Дъждът обаче плющеше като плътна завеса и последното, което Блакторн видя от Родригес, беше една ръка и счупеното весло, а вълните бушуваха и шибаха изтерзания бряг. Би могъл да се хвърли зад борда, да доплува до него и сигурно щеше да го спаси и сам той да оцелее, време имаше, ала последният му дълг беше към кораба, а неговият кораб беше в опасност.

И той обърна гръб на Родригес.

Вълната бе отнесла със себе си и няколко гребци и сега други със сетни усилия се мъчеха да се доберат до празните места и да ги заемат. Един от помощник-капитаните безстрашно развърза спасителното си въже, хвърли се на фордека, завърза се там и започна да бие тъпана. Викачът също възобнови монотонното си скандиране и гребците се опитаха да въдворят ред в хаоса.

— Исогиии — извика Блакторн, спомнил си думата. Той се наклони напред и се притисна към кормилото, за да помогне на носа да преодолее вятъра, после изтича до перилата и заудря с ръце в такт на гребането, завика „раз-два“, „раз-два“, за да ободри екипажа. — Хайде, копелета, давайте, гребете!

Галерата вече беше в скалите или по-скоро скалите бяха почти на носа — и отдясно, и отляво. Греблата се потапяха и теглеха, ала корабът не помръдваше, вятърът и течението надделяваха и чувствително го дърпаха назад.

— Гребете, копелета, гребете — развика се пак Блакторн и запляска ритмично с ръце.

Гребците като че поеха от неговата сила.

Първо дадоха отпор на морето, а след това го превъзмогнаха.

Корабът се отдръпна от скалите. Блакторн се насочи към брега, накъдето духаше вятърът. И не след дълго попаднаха в по-спокойни води. Вятърът все така беснееше, но някъде горе, над главите им. Бурята още бушуваше, но тя бе навътре, в морето.

 

 

— Спуснете дясната котва!

Никой не разбра думите му, но на моряците им беше ясно какво иска да каже. Втурнаха се да изпълняват заповедта му. Котвата с плисък се вряза във водата. Той отпусна леко кораба, за да провери твърдостта на дъното. Помощникът и гребците разбраха маневрата му.

— Спуснете лявата котва!

И когато корабът беше в безопасност, той погледна към кърмата.

Острите очертания на брега почти не се виждаха през пелената на дъжда. Той прецени морето и претегли възможностите си. Дневникът на португалеца е долу, мислеше той, обезсилен. Мога да закарам кораба до Осака. Или обратно в Анджиро. Беше ли прав обаче, когато не се подчини на заповедта на Родригес? Не е вярно, че не съм се подчинил. Аз бях тогава на квартердека. Сам.

— Дай на юг — бе изкрещял Родригес, когато вятърът и течението ги понесоха към скалите. — Обърни и дай по вятъра!

— Не — бе извикал той в отговор, твърдо убеден, че единственият им шанс бе да се опитат да стигнат до брега — в морето щяха безпомощно да се мятат на произвола на стихиите. — Ще успеем!

— Проклет да си, ще ни погубиш до един!

Да, ама никого не погубих. И двамата много добре знаехме, Родригес, че решението трябваше да взема аз — ако имаше време. Аз излязох прав. Корабът е спасен. Всичко друго е без значение.

Той махна с ръка на помощника да дойде при него и онзи се затича от фордека. И двамата кормчии се бяха строполили на палубата, напълно безпомощни — ръцете и краката им бяха почти изтръгнати. Гребците приличаха повече на трупове, безпомощно свлечени върху веслата. Други плахо надничаха отдолу — идваха на помощ. Хиромацу и Ябу, доста омаломощени, излязоха на палубата, подпомогнати от прислужниците си, но щом стъпиха на нея, и двамата даймио застанаха твърдо на крака.

— Хай, Анджин-сан? — попита помощникът. Беше на средна възраст, със здрави бели зъби и широко, обрулено лице. Бузата му бе прорязана от синкава рана — там, където вълната го бе метнала върху перилата.

— Много добре се справи — похвали го Блакторн, без да го интересува, че човекът не разбираше думите му. Затова пък не можеше да има съмнение какво изразяваше с тона си. — Много добре! Сега си капитан-сан. Уакаримасу? Ти! Капитан-сан!

Човекът го гледаше с отворена уста, след което се поклони дълбоко, за да прикрие както смущението си, така и радостта.

— Уакаримасу, Анджин-сан. Хай. Аригато годзиемашита.

— Слушай, капитан-сан — продължи Блакторн. — Дай на хората храна и вода. Топла храна. Тук ще прекараме нощта.

И той дообясни със знаци какво имаше предвид. Новият капитан незабавно се обърна и с властен тон започна да се разпорежда. Моряците веднага се разтичаха да изпълняват заповедите му. Преливащ от гордост, японецът хвърли поглед назад към квартердека. Ех, ако можех да говоря варварския ти език, щастливо си мислеше той. Щях тогава да ти благодаря, Анджин-сан, задето спаси кораба и заедно с него живота на нашия господар Хиромацу-сама. Твоето вълшебство ни вдъхна на всички нови сили. Без него сега щяхме да се носим безпомощни, без посока по вълните, в открито море. Може да си пират, но си голям мореплавател и докато си лоцман на кораба, ще ти се подчинявам с цената на живота си. Не съм достоен да бъда капитан, но ще направя всичко, за да заслужа доверието ти.

— Какво друго искате да направя — попита го той. Блакторн гледаше през борда. Морското дъно не се виждаше. Прецени наум координатите и когато се увери, че котвите са в ред и морето е безопасно, нареди:

— Спуснете лодката. И искам един добър гребец.

И отново със знаци и думи му показа какво иска.

На минутата лодката и гребецът бяха във водата.

Блакторн се приближи до перилата и щеше да се спусне по въжето, но го спря рязък глас. Огледа се. Зад него стояха Хиромацу и Ябу.

Старецът беше целият в синини около врата и раменете, но дългият меч бе все така затъкнат в пояса му. На Ябу му течеше кръв от носа, лицето му беше цялото в рани и подутини, кимоното покрито с петна, а той се опитваше да спре кръвта с някакво парче плат. И двамата стояха невъзмутимо и очевидно не обръщаха никакво внимание на състоянието си, студа и вятъра.

Блакторн учтиво се поклони.

— Хай, Тода-сама?

Отново чу същите резки думи и старецът едновременно е това посочи с меча си лодката и поклати глава.

— Родригу-сан е там — Блакторн махна в отговор към южната част на брега. — Аз отивам видя.

— Ийе!

Хиромацу отново поклати глава и обясни нещо надълго: стана ясно, че отказва да даде съгласието си, защото било много опасно.

— Аз съм Анджин-сан на този курвенски кораб и щом искам да сляза на брега — значи ще сляза. — Блакторн внимаваше гласът му да е вежлив, но същевременно властен и нямаше никакво съмнение какво иска да каже. — Знам, че лодката няма да се задържи дълго в това море. Хай! Но трябва да сляза на брега — ей там! Виждате ли онази точка, Хиромацу-сама? До малката скала. Ще се опитам да заобиколя носа. Не бързам да умирам и няма къде да избягам. Искам да намеря тялото на Родригу-сан.

И той прехвърли крак през перилата. Мечът в ножницата помръдна. Блакторн замръзна на място. Но погледът му стана твърд и нито мускулче не трепна на лицето му.

Хиромацу беше затруднен. Разбираше желанието на пирата да открие тялото на Родригу-сан, но да се отиде там, дори пеша, беше опасно, а Торанага-сама изрично заповяда да му доведат варварина жив и здрав и той именно това възнамеряваше да направи. Също така нямаше съмнение обаче, че онзи твърдо бе решил да отиде.

Бе го наблюдавал по време на бурята, застанал на зловещо разлюляната палуба като зъл морски ками, безстрашен, напълно в стихията си и самият той неделима част от бурята, и тогава мрачно си бе помислил — най-добре да го закарам него и всички останали на суша, за да мога да се справя с тях. В морето сме изцяло в тяхна власт.

Виждаше, че пиратът губи търпение. Колко невъзпитано се държат, каза си той. Въпреки това би трябвало да ти благодаря. Всички тук казват, че ти и само ти си докарал кораба на сигурно място в залива, че Родригу-сан си изтървал нервите и ти махал да отплаваш в открито море, ала ти си запазил курса. Да. Ако бяхме излезли в морето, със сигурност щяхме да потънем и тогава нямаше да изпълня желанието на моя господар. О, Буда, не допускай такова нещо!

Всички стави го боляха, хемороидите му горяха. Усилието, благодарение на което бе останал стоически непоклатим пред хората си, Ябу, екипажа и дори варварина, го бе изтощило. Ах, Буда, колко съм изморен! С какво удоволствие бих се излегнал в някоя топла вана и бих киснал, киснал, бих си почивал цял ден от болката. Само един ден. Престани с тези глупави женски мисли! Ти си в непрестанни болки вече близо шестдесет години. Какво е болката за един мъж? Привилегия! Прикриването на болката е единица мярка за мъжественост. Благодари на Буда, че си жив и можеш да закриляш господаря си, макар че досега поне сто пъти си гледал смъртта в лицето. Благодаря на Буда.

Но как мразя морето! И студа. И болката.

— Не мърдай, Анджин-сан — каза той и за по-ясно му махна с ножницата, смътно развеселен от ледено синия пламък в очите на варварина. Като разбра, че му стана ясно, той се обърна към помощника: — Къде сме, чии са тези земи?

— Не знам, господарю. Мисля, че сме в провинция Исе. Бихме могли да изпратим някого до най-близкото село.

— Можеш ли да ни закараш в Осака?

— Само при условие, че се придържаме съвсем близо до брега, господарю, и се движим много бавно и предпазливо. Не познавам тези води и в никой случай не мога да гарантирам вашата безопасност. Нямам достатъчно познания и на кораба няма никой, който да знае повече, господарю. Освен този лоцман. Ако можех да изкажа мнение, бих ви посъветвал да продължите по суша. Можем да намерим носилки или коне.

Хиромацу сприхаво тръсна глава. И дума не можеше да става да тръгне по суша. Това би отнело прекалено много време — пътят минаваше през планини, пътищата бяха малко, а на всичко отгоре щяха да минат през земи, контролирани от съюзници на Ишидо, врага. Към това трябваше да се прибавят също и многобройните банди, които върлуваха из дефилетата. При такова едно положение би се наложило да вземе всичките си хора. Може да се пребори с бандитите, но не би могъл да мине, ако Ишидо или съюзниците му решат да попречат. Всичко това би го забавило още повече, а заповедите му гласяха да достави товара, варварина и Ябу бързо и сигурно.

— Ако вървим все покрай брега, колко време ще ни трябва…

— Не знам, господарю. Четири-пет дни, а може и повече. Бих се чувствувал много несигурен в себе си — съжалявам, но не съм аз капитанът.

Което значи, мислеше Хиромацу, че ще трябва да разчитам на този варварин. А за да му попреча да слезе на брега, ще трябва да го вържа. Дали ще иска да ми служи завързан…

— Колко време трябва да останем тук?

— Лоцманът каза до сутринта.

— Дотогава бурята ще утихне ли?

— Може би, господарю, но никой не знае със сигурност.

Хиромацу изгледа изпитателно планинския бряг, после лоцмана и се поколеба.

— Мога ли да направя едно предложение, Хиромацу-сан — обади се Ябу.

— Да, да, разбира се — сопнато разреши той.

— Щом като ще имаме нужда от лоцмана, за да ни откара в Осака, нека му разрешим да слезе на брега, но да пратим с него хора, които да го пазят, и да му заповядаме да се върне по светло. Що се отнася до пътуването по суша — и аз съм съгласен, че би било прекалено опасно за вас — никога няма да си простя, ако нещо ви се случи. Щом бурята утихне, по-безопасно ще е да продължим с кораба, а и по-бързо ще стигнем до Осака. Утре вечер по залез-слънце ще сте там.

Хиромацу кимна неохотно.

— Добре — махна той на един самурай. — Такаташи-сан, вземи шест човека и върви с лоцмана. Докарайте тялото на португалеца, ако го намерите. Но ако дори една мигла падне от клепките на варварина, ти и хората ти веднага ще си направите сепуку.

— Да, господарю.

— С ваше позволение, Хиромацу-сан, аз ще поведа хората към брега — намеси се отново Ябу. — Ако пристигнем в Осака без пирата, толкова ще бъда посрамен, че, така или иначе, ще бъда задължен да се самоубия. Бих бил щастлив, ако заповядате да изпълня нарежданията ви.

Хиромацу кимна, вътрешно изненадан, че Ябу се подлага доброволно на такава опасност. После слезе долу.

Когато Блакторн разбра, че Ябу ще дойде с него на брега, той усети как сърцето му започна да бие учестено. Не съм забравил Питерзоон, нито екипажа си, нито ямата — нито писъците, нито Оми, нито нищо! Пази се, мръсно копеле!