Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава четиринадесета

За Блакторн ранното утро бе истински ад. Беше се вкопчил в борба на живот и смърт с друг един затворник. За паничка каша. И двамата бяха голи. Преди да хвърлят затворниците в огромната едноетажна дървена постройка, им събличаха всички дрехи. Облеченият човек заемаше повече място и освен това дрехите можеха да скрият някакво оръжие.

Мрачното задушно помещение беше дълго петдесет стъпки и широко десет, натъпкано с голи, потни японци. През дъските и гредите, от които бяха сковани стените и ниският таван, не се процеждаше почти никаква светлина.

Блакторн едва се държеше на краката си. Кожата му беше издрана и разкървавена от изпочупените нокти на противника му и от ударите в дъсчената стена. Най-накрая заби глава в лицето на японеца, сграбчи го за гърлото и започна да го удря в гредите, докато онзи загуби съзнание. После захвърли тялото му на една страна, хвърли се през потната маса към мястото в ъгъла, към което бе предявил претенции, и се приготви за следващото нападение.

Храната донесоха призори и пазачите започнаха да подават през малкия отвор купички с каша и чаши вода. Това бе първата храна, откак бе влязъл на смрачаване предния ден в затвора. Опашката за храна и вода беше необичайно спокойна. Без дисциплина никой не би могъл да се нахрани. И изведнъж този подобен на маймуна човек — небръснат, кирлив, въшлив — го удари през бъбреците и му отне порцията, докато останалите чакаха да видят какво ще стане. Ала Блакторн бе минал през толкова корабни свади, че един-единствен удар никога не би могъл да го извади от строя. Престори се на безпомощен, издебна подходящия момент, срита злобно нападателя си и боят започна. Сега, в ъгъла, с изненада видя как един от затворниците му подава купичката с каша и водата, които вече бе отписал като изгубени. Той ги пое и благодари.

Ъглите бяха най-желаните места. По дължината на помещението през целия под минаваше дълга греда и го разделяше на две. Във всяка от двете половини имаше по три редици мъже — двете с лице едни към други, а третата редица помежду им. В средната редица попадаха само слабите и болните. Когато по-силните мъже от външните редици протягаха крака, налагаше се да ги провират през седналите в средата.

В средната редица Блакторн забеляза и два трупа — подпухнали, накацани от мухите. Ала немощните, умиращите мъже до тях сякаш не ги забелязваха.

Не можеше да вижда надалече в нажежения мрак. Слънцето вече напичаше дъските. Имаше две кофи за тоалетни нужди, ала вонята беше нетърпима, защото болните бяха омърсили себе си и местата, където лежаха скупчени.

От време на време пазачите отваряха желязната врата и извикваха някакви имена. Повиканите се покланяха на другарите си и излизаха, но скоро докарваха други и местата им се запълваха отново. Всички затворници сякаш се бяха примирили със съдбата си и се опитваха, доколкото това бе възможно, да живеят без особен егоизъм в мир със съседите си.

Някакъв човек до стената започна да повръща. Набързо го избутаха в средната редица и той се строполи на пода, полузадушен под тежестта на множеството крака.

Блакторн затвори очи и се опита да се пребори с ужаса и клаустрофобията. Ах, този мръсник Торанага! Дано един ден имам възможността да те напъхам тук! И тези копелета, пазачите!

Вечерта, като му наредиха да се съблече, той започна да се съпротивлява с ожесточена безнадеждност само защото никога не се предаваше без бой. След което го блъснаха в затворническото помещение.

Имаше четири такива бараки. Бяха построени на края на града, върху утъпкана площадка, оградена с високи каменни стени. Извън стените до реката имаше по-малка площадка от утъпкана пръст, отделена с въжета, върху която се издигаха пет големи кръста. Към тях бяха завързани за китките и глезените голи мъже и жени и докато Блакторн вървеше подир охраняващите го самураи, видя как палачите забиваха дългите си копия в гърдите на жертвите под одобрителните възгласи на тълпата. След това свалиха мъртвите и качиха други пет осъдени, а няколко самураи започнаха да насичат с дългите си мечове труповете на парчета, като през цялото време се заливаха от смях.

Кръвожадни мръсници!

Победеният от Блакторн мъжага бе дошъл на себе си, без някой да го забележи. Лежеше в средната редица със съсирена кръв на едната буза и смазан нос. Внезапно са нахвърли отново върху Блакторн, без да обръща внимание на препречилите пътя му тела.

Блакторн забеляза устремната му атака чак в последния момент, яростно пресрещна удара и го събори на пода. Затворниците, върху които се строполи, започнаха да го ругаят и един от тях, с телосложение на булдог, злобно го фрасна по врата с ръба на дланта си. Чу се сухо изпращяване и главата на мъжа се отпусна безжизнено.

Човекът булдог повдигна обръснатата глава на падналия за проскубаната опашка на върха на темето и я отпусна отново да падне. Погледна към Блакторн и изговори нещо гърлено, усмихна се с беззъбата си уста и сви рамене.

— Благодаря — каза Блакторн, като едва си поемаше дъх, признателен, че нападателят му не владееше умението на Мура да се бие без оръжие. — Мое име Анджин-сан — добави той, като посочи гърдите си. — Ти?

А, со десу? Анджин-сан. — Булдогът посочи себе си и сръбна почтително въздух. — Миникуи.

— Миникуи-сан?

Хай! — И изстреля нещо на японски. Блакторн сви уморено рамене.

Уакаримасен. Не разбирам.

А со десу. — Булдогът каза нещо на съседите си, после пак сви рамене и двамата с Блакторн вдигнаха мъртвия и го отнесоха при останалите трупове. Когато се върнаха в ъгъла, никой не бе заел местата им.

Повечето от затворниците спяха или се опитваха да заспят. Блакторн се усещаше мръсен, нещастен, на прага на смъртта. Не се безпокой, окуражи се той, до смъртта имаш да извървиш още много път. Но не мога да живея дълго в тази пъклена дупка. Прекалено е претъпкана. О, господи, пусни ме да изляза оттук! Защо подскача стаята нагоре-надолу? Това Родригес ли е? Излиза от дълбините с щипци на рак вместо очи… Не мога да дишам, не мога да дишам! Трябва да се махна оттук, моля ви, не слагайте повече дърва в огъня! Какво правиш тук, Кроок, момчето ми? Мислех, че са те пуснали. Мислех, че си там, в селото, а ти си бил тук… Но аз как попаднах тук? Колко е прохладно и това момиче — много е хубава… но защо я влачат надолу, към брега? Защо се смее Оми, голият самурай? Защо ни карат през пясъка, кървави следи, стари вещици, селяни, деца, казана и ние в него… стига, престанете да слагате дърва в огъня, аз се давя в тази помия… О, господи, господи, умирам! Во имя отца и сина и святаго духа… Това е последното причастие и ти си католик, всички сме католици и ще гориш… ще гориш в огън, огън, огън.

Той се измъкна от кошмара, а ушите му още бучаха от мирната, но разтърсваща категоричност на последното причастие. В първия момент не можа да разбере дали е буден, или още спи, защото невярващите му уши продължаваха да чуват латинските благословии, а недоверчивите му очи се взираха в сбръчкан стар европеец, свит на две в средната редица на около петнадесет крачки от него. Беззъбият старец имаше дълга мръсна коса, сплъстена брада и изпочупени нокти, а облеклото му се състоеше от окъсано дрипаво расо. Той вдигна дървено разпятие над полускритото от другите тяло и за миг върху него попадна сноп светлина. После затвори очите на мъртвеца, измърмори някаква молитва и вдигна поглед към Блакторн, който го наблюдаваше втренчено.

— Майко божия, вярно ли виждам — изкряка той на груб, селски испански и се прекръсти.

— Да — отговори Блакторн също на испански. — Вие кой сте?

Старецът тръгна към него, като през цялото време си мърмореше нещо. Другите затворници го оставиха да мине и дори да ги тъпче, без да протестират. Той втренчи в Блакторн гуреливите си очи. Цялото му лице бе покрито с брадавици.

— Ах, пресвета Дево, сеньорът е истински… Кой сте вие? Аз съм… аз съм Фра Доминго… от Ордена на свети Франциско… ордена на… — И заломоти някаква смесица от японски, латински и испански. Главата му се затресе от тикове и той избърса слюнката, която непрекъснато се точеше от устата му. — Сеньорът истински ли е?

— Истински съм — понадигна се Блакторн. Свещеникът измърмори още едно „Аве Мария“ и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Той целуна кръста си няколко пъти и би коленичил, ако имаше къде. Булдогът разтърси съседа си и го събуди, после двамата клекнаха, за да му направят място да седне.

— Благословен да е свети Франциско, задето чу молитвите ми. Помислих, че сте призрак, сеньор, дух. Да, зъл дух. Виждал съм ги толкова много, толкова много… Откога е тук сеньорът? В тази тъмница нищо не се вижда, пък и очите ми вече не ги бива… Откога?

— От вчера. А вие?

— Не знам, сеньор. Много отдавна. Затвориха ме тук през септември — хиляда петстотин деветдесет и осма година от рождението на Христа.

— Сега сме май — хиляда и шестстотна година.

— Хиляда и шестстотна?

Някой изстена високо и отклони вниманието на свещеника. Той скочи на крака и започна да прескача телата като паяк. По пътя си раздаваше благословии и окуражаваше хората на добър японски. Не можа да открие умиращия, затова изломоти последното опрощение по посока на стона и благослови всички, без някой да му се противопостави.

— Елате с мен, синко.

И без да чака отговор, монахът закуцука през множеството тела. Блакторн се поколеба дали да напусне мястото си, но после стана и го последва. Като измина десетина крачки, спря и се обърна. Мястото му бе изчезнало, сякаш никога не е бил там.

Той продължи да се провира към най-тъмната част на помещението. В отсрещния ъгъл, колкото и да беше невероятно, видя малко празно пространство, колкото да легне един дребен човек. Беше застлано със стара сламена рогозка, върху която бяха наслагани гърненца и купички. Отец Доминго стъпи върху рогозката и повика Блакторн с пръст. Японците наоколо го пуснаха да мине, без да кажат нито дума.

— Тези хора са моето паство, сеньор. Всички са мои чада, в името на Исуса. Много от тях съм покръстил тук — ей го Йоан, онзи там е Марк… — Свещеникът млъкна, за да си поеме дъх — Много съм изморен. Трябва… трябва…

И заспа.

На смрачаване пак донесоха храна. Когато Блакторн се надигна да стане, един от японците му махна с ръка да не мърда от мястото си и му донесе пълна купичка. Друг потупа свещеника по рамото да се събуди и му подаде неговата дажба.

Ийе — поклати глава старецът, усмихна се и понечи да върне купичката на човека.

Ийе, Фарда-сама.

Най-сетне старият човек склони да хапне малко, след което стана, като всичките му стави изпукаха, и подаде остатъка от храната на един от средната редица. Човекът допря ръката на свещеника до челото си и получи благословия.

— Толкова съм щастлив да видя себеподобен — започна отец Доминго и се настани до Блакторн. Гласът му беше плътен, съскащ — глас на селянин. Той посочи немощно към другия край на помещението. — Един от паството ми спомена, че сеньорът нарекъл себе си лоцман — „анджин“. Лоцман ли е сеньорът?

— Да.

— Тук има ли други членове на екипажа ви?

— Не, сам съм. А вие защо сте тук?

— Щом сеньорът е сам — от Манила ли е пристигнал?

— Не, не съм бил досега в Азия — внимателно произнесе Блакторн на отличен испански. — Това бе първото ми пътуване като лоцман. Бяхме тръгнали за другаде. А вие защо сте тук?

— Езуитите ме хвърлиха тук, синко. Езуитите с гнусните си лъжи. Значи не сте пътували за тук? Не сте испанец, нито португалец? — Свещеникът го изгледа подозрително и го лъхна с лошия си дъх. — Португалски ли беше корабът? Кажете истината, в името на бога!

— Не, отче. Не беше португалски. Кълна се в Христа!

— Ах, пресвета Дево, благодаря ти! Моля да ме извините, сеньор. Боях се да не би… аз съм стар, оглупял и болен човек. Значи корабът не беше испански? Откъде тогава? Толкова се радвам… Откъде е сеньорът? Испанска Фландрия? Или може би от Бранденбургското херцогство? По всяка вероятност от германските ни владения. Ах, колко е приятно да разговарям пак на майчиния си език! Да не би и сеньорът да е претърпял корабокрушение като нас? И после да е бил хвърлен тук по лъжливо донесение от онези дяволи, езуитите? Дано господ ги прокълне и им покаже колко лошо нещо е предателството. — Очите му замитаха гневни мълнии. — Сеньорът каза, че е за пръв път в Азия?

— Да.

— Щом сеньорът не е бил преди в Азия, то той е като малко дете в пустиня. Ах, толкова неща имам да ви разкажа! Знае ли сеньорът, че езуитите не са нищо повече от едни търговци, продавачи на оръжие и лихвари? Че контролират цялата търговия с коприна и цялата търговия от Китай? Че ежегодният Черен кораб носи стоки за един милион в злато? Че са принудили негово светейшество папата да им даде пълна власт над Азия — на тях и на техните псета, португалците? Че всички останали религии са забранени тук? Че езуитите търгуват със злато — купуват го и го продават с огромна печалба — както за себе си, така и за езичниците, в разрез с нарежданията на негово светейшество папа Климент и на крал Филип и в разрез със законите на тази страна? Че тайно са продали оръдия на християнските крале тук в Япония и ги подстрекават към бунт? Че се месят в политиката и сводничат за кралете, лъжат, мамят и ни клеветят? Че главният им абат лично е изпратил тайно послание на испанския вицекрал в Лусон с молба да изпрати конквистадори и да завладеят тези земи — молили са за испанско нахлуване, за да замажат грешките си. Всичките ни неприятности идват от тях, сеньор. Именно езуитите с лъжи и измами са настроили тукашните владетели срещу нашия любим крал Филип. Заради техните лъжи попаднах тук и двадесет и шест свети отци умряха от мъченическа смърт. Те си мислят, че щом съм бил едно време селянин, значи съм прост и нищо не разбирам. Но аз мога да чета и пиша, сеньор, мога! Бил съм секретар на негово превъзходителство вицекраля. А те си мислят, че ние, францисканците, трева пасем…

И той отново избухна в неразбираеми ругатни на испански и латински.

Блакторн бе живнал малко и любопитството му се разпали от всичко чуто. Какви оръдия? Какво злато? Каква търговия? Какъв е този „Черен кораб“? Цял милион? Какво нахлуване? И какви са тези християнски крале?

— Дали не мамиш нещастния болен човечец — запита се той. Той те смята за приятел, а не за враг. Не, не съм го излъгал. Но не намекна ли, че си приятел? Отговорих му на въпроса. Да, но не му каза нищо по своя инициатива. Тава е. Честно ли е? Правило номер едно, за да оцелееш във вражески води: не прави нищо по своя инициатива.

Ломотенето на монаха позаглъхна. Най-близките японци се размърдаха обезпокоени. Един от тях стана, леко разтърси свещеника за рамото и му каза нещо. Отец Доминго постепенно излезе от транса си и очите му се избистриха. Той погледна Блакторн, позна го, отговори на японеца и успокои останалите.

— Извинете ме, сеньор — задъхано каза той. — Те… помислили, че ви се сърдя… Господ да ми прости глупавата ярост. Аз просто… но какво пък! Езуитите са изчадия адови, както и еретиците, и езичниците. Колко мога да ви разкажа за тях… — Той избърса слюнката от брадичката си и направи опит да се овладее. Притисна гърдите си с ръка, за да уталожи скритата вътре болка. — Та какво казваше сеньорът? Значи корабът ви бе изхвърлен на брега?

— Да, донякъде. Заседнахме — отвърна Блакторн и внимателно се опита да протегне крака. Мъжете наоколо, които го слушаха и следяха с поглед, веднага се отместиха да му направят място. Единият дори стана и му посочи с жест да се изтегне. — Благодаря. Как е „благодаря“ на японски, отче?

Домо. Понякога казват „аригато“, а жените трябва да са много учтиви — те казват „аригато годзиемашита“.

— Благодаря. Как се казва? — посочи Блакторн човека, който стана.

— Гонсалес.

— Не, питам за японското му име.

— Ах, да. Акабо. Обаче то означава „носач“, сеньор. Те нямат имена. Само самураите имат.

— Какво?

— Само самураите имат първо и второ име. Такъв им е обичаят, сеньор. Всички останали се наричат според професиите си — носач, рибар, готвач, палач, селянин и така нататък. А синовете и дъщерите им са просто Първа дъщеря, Втора дъщеря, Първи син, Втори син и така нататък. Някой може да се казва Рибаря, който живее под бряста, или Кривогледия рибар. — Монахът сви рамене и прикри една прозявка. — На обикновените японци не им е разрешено да имат имена. Проститутките си дават имена като Шаран, Луна, Листенце, Змиорка или Звезда. Много е странно всичко това, сеньор, но такива са им обичаите. Ние им даваме истински християнски имена при покръстването и им носим спасение и словото господне… — Думите му заглъхнаха и той отново заспа.

Домо, Акабо-сан — обърна се Блакторн към носача.

Мъжът смутено се усмихна и се поклони. По-късно отец Доминго пак се събуди, каза една кратка молитва и се протегна.

— Значи едва вчера попаднахте тук? Как стана това?

— Като слязохме на сушата, попаднахме на един езуит — отговори Блакторн. — Но вие, отче? В какво ви обвиниха? Какво стана с кораба ви?

— С кораба? За кораба ли пита сеньорът? И вие ли дойдохте от Манила като нас? Или… ах, колко съм глупав! Сега си спомням, че не сте били никога в Азия. Господи, колко ми е приятно да разговарям отново с цивилизован човек на майчиния ми език! От колко време не съм правил това. Много ме боли главата, сеньор. Корабът ли? Най-сетне се прибирахме у дома от Манила за Акапулко, в земята на Кортес в Мексико — оттам по суша до Вера Крус, оттам с друг кораб през Атлантика и най-сетне у дома! Селото ми се намира съвсем близо до Мадрид, сеньор, в планините. Казва се Санта Вероника. Четиридесет години не съм си бил у дома. Новият свят, Мексико и Филипините. Навсякъде с нашите славни конквистадори, дано светата Дева бди над тях! Бях в Лусон, когато разбихме местния езически крал Лумалон, превзехме града и донесохме словото господне във Филипините. Много от японците, които покръстихме, се биха на наша страна още тогава, сеньор. Ако знаете как се бият! Това беше през 1575 година. Нашата църква е пуснала здрави корени там, сеньор, и няма да видите нито един мръсен езуит или португалец. Пристигнах в Япония за две години и трябваше да се връщам в Манила, когато езуитите ни предадоха.

Монахът млъкна, затвори очи и се унесе. По-късно дойде на себе си и също както правят понякога старите хора, продължи да говори, като че ли изобщо не беше спал.

— Корабът ми беше огромен галеон — „Сан Фелипе“ се казваше. Носехме товар от подправки, злато, сребро и монети на стойност един и половина милиона сребърни песос. Настигна ни страшна буря и ни изхвърли на брега на Шикоку. Корабът ни се заби в една пясъчна плитчина и се разцепи на две — но това стана на третия ден; дотогава успяхме да свалим на брега скъпоценностите и по-голямата част от товара. Изведнъж ни съобщиха, че всичко било конфискувано от самия тайко, че сме били пирати и…

Той млъкна, защото наоколо бе настанала мъртва тишина.

Желязната врата бе отворена и пазачите викаха имена от един дълъг списък. Между извиканите беше и Булдогът, с когото Блакторн се бе сприятелил. Един от хората на монаха — Акабо — също бе извикан. Той коленичи пред Фра Доминго, който го благослови и набързо му даде последното причастие. Акабо целуна разпятието и излезе.

Вратата отново се затвори.

— Ще го екзекутират ли? — попита Блакторн.

— Да. Кръстът му е почти до самата врата. Дано светата Дева вземе бързо душата му и го дари с вечни блага.

— Какво е направил?

— Нарушил е закона — техния закон. Японците са прости хора. И много сурови. Имат едно — единствено наказание — смърт. Разпъване на кръст, удушаване или обезглавяване. За подпалвачество наказанието е смърт чрез изгаряне. Почти нямат други наказания — в много редки случаи прогонване или отрязване на косите на жените. Ала най-вече — той въздъхна — смърт.

— Забравихте да споменете затвора.

Монахът разсеяно почесваше струпеите на ръката си.

— Затворът не е наказание за тях, а само място, където временно задържат хората, докато решат каква ще е присъдата. Тук влизат само провинили се, и то не за дълго време.

— Не е възможно! Ами вие? Нали сте тук от близо две години…

— Един ден ще ме извикат като всички останали. Това е просто кратка почивка между ада на земята и приказния Вечен живот.

— Не ви вярвам.

— Не бойте се, синко. Всичко е в божиите ръце. Аз съм тук и мога да ви изповядам, да ви дам опрощение и да ви накарам да се почувствувате облекчен. Вечният живот е само на сто стъпки от онази врата. Бихте ли искали да ми се изповядате още сега?

— Не, благодаря… не сега — Блакторн хвърли поглед към желязната врата. — Някой опитвал ли се е да се измъкне оттук?

— Че защо? Къде ще избяга? Няма къде да се скрие. Властите са много строги. Всеки, който помогне на избягал затворник или на човек, извършил престъпление… — Той махна неопределено към вратата. — Гонсалес — Акабо, онзи, дето ни напусна преди малко. Той е носач на кага. Та той ми каза…

— Какво е кага?

— Носилка, сеньор. От по-малките, за двама души. Прилича на хамак, закачен на прът. Другият носач откраднал копринено шалче от един клиент и понеже той, Акабо, не съобщил за кражбата, също бил осъден на смърт. Сеньорът може да ми вярва — да се опиташ да бягаш или да помогнеш на избягал, значи да погубиш не само своя живот, но и на цялото си семейство. Много са строги в това отношение.

— Значи всички отиват на заколение като овце?

— Нямат друг избор. Такава е волята божия.

Не се ядосвай, не изпадай в паника, каза си Блакторн. Имай търпение. Все ще измислиш някакъв изход. Не вярвай на всяка негова дума. Той не е с всичкия си. Пък и кой ще остане нормален тук след толкова време?

— Тези затвори са нещо ново за тях — продължи монахът. — Тайко ги въведе преди няколко години. Преди него не е имало затвори. Едно време, щом хванат някого, веднага си признава престъплението и на място го екзекутират.

— Ами ако не признае?

— Всеки признава — и колкото по-скоро, толкова по-добре, сеньор. Същото става и у нас, ако те хванат.

Той отново заспа и в съня си се чешеше и мърмореше нещо. Когато се събуди, Блакторн го запита:

— Кажете, отче, как ви хвърлиха проклетите езуити в тази мръсна дупка?

— Няма какво да разказвам и същевременно има много за разказване. След като хората на тайко дойдоха и прибраха всичките ни пари и стоки, нашият капитан настоя да отиде в столицата да се оплаче. Нямаше никаква причина за конфискацията. Та нали бяхме слуги на негово католическо величество крал Филип Испански, владетел на най-великата и богата империя в света! На най-могъщия монарх в света! Нали бяхме дошли като приятели! Тъкмо тайко бе помолил испанска Манила да търгува директно с Япония и да наруши гнусния португалски монопол. Явно конфискацията беше някаква грешка, нямаше начин. Отидох с нашия капитан, защото говорех малко японски — в онези дни дори съвсем малко. „Сан Фелипе“ претърпя корабокрушението през 1597 година, сеньор. И езуитите — единият се казваше отец Алвито — имаха наглостта да ни предложат да служат като посредници в столицата Киото. Каква наглост! Нашият отец настоятел Фра Браганса се намираше в столицата като посланик — истински посланик на Испания в двора на тайко. При това преподобният Фра Браганса беше живял в Киото цели пет години, сеньор! Тайко лично бе помолил вицекраля в Манила да изпрати в Япония францискански монаси и посланик. Така че преподобният Фра Браганса бе пристигнал в отговор на тази молба. А ние от „Сан Фелипе“ знаехме, че можем да му имаме доверие — за разлика от езуитите. След много, много дни чакане тайко най-сетне ни прие — той беше едно дребно, грозновато човече — и ние го помолихме да ни върне стоките и да ни даде друг кораб или поне да ни качи на някой попътен кораб, за което нашият капитан предложи да заплати щедро. Срещата мина добре или поне на нас така ни се стори, а след това отидохме в нашия манастир в Киото да чакаме решението на тайко. Докато чакахме, през следващите няколко месеца продължихме да разкриваме на езичниците силата на словото господне. Отслужвахме литургии открито, а не през нощта, като крадци, както правят езуитите. — Гласът на Фра Доминго изрази цялото му презрение. — Обличахме одеждите си, а не се маскирахме като местни свещеници, както правят те. Довеждахме Словото до знанието на народа, на болните и бедните, а не като езуитите, които се въртят само около принцове. И нашето паство растеше. Открихме болници за прокажените, собствена църква и паството ни започна да процъфтява. И то много. Тъкмо щяхме да покръстим доста от кралете им, когато един ден бяхме предадени. Беше през януари и всички нас, францисканците, ни изправиха пред съда. Обвинителният акт беше подпечатан лично от тайко, сеньор — обвиниха ни, че сме нарушили законите им, че сме нарушавали спокойствието им, и ни осъдиха на смърт чрез разпъване на кръст. Бяхме общо четиридесет и трима души. Всичките ни църкви в страната трябваше да бъдат разрушени, паствата ни — разтурени. Но само францисканските, сеньор, не езуитските. Само нас. Бяхме наклеветени. Езуитите бяха наговорили какви ли не лъжи на тайко — че сме били конквистадори, че сме искали да превземем страната — а всъщност езуитите са тези, които са молили негово превъзходителство, нашия вицекрал, да изпрати армия от Манила. Аз лично видях писмото! Подписано от техния отец настоятел! Те са дяволи, които се преструват на слуги на църквата и Христа, но всъщност служат само на самите себе си! Жадни са за власт — власт на всякаква цена. Крият се зад маската на бедност и набожност, а всъщност се хранят като крале и трупат богатства. Какво да ви говоря, сеньор — истината е, че завидяха на големите ни паства, на църквата ни, на нашата правда и начин на живот. Даймиото на Хидзен, Дом Франсиско — истинското му име е Харима Тадао, но при покръстването си получи името Дом Франсиско — се застъпи за нас. Той е също като крал — всички даймио са крале. Та той е францисканец и се застъпи за нас, но напразно. Най-накрая двадесет и шест от нас умряха като мъченици. Шестима испанци, седемнадесет новопокръстени японци и трима други. Преподобният Браганса бе измежду тях, а сред японците имаше и три съвсем млади момчета. Ах, сеньор, правоверните се стекли с хиляди през онзи ден. Петдесет, сто хиляди души станали свидетели на това свещено мъченичество в Нагасаки — така ми разказваха по-късно. Беше сурова февруарска утрин през една сурова година: година на земетресения, тайфуни, наводнения, бури и пожари, така че ръката божия се спусна тежко върху Великия убиец и дори смаза крепостта му Фушими, когато разтърси земята. Беше страшно, но величествено да видиш как божият пръст наказва езичниците и грешниците. Така умряха мъченически, сеньор, шестима добри испанци. Опустошиха църквата и паството ни, затвориха болницата ни. — Лицето на стареца помръкна. — Аз… аз също трябваше да съм сред мъчениците, но нямах тази чест. Накараха ни да тръгнем пеша от Киото и като стигнахме Осака, затвориха няколко души в една от мисиите ни, а на останалите… на останалите отрязаха по едно ухо и ги накараха да преминат по улиците на града като най-обикновени престъпници. След това поведоха благословените братя на запад. Цял месец са вървели. Благословеното им пътуване завършило на един хълм — Нишидзаки, който гледа към голямото пристанище на Нагасаки. Молих самурая да ме пусне с тях, но той, сеньор, ми нареди да се върна в мисията тук, в Осака. Без никаква причина. Няколко месеца по-късно ни затвориха тук. Бяхме трима, но аз бях единственият испанец. Останалите бяха новопокръстени японци. След няколко дни стражата ги повика. Но моето име и досега не са го извикали. Може това да е волята божия, а възможно е също така тези мръсни езуити да ме държат жив само за да ме измъчват — те, които ми отнеха възможността да стана мъченик редом с моите братя. Трудно е, сеньор, да бъдеш търпелив. Много е трудно…

Старият монах затвори очи, помоли се и плака, докато заспа.

Колкото и да му се искаше, Блакторн не можа да заспи, макар че нощта бе настъпила. Цялата кожа го сърбеше от ухапванията на въшките, а от ужас му се виеше свят. Разбра с някаква страшна яснота, че нямаше начин да се измъкне оттук. Обзе го мрачна безнадеждност и усети, че е пред прага на смъртта. Късно през нощта ужасът надделя над волята му и за пръв път в живота си той се предаде и заплака.

— Какво има, синко — промърмори монахът.

— Нищо, нищо — отвърна Блакторн с разтуптяно сърце. — Спете.

— Не се бойте — всичко е в божиите ръце — успокои го монахът и отново заспа.

И тогава големият страх го напусна. На негово място дойде друг, по-малък, с който можеше да се живее. Все някак си ще се измъкна, повтаряше си той и се опитваше да повярва на собствената си измислица.

Призори донесоха храна и вода. Блакторн вече се чувствуваше по-силен. Не ставай глупак, не се отпускай, каза си той. Това е излишна и опасна слабост. Не си я позволявай повече, защото ще се пречупиш, ще полудееш и със сигурност ще умреш. Ще те преместят в средната редица и там ще си умреш. Бъди внимателен, търпелив и се пази.

— Как е днес сеньорът?

— Благодаря, отче, добре съм. А вие как сте?

— Добре, благодаря.

— Как е „благодаря“ на японски?

Домо. А „домо, генки десу“ значи „благодаря, добре съм“.

Домо, генки десу. Вчера започнахте да ми разказвате, отче, за Черните кораби на португалците — какво представляват? Виждали ли сте ги?

— О, да, сеньор. Това са най-големите кораби в света — близо две хиляди тона. Имат по двеста моряци екипаж и заедно с пътниците могат да поберат до близо две хиляди души. Чувал съм, че плават много добре по вятъра, но ако задуха отстрани, много закъсвали.

— С колко оръдия са въоръжени?

— Двадесет или тридесет, разположени на трите палуби.

Отец Доминго с удоволствие отговаряше на въпросите му и се радваше, че може да го научи на някои неща, а Блакторн също бе доволен, че получава полезни сведения. Безразборните знания на францисканеца бяха безценни и почти всеобхватни.

— Не, синко — учеше го той сега: — „Домо“ е благодаря, а „додзо“ — моля. Вода е „мидзу“. Никога не забравяйте, че японците отдават огромно значение на обноските и вежливостта. Веднъж в Нагасаки — ах, защо нямам перо, мастило и хартия! Сетих се — пишете думите тук, в прахта, така по-лесно ще ги запомняте…

Домо — повтори Блакторн. После запомни още няколко думи и попита: — Откога са тук португалците?

— Тази земя е била открита през 1542 година, сеньор, годината на моето раждане, от трима души — да Мота, Пейшото и… забравих името на третия. Все португалски търговци, които обикаляли по работа китайските брегове с китайска плоскодънна лодка, от едно сиамско пристанище. Сеньорът бил ли е в Сиам?

— Не.

— Ах, толкова неща могат да се видят в Азия! Та тези трима търговци попаднали в голяма буря — казва се тайфун — която ги отклонила от курса им. Но успели да стигнат благополучно Танегашима, в Кюшу. Тогава за пръв път европейски крак стъпил на японска земя. И веднага започнали да търгуват. Няколко години по-късно пристигнал Франсис Ксавие. Един от основателите на езуитския орден. Това било през 1549 година… лоша година за Япония, сеньор. Трябваше някой от нашите братя да е пръв — тогава ние щяхме да наследим това кралство, а не португалците. Три години по-късно Франсис Ксавие умрял в Китай — самотен и изоставен… Споменах ли, сеньор, че езуитите вече имат свой човек в двора на китайския император, в един град, наречен Пекин… Трябва да видите Манила, сеньор, и Филипините. Имаме четири катедрали, близо три хиляди конквистадори и около шест хиляди воини японци, разпръснати из островите, и триста братя…

Блакторн тъпчеше паметта си с факти, японски думи и фрази. Разпитваше за живота в Япония, какво представляват даймио, самураите, търговията, Нагасаки, войната, мирът, езуитите, францисканците, португалците в Азия, испанска Манила, още за Черния кораб, който всяка година отплавал от Макао. Три дни и три нощи седя той с отец Доминго, разпитва го, изслушва го, учи се и спа в този кошмар, събужда се, за да задава още въпроси и да събере още знания.

На четвъртия ден извикаха името му.

— Анджин-сан!