Джеймс Клавел
Шогун (55)

Глава петдесет и четвърта

— По пладне потегляме.

— Не, Марико-сан — възрази Садзуко и сълзите проличаха в гласа й.

— Да — твърдо каза Кири. — Ще тръгнем, както казвате.

— Но те ще ни спрат! — избухна младото момиче. — Няма никакъв смисъл.

— Не, Садзуко-сан, трябва да тръгнем.

— Марико-сан е права — съгласи се Кири. — Имаме заповеди. — И тя започна да обсъжда някои подробности във връзка със самото пътуване. — Ако искате, утре заран ще сме готови.

— По пладне трябва да тръгнем. Той така каза, Кири-сан — отговори Марико.

— Ще трябва да си приготвим някои неща, нали?

— Да.

— Само най-необходимото! — заяви Садзуко. — Много съжалявам, но всичко ми се вижда крайно безсмислено — ще видите, че ще ни спрат.

— А може и да не ни спрат, детето ми. Марико казва, че ще ни пуснат. И нашият господар е на същото мнение. Затова нека предположим, че така ще стане. А сега идете си починете. Хайде. Трябва да поговоря с Марико-сан.

Момичето излезе разстроено. Кири скръсти ръце.

— Е, Марико-сан?

— Ще изпратя шифровано писмо по пощенски гълъб, в което ще опиша на господаря какво се случи снощи. Ще го пусна, щом пукне зората. Хората на Ишидо несъмнено ще се опитат още утре да унищожат останалите ми гълъби, а други няма откъде да си набавя. Има ли нещо, което искате да му съобщите и вие?

— Да. Ей сега ще го напиша. Как смятате, какво ще стане?

— Торанага-сама е сигурен, че ако се покажа достатъчно силна, ще ни пуснат.

— А аз не съм на това мнение. И, моля да ме извините, но според мен не бяхте много убедителна.

— Не сте права. Е, знам, че утре може да ни спрат, и ако стане така, пак ще последват скандали и заплахи, но всичко това нищо не значи — засмя се Марико. — Ах, какви заплахи ще последват, Кири-сан, и това ще продължи цял ден и цяла нощ, но на другия ден по пладне все пак ще ни пуснат.

Кири поклати глава.

— Ако ни разрешат да се измъкнем, всички останали заложници в Осака също ще си тръгнат. Това страшно ще отслаби позициите на Ишидо и той ще изгуби престижа си. А той не може да си позволи такова нещо.

— Да — съгласи се Марико и в гласа й прозвуча задоволство. — И въпреки това е хванат натясно.

Кири я наблюдаваше внимателно.

— Нали след осемнадесет дни господарят ще пристигне? Трябва да пристигне?

— Да.

— Тогава, извинете, защо е толкова важно да тръгнем незабавно?

— Той смята, че е важно — достатъчно важно, за да ни заповяда.

— Аха! Значи, е намислил нещо.

— Нали го знаете — той винаги замисля много неща едновременно.

— Но щом като Божественият се е съгласил да присъствува, значи, господарят не може да не се яви — той няма друг изход.

— Така е.

Кири хвърли един поглед към вратата. Беше затворена. Тя се наведе напред и прошепна:

— Тогава защо ме помоли тайно да подхвърля тази идея на Очиба-сама?

Увереността на Марико взе да се топи.

— Нима идеята за идването на Небесния син е негова?

— Да. Още от Йокосе ми писа, след първата си среща с Дзатаки. Защо си е поставил сам капана?

— Не знам.

Кири си прехапа устната.

— Ех, как ми се иска да знам! Но скоро всичко ще стане ясно, макар че според мен далеч не всичко ми казвате, Марико-сан.

Марико се направи на засегната, но Кири я докосна, направи й знак да мълчи и прошепна:

— В писмото си до мен пише да ви имам пълно доверие, така че няма какво повече да говорим по този въпрос. И аз наистина ви имам доверие, но това не пречи на ума ми да работи и непрекъснато да чопли нещата.

— Моля да ме извините.

— Много се гордея с вас — продължи Кири с нормално висок глас. — Как се опълчихте срещу Ишидо и всички останали! Защо нямам и аз вашия кураж!

— Не ми беше никак трудно. Имах заповед от господаря да тръгнем.

— Според мен това, което правим, е много опасно. И все пак — няма как.

— Можете да ми помогнете.

— Имате и винаги сте имали подкрепата ми.

— Ще остана при вас до разсъмване, Кири, но преди това трябва да поговоря с Анджин-сан.

— Да, най-добре и аз да дойда с вас.

Двете жени излязоха от покоите на Кири, придружени от Кафяви, минаха покрай други Кафяви, които се поклониха дълбоко и явно страшно се гордееха с Марико. Кири я поведе през коридорите, през голямата зала за аудиенции, а оттам минаха в други коридори. Тук вече пазеха и Кафяви, и Сиви. Щом видяха Марико, всички самураи, независимо от цвета на униформите си, й се поклониха дълбоко, с очевидно уважение. Двете жени бяха неприятно изненадани от присъствието на Сиви в тази част на крепостта, която беше тяхна, на Торанага. Но прикриха притеснението си и нищо не казаха.

Кири кимна към една от вратите.

— Анджин-сан? — тихичко повика Марико.

— Хай? — Вратата незабавно се отвори и на прага застана Блакторн. Зад гърба му се виждаха няколко Сиви. — Здравейте, Марико-сан.

— Здравейте. — Марико погледна към Сивите. — Трябва да поговоря с Анджин-сан насаме.

— Можете да разговаряте с него най-спокойно, Тода-сама — почтително отвърна капитанът им. — Но за жалост имаме заповед лично от Ишидо-сама да не го оставяме сам, под страх от смъртно наказание.

Йошинака, който беше дежурен офицер тази вечер, се приближи до тях.

— Моля да ме извините, Тода-сама, но трябваше да си дам съгласието за тези двадесет души охрана за Анджин-сан. Молбата беше лично от Ишидо-сама. Много съжалявам.

— Щом Ишидо-сама е толкова загрижен за безопасността на Анджин-сан, те са добре дошли — каза Марико, но отвътре кипеше от недоволство.

Йошинака се обърна към капитана на Сивите.

— Докато Тода-сама разговаря с него, аз ще отговарям за безопасността му. Можете да почакате вън.

— Много съжалявам! — твърдо се възпротиви самураят. — Аз и моите хора нямаме друг избор, освен да не го изпускаме от очи.

— Аз също ще остана тук. Разбира се, че трябва да има някой при него.

— Много се извинявам, Кирицубо-сама, но и ние трябва да присъствуваме. Моля за извинение, Тода-сама — продължи капитанът, като се чувствуваше неловко. — Никой от нас не говори варварски.

— Никой не казва, че ще бъдете невъзпитани и ще подслушвате — почти разярена отговори Марико, — но обичаите на варварите са различни от нашите.

— Очевидно Сивите трябва да се подчинят на заповедта на господаря си — намеси се Йошинака. — Вие имахте пълно право тази вечер, като казахте, че единственият и най-важен дълг на самурая е към неговия господар, Тода-сама, и много правилно постъпихте, като го изтъкнахте на публично място.

— Да, права бяхте — съгласи се и капитанът на Сивите, не по-малко горд. — Животът на самурая няма друг смисъл.

— Благодаря — зарадва се тя на уважението, което й засвидетелствуваха.

— Би трябвало да уважим обичаите на Анджин-сан, ако можем, капитане — продължи Йошинака, като се обърна към Сивия. — Може би ще ви посоча изход от положението. Елате с мен. — И той ги поведе обратно към залата за аудиенции. — Моля ви, Тода-сама, бихте ли завели Анджин-сан ей там за да разговаряте с него? — посочи той отдалечената платформа. — А пазачите на Анджин-сан могат да охраняват вратите и по този начин да изпълнят дълга си към своя господар. Ние ще изпълним нашия, а вие ще разговаряте с Анджин-сан в съответствие с неговите обичаи.

Марико обясни на Блакторн думите на Йошинака и благоразумно додаде на латински:

— Нито за миг няма да ви оставят сам тази нощ. Изход няма, освен да наредя да ги убият, ако пожелаете.

— Единственото ми желание е да поговорим насаме, но не и с цената на нечий живот. Благодаря, че ме попитахте.

— Много добре, благодаря — обърна се Марико към Йошинака, — бихте ли изпратили някой да донесе мангали с благовонно дърво, за да се пазим от комарите?

— Разбира се. Извинете, Тода-сама, има ли някакви новини за Йодоко-сама?

— Не, Йошинака-сан. Доколкото разбрахме, не изпитва големи болки. — Тя се обърна към Блакторн: — Да отидем да седнем там, Анджин-сан.

Той я последва. Кири се върна в покоите си, а Сивите завардиха вратите на залата за аудиенции.

Капитанът на Сивите бе застанал близо до Йошинака.

— Не ми харесва тази работа — прошепна той намръщено.

— Да не би Тода-сама да измъкне меча от пояса му и да го убие? Не искам да ви обиждам, капитане, но къде ви е умът?

И Йошинака закуцука навън да провери останалите постове. Капитанът не откъсваше очи от платформата. Марико и Анджин-сан седяха един срещу друг, осветени силно от пламъците на факлите. Не ги чуваше какво си казват. Съсредоточи поглед върху устните им, но и това не помогна, макар че зрението му беше отлично и говореше добре португалски. Предполагам, че пак разговарят на езика на светите отци, помисли си той. Ужасен език — невъзможно е да го научи човек.

Но в края на краищата, какво значение има? Защо да не поговори насаме с еретика, щом й се иска? И двамата няма да живеят още дълго. Колко тъжно. Ах, пресвета Богородице, вземи я под своя закрила за вечни времена заради нейната смелост.

 

 

— По-безопасно е да говорим на латински, Анджин-сан. — И тя пропъди с ветрилото си един бръмчащ комар.

— Оттук могат ли да ни чуват?

— Не, мисля, че не, особено ако говорим тихо, почти без да мърдаме устните си, както ме учихте онази вечер.

— Добре. Какво стана с Кияма?

— Обичам ви.

— Ти…

— Така ми липсвахте.

— И вие на мен. Има ли начин да се видим насаме?

— Тази вечер е изключено. Но утре вечер ще можем, любов моя. Намислила съм нещо.

— Утре? Ами вашето тръгване?

— По всяка вероятност утре ще ме спрат, Анджин-сан — но моля ви, не се безпокойте. На другия ден всички ще бъдем свободни и ще можем да потеглим, накъдето си искаме. А ако не ме пуснат, утре вечер ще бъдем заедно.

— Как?

— Кири ще ми помогне. Не питайте как, какво или защо. Няма да е трудно… — Тя млъкна, тъй като влязоха прислужничките с мангалите. Пухкавите кълбета пушек, които се издигнаха след малко, започнаха да разгонват насекомите. Останали отново далеч от чужди уши, те заговориха за пътуването си, доволни, че са заедно, обичащи се, без да се докосват, като избягваха да говорят за Торанага и значението на утрешния ден. После той каза:

— Ишидо ми е враг — защо тогава е поставил такава силна охрана около мен?

— За да ви пази. Но също така и за да ви държи изкъсо. Допускам, че освен това и той може би ще иска да ви използува срещу Черния кораб, Нагасаки, Кияма и Оноши.

— Да, и аз си помислих същото.

Забеляза въпроса в погледа му.

— Какво има, Анджин-сан?

— За разлика от Ябу аз не ви мисля за глупава и смятам, че всичко, което направихте тази вечер, беше обмислено и предварително запланувано — по заповед на Торанага.

Тя изглади някаква невидима гънка на кимоното си от тежък брокат.

— Да, той ми нареди.

Блакторн обърна на португалски.

— Той ви е предал. Вие сте само примамка, по която ловците да стрелят. Известно ли ви е това? Примамка в един от капаните му.

— Защо говорите така?

— Защото сте примамка и жертва. Като мен. И това е очевидно. Същото се отнася и за Ябу. Торанага ни изпрати тук, за да ни принесе в жертва на някаква своя цел.

— Грешите, Анджин-сан. Извинете, но не сте прав.

— Пак ще ви кажа: вие сте красива и много ви обичам, но ме лъжете — премина той отново на латински.

— Никой досега не ме е наричал лъжкиня.

— И никой ли не ви е казвал, че ви обича?

Тя погледна ветрилото си.

— Да говорим за нещо друго.

— Какво печели Торанага, като ни принася в жертва?

Тя не му отговори.

— Марико-сан, имам право да ви задам този въпрос. Не се боя, само искам да знам какво печели с това.

— Не знам.

— Закълнете се в любовта си към мен и господа!

— И вие ли? — тъжно попита тя на латински. — И вие ли ме карате да се кълна в господа и ми задавате въпрос след въпрос?

— Става дума за вашия и моя живот, а те и двата са ми скъпи. Пак ви питам — какво печели?

Гласът й се повиши.

— Чуйте ме — да, аз избрах момента и сте прав, че не съм глупачка и…

— Внимавайте, Марико-сан, моля ви — говорете по-тихо или ще си имаме неприятности.

— Извинявайте, прав сте. Да, аз нарочно го направих, и то на публично място, както го искаше Торанага.

— Защо?

— Защото Ишидо е само един селянин и трябва да ни пусне да си вървим. Трябваше да му хвърлим предизвикателство в лицето пред по-висшестоящи от него. Очиба-сама одобрява желанието ни да посрещнем Торанага-сама. Говорих с нея и тя няма нищо против. Не се тревожете за нищо.

— Не искам да ви виждам разпалена. Нито озлобена. Нито ядосана. Къде остана вашата невъзмутимост? И прословутите ви добри обноски? Може би трябва да се научите да наблюдавате как растат камъните?

Ядът на Марико се стопи и тя се засмя.

— Прав сте, простете ми. — Почувствува се освежена. — Ах, как ви обичам, как ви уважавам, как се гордеех с вас тази вечер — за малко да ви разцелувам там пред всички, както правите вие.

— Пресвета Богородице — това щеше да ги смае.

— Ако бяхме насаме, бих ви целувала, докато замолите за милост.

— Благодарен съм ви, но вие сте там, а аз съм тук и между нас лежи цял един свят.

— Не, между нас не лежи нищо. Животът ми е изпълнен само с вас.

Той замълча.

— Значи, Ябу ви заповяда да се извините и да останете?

— Съжалявам, но няма да мога да се подчиня на заповедите му.

— Защото имате други заповеди от Торанага?

— Да, но не само неговите заповеди — имам пред вид и своите си желания. Всичко беше моя идея. Аз го помолих да ме пусне да дойда, любов моя. Кълна се в господа бога — това е самата истина.

— Какво ще стане утре?

Тя му каза същото, каквото каза и на Кири, после добави:

— Всичко ще мине дори по-добре, отколкото си мислим. Нали Ишидо е вече ваш защитник? Кълна се, че не знам по какъв начин Торанага-сама предвижда нещата така умно. Преди да тръгна, ми каза какво ще се случи и как именно може да се случи. Знаеше много добре, че Ябу няма никаква власт тук в Кюшу и само Ишидо или Кияма могат да ви закрилят. И не е вярно, че сме само примамки. Ние сме под неговата закрила и сме в пълна безопасност.

— А какво ще кажете за тези деветнадесет дни? Впрочем останаха само осемнадесет. Ябу нали трябва да се яви?

— Да.

— Тогава Ишидо ще излезе прав — всичко е само загуба на време.

— Да ви кажа право, не знам. Единственото, в което съм сигурна, е, че деветнадесет, осемнадесет или дори три дни са цяла вечност.

— Или може би утрешният ден?

— И утрешният ден също. Както и в други ден.

— Ами ако Ишидо не ви пусне утре?

— Това е единственият ни шанс. На всички ни. Ишидо трябва да се съгласи.

— Сигурна ли сте?

— Да, Анджин-сан — кълна се в бога!

 

 

Блакторн с мъка се изскубна от поредния си кошмар, но щом се разсъни — и сънят изчезна. Сивите му телохранители го наблюдаваха с тревога в погледите през мрежата срещу комари, в светлината на настъпващия ден.

— Добро утро — поздрави ги той. Мисълта, че са го гледали, докато е спял, му беше неприятна.

Измъкна се изпод мрежата и излезе в коридора, оттам се спусна по стълбите до градинската тоалетна. Придружаваха го и Кафяви, и Сиви телохранители, но той сякаш не ги забелязваше.

Утрото беше забулено от мараня, но на изток небето вече се бе изчистило. Въздухът миришеше на сол и морска влага. Мухите бяха плъпнали навсякъде. Днес ще е много горещо, помисли си той.

Чуха се стъпки. През процепа на вратата забеляза Чимоко. Тя търпеливо чакаше и си бъбреше с телохранителите му, а щом излезе, му се поклони и го поздрави.

— Къде е Марико-сан? — попита той.

— При Кирицубо-сан, Анджин-сан.

— Благодаря. Кога тръгвате?

— Скоро, господарю.

— Кажете Марико-сан: искам да кажа добро утро, преди да тръгне.

Той повтори думите си, макар че Марико му беше обещала да му се обади, преди да се прибере в своето жилище, за да си вземе багажа.

— Да, Анджин-сан.

Той кимна като самурай и отиде да се изкъпе. Не беше обичайно да се взема гореща баня рано сутрин, затова той се обливаше със студена вода.

— И-и-и. Анджин-сан! — не пропускаха да се учудят всеки път пазачите или случайните зяпачи. — Това сигурно е лошо за здравето ви.

Облече се и се изкачи на крепостната стена, която гледаше към вътрешния двор на онова крило на крепостта, където живееше и той. Беше облякъл кафяво униформено кимоно, със затъкнати мечове в пояса, а пищова скри по-навътре. Кафявите, които бяха на пост, го поздравиха, силно разтревожени от присъствието на Сивите. Други Сиви се трупаха на отсрещната стена и отвъд тяхната порта.

— Много Сиви, много повече от всеки друг път. Разбирате ли, Анджин-сан? — попита обезпокоеният Йошинака, който застана до него.

— Да.

Приближи се и капитанът на Сивите.

— Моля ви да стоите по-далеч от ръба, Анджин-сан. Много се извинявам.

Слънцето изгря. По кожата на Блакторн се разля приятна топлина. По небето не се виждаха никакви облаци, а морският ветрец замираше. Капитанът на Сивите посочи меча на Блакторн.

— Това Продавачът на масло ли е, Анджин-сан?

— Да, капитане.

— Ще позволите ли да погледна острието?

Блакторн измъкна донякъде меча от ножницата. Според обичая не биваше да се изважда напълно, освен ако нямаше да се използува.

— И-и-и, колко е красив! — възкликна капитанът.

Останалите — Кафяви и Сиви — също се натрупаха, не по-малко възхитени. Блакторн гордо пъхна меча обратно в ножницата.

— За мен чест да нося Продавача.

— А можете ли да се биете с меч, Анджин-сан?

— Не, капитане. Не като самурай. Но ще се науча.

— Да, това е добре.

Два етажа под тях, в двора, Кафявите правеха упражнения, все още скрити в сянката. Блакторн ги погледа известно време.

— Колко самураи тук, Йошинака-сан?

— Четиристотин и трима, Анджин-сан, заедно с моите двеста.

— А там?

— Сивите ли? Много са — страшно много.

Капитанът на Сивите се ухили широко.

— Почти сто хиляди. Разбирате ли колко е сто хиляди, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

Всички обърнаха очи към върволицата от носачи, товарни коне и три силно охранявани носилки, която се зададе иззад ъгъла и се насочи към вратата в края на задънената уличка. Тя беше все още тъмна и засенчена между високите, добре охранявани крепостни стени. Факлите все така горяха в своите скоби по стените. Дори от това разстояние се виждаше, че носачите са доста неспокойни. Сивите отсреща сякаш се смълчаха и застанаха нащрек, както и Кафявите, които бяха на пост.

Високата порта се отвори, за да мине колоната, а придружаващите ги Сиви останаха отвън при другарите си. След това отново се затвори. Огромното желязно резе падна и издрънча в халката си, забита здраво в гранитните стени. Портата не бе подсилена от вертикална желязна решетка.

— Извинете ме, Анджин-сан, но трябва да видя дали всичко наред — обади се Йошинака.

— Аз чакам тук.

— Добре.

Капитанът на Сивите се приближи до парапета и погледна надолу. Исусе Христе, дано Марико да е добре, и Торанага също, мислеше си Блакторн. Малко остава. Той прецени по слънцето колко може да е часът и си промърмори на португалски:

— Да, малко остава.

Капитанът на Сивите неволно се съгласи с едно изръмжаване и Блакторн осъзна, че той разбира португалски, а следователно е католик и още един вероятен убиец. Умът му се върна към предишната нощ и си спомни с облекчение, че бе разговарял с Марико на латински. Всичко ли беше на латински? Боже мой, ами дето тя каза, че може да заповяда да убият Сивите — на латински ли беше? А дали и този не говори латински като онзи капитан, който падна убит по време на първото бягство от Осака?

Слънцето вече изгряваше и Блакторн свали погледа си от капитана на Сивите. Щом не ме уби през нощта, тогава може би изобщо няма да ме убиеш, каза си той и реши засега да не се занимава повече с него.

Долу в двора се появи Кири. Разпореждаше се с прислужничките, които носеха кошници и друг багаж за товарните коне. Изглеждаше съвсем мъничка застанала на главната стълба, където Садзуко се бе престорила, че се подхлъзва, за да даде възможност на Торанага да се измъкне. Вляво се виждаше чудно красива градина с малка колибка по средата — там за пръв път бе видял Марико и наследника Яемон. Проследи мислено кортежа извън стените на крепостта, по виещите се в обедната мараня улички, през гората надолу към морето, към безопасността. Започна да се моли да не й се случи нещо лошо — нито на нея, нито на някой друг. Веднъж да отпътуват, те двамата с Ябу също ще се качат на галерата и — в открито море.

Оттук, от високата крепостна стена, морето изглеждаше тъй близко! То го мамеше, зовеше… И хоризонтът също.

— Конбануа, Анджин-сан.

— Марико-сан!

Беше прелестна както винаги.

— Конбануа — отвърна той на поздрава и додаде небрежно на латински: — Пазете се от Сивия — разбира. — После продължи на португалски, за да й даде време да се опомни:

— Да, наистина не мога да разбера как успявате да изглеждате тъй свежа и хубава, след като почти не сте спали. — Сетне я хвана за ръката, обърна я с гръб към капитана и я поведе към парапета. — Виждате ли Кирицубо-сан? Ей там!

— Благодари… Да, аз… Благодаря.

— Защо не й махнете с ръка?

Тя се подчини, повика Кири по име и й махна. Кири ги забеляза и също им махна с ръка.

Само след минута, вече успокоена и съвзела се напълно, Марико додаде:

— Благодаря, Анджин-сан, много сте находчив и умен. — Тя поздрави небрежно капитана, приближи се до издадения ръб на стената и след като се увери, че мястото е чисто, седна. — Днес денят ще бъде хубав.

— Да. Как спахте?

— Изобщо не съм спала, Анджин-сан. Двете с Кири-сан си бъбрихме до разсъмване и наблюдавахме настъпването на деня. Много обичам зазоряването. А вие?

— Сънят ми не беше много спокоен, но…

— О, така ли? Много съжалявам.

— Но иначе се чувствувам добре. Сега отивате ли някъде?

— Да, но по обяд ще се върна и ще взема Кири-сан и Садзуко-сан. — Тя извърна лице от капитана и каза на латински: — Спомняте ли си хана с цъфналите дръвчета?

— Разбира се. Как мога да го забравя?

— Ако нещо ни задържи… довечера ще бъдем както тогава — и всичко ще е спокойно и прекрасно.

— Дано. Макар че предпочитам да сте на път, в безопасност… — Марико продължи на португалски:

— А сега трябва да вървя, Анджин-сан. Нали ще ме извините?

— Ще ви изпратя до портата.

— Не, моля ви. Наблюдавайте ме оттук. Двамата с капитана ще ме виждате, нали?

— Разбира се — отвърна Блакторн, разбрал всичко. — Бог да ви е на помощ.

— И на вас също.

Той остана до парапета. Докато чакаше, слънцето освети целия двор и прогони сенките. Марико се появи най-сетне, поздрави Кири и Йошинака и тримата се заприказваха — около тях нямаше Сиви врагове. След това и тримата се поклониха, а тя погледна нагоре към него, засенчила очи, и весело му махна с ръка. Той също й махна. Портата се отвори и тя излезе, следвана почтително на няколко крачки от Чимоко и десет Кафяви. Портата се хлопна след тях. За миг той я изгуби от погледа си. Когато отново се появи, петдесет Сиви, отделили се от тълпата отвъд стената, ги бяха обкръжили като почетна стража. Кортежът закрачи по сенчестата уличка. Той ги проследи с поглед, докато завиха зад ъгъла. Тя така и не се обърна.

— Отивам да закуся, капитане — каза той.

— Да, разбира се, Анджин-сан.

Блакторн се прибра в покоите си и хапна ориз, мариновани зеленчуци и варена риба, а за десерт — ранни плодове от Кюшу: дребни хрупкави ябълки, кайсии и твърди сливи. Плодовият сладкиш и чаят му доставиха истинско удоволствие.

— Още, Анджин-сан? — попита прислужникът.

— Не, благодаря.

Той предложи плодове на телохранителите си, които приеха с благодарност, и когато ги изядоха, отново излезе на огряната от слънцето крепостна стена. Много му се искаше да провери заредения си, добре скрит пищов, но сметна за неблагоразумно да привлича внимание към себе си. През нощта го беше прегледал веднъж, доколкото му беше възможно под завивките и мрежата срещу комари, но без да вижда, само пипнешком, и затова не беше много сигурен дали барутът е добре натъпкан и в ред ли е кремъкът.

Нищо не можеш да направиш, тъжно си каза той. Ти си само една пионка в чужди ръце. Имай търпение, Анджин-сан, вахтата ти е към своя край. По пладне свършва.

Той прецени на око височината на слънцето. Трябва да е началото на двучасовия период на змията. След змията идва часът на коня. А по средата на часа на коня е пладне.

Камбаните на крепостта и в целия град оповестиха началото на часа на змията и той остана доволен от точната си преценка. На пода забеляза малък камък, вдигна го, постави го внимателно на слънце, на ръба на една от амбразурите, после се облегна назад, подпря си удобно краката и се втренчи в него.

Сивите не изпускаха от поглед нито едно негово движение. Капитанът се намръщи. След малко не се стърпя.

— Анджин-сан, за какво е този камък?

— Моля?

— Камъкът. Защо камък?

— А! Гледам как расте.

— О, извинете, разбирам — смути се Сивият. — Много моля да ми простите, че ви обезпокоих.

Блакторн се изсмя наум и пак се обърна към камъка: „Расти бе, диване!“ Но колкото и да го псуваше, ругаеше, умоляваше и уговаряше, камъкът не искаше да расте.

Наистина ли очакваш от него да започне да расте? Не, разбира се, но това ми помага да минава времето и ми навява спокойствие. А имаш нужда от цялото уа, което можеш да получиш. Откъде ли ще се зададе следващият удар? Не можеш да се защитиш от убиеца, ако е готов да умре. Или може би греша?

 

 

Родригес провери мускета, който бе взел напосоки от стойката до носовото оръдие. Кремъкът се оказа износен и затъпен и това правеше самия мускет опасен за онзи, който би се опитал да стреля с него. Безмълвно го запрати по артилериста, който едва смогна да го улови, преди дръжката да му смаже носа.

— Ах, Богородице, сеньор лоцман! — извика човекът. — Няма защо да…

— Чуй какво ще ти кажа, говедо с говедо! Ако следващия път открия по време на твоя вахта нещо нередовно в мускет или оръдие, ще получиш петдесет удара с камшик и ще те лиша от тримесечната ти заплата, ясно ли е? Боцмане!

— Да, лоцмане? — Песаро се появи с масивното си туловище и се озъби на младичкия артилерист.

— Изкарай на палубата и двете вахти — да проверят всички мускети и оръдия, всичко! Един бог знае в кой момент ще ни потрябват.

— Дадено, лоцмане! — Песаро заплашително се приближи до артилериста. — Довечера ще ти пикая в грога, Гомес, заради цялата допълнителна работа, която ни отвори, и ще те накарам да го излочиш — при това с усмивка! Хайде, на работа!

По средата на главната палуба имаше осем малки оръдия — по четири от двете страни и едно голямо на кърмата. Стигаха, за да прогонят пиратски кораб без оръдия на борда, но не бяха достатъчни за нападение. Малката двумачтова фрегата се казваше „Санта Лус“.

Родригес остана на палубата, докато се увери, че екипажът се е захванал за работа, след което се облегна на парапета. Огряната от слънцето крепост беше като излята от олово, с изключение на главната кула, чиито стени бяха в синьо и бяло, а керемидите на покривите — позлатени. Плю във водата и се загледа в плюнката си — дали ще стигне до коловете на кея, както се надяваше, или ще се отправи навътре в морето. Отправи се към морето.

— Дявол да го вземе! — промърмори той на себе си и пак го хвана яд, че не е на собствената си фрегата „Санта Мария“. Прокле лошия си късмет — как така се случи, че когато най-много му трябваше, тя беше в Макао!

— Какво има, капитане? — бе попитал той Ферейра преди няколко дни в Нагасаки, когато го измъкнаха от топлата постеля на дома му, откъдето се виждаше целият град и пристанището.

— Трябва незабавно да замина за Осака — заяви надменно капитанът, наежен като боен петел дори в такъв ранен час. — Спешен сигнал от дел Аква.

— Сега пък какво има?

— Не съобщава никакви подробности — само пише, че било от жизненоважно значение за бъдещето на Черния кораб.

— Света Богородице, сега пък какво са забъркали? Какво значи жизненоважно значение? Корабът ни е от здрав по-здрав, дъното е чисто, снаряжението — отлично. Търговията процъфтява, дори по-добре, отколкото сме се надявали, всичко върви по план и навреме, японските маймуни се държат прилично, онзи свинска зурла Харима е сигурен, че… — Той млъкна и в мозъка му проблесна една-единствена мисъл: — Англичанинът! Да не би да са му дали кораб?

— Не знам. Но ако е така…

Родригес загледа входа на пристанището и почти беше сигурен, че ще види „Еразъм“, развял омразното английско знаме, очакващ като бясно куче деня, когато той, Родригес, ще потегли за Макао и оттам за своя дом.

— Исусе, божия майко и вси светии, пазете ни от това зло!

— Как ще стигнем най-бързо? С лорчата?

— Със „Санта Лус“, капитане. До един час можем да опънем платна. Но чуйте — англичанинът е безпомощен без екипаж. Не забравяйте…

— Ох, пресвета Богородице! Вие чуйте аз какво ще ви кажа! Той е научил да говори брътвежа им и, значи, ще може да използува японските маймуни! А японски пирати има предостатъчно и за двадесет екипажа, че и повече!

— Да, но не и артилеристи, нито опитни моряци, от каквито ще има нужда. А няма достатъчно време да обучи японци. Може би за догодина ще успее, но няма да ги използува срещу нас.

— И защо, дявол да го вземе, отчетата му дадоха речник — не мога да разбера! Мръсни диванета, само се бъркат, където не им е работата! Сигурно сатаната ги е бил обладал! Да, имам чувството, че англичанинът е под закрилата на самия дявол!

— А аз ви казвам — той просто е умен.

— Има хора, които по двадесет години живеят тук и не са научили една дума от този маймунски брътвеж. А той как е могъл, а? Казвам ви — продал е душата си на сатаната и в замяна е научил разни черни магии, които го пазят. Как другояче ще си обясните всичко? От колко години се опитваме да научим езика им — при това вие дори живеете с японка! Да, мамка му, като нищо ще може да използува пирати японци!

— Не, капитане, ще му трябват хора от Нагасаки и веднага ще го спипаме, а и вие вече оковахте всички подозрителни лица.

— С двадесет хиляди крусадос чисто сребро и обещанието да получи Черния кораб може да подкупи когото си поиска, включително пазачите на затвора, че и целия затвор, дявол да го вземе! Може би и вас ще може да ви подкупи!

— Внимавайте какво говорите!

— Вие сте едно долно испанско диване, Родригес! Вие сте виновен, че сега е жив! Два пъти го пуснахте да избяга! — Капитанът се изпъчи насреща му вбесен. — Трябваше да го убиете, когато ви беше в ръцете!

— Възможно е, но не ми се удаде — горчиво промълви Родригес. — Опитах се да го убия, но не можах!

— Нима?

— Двадесет пъти ви разказвах как стана! Глух ли сте? Или ушите ви пак са пълни с испански фъшкии! — Ръката му вече стискаше пищова, а капитанът измъкна сабята си, ала в следващия миг между тях се хвърли да ги разтървава изплашена млада японка.

— Моря, Род-сан, няма сърдит, моря! Кристиан, моря!

Заслепилата ги ярост стихна и Ферейра възкликна:

— Виждате ли, триста дяволи! Този англичанин е дяволско семе! За малко да ви убия, пък и вие мен! Всичко ми е ясно вече! Той ни е омагьосал всички — но най-много вас!

Сега, огрян от слънцето на Осака, Родригес посегна към малкото разпятие, което винаги носеше окачено на врата си, и отчаяно се замоли на пресветата Богородица да го предпазва от зли магии и да не допусне сатаната да обладае душата му.

Дали не е прав капитанът, дали това не е единственият отговор? — отново си зададе той същия въпрос, изпълнен с мрачни предчувствия. Явно животът на англичанина е омагьосан. Станал е приятел на архидявола Торанага, възвърнал си е кораба и парите, има свои вако — въпреки всичките ни старания — и говори японски, а това е невъзможно, дори да имаш речник. Освен речника имаше и безценна помощ. Исусе Христе и света Богородице, освободете ме от злата магия!

— Защо му дадохте речника, отче? — беше попитал той Алвито в Мишима. — Защо не го забравихте?

— Можех да го забравя, Родригес — самоуверено му отговори свещеникът, — и нямаше защо да бързам, за да му помагам. Но съм убеден, че имаме надежда да го върнем в Правата вяра — дори съм сигурен. С Торанага е свършено… Вярно, че става дума само за един човек, за една-единствена душа, но мой дълг е да направя всичко, което е по силите ми, за да го спася.

Ах, тези свещеници! — ругаеше наум Родригес. Да пукнат дано!

Но не и дел Аква и Алвито. Ах, Богородице, извини ме за всички лоши мисли по негов адрес и по адрес на отец Алвито. Прости ми и погуби англичанина, преди да съм го срещнал. Не искам да го убивам, защото съм дал свещена клетва, макар да знам, господ ми е свидетел, че трябва да умре незабавно…

Вахтеният кормчия обърна пясъчния часовник и удари корабната камбана осем пъти. Пладне.