Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава петдесет и девета

— Анджин-сан?

Блакторн чу името си насън. Идваше много отдалече и ехото продължи да кънти в главата му.

Хай? — отговори той.

Отново чу името си, някаква ръка го докосна, очите му се отвориха и той ги присви, за да вижда по-добре в призрачната светлина на зората. После изведнъж дойде в съзнание и седна в постелята. Лекарят беше коленичил до леглото му. Кирицубо и Очиба бяха застанали недалеч и го гледаха втренчено. Фенерите топло примигваха.

Лекарят отново го заговори. В ушите му продължаваше да звънти и гласът достигаше до него тих, но този път разбра, че грешка няма — отново чуваше. Неволно докосна ушите си с ръце и ги натисна, сякаш да ги затвори. Болката незабавно избухна в главата му и възпламени ярки искри, многоцветни светлини и яростно пулсиране.

— Извинете — промърмори той и зачака болката да заглъхне. — Извинете, уши болят. Но чувам — разбирате, нали, доктор-сан? Чувам малко. Извинете, какво казахте?

Той се вгледа в устните му, за да помогне на слуха си.

— Кирицубо-сама и Очиба-сама искат да знаят как сте.

— А!

Блакторн ги погледна. Чак сега забеляза, че са облечени много официално. Кирицубо беше цялата в бяло, само на главата си имаше зелен шал. Кимоното на Очиба беше масленозелено, без украшения и мотиви, а дългият й, тънък като паяжина шал беше чисто бял.

— По-добре, благодаря — обърна се той към тях, разтревожен от бялото в облеклото им. Едва тогава забеляза светлината отвън и осъзна, че няма да се смрачи, както той си мислеше, а всеки момент ще се зазори. — Доктор-сан, аз спя ден и нощ?

— Да, Анджин-сан, един ден и една нощ. Легнете пак, моля. — Лекарят взе китката му в ръка и притисна дългите си пръсти към пулса му, заслуша се в деветте пулса — три на повърхността, три по средата и три дълбоко вътре, — както учеше от незапомнени времена китайската медицина.

Всички в стаята чакаха напрегнато диагнозата. Най-сетне лекарят кимна доволно.

— Всичко изглежда добре, Анджин-сан. Не сте ранен тежко, нали разбирате? Много болка в глава, нали?

Той се обърна и взе подробно да обяснява нещо на двете жени.

— Анджин-сан — обади се Очиба. — Днес погребението на Марико-сан. Знаете ли какво е „погребение“?

— Да, Очиба-сама.

— Добре. Погребението й е веднага след зазоряване. Ако желаете, можете да отидете.

— Да, благодаря. Да, моля, аз също ще отида.

— Добре тогава.

И Очиба заръча на лекаря да внимава много с пациента си. След това се поклони учтиво на Кирицубо, усмихна се на Блакторн и си тръгна. Кири я изчака да излезе.

— Всичко добре ли е, Анджин-сан?

— Глава зле, Кирицубо-сама. Много съжалявам.

— Моля да ме извините, но исках да ви благодаря. Разбирате ли ме?

— Дълг. Само дълг. Провал. Марико-сама мъртва.

Кири му се поклони най-почтително.

— Не е провал. Не, съвсем не. Благодаря, Анджин-сан. За нея, за себе си и за другите. Ще говорим пак, но по-късно. Благодаря.

И тя също си тръгна.

Блакторн се стегна и се изправи на крака. Болката в главата беше непоносима и му идеше чак да се разкрещи. Стисна устни. Гърдите много го боляха, започна да му се повдига. След малко гаденето премина и на негово място остана неприятен вкус в устата. С голямо усилие задвижи крака, отиде до прозореца и се хвана за перваза, защото отново му се доповръща. Изчака малко и взе да се разхожда напред-назад из стаята, но това не му помогна — болката в главата и гаденето останаха.

— Добре съм, благодаря — повтори той, но се отпусна върху леглото с облекчение.

— Ето, изпийте това. Ще ви стане по-добре.

Лекарят му подаде с добродушна усмивка пълната чаша. Блакторн отпи от течността, която миришеше на сухи фъшкии и плесенясали водорасли, примесени със стари листа, ферментирали от лятната жега. А вкусът беше далеч по-неприятен.

— Пийте. По-добре веднага, много се извинявам.

Блакторн отново се задави, но се насили да изпие тази гадост.

— Скоро по-добре, много се извинявам.

Прислужничките го сресаха, бръснарят го избръсна. Донесоха горещи хавлиени кърпи за ръцете и лицето и веднага се почувствува по-добре. Болката в главата обаче си остана. Слугите му помогнаха да облече официалното кимоно и връхната дреха с широки рамене. Подадоха му нов къс меч.

— Подарък, господарю. От Кирицубо-сама — осведоми го прислужничката. Блакторн го прие и го затъкна в пояса си до дългия меч, подарен му от Торанага.

Дръжката му беше олющена и спукана там, където бе удрял с нея по резето. Видя Марико, застанала с гръб към вратата, и след това нищо — до момента, в който коленичи до нея и я гледаше как умира. И отново нищо до настоящия момент.

— Извинете, това главната кула, нали? — попита той капитана на Сивите.

— Да, Анджин-сан.

Капитанът се поклони почтително. Беше нисък и набит като горила и също толкова опасен.

— Защо съм тук, капитане?

Самураят се усмихна и вежливо пое въздух през зъби.

— Височайшият генерал нареди.

— Но защо тук, извинете?

— Заповед от височайшия генерал — повтори Сивият. — Извинете, нали разбирате?

— Да, благодаря — уморено се предаде Блакторн.

Най-сетне готов, той пак се почувствува страшно зле. Отпи още чай и това го пооправи за известно време, но след това рязко му прилоша и повърна в някакъв съд, който прислужничката услужливо му поднесе. При всеки напън огнени иглички пронизваха гърдите и главата му.

— Извинете — търпеливо се обади лекарят. — Ето, моля, пийте. — Той отпи още от неприятната отвара, но тя не му помогна.

А навън вече се бе зазорило. Слугите му направиха знак да тръгва и му помогнаха да излезе от голямата стая. Охраната му се раздели на две. Половината самураи тръгнаха пред него, останалите вървяха отзад. Слязоха в големия преден двор. Там ги чакаше носилка с още охрана. Той блажено се отпусна вътре. По дадена от капитана заповед носачите я вдигнаха за дръжките и процесията от носилки, самураи и дами се заизвива през лабиринта от улички към изхода от крепостта, грижливо охранявана от безброй Сиви. Всички бяха облечени официално. Някои жени носеха тъмни кимона с бели шалове, други бяха в ослепително бели кимона с пъстроцветни кърпи и шалове на главите.

Блакторн усещаше погледите на всички върху себе си. Направи се, че не ги забелязва, и се опита да седи изправено, с безизразно лице, и се замоли да не му прилошее отново, та да се посрами пред всички. А болката нарасна.

Кортежът минаваше през крепостта покрай хиляди самураи, строени в безмълвни редици. Никой не ги спря, никой не им поиска документите. Опечалените минаваха от един контролен пункт през друг, през вдигнати вертикални решетки и прекосиха пет рова, необезпокоявани от никого. Ала щом излязоха от главната порта, извън стените на крепостта, той забеляза как Сивите се напрегнаха и очите им зашариха по всеки срещнат, как го обградиха по-плътно и взеха да го охраняват още по-внимателно. Това го поуспокои. Не беше забравил, че е белязан. Процесията изви покрай някаква поляна, премина през един мост и спря на празното пространство до брега на реката.

То беше триста стъпки широко и петстотин стъпки дълго. По средата имаше изкопана квадратна яма — петнадесет на петнадесет стъпки и пет стъпки дълбока, напълнена с дърва. Над нея бе издигнат висок, покрит с рогозки навес, целият в драперии от бяла коприна, а около него имаше стени от бели памучни платна, закачени на бамбукови пръчки, сочещи четирите посоки на света. В средата на всяка платнена стена имаше по една малка дървена вратичка.

— Вратата се слага, за да може душата да мине през нея, Анджин-сан — беше му обяснила Марико още в Хаконе.

— Хайде да поплуваме или да говорим за нещо друго. За нещо приятно.

— Да, разбира се, но оставете ме първо да довърша мисълта си, защото и това е нещо приятно. За нас погребението е от изключителна важност и вие трябва да знаете всичко за него, Анджин-сан. Моля ви.

— Добре. Но защо са ви четири врати? Една не стига ли?

— Душата трябва да има право на избор. Това е много мъдро — ние сме много мъдър народ. Казвала ли съм ви днес, че ви обичам? Ние сме мъдър народ, щом позволяваме на душата сама да избере. Повечето души предпочитат южната врата. Затова тя е най-важна и до нея нареждаме маси със сушени смокини, пресни нарове и други плодове, репички и всякакви зеленчуци, а също и снопчета оризови кълнове, ако сезонът е подходящ. И винаги има купичка с прясно сварен ориз. Това, Анджин-сан, е изключително важно. Защото душата може да поиска да хапне, преди да тръгне.

— На моето погребение бихте ли сложили печен фазан или…

— Извинете, но месо — никога! Нито дори риба. Ние се отнасяме много сериозно към това, Анджин-сан. На масата ще има също малък мангал, в който приятно ще горят скъпоценни благоуханни дървета и благовонни масла — за да мирише приятно наоколо.

Блакторн усети, че очите му се изпълват със сълзи.

— Иска ми се моето погребение да се състои призори — обичаше да казва тя жизнерадостно. — От всичко най обичам зазоряването. И ако може да е също през есента…

Моя бедна любов, помисли си той. Ти през цялото време си знаела, че няма да има есен.

Носилката му спря на почетното място на първия ред, близо до средата. Беше достатъчно близо до масата, за да вижда сълзите по напръсканите с вода плодове. Всичко беше точно така, както тя го бе описала. Площадът бе изпълнен със стотици носилки и не по-малко от хиляда самураи с жените си — смълчани и неподвижни. Видя Ишидо и до него Очиба. И двамата не го погледнаха. Бяха седнали в разкошните си носилки, загледани напрегнато в белите платнени стени, които шумоляха от утринния ветрец. От другата страна на Очиба беше Кияма, недалеч от него Дзатаки и Ито. Закритата носилка на Оноши също беше наблизо. Всички бяха плътно оградени от телохранители. Самураите на Кияма носеха кръстове на вратовете си. Също и тези на Оноши.

Блакторн се огледа и потърси с поглед Ябу, но никъде не го видя. Не забеляза също така нито един Кафяв, нито едно приятелско лице. Затова пък Кияма се бе втренчил в него с неподвижно, каменно изражение и като видя погледа му, Блакторн се зарадва на зорката си охрана. Въпреки това му се поклони леко, ала очите на Кияма не трепнаха и той не отвърна на вежливостта му. След миг Кияма отмести погледа си и Блакторн задиша по-спокойно.

Барабанни удари, камбани и биенето на метал по метал разкъсаха въздуха. Нехармонично, пронизващо. Всички очи се впериха в главната порта на крепостта. От зейналата й паст се зададе богато украсена закрита носилка, носена от осем жреци-шинтоисти, а вътре, като някакъв строг Буда, седеше върховен жрец. Други жреци удряха метални барабани пред носилката и зад нея, а отзад вървяха двеста будистки свещеници, облечени в оранжеви роби, още толкова шинтоистки жреци, облечени в бяло и накрая нейната погребална носилка.

Беше с покрив, изключително разкошна, цялата бяла. Тя също беше в бяло, подпряна в седнало положение, с леко наклонена напред глава, с безупречно гримирано лице и прекрасна прическа. Носеха я десет Кафяви. Пред носилката вървяха две малки момченца, които се учеха за будистки свещеници, и разпръскваха книжни листа на роза, които вятърът подхващаше и разпиляваше — те символизираха преходността на живота, мимолетен като тези листенца. След момченцата двама жреци влачеха обърнати назад копия — това означаваше, че тя е била самурай и е изпълнявала дълга си също тъй непоколебимо, както са силни и непоколебими стоманените остриета. Зад тях вървяха още четирима жреци с незапалени факли. Следваше ги синът й Саруджи, а лицето му беше бяло като кимоното му. След него вървяха Кири и Садзуко, и двете в бяло, и двете с разпуснати коси, но с леки като въздух зелени шалове на главите. Косите на момичето се спускаха под кръста, а на Кири бяха дори по-дълги. След тях на известно разстояние не вървеше никой и чак тогава следваха малкото останали в гарнизона на Торанага самураи. Някои бяха ранени, много от тях куцаха.

Но Блакторн виждаше само нея. Тя като че ли се молеше и по лицето й нямаше никакъв белег. Той се стараеше да стои изправен и неподвижен, съзнавайки каква чест е за нея тази тържествена церемония в присъствието на Ишидо и Очиба. Но от това не му стана по-леко.

Върховният жрец пя монотонно повече от час под акомпанимента на железните барабани. След това във внезапно възцарилата се тишина Саруджи пристъпи напред, взе един незапален факел и провери една по една четирите врати — източната, северната, западната и южната — да не би да не се отварят свободно.

Блакторн видя как момчето потръпваше, как се върна обратно при погребалната носилка с наведени надолу очи. После хвана закачения на нея бял шнур и поведе носачите през южната вратичка. Поставиха внимателно цялата носилка върху дървата. Последваха още тържествени напеви и Саруджи докосна напоения с масло факел до жарта в мангала. Той веднага пламна. Момчето се поколеба за миг, след което се върна сам през южната врата, и хвърли факела върху незапалената клада. Напоените с масло дърва се възпламениха и кладата бързо заблиза небето с огнените си езици, издигнали се на три метра височина. Топлината принуди Саруджи да отстъпи назад, после донесе благовонни пръчици и благовонни масла и също ги хвърли в огъня. Сухият покрив над кладата избухна в пламъци и запали платнените стени. След миг всичко беше една беснееща, полюляваща се, пращяща, неугасима огнена маса.

Стълбовете на навеса рухнаха. Присъствуващите сякаш си отдъхнаха. Жреците се приближиха напред, добавиха още дърва към огъня и пламъците се издигнаха още по-високо, а пушекът се заизвива на кълбета. Ето че останаха само четирите малки вратички. Блакторн виждаше как пламъците ги поглъщат. След миг и те станаха част от огъня.

Главният свидетел Ишидо слезе от носилката си, приближи се напред и хвърли в огъня ритуалния си дар от скъпоценно благовонно дърво. Поклони се тържествено и се върна в носилката си. По дадена от него заповед носачите го вдигнаха и го понесоха обратно към крепостта. Очиба го последва. Останалите също започнаха да се разотиват.

Саруджи се поклони за последен път на пламъците. После се обърна и се приближи до Блакторн. Застана пред него и му се поклони.

— Благодаря ви, Анджин-сан.

И си тръгна с Кири и Садзуко.

— Свърши вече, Анджин-сан — обади се капитанът на Сивите и се ухили. — Ками вече на сигурно място. Връщаме се в крепостта.

— Чакайте, моля.

— Съжалявам, заповед — обезпокои се капитанът, а останалите също настръхнаха и го наобиколиха по-плътно.

— Чакайте, моля.

И без да обръща внимание на тревогата им, Блакторн слезе от носилката. Болката почти го ослепи. Самураите се пръснаха около него, за да го заобиколят отвсякъде. Той се приближи до масата, избра няколко парченца камфорово дърво и ги хвърли в кладата. Димната завеса не му позволяваше да вижда нищо.

— В името на отца и сина и светаго духа — прошепна той и прекръсти огъня. После се обърна и си тръгна.

 

 

Когато се събуди, главата го болеше по-малко, но се чувствуваше някак си изпразнен. Слепоочията и цялото му чело все още пулсираха от тъпа болка.

— Как сте, Анджин-сан? — попита лекарят и му се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби. Гласът му продължаваше едва-едва да се чува.

Блакторн се повдигна на лакът и се взря сънливо в полумрака. Трябва да е пет часът следобед, каза си той. Спал съм повече от шест часа.

— Цял ден спах?

Докторът се усмихна.

— Вчера цял ден, цялата нощ и по-голямата част от днес. Разбирате ли?

— Да, разбирам.

Той се отпусна назад. Беше го избила пот. Добре, помисли си той. Нищо по-хубаво от това. Ето, значи, защо се чувствувам по-добре.

Леглото му от меки постелки бе засенчено от трите страни с изящни подвижни паравани, нарисувани с пейзажи, морски сцени, инкрустирани със слонова кост. През прозореца проникваше светлина и мухите бръмчаха, а стаята беше огромна и приятна. Отвън се дочуваха обичайните звуци на крепостта, примесени в този момент с конски тропот и подрънкването на юзди. Копитата на конете бяха неподковани. Лекият ветрец донесе мирис на дим. Не бих искал да ме изгорят един ден, помисли си той. Макар че може да е по-добре от това, да те сложат в един сандък, да те заровят и после червеите… Я стига! — каза си той и усети как се понася надолу към някаква бездна. Няма за какво да се тревожиш, карма си е карма и като умреш, ще си мъртъв и нищо няма да съзнаваш. Пък и всякаква смърт е за предпочитане пред давенето, когато водата те изпълва, тялото се надува, гние, а раците… Стига!

— Пийте, моля.

Лекарят му подаде още една чашка от гнусната отвара. Той се задави, но се насили да я погълне.

— Чай, моля.

Прислужничката му сипа чай и той й благодари. Беше кръглолика жена на средна възраст с цепки вместо очи и постоянна безизразна усмивка на лицето. След третата чаша вкусът в устата му стана поносим.

— Моля ви, Анджин-сан, как са ушите?

— Същото. От разстояние… разстояние, нали разбирате. Голямо разстояние.

— Разбирам. Яжте, Анджин-сан.

Отпреде му поставиха малка табла с ориз, супа, печена на жар риба. Повдигаше му се, но той си напомни, че от близо два дни не беше слагал залък в устата си. Затова седна и си наложи да хапне малко ориз и да изпие рибената чорба. Това поуспокои стомаха му, така че можа да продължи да се храни, и изяде всичко. Клечките за ядене вече бяха като продължение на собствените му пръсти и ги използуваше без никакво усилие.

— Благодаря, гладен.

— Да — каза лекарят и постави на ниската масичка до леглото платнена торбичка с билки. — Правете чай с това, Анджин-сан, веднаж на ден, докато свърши. Разбирате ли?

— Да, благодаря.

— За мен беше чест да ви служа.

Лекарят махна на прислужницата, която вдигна празния поднос, и след още един поклон я последва през вратата. Блакторн остана сам. Отпусна се в леглото и се почувствува много добре.

— Просто съм бил гладен — изрече той на глас. Беше облечен само по набедрена превръзка. Официалното му облекло бе все така захвърлено небрежно накуп, където го бе съблякъл, и това го изненада, макар че до мечовете му имаше поставено чисто кафяво кимоно. За известно време се отпусна и изведнъж настръхна, усетил чуждо присъствие. Надигна се неспокойно и се огледа. После коленичи, надникна зад параваните и преди да се усети, вече бе скочил на крака и от рязкото паническо движение веднага му се зави свят. До вратата бе коленичил японски езуит и го гледаше втренчено, а в ръката си държеше разпятие и броеница.

— Кой сте вие? — попита Блакторн, превъзмогвайки силната болка.

— Казвам се брат Микаел, сеньор. — Черните като въглени очи не трепнаха нито за миг. Блакторн излезе пред параваните и застана до мечовете си.

— Какво искате от мен?

— Изпратиха ме да ви питам как сте — тихо отвърна Микаел на добрия си, макар и със силен акцент португалски.

— Кой ви изпрати?

— Кияма-сама.

Изведнъж Блакторн осъзна, че двамата са съвсем сами.

— Къде са телохранителите ми?

— Нямате охрана, сеньор.

— Как да нямам! Имам двадесет души охрана! Къде са моите Сиви?

— Когато дойдох, нямаше никаква охрана, сеньор. Съжалявам. Вие още спяхте. — Микаел кимна към външната врата. — Може би трябва да попитате онези самураи.

Блакторн се хвана за мечовете си.

— Махнете се от вратата!

— Аз не съм въоръжен, Анджин-сан.

— Въпреки това не се приближавайте до мен. Свещениците ме карат да се чувствувам неспокоен.

Микаел послушно стана и със същото невъзмутимо спокойствие се отмести. Отвън на парапета се бяха облегнали двама Сиви.

— Добър ден — учтиво поздрави Блакторн, но не ги позна и двамата. Те не му се поклониха. Единият отвърна на поздрава му:

— Добър ден, Анджин-сан.

— Моля, къде останали телохранители?

— Всички телохранители си отидоха тази сутрин в часа на заека. Разбирате ли „часа на заека“? Ние не сме ваши телохранители, Анджин-сан, а сме на редовен пост.

Блакторн усети как по гърба му взе да се стича студена пот.

— Телохранители си отишли? Чия заповед?

Двамата самураи се изсмяха. По-високият отговори:

— Тук, в централната кула, заповеди се издават само от височайшия генерал, Очиба-сама. Как се чувствувате, Анджин-сан?

— По-добре, благодаря.

Високият самурай извика някого от дъното на коридора. След миг от една от стаите изскочи офицер, придружен от четирима самураи. При вида на Блакторн очите му светнаха.

— А, Анджин-сан. Как се чувствувате?

— По-добре, благодаря. Моля, извинете, но къде са моите телохранители?

— Заповядано ми е да ви кажа, че като се събудите, трябва да се върнете на кораба си. Ето ви пропуска. — Той извади от ръкава си някакъв документ и му го подаде. След това махна презрително към Микаел. — Ей този тук ще ви покаже пътя.

Блакторн се опита да събере мислите си.

— Да, благодаря. Но преди това трябва да видя Ишидо-сама. Много важно.

— Съжалявам. Заповядано ви е да се върнете на кораба си веднага след като се събудите. Разбирате ли?

— Да. Моля да ме извините, но много важно да видя Ишидо-сама. Кажете моля на ваш капитан. Веднага. Трябва да видя Ишидо-сама, преди да тръгна. Много важно, извинете.

Самураят се почеса по сипаничавата брадичка.

— Ще попитам. Моля, облечете се.

И за голямо облекчение на Блакторн той се отдалечи с важна стъпка. Четиримата самураи останаха. Блакторн се върна в стаята и бързо се облече. И четиримата го наблюдаваха, а свещеникът остана в коридора.

Имай търпение, каза си той. Не мисли за нищо и не се тревожи. Станало е грешка. Нищо не се е променило. Все така си силен.

Затъкна и двата меча в пояса си и изпи остатъка от чая. После погледът му се спря на пропуска. Документът беше целият в печати и изпъстрен с йероглифи. Няма грешка, помисли си той и чистото, изгладено кимоно залепна за гърба му.

— Анджин-сан — обади се единият от самураите. — Научихме, че сте убили пет нинджа. Много, много добре.

— Съжалявам, само двама. Може би трима — отговори Блакторн и завъртя глава наляво-надясно, за да облекчи болката и да се пребори със световъртежа си.

— Чух, че загинали петдесет и седем нинджа и сто и шестнадесет Кафяви, вярно ли е? — продължи самураят.

— Не знам, съжалявам.

Капитанът се върна.

— Заповядано е да отидете на кораба, Анджин-сан. Този свещеник ще ви заведе.

— Да, благодаря, но първо трябва да видя Очиба-сама. Много, много важно. Моля, попитайте вашия…

Капитанът се извърна рязко и бързо с гърлен глас каза нещо на Микаел. Езуитът се поклони невъзмутимо и се обърна към Блакторн:

— Извинете, сеньор, но той каза, че неговият началник в момента пита своя началник, ала междувременно вие трябва незабавно да тръгнете и да ме следвате към галерата.

Има! — додаде капитанът, за да подсили ефекта от думите си. Блакторн разбра, че с него е свършено. Чу гласа си:

— Благодаря, капитане. Къде са телохранителите ми, моля?

— Нямате телохранители.

— Моля, изпратете човек на кораба. Да повика собствените ми васали…

— Заповядано е още сега да вървите на кораба! Разбирате ли? — Тези думи бяха изречени неучтиво и много категорично. — Вървете на кораба! — повтори капитанът с крива усмивка, като чакаше Блакторн пръв да се поклони.

Блакторн разбра това и изведнъж всичко му се стори като някакъв кошмар, всичко около него се завъртя бавно и се обви в мъгла, отчаяно му се прииска да избърше потта от челото си и да се поклони, но беше убеден, че капитанът ще отговори едва-едва на поклона му, и то не съвсем учтиво и в никой случай като на равен, така че само ще се посрами пред всички. Беше ясно, че е предаден на католиците, че Кияма, Ишидо и свещениците участвуват в това предателство и по неизвестни причини, независимо на каква цена, той вече няма какво да прави тук, освен да избърше потта, да се поклони и да тръгне, а те щяха да го причакат някъде там.

В следващия момент сякаш видя Марико и си спомни нейния ужас, всичко, което бе казала, направила и на което го бе учила. Със сетни сили стисна счупената дръжка на меча си и войнствено раздалечи крака, осъзнал с кристална яснота, че съдбата му е решена, кармата му е определена и ако ще мре, по-добре да стори това сега, най-почтено, отколкото после.

— Аз съм Джон Блакторн, Анджин-сан — гордо заяви той и твърдото решение като че ли му вдъхна някаква необяснима сила и го направи груб и безмилостен. — Аз съм генерал на корабите на Торанага-сама. Всички кораби. Самурай и хатамото! Вие кой сте?

Капитанът пламна.

— Сайго Масакацу от Кага, капитан на гарнизона на Ишидо-сама.

— Аз съм хатамото, вие хатамото? — още по-грубо попита Блакторн, без дори да чуе името на противника си, а само го виждаше с огромна, нереална яснота — виждаше всяка негова пора, всяко косъмче на брадата му, всеки оттенък на злобните му очи, всяко косъмче на ръката му, хванала здраво дръжката на меча.

— Не, не съм хатамото.

— Самурай ли сте… или ронин?

Последната дума я изсъска и усети зад гърба си още хора, но това не го интересуваше. Не откъсваше поглед от капитана в очакване на внезапния смъртоносен удар, който мобилизираше целия хара-гей — вътрешен източник на енергия, и се подготви да отвърне на удара със същата сила и двамата да посрещнат смъртта си честно, с което и двамата щяха да излязат победители.

Но за голямо негово учудване очите на капитана трепнаха, той някак си се сви и се смали и започна да се кланя — ниско и смирено. И задържа дълго поклона си — като по този начин оставяше главата си беззащитна.

— Моля… моля да извините лошите ми обноски, Анджин-сан. Бях… бях ронин. Но височайшият генерал ми предостави още една възможност… Моля да извините лошите ми обноски.

Гласът му издаваше колко много се срамува.

Всичко беше като насън и Блакторн още очакваше удара, готов и той да удари, очакваше смъртта, а не победата. Погледна към останалите самураи. Те му се кланяха като по команда и също като капитана задържаха ниско поклона си, с което признаваха победата му.

След миг и Блакторн се поклони, сковано. Но не като на равни. Те продължиха да се кланят, докато той се обърна и се отдалечи по коридора, следван от Микаел, слезе по главното стълбище и излезе на двора. Вече не усещаше болка. Изпълваше го само странно вътрешно чувство на удовлетворение. Сивите, които срещаше по пътя си, го изпращаха с очи, а онези, които го придружиха заедно с Микаел до първия пост, гледаха да стоят извън обсега на меча му. Един от самураите избърза напред.

При следващия пост новият офицер много учтиво му се поклони като на равен и той отвърна на поклона му. Пропускът му бе старателно проверен, но без заяждане. Втори ескорт го придружи до следващия пост, където всичко се повтори отново. Оттам минаха през най-вътрешния ров и после през следващия. Никой не го закачаше. Самураите почти не го забелязваха.

Постепенно осъзна, че главата му почти не пулсира. Потта му бе изсъхнала. Отпусна пръсти от дръжката на меча си и за миг ги поразкърши. Спря до чешмичката в една от стените и напръска обилно главата си.

Придружителите Сиви учтиво го изчакаха, а той през цялото време се опитваше да проумее защо е изгубил благоразположението и закрилата на Ишидо и Очиба. Нищо не се е променило, отчаяно си мислеше той. Вдигна очи и съзря втренчения поглед на Микаел.

— Какво искате?

— Нищо, сеньор — вежливо отвърна Микаел. После изведнъж лицето му грейна в сърдечна усмивка. — Ах, сеньор, вие ми направихте голяма услуга, като накарахте онова невъзпитано магаре да си подвие опашката. Ах, че ми стана приятно. Благодаря ви — добави той на латински.

— Никаква услуга не съм ви направил — отговори Блакторн на португалски, защото не му се говореше на латински.

— Да, но ви желая бог да ви поживи, сеньор. Знам, че неведоми са пътищата господни. Вие направихте услуга не само на мен. Този ронин бе посрамен и си го заслужи. Няма нищо по-гнусно от това да злоупотребиш с бушидо.

— И вие ли сте самурай?

— Да, сеньор, имам тази чест. Баща ми е братовчед на Кияма-сама и родът ми е от провинция Хидзен в Кюшу. Как разбрахте, че е ронин?

Блакторн се опита да си спомни кое го бе навело на тази мисъл.

— Не знам със сигурност. Може би защото каза, че е от Кага, а Кага е далече и Марико… Тода-сама ми беше споменала, че е някъде много на север. Не знам… дори не си спомням какво точно му казах.

Офицерът на ескорта се приближи до тях:

— Извинете, Анджин-сан, но този да не би да ви безпокои?

— Не, не, благодаря.

Блакторн тръгна отново. Пак му провериха най-учтиво пропуска и те продължиха нататък.

Слънцето вече се бе спуснало ниско и до залеза оставаха само няколко часа. Прахта се виеше на спирали в загретия от слънцето въздух. Минаха покрай безброй конюшни, в които конете бяха строени с глави към изхода, оседлани и напълно готови за незабавно потегляне. Самураите ги четкаха, решеха и почистваха. Броят на конете изуми Блакторн.

— Колко коне, капитане? — попита той.

— Хиляди, Анджин-сан. Десет, двадесет, тридесет хиляди тук и по други места в крепостта.

Като наближиха предпоследния ров, Блакторн повика Микаел.

— При галерата ли ще ме водите?

— Да. Така ми е наредено, сеньор.

— И никъде другаде?

— Не, сеньор.

— Кой ви нареди?

— Кияма-сама и Делегатът-посетител, сеньор.

— А, те, значи. Предпочитам да ми казвате Анджин-сан, а не сеньор, отче.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но аз не съм още свещеник, не съм ръкоположен.

— И кога ще ви ръкоположат?

— Когато му дойде времето — уверено отвърна Микаел.

— А къде е Ябу-сан?

— Съжалявам, не знам.

— Значи, ще ме водите право на кораба и никъде другаде?

— Да, Анджин-сан.

— И после съм свободен? Свободен да отида, където си искам?

— Казаха ми да ви попитам как сте и след това да ви отведа до кораба — нищо друго. Аз съм само един пратеник, водач.

— Къде сте научили така добре португалски? И латински?

— Бях един от четиримата… от четиримата послушници, изпратени от Делегата-посетител в Рим. Бях на тринадесет години, а Урага-но-Тадамаса на четиринадесет.

— А, сега си спомням. Урага-сан ми каза, че сте били заедно. Били сте приятели. Знаете ли, че е мъртъв?

— Да, много се натъжих, когато научих.

— Християните го убиха.

— Това е работа на убийци, Анджин-сан. Убийци. Но и за тях ще има съд, не се съмнявайте.

След малко Блакторн поде отново:

— Хареса ли ви Рим?

— Никак. Направо ми беше противен. И на другите също. Всичко — и храната, и мръсотията, и грозотата. Там са до един — ета — просто да не повярва човек. Трябваха ни осем години, за да стигнем дотам и да се върнем, и о-оо как благославях светата Богородица, като се прибрах у дома!

— А църквата? Светите отци?

— Отвратителни. Повечето от тях — най-спокойно заяви Микаел. — Бях възмутен от морала им, любовниците им, лакомията им, разкоша им, лицемерието им, липсата на всякакви обноски, както и двете им лица — едно за пред папството и друго за пастирите. Толкова ми беше противно… И все пак сред някои от тях намерих бога, Анджин-сан. Странно, нали? Открих божията правда в катедралите, манастирите и сред някои отци. — Микаел го погледна добродушно и в погледа му Блакторн забеляза дори нежност. — Вярно, че много рядко срещах тази искра, Анджин-сан, но все пак разбрах, че християнството е единственият път към вечна… извинете, исках да кажа католическото християнство.

— А не видяхте ли някое аутодафе, процеси на Инквизицията, затворите, лова на вещици?

— Видях много ужасни неща. Малко са мъдрите хора — повечето са грешници и големи злини се вършат в името божие. Тази земя е земя на сълзите и е само една подготовка за вечния покой. — Той се помоли наум около една минута, после вдигна очи. — Дори и някои еретици са добри хора.

— Възможно е — усмихна се Блакторн. Микаел му беше симпатичен.

Последен ров и последна врата — главната южна порта. Последна проверка, при която му задържаха пропуска. Микаел мина под последната подвижна решетка. Блакторн го последва. Отвън го чакаха сто самураи. Все хора на Кияма. Видя кръстовете им, враждебните им погледи и се закова на място. Но Микаел не спря. Офицерът махна на Блакторн да върви. И той се подчини. Самураите го обградиха и след миг той вече крачеше, заключен в техния обръч. Носачи и търговци, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани и коленичеха, докато минеше тяхната колона. Някои трогателно протягаха разпятия и Микаел ги благославяше. Поведе колоната надолу по хълма покрай погребалната яма, над която вече не се виеше дим, през един мост, а оттам навлязоха в самия град и се запътиха към морето. Сред пешеходците, които идваха откъм града, се срещаха Сиви и други самураи. При вида на Микаел те се мръщеха и сигурно щяха да го изблъскат встрани, ако не бяха хората на Кияма.

Блакторн вървеше след Микаел. Вече не изпитваше страх, макар че не се беше отказал от мисълта да се опита да избяга. Но нямаше нито къде да бяга, нито къде да се скрие. Поне на суша. Единственото безопасно място за него беше „Еразъм“, в открито море, с пълен екипаж на кораба, провизии и оръжие.

— Какво ни чака на галерата, брат Микаел?

— Не знам, Анджин-сан.

Вече бяха навлезли в улиците на града и се приближаваха към морето. Микаел зави зад един ъгъл и излязоха на открит рибен пазар. Млади хубави прислужнички, дебели слугини, стари дами, младежи, купувачи, продавачи и деца — всички го зяпаха, след което бързо се покланяха. Блакторн вървеше след самураите край тезгяхи, кошове и бамбукови подноси с прясна искряща риба, спретнато подредена и напръскана с морска вода. Част от рибите плуваха в съдове с вода, имаше всички размери скариди, раци и какви ли не морски животни. Къде ти в Лондон такава чистота, разсеяно си помисли той. Нито рибата, нито продавачите са тъй чисти. После от едната страна видя сергии, на всяка имаше мангал с дървени въглища и в носа го удари силният аромат на печена риба.

— Исусе! — И без да се замисли, зави натам. Самураите незабавно му препречиха пътя.

Го мен насай, кинджиру — каза единият.

Ийе! — грубо отвърна Блакторн. — Уаташи табетай десу, нее? Уаташи Анджин-сан, нее! Гладен съм! Аз съм Анджин-сан!

И ги заблъска, за да мине през тях. Старшият офицер понечи да го пресрещне. Микаел бързо излезе напред и заговори успокоително, но властно, и помоли за разрешение, което бе дадено, макар и неохотно.

— Моля ви, Анджин-сан. Офицерът казва: яжте, щом искате. Какво бихте желали?

— Няколко от тези, моля — посочи Блакторн гигантските скариди, изчистени от главите, разрязани по дължина и грижливо наредени, с бяло-розово месо и с хрупкави чисти черупки. — Няколко — повтори той, без да може да откъсне поглед от апетитната гледка.

— Кажете, моля, на офицера, че близо два дни не съм слагал хапка в устата си и умирам от глад. Моля за извинение.

Продавачът беше едно старче с три зъба, почернял от слънцето, само с набедрена превръзка. Наду се от гордост, че са избрали неговата сергия. Взе пет от най-хубавите скариди и сръчно ги прехвърли с пръчките за ядене върху бамбукова чинийка, а на тяхно място сложи нови пет да съскат на жаравата.

Додзо, Анджин-сама.

Домо — благодари Блакторн и усети как му къркорят червата. Идеше му да ги налапа и петте наведнъж. Но взе само една скарида с чисто новите клечки, потопи я в соевия сос и я изяде с огромно удоволствие. Беше невероятно вкусна.

— Заповядайте, брат Микаел — предложи му той чинийката. Микаел взе една скарида, но главно от учтивост. Офицерът отказа, макар че благодари.

Блакторн излапа и последната скарида и си взе още две. Можеше да яде още, но реши, че това е невъзпитано, пък и не искаше да си претоварва стомаха.

Домо — постави той обратно чинийката и вежливо се оригна — това е задължително, за да покаже, че му е било вкусно. — Вими десу. Много вкусно.

Старецът засия, поклони се, продавачите от околните сергии също му се поклониха и в следващия миг Блакторн с ужас се сети, че няма пари, и пламна от срам.

— Какво има? — попита Микаел.

— Аз… такова… не нося пари… ъ-ъ… нямам с какво да платя на човека. Имате ли да ми дадете назаем?

— Нямам пари, Анджин-сан. Ние никога не носим пари със себе си.

Настъпи неловко мълчание. Продавачът се усмихваше широко и търпеливо чакаше. После, не по-малко смутен, Микаел се обърна към офицера и тихо го помоли за пари. Офицерът беше позеленял от яд. Рязко каза нещо на един от самураите, който пристъпи напред и щедро плати на продавача, а той започна да сипе благодарности по негов адрес. Изчервеният и смутен Микаел се обърна и отново поведе колоната. Блакторн го настигна.

— Много се извинявам, но… изобщо не се сетих. За пръв път купувам нещо от Япония и никога не съм имал пари в джоба си, колкото и странно да звучи… досега не са ми трябвали…

— Моля ви, Анджин-сан, забравете. Няма нищо.

— Кажете, моля ви, на офицера, че ще му върна парите веднага щом стигнем кораба.

Микаел преведе, както го помоли Блакторн. После повървяха мълчаливо, а Блакторн се опитваше да се ориентира. Улицата свършваше до самия бряг. Морето беше спокойно и мътно на светлината на залеза. Разбра къде се намират и посочи вляво, към широката улица, която се простираше на изток.

— Да минем оттук.

— По този път се стига по-бързо, Анджин-сан.

— Да, но трябва да минем през езуитската мисия и португалската лорча. Предпочитам да ги заобиколя — нищо, че пътят е по-дълъг.

— Наредено ми е да мина оттук.

— Нека минем по тази улица. — Блакторн спря. Офицерът попита какво има и Микаел му обясни. Самураят махна да продължат — по пътя, посочен от езуита.

Блакторн претегли доводите „за“ и „против“ — ако откажеше, какви можеха да са последствията. Или ще го поведат насила, или ще го вържат и ще го носят, или ще го влачат. Нито една от тези перспективи не му допадаше, така че сви рамене и продължи напред.

Излязоха на широк път, който вървеше покрай брега. На половин ли пред тях се намираха пристанът и складовете на езуитите, а на стотина крачки на брега беше португалският кораб. Отвъд него, на още двеста крачки, се виждаше галерата му. Беше прекалено далеч, за да различи дали на борда й има някой.

Блакторн вдигна едно камъче и го запрати във водата.

— Нека повървим покрай брега.

— Разбира се, Анджин-сан! — И Микаел пръв слезе на пясъка. Блакторн зацапа бос из плитчината, като се наслаждаваше на прохладната вода и шепота на прибоя.

— Хубаво време, нали?

— Ех, Анджин-сан! — възкликна Микаел с внезапна, открита дружелюбност. — Колко пъти — прости ми, пресвета Дево! — ми се е искало да не съм свещеник, а просто син на баща си. Ето и сега усещам същото.

— Защо?

— Защото ми се иска да ви отвлека надалеч, вас и необикновения ви кораб, от Йокохама в Хидзен или нашето голямо пристанище Сасебо. И тогава ще поискам да се спазарим — да ме научите мен и нашите капитани на корабно дело, да подчиняваме морето. В замяна ще ви предложа най-доброто образование в империята — най-добрите преподаватели на бушидо, ча-но-ю, хара-гей, ки, медитиране дзадзен, икебана и всички уникални знания, които ние, японците, притежаваме.

— Това ми допада. Защо не го направим още сега?

— Днес е невъзможно. Пък и вие вече толкова много знаете, толкова много сте научили за тъй кратко време. Марико-сама е била чудесна учителка. Вие сте достоен самурай. И имате едно качество, което е много рядко у нас — никой не може да предугади действията ви. Тайко е притежавал това качество, има го и Торанага-сама. Защото, виждате ли — ние сме народ, за който не може да се каже, че е трудно да се познае какво ще извършим в следващия момент.

— Вашите действия лесно ли могат да се предвидят?

— Да.

— Тогава кажете ми някакъв начин, по който мога да се измъкна от тази клопка.

— Съжалявам, но нямате изход, Анджин-сан.

— Не мисля така. Откъде знаете, че корабът ми е в Йокохама?

— Това всеки го знае.

— Там ли е наистина?

— Почти всичко, което се отнася до вас, до това как сте защитили Торанага-сама и Тода-сама, е добре известно. И затова много ви почитат!

— И това не го вярвам.

Блакторн вдигна едно плоско камъче и го изпрати по вълните. Продължиха нататък. Той си затананика една моряшка песничка. Микаел му беше много симпатичен. Скоро им се изпречи един вълнолом. Заобиколиха го и отново излязоха на пътя. Езуитската мисия и складът се издигаха високи и мрачни под аленото небе. Виждаха се облечените в оранжеви роби езуити, които охраняваха каменния портал, и усети враждебното им отношение. Но това не го стресна. Главата отново го заболя.

Както и очакваше, Микаел се запъти към мисията. Той твърдо реши, че за да го завлекат вътре и да му отнемат оръжието, ще трябва първо да го пребият, докато загуби съзнание.

— Нали ме водехте при галерата? — попита той още веднъж Микаел.

— Да, Анджин-сан. — И за негово голямо учудване Микаел му махна да спре извън портата. — Нищо не се е променило. Извинете, но ще трябва да почакате малко.

Изненадан, Блакторн го проследи с поглед — той влезе сам в мисията. Очакваше пътят им да свърши тук. Първо Инквизицията и съдебният процес, съпроводен с мъчения, после ще го предадат в ръцете на капитан Ферейра. Пак погледна към лорчата на стотина крачки оттук. Ферейра и Родригес бяха на кърмата, а палубата бе почерняла от въоръжени моряци. Зад португалския кораб пътят леко извиваше и му пречеше да види ясно галерата. До перилата на палубата бяха застанали някакви мъже, наблюдаваха го и му се стори, че сред тях различава Ябу и Винк, но не беше сигурен. Също така остана с впечатлението, че на галерата има някакви жени, но не знаеше кои са. А около кораба му имаше Сиви. Много Сиви.

Отново погледна Ферейра и Родригес. И двамата бяха въоръжени до зъби. Също и моряците. До двете малки оръдия откъм брега бяха застанали артилеристи. Различи туловището на боцмана Песаро, който се зададе заедно с някакви други хора. Проследи ги с очи и в следващия миг кръвта му се смрази. В другия край на пристана бе забит висок дървен стълб, а около основата му бяха натрупани съчки.

— Как сте, лоцмане?

Откъм портата се зададе дел Аква. Микаел изглеждаше като джудже пред него. Делегатът-посетител беше облечен в езуитска роба, а невероятният му ръст и разкошната сивобяла брада му придаваха зловещата царствена осанка на библейски патриарх. Дел Аква олицетворяваше самата Инквизиция — макар и външно благодушен, помисли си Блакторн. После вдигна поглед към кафявите му очи — беше му много странно, че трябва да вдига глава, за да погледне някого в очите, — но по-странно щеше да бъде, ако прочетеше в тях съчувствие. Той знаеше, че няма да срещне в погледа му милост и не я очакваше.

— А вие как сте, отче? — отвърна той на въпроса с въпрос, после усети как скаридите му натежаха като олово в стомаха и му призля.

— Да вървим ли по-нататък?

— Защо не?

Значи, съдът на Инквизицията ще се състои на кораба, помисли Блакторн и усети смъртен ужас. Ех, защо нямам пищов! Тогава вие пръв ще умрете, ваше високопреосвещенство.

— Остани тук, Микаел — нареди дел Аква. Сетне погледна към португалския кораб. Лицето му стана сурово и той се запъти натам.

Блакторн се поколеба. Микаел и самураите го гледаха много особено.

Сайонара, Анджин-сан — сбогува се Микаел. — Бог да ви е на помощ.

Блакторн кимна и тръгна през струпаните самураи, като очакваше да се нахвърлят отгоре му и да му отнемат мечовете. Но те го оставиха да мине, без да го закачат. Тогава той спря и се огледа назад, а сърцето му биеше като лудо.

За миг се изкуши да измъкне меча си и да се втурне в атака. Но това не беше изход. Те нямаше дори да се бият с него. Много от тях имаха копия, така че щяха да го хванат, да го обезоръжат и да го вържат. Вързан няма да тръгна, каза си той. Единственият път беше напред, но там неговите мечове бяха безпомощни срещу пищовите. Ще се нахвърли срещу тях, но щяха само да го осакатят, като стрелят в коленете му, и пак ще го вържат…

— Хайде, капитан Блакторн — подкани го дел Аква.

— Да, един момент, моля ви… — И Блакторн повика с жест Микаел. — Чуйте, братко! Като вървяхме покрай брега, вие ми казахте, че съм достоен самурай. Мислехте ли го?

— Да, Анджин-сан, мислех всяка дума, която изрекох.

— Тогава ви моля за една услуга, като самурай — продължи той тихо, но настойчиво.

— Каква услуга?

— Да умра като самурай.

— Вашата смърт не е в моите ръце. Тя е в божиите ръце, Анджин-сан.

— Да, но въпреки това ви моля за нея. — И Блакторн махна към дървения стълб. — Не по този начин. Много е подло.

Озадачен, Микаел присви очи и се взря към лорчата. И едва сега видя стълба.

— Благословена майко божия…

— Хайде, капитан Блакторн, чакам ви — извика отново дел Аква. Блакторн продължи по-настойчиво.

— Обяснете на офицера. Той има достатъчно самураи и може да наложи волята си. Обяснете му. Вие сте ходили в Европа и знаете какво е там. Не искам от вас кой знае колко много. Моля ви, аз съм самурай. Някой от тях може да ми стане секундант.

— Сега… ще попитам.

И Микаел се върна при офицера и го заговори тихо, но настойчиво.

Блакторн се обърна и съсредоточи вниманието си върху кораба. После пристъпи напред. Дел Аква го изчака да се изравни с него и чак тогава тръгна.

Ферейра се затича от кърмата покрай главната палуба със затъкнати в колана пищови и провесена от едната му страна рапира. Родригес го следваше мълчаливо с поглед, а дясната му ръка стискаше дулото на дългоцев пищов. Песаро и десетина моряци вече чакаха до трапа, подпрели се на мускетите си със затъкнати щикове. А дългата сянка на дървения стълб се пресягаше към Блакторн.

О, господи, какво ли не бих дал за един пищов… Не допускай, господи, да се посрамя, молеше се той, а разстоянието заплашително се скъсяваше.

— Добър ден, ваше високопреосвещенство — поздрави Ферейра, но очите му виждаха само Блакторн. — Значи, англи…

— Добър ден, капитане. — Дел Аква посочи сърдито стълба. — Това ваше хрумване ли е?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Върнете се веднага на кораба!

— Това е военно решение!

— Върнете се на кораба!

— Не! Песаро! — Боцманът и моряците веднага тръгнаха срещу Блакторн с насочени щикове. Ферейра измъкна пищова си. — Ето че пак се срещнахме, англичанино.

— Това не ми доставя особено удоволствие.

Блакторн извади меча си от ножницата. Хвана го несръчно с две ръце, а счупената ръкохватка му убиваше.

— Обаче довечера в ада ще изпиташ истинско удоволствие! — заплашително избълва Ферейра.

— Ако ви стискаше да се биете като мъж… Но вие не сте никакъв мъж, а един страхлив испанец!

— Обезоръжете го! — нареди Ферейра.

Десетимата незабавно се хвърлиха напред с насочени щикове. Блакторн отстъпи назад, но те веднага го обезоръжиха. Взеха да го бодат с щиковете по краката, а той размаха меча си като самурай към единия от нападателите си, ала вторият го удари изотзад. В следващия миг дел Аква се съвзе и се развика:

— Свалете веднага пушките си! Заповядвам ви в името на бога!

Моряците се пообъркаха, ала мускетите им бяха все така насочени към Блакторн, който стоеше като подплашен звяр, с високо вдигнат меч.

— Отдръпнете се до един! — продължаваше да крещи дел Аква. — Назад! За бога, назад! Вие животни ли сте или какво?

— Искам този човек! — извика Ферейра.

— Това ми е известно и вече съм ви казал, че няма да го получите! И вчера ви го казах, и днес пак го повторих! Да не сте глух? О, господи, дари ме с търпение! Веднага заповядайте на хората си да се приберат на кораба!

— А аз ви заповядвам да се обърнете и да си вървите!

— Вие ми заповядвате…

— Да, заповядвам ви! Аз съм главен капитан, губернатор на Макао, главен офицер на Португалия и Азия, а този човек е заплаха за държавата, църквата, Черния кораб и Макао!

— В името на бога, ако направите нещо на този човек, ще ви отлъча от църквата заедно с целия ви екипаж! Чувате ли ме? — И дел Аква тръгна срещу моряците, които отстъпиха изплашено назад. С изключение на Песаро. Той предизвикателно остана на мястото си с отпуснат в ръката пистолет, в очакване на заповед от Ферейра. — Качвайте се на кораба и се махнете от пътя ми!

— Правите голяма грешка! — разбесня се Ферейра. — Той е заплаха за всички нас! Аз съм военен комендант на Азия и твърдя…

— Това е църковен, а не военен въпрос!

Блакторн стоеше като замаян и почти не чуваше, нито виждаше — главата му отново бе разцепена от остра болка. Всичко се разви тъй внезапно — ту го охраняваха, ту не, ту беше в ръцете на Инквизицията, ту й се изплъзваше, за да бъде предаден пак и неочаквано спасен от главния инквизитор. Не разбираше какво става.

Ферейра крещеше като обезумял.

— Отново ви предупреждавам! Господ ми е свидетел, че вършите голяма грешка, и ще съобщя в Лисабон!

— Междувременно наредете на хората си да се качат на кораба или ще ви лиша от поста капитан на Черния кораб.

— Нямате тази власт!

— Ако не заповядате на хората си веднага да се качат на кораба и да оставят англичанина на мира, обявявам ви за отлъчен от църквата — вас и всичките ви подчинени и ви проклинам в името на господа!

— В името на светата Богородица… — Но Ферейра млъкна. Не се боеше за себе си, а Черният кораб беше в опасност, защото знаеше много добре — по-голямата част от екипажа ще го напусне, ако не се подчини на Делегата-посетител. За миг се поколеба дали да не застреля отеца, но при това положение проклятието пак щеше да остане. Нямаше как — трябваше да отстъпи. — Добре. Всички на кораба! Всички!

Моряците послушно се разпръснаха, доволни да са по-далеч от яростта на свещеника. Блакторн още беше като замаян и взе да се чуди дали всичко това не му се привиждаше поради болната му глава. Ала изведнъж в настъпилата бъркотия яростната омраза на Песаро избухна. Той се прицели. Дел Аква забеляза жеста му и се втурна напред да прикрие Блакторн със собственото си тяло. Песаро натисна спусъка, но в същия миг бе пронизан от няколко стрели, пищовът му изгърмя нахалост, а той се строполи с вик на пясъка.

Блакторн се извърна рязко — шестима от самураите на Кияма вече опъваха нови стрели в лъковете си. До тях беше и Микаел. Офицерът рязко извика нещо. Песаро изпищя за последен път, крайниците му потрепериха конвулсивно и той умря.

Разтреперан, Микаел пръв наруши мълчанието.

— Офицерът много се извинява, но се боял за живота на Делегата-посетител.

Микаел молеше бог да му прости, че е дал знак да се стреля. Но Песаро беше предупреден, успокояваше се той. А мой дълг е да следя да се изпълняват заповедите на Делегата-посетител, да бдя над живота му, да го пазя от убийци и да правя всичко, зависещо от мен, никой да не бъде отлъчен от майката-църква.

Дел Аква бе коленичил до трупа на Песаро. Прекръсти го и го благослови. Португалците гледаха свирепо самураите и умираха от желание да получат заповед да се нахвърлят отгоре им. А онези самураи, които бяха останали до вратата на мисията, бързаха да се присъединят към групичката на Микаел, докато откъм галерата заприиждаха още Сиви да видят какво става. Макар и заслепен от ярост, Ферейра все пак разбра, че в този момент не може да си позволи едно стълкновение тук.

— Всички на кораба! Вземете и тялото на Песаро! — Моряците навъсено се подчиниха.

Блакторн свали вдигнатия си високо меч, но не го прибра в ножницата. Чакаше поразен, убеден, че всичко е някаква хитрост, че ще го сграбчат и ще го завлекат на португалския кораб.

Горе на квартердека Родригес тихо нареди:

— Бъдете готови да отблъснете всеки чужд, който се опита да се качи. И внимавайте, за бога! — Моряците веднага заеха позиции. — Пазете капитана! Пригответе голямата лодка!

Дел Аква се изправи и се обърна към Ферейра, застанал високомерно на трапа, готов да брани кораба си.

— Вие сте виновен за тази смърт! — изсъска той. — Вашата фанатична жажда за мъст и кръв…

— Преди да произнесете публично нещо, за което ще съжалявате, ваше високопреосвещенство, помислете внимателно — прекъсна го капитанът. — Подчиних се на заповедта ви, макар да съм убеден, кълна се в бога, че вършите ужасна грешка. Чухте ме, че заповядах на хората си да се върнат на кораба. Песаро наруши вашата, а не моята заповед, и ако някой е отговорен за неговата смърт, това сте вие! Вие му попречихте — на него и на всички нас — да изпълним дълга си. Този англичанин е наш смъртен враг! И решението беше военно, кълна се в бога! Ще уведомя Лисабон!

Погледът му прецени бойната готовност на кораба, после се прехвърли върху приближаващите се самураи.

Родригес се беше придвижил към трапа.

— Капитане, не ми е възможно да изляза в открито море при този вятър.

— Пригответе голямата лодка. Ако се наложи, тя ще ни изтегли.

— Вече съм наредил.

Ферейра извика на моряците, които носеха тялото на Песаро, да побързат. След малко всички се качиха. Артилеристите бяха при оръдията си и макар да не се държаха предизвикателно, всеки си беше приготвил по два мускета. Самураите се стичаха на пристана отляво и отдясно, но с нищо не показваха, че имат намерение да се намесят в разправията.

Все още на брега, Ферейра се обърна заповеднически към Микаел:

— Кажете им да се разпръснат! Нищо не се е случило и нямат работа тук. Станала е грешка, неприятна грешка, но бяха в правото си да застрелят боцмана. Кажете им да си вървят!

Идеше му да ги избие до един, но съзнаваше голямата опасност за себе си и за кораба и единственият изход беше да се оттегли, и то бързо.

Микаел изпълни заповедта му, но самураите не се помръднаха.

— По-добре и вие да си вървите, ваше високопреосвещенство — посъветва Ферейра дел Аква със злобен глас. — Но ще съжалявате, задето го отървахте.

Отецът също усети напрежението около себе си, но някак си не го осъзнаваше. Прекръсти се, изрече някаква благословия и се обърна към Блакторн:

— Елате, лоцмане!

— Но защо ме пускате? Нищо не разбирам!

— Аз също — обади се Ферейра. — Много бих искал да науча истинската причина, ваше високопреосвещенство. Нима той не е вече заплаха за нас и за църквата?

Дел Аква го гледаше втренчено. Да! — искаше да извика и да изтрие високомерието от лицето на този фукльо. Но по-голямата опасност е наближаващата война и аз трябва на всяка цена да спечеля малко време за теб и за Черния кораб, за да го има поне още петдесет години! Трябва ми време, за да реша чия страна да взема — на Торанага или на Ишидо. Ти нищо не разбираш от нашите проблеми, Ферейра, от големия залог, поставен на карта, от несигурността на нашето положение тук и опасностите, които ни очакват на всяка крачка.

— Моля ви, Кияма-сама, размислете още веднъж. Предлагам ви да изберете страната на Торанага-сама — опитваше се да убеди той вчера японеца. Микаел му превеждаше, защото дел Аква не се доверяваше на познанията по японски език, които бяха доста посредствени.

— Това е недопустима намеса във вътрешните ни дела и е извън обсега на вашата власт! Освен това варваринът трябва да умре!

Дел Аква призова на помощ цялата си дипломатическа дарба, но Кияма бе непреклонен и отказа да даде каквото и да било обещание или да промени становището си. Ала тази сутрин, когато отиде при него и му съобщи, че благодарение на божията помощ англичанинът вече не е опасен, видя и искрица надежда.

— Размислих над думите ви — заяви Кияма. — Но няма да се присъединя към Торанага. Отсега нататък, до самата битка, ще следя отблизо и двете страни. Ще направя окончателния си избор в най-подходящия момент. Засега ви давам съгласието си да пуснете варварина да си върви жив и здрав. Не за друго, а заради Марико-сан, от уважение към нея… и защото Анджин-сан е самурай…

Ферейра продължаваше да го гледа напрегнато.

— Попитах ви — англичанинът не е ли вече опасен?

— Желая ви приятно плаване, капитане. Господ да ви е на помощ! А вас, лоцмане, лично ще отведа в галерата… Добре ли сте?

— Главата ми е малко… Мисля, че е от експлозията… Наистина ли ме пускате? Защо?

— Заради Мария… Марико-сан, която ни помоли да ви закриляме.

И дел Аква отново тръгна напред.

— Но това не е никаква причина! Вие не бихте го направили само защото тя ви е помолила!

— И аз мисля така — изсъска Ферейра и се провикна: — Ваше високопреосвещенство, защо не му кажете цялата истина?

Дел Аква не спря. Блакторн го последва, но без да обърне гръб на кораба, откъдето всеки момент очакваше предателски куршум.

— Не ви разбирам. Много добре знаете, че ще ви погубя. Ще пленя Черния кораб!

Ферейра се ухили издевателски.

— С какво, англичанино? Вече нямаш кораб.

— Какво значи това?

— Значи, че корабът ти не съществува. Не съществува! Иначе не бих те пуснал, каквото и да ми разправя негово преосвещенство.

— Не е вярно…

И през мъглата, забулила мозъка му, Блакторн отново чу същите думи, същия подигравателен смях, нещо за нещастен случай и божия пръст, че корабът му бил изгорял до основи и вече не можел да навреди на Черния кораб, макар той, Блакторн, да е все така смъртен враг и еретик и опасност за Правата вяра… После мъглата се разсея, той видя Родригес, видя съжалението, изписано по лицето му и устните, които беззвучно потвърдиха: да, англичанино, вярно е.

— Не е вярно! Не може да бъде!

Гласът на свещеника-инквизитор достигна до него сякаш от хиляди левги:

— Тази сутрин получих известие от отец Алвито. Имало е земетресение, което предизвикало силно вълнение, и вълните…

Но Блакторн не го слушаше. Сърцето му плачеше — корабът ти е мъртъв, ти го изостави на произвола на съдбата и той е мъртъв! Сега нямаш кораб, нямаш кораб…

— Не е вярно. Корабът ми е в безопасност, в сигурно пристанище и се охранява от четири хиляди души! Той е в безопасност.

— От бога не можеш го опази! — обади се някой и отново се чу гласът на инквизитора:

— Вълната го наклонила, лампите на палубата го подпалили и пожарът плъзнал навсякъде… Корабът ви е изгорял…

— Лъжа! Ами стражата на палубата? На палубата винаги има охрана. Това е невъзможно! — развика се той и в същия миг му стана ясно, че животът му е спасен с цената на „Еразъм“.

— Вече не си морски вълк, англичанино — дразнеше го Ферейра. — Ще си останеш завинаги на брега. Ще си изгниеш в Япония, защото никога няма да получиш място на наш кораб. Завинаги ще си останеш на сушата…

Думите се лееха безкрай, а Блакторн сякаш се давеше… После погледът му се проясни. Чу крясъците на чайките, усети соления мирис на морето и видя Ферейра, видя врага си и разбра, че всичко е лъжа — искаха да го влудят. Разбра и още нещо — че и свещениците участвуват в този заговор.

— Дано вечно гориш в ада! — изкрещя той и се нахвърли върху Ферейра с високо вдигнат меч.

Но това беше само сън. Нечии ръце се пресегнаха и с лекота му отнеха мечовете. Той тръгна напред, ограден от двама Сиви, през останалите самураи. При трапа на галерата му върнаха мечовете и го пуснаха.

Почти не виждаше, нито чуваше. Мислите му се бяха объркали от болката в главата, но беше убеден, че всичко е измама, за да го накарат да побеснее от яд, и ако не положи голямо усилие, ще успеят да го влудят. Помогнете ми, замоли се той, помощ! И в следващия миг до него изникна Ябу, също и Винк и васалите му и той не разбираше на какъв език му говореха. Качиха го горе, там бяха Кири и Садзуко, някакво бебе плачеше в ръцете на дойката си, видя и останките от Кафявия гарнизон, гребците и моряците — всички струпани на палубата.

Миризма на пот — пот, избила от страх. Ябу го заговори. Винк също. Много време му е нужно, за да се съсредоточи.

— За бога, лоцмане, защо те пуснаха?

— Аз… Те… — Не, не можеше да изрече тези думи.

Изведнъж се намери на квартердека и Ябу заповяда на капитана да вдига котва, преди Ишидо да е променил решението си да ги пусне и преди Сивите на пристана да размислят и да спрат галерата.

— Карайте с пълна скорост право към Нагасаки! — нареди Ябу.

— Извинете, Ябу-сан, но първо трябва да отидем в Йедо — възрази Кири. Веслата отблъснаха плоскодънния крайбрежен кораб от пристана и те потеглиха срещу вятъра и течението, навлязоха навътре, а чайките крещяха подире им и Блакторн успя да се измъкне със сетни сили от вцепенението си и да изрече достатъчно членоразделно:

— Не, извинете. Йокохама. Първо трябва Йокохама.

— Първо трябва да намерим в Нагасаки екипаж, Анджин-сан. Много е важно. Имаме план, не помните ли? — настоя Ябу.

— Не, Йокохама. Мой кораб… кораб в опасност.

— Каква опасност? — настръхна Ябу.

— Християни казват… казват огън.

— Какво…

— За бога, лоцмане, какво е станало? — не се стърпя Винк. Блакторн посочи с разтреперана ръка към лорчата.

— Казаха ми… казаха ми, че с „Еразъм“ е свършено, Йохан. Нашия кораб вече го няма… Изгорял! — И избухна: — О, господи, нека се окаже лъжа!