Джеймс Клавел
Шогун (53)

Глава петдесет и втора

И отново по оживените морски пътища на Осака, след дългото пътуване с галерата, Блакторн усети смазващата тежест на огромния град, позната от времето, когато го видя за пръв път. Обширни квартали бяха опустошени от неотдавнашния тайфун, някои все още носеха овъглените белези на пожарищата, но това ни най-малко не накърняваше неговите внушителни мащаби, а над всичко все така стърчеше крепостта. Дори от това разстояние — повече от левга — се виждаше колосалният пояс на първата голяма стена, извисяващите се кули, които от своя страна приличаха на джуджета пред застрашително издигащата се голяма главна кула.

— Исусе — обади се Винк плахо, застанал до него на носа. — Не е възможно да е толкова голям! Амстердам е като прашинка до него!

— Да. Бурята доста го е опустошила, но не е успяла да го направи по-малък. А крепостта е неуязвима.

Тайфунът се бе нахвърлил преди две седмици откъм югозапад. Снишеното небе, внезапните пориви на вятъра и проливните дъждове ги предупредиха навреме и те прибраха галерата в сигурно пристанище, където да изчакат преминаването на бурята. Пет дни чакаха. Отвъд пристанището океанът бе разбит на пяна, а ветровете бушуваха по-яростно и необуздано, отколкото бе очаквал Блакторн. Такава буря виждаше за пръв път.

— Исусе! — повтори Винк. — Защо не сме си у дома! Трябваше още преди година да сме си у дома!

Блакторн беше взел Винк със себе си от Йокохама, а останалите отпрати обратно в Йедо. Оставиха „Еразъм“ на безопасно място, охраняван от Нага и хората му. Екипажът с радост се прибра в Йедо, а той с не по-малка радост се раздели с тях. Последната нощ избухна нов скандал за парите на кораба. Те били на всички, а не негови. Ван Нек бил ковчежник на експедицията и главен търговец и заедно с капитана имал законни права да ги охранява. След като ги броиха и преброяваха и откриха, че с изключение на хиляда монети всичко е вътре, ван Нек, поддържан от Ян Ропер, започна да спори колко трябвало да вземе със себе си Блакторн, за да наеме още хора.

— Прекалено много искаш, лоцмане! Ще им предложиш по-малко!

— Боже мой! Не разбирате ли, че ще трябва да платя толкова, колкото ми поискат! Не ми трябват само моряци, но и артилеристи! — Той удари с юмрук по масата на голямата каюта. — Как иначе ще се доберем до дома?

Най-накрая успя да ги убеди да вземе колкото му трябваха и го хвана яд, че заради техните дребнави препирни си изгуби спокойствието и избухна. Още на другия ден ги отпрати в Йедо, една десета от парите разпредели помежду им като заплати със задна дата, а другата част остана на кораба, добре охранявана.

— Откъде да сме сигурни, че ще ги пазят добре? — озъби се насреща му Ян Ропер.

— Тогава остани ти да ги пазиш!

Ала никой не изяви желание да остане на кораба. Винк се съгласи да го придружи до Осака.

— Защо пък той, лоцмане? — попита ван Нек.

— Защото е моряк и имам нужда от помощ.

И така, Блакторн с радост се раздели с тях. А щом излязоха в открито море, опита се да въведе Винк в японския начин на живот. Винк понесе стоически всичко — имаше доверие на Блакторн, защото дълги години бе плавал с него и знаеше, че англичанинът много добре преценява обстоятелствата.

— Само заради теб, лоцмане, ще се къпя и ще се мия всеки ден, но проклет да съм, ако навлека такава нощница!

Не минаха и десет дни обаче, и той с блажена усмивка мереше дълбочината полугол, препасал кожения си колан върху голото си шкембе, забучил кама в малката ножница на гърба си, скрил един от пищовите на Блакторн в чистата, макар и поокъсана риза.

— Няма защо да ходим в крепостта, нали, лоцмане?

— Не, няма.

— Исусе, предпочитам да съм по-далече от нея.

Денят беше приятен, високо в небето слънцето се отразяваше в гладките води. Гребците бяха силни и дисциплинирани.

— Виж, Винк — ей там ни причакаха в засада!

— Исусе, какви плитчини!

Блакторн беше разказал на Винк как едва бе успял да се измъкне, за сигналните огньове там, на кулите, за камарите от трупове на брега, за вражеската фрегата, притискаща го към скалите.

— А, Анджин-сан! — присъедини се и Ябу към тях. — Хубаво, нали? — посочи той към разрушенията.

— Лошо, Ябу-сама.

— Те са врагове!

— Хората не са врагове — само Ишидо и самураи са врагове.

— Крепостта враг — настоя Ябу, като даде израз на своето безпокойство, което личеше също в погледите и държането на всички на галерата. — Тук всичко е враг.

Блакторн проследи Ябу, който се запъти към носа, а вятърът развяваше кимоното му около якото му тяло.

— Ще ми се да убия това копеле, лоцмане — сниши глас Винк.

— И аз не съм забравил стария Питерзоон, не се безпокой.

— Никога няма да го забравя, за бога! Не мога да проумея как им приказваш езика! Какво ти каза?

— Просто се опитваше да бъде любезен.

— Какъв е планът за действие?

— Ще акостираме и ще чакаме. Той ще слезе на брега за ден-два, а ние ще си кротуваме и ще чакаме. Торанага обеща да изпрати писма, за да не ни закачат, но въпреки това ще си траем и ще останем на кораба. — Блакторн обгърна с поглед корабите и морето, опитвайки се да различи някаква опасност, но нищо не откри. Въпреки това каза на Винк да провери за всеки случай дълбочината.

— Дадено!

Ябу наблюдаваше известно време как Винк пуска лота, после се приближи отново до Блакторн.

— Анджин-сан, може би по-добре да вземете галерата и да продължите за Нагасаки. Да не чакате, а?

— Добре — дружелюбно се съгласи Блакторн, без да клъвне на въдицата. Ябу се засмя.

— Харесвате ми, Анджин-сан. Но съжалявам — сам скоро ще умрете. Нагасаки много лошо за вас.

— И Осака лошо, навсякъде лошо.

— Карма — усмихна се пак Ябу. Блакторн се престори, че шегата му харесва.

По време на пътуването бяха водили различни варианти на същия разговор. Блакторн разбра много неща за Ябу. Намрази го още повече, вече му имаше по-малко доверие, но изпитваше и повече уважение към него и разбра, че съдбите им са взаимно свързани.

— Ябу-сан е прав — каза тогава Урага. — Той може да ви защити в Нагасаки, а аз не мога.

— Заради чичо ви, Харима-сама?

— Да. Защото вече съм обявен извън закона, разбирате ли? Моят чичо е християнин — макар че според мен е оризов християнин.

— Това пък какво е?

— Нагасаки е негово владение. Пристанището е най-голямото на брега на Кюшу, но не и най-доброто. Така че той много бързо осъзна някои неща, разбирате ли? Стана християнин и заповяда на васалите си също да се покръстят. Нареди ми и аз да се покръстя и да постъпя в езуитско училище, а след това ме изпрати при папата заедно с други поклонници. Подари земя на езуитите, защото… как се казва? — подмазва им се. Но сърцето му е изцяло японско.

— Езуитите знаеха ли какво мислите?

— Да, разбира се.

— Вярват ли и те — за оризовите християни?

— На нас, покръстените, езуитите никога не ни казват какво вярват и какво не, Анджин-сан. Те дори и на себе си не казват всичко. Обучени са да пазят тайни, да ги използуват за свои цели, да ги научават при всеки удобен случай, никога да не ги разкриват. В това отношение са истински японци.

— По-добре останете тук, в Осака, Урага-сан.

— Моля да ме извините, господарю, но аз съм ваш васал. Ако вие отидете в Нагасаки, и аз ще дойда с вас.

Блакторн знаеше, че Урага все повече се превръщаше в негов безценен помощник. Той му разкриваше какви ли не езуитски тайни: как, защо и къде сключват търговските си сделки, какво е вътрешното устройство на ордена, невероятните им международни машинации. Също така научи много за Харима, Кияма, как мислят християните-даймио и защо по всяка вероятност ще останат докрай съюзници на Ишидо. Господи, толкова неща знам сега, че в Лондон цена нямаше да имам, и все пак колко много още ми предстои да науча! Но как да съобщя знанията си? Например че китайският износ на коприна за Япония възлиза годишно на десет милиона в злато и че езуитите имат в императорския двор в Пекин свой представител, удостоен с придворен ранг, довереник на самия император, говорещ гладко китайски. Ех, да можех да изпратя писмо — да имах начин да изпратя някого!

В замяна на знанията, които получаваше от него, Блакторн започна да обучава Урага на морско дело, да му разказва за големите религиозни разпри, за парламента. Научи ги също и двамата с Ябу да стрелят с пушка. И двамата бяха способни ученици. Урага не е лош човек, реши той, само дето го е срам, че няма самурайска плитка. Но и тя скоро ще му порасне.

От наблюдателя на кърмата се чу предупреждение:

— Анджин-сан!

Капитанът японец сочеше напред към един елегантен катер с двадесет гребци, който се приближаваше откъм десния им борд. На мачтата се вееше триъгълен флаг с йероглифа на Ишидо, а до него — този на Съвета на регентите, същият, под който пътуваха Небара Джозен и хората му към Анджиро, към своята смърт.

— Кой ли е? — попита Блакторн и усети напрежението, обхванало кораба му, впитите в далечината погледи.

— Не мога да различа оттук, съжалявам — отвърна капитанът.

— Ябу-сан?

Ябу сви рамене.

— Някой чиновник.

Когато катерът наближи, Блакторн забеляза някакъв възрастен мъж, седнал под навеса на кърмата, облечен в церемониална връхна дреха с подобни на криле рамене. Не носеше мечове. Заобиколен беше от сиви униформени самураи на Ишидо.

Командуващият ритъма на веслата спря да бие тъпана, за да може катерът да се приближи. Няколко души се втурнаха да помогнат на чиновника да се качи. След него вървеше лоцманът японец и след множество вежливи поклони пое галерата.

Ябу и възрастният също бяха безкрайно официални и вежливи. Най-сетне седнаха на възглавнички, като новодошлият зае по-изгодната позиция на кърмата. Самураи — както на Ябу, така и Сиви — насядаха с кръстосани крака или коленичиха на палубата около тях.

— Съветът на регентите ви приветствува, Касиги Ябу, от името на негово императорско величество — започна пратеникът. Беше дребничък, набит, но не пълен — висш съветник на регентите по протокола, който освен това заемаше подобен пост и в императорския дворец. Казваше се Огаки Такамото, принц от седми ранг, чието задължение бе да служи като посредник между негово императорско величество, Сина на слънцето, и регентите. Зъбите му бяха боядисани черни, както изискваше обичаят от векове насам за всички придворни на императора.

— Благодаря ви, принц Огаки. За мен е чест да представлявам тук Торанага-сама — обади се Ябу, поразен от огромната чест, която му оказваха.

— Да, убеден съм в това. Разбира се, вие сте тук и от ваше собствено име, нали? — сухо додаде Огаки.

— Разбира се — побърза да се съгласи Ябу.

— Кога пристига Торанага-сама?

— Много съжалявам, но тайфунът ни забави с пет дни и откак сме тръгнали, нямаме никакви новини.

— Ах, да, тайфунът. Да, Съветът с голямо задоволство узна, че бурята не ви е засегнала. — Огаки се изкашля. — А що се отнася до господаря ви, със съжаление трябва да ви осведомя, че още не е стигнал дори Одавара. Нещо непрестанно го задържа, все боледува… Много жалко, нали?

— Да, наистина много жалко. Надявам се, че не е нещо сериозно? — побърза да попита Ябу, безкрайно доволен, че е посветен в тайната на Торанага.

— Не, за щастие не е нищо сериозно — отново сухо се изкашля Огаки. — Ишидо-сама разполага със сведения, че господарят ви утре ще пристигне в Одавара.

Ябу се изненада, както подобаваше.

— Когато тръгнах преди двадесет и един дни, всичко беше готово за незабавното му потегляне, но Хиромацу-сан се почувствува зле. Знам, че господарят Торанага беше много угрижен и нямаше търпение да потегли — както и аз нямам търпение да започна подготовката за неговото пристигане.

— Всичко вече е готово — осведоми го дребното човече.

— Разбира се, предполагам, че Съветът няма да има нищо против да направя една проверка на подготовката, нали? — не се предаваше Ябу. — От голямо значение е церемонията да бъде достойна за Съвета и за случая, нали?

— Трябва да е достойна преди всичко за негово императорско величество, Сина на небето. Защото поканата сега е от негово име.

— Разбира се, но… — Самочувствието на Ябу веднага се стопи. — Искате да кажете, че негово императорско величество също ще присъствува?

— Божественият прие смирената молба на Съвета да му се поклонят лично и новият Съвет, и всички велики даймио, включително и Торанага-сама, семейството му и васалите му. Висшите съветници на негово императорско величество бяха помолени да изберат ден, белязан от добри предзнаменования за този… този ритуал. Те се спряха на двадесет и втория ден от този месец, през петата година на ерата Кейчо.

Ябу беше поразен.

— След… след деветнадесет дни?

— По пладне. — Огаки прилежно извади от ръкава си книжна кърпичка и благовъзпитано си издуха носа. — Моля да ме извините. Да, по пладне. Предзнаменованията са чудесни. Торанага-сама беше известен преди четиринадесет дни от пратеник на императора. Преди три дни регентите получиха смиреното му съгласие. — Огаки извади тънък свитък.

— Това тук е поканата за вас, Касиги Ябу-сан, за същата церемония.

Ябу изтръпна, като видя императорския печат с шестнадесетлистната хризантема, и разбра, че никой, нито дори Торанага, не можеше да отхвърли подобна покана. Един отказ би бил немислимо оскърбление за Божествения, открит бунт, а тъй като цялата земя в страната принадлежеше на властвуващия император, резултатът щеше да е незабавна конфискация на земите, придружена от императорска покана за сепуку — издадена от Съвета от негово име, подпечатана също с Великия печат. Подобна покана беше абсолютно задължителна и нямаше начин човек да не й се подчини.

Ябу отчаяно се мъчеше да се съвземе.

— Извинете, да не би да не ви е добре? — загрижено го попита Огаки.

— Простете — запелтечи Ябу. — Но никога, дори в най-дръзките си мечти… Кой би допуснал, че негово величество ще… ще ни окаже такава чест…

— Съгласен съм. Наистина е учудващо.

— Изумително е… че негово императорско величество ще… ще се реши да напусне Киото и… да дойде в Осака.

— Така е. И все пак на двадесет и втория ден Божественият и емблемите на императорската власт ще бъдат тук.

Емблемите, без които никое възкачване на трона не беше законно, се състояха от Трите свещени реликви, смятани за божествени; за тях се вярваше, че са били донесени на земята на бог Ниниги-но-Микото и предадени лично от него на внук му, Джиму Тено, първия земен император, а от него, пак лично, на наследника му и така до настоящия им притежател, император Го-Ниджо: Мечът, Скъпоценният камък и Огледалото. Свещеният меч и Скъпоценният камък винаги придружаваха тържествено императора, където и да отидеше, ако се налагаше да преспи извън двореца, а Огледалото се съхраняваше във вътрешното светилище на големия шинтоистки храм в Исе. И трите — Мечът, Огледалото и Скъпоценният камък, бяха собственост на Сина на небето. Те бяха божествени символи на законна власт, на неземния произход на императора, а когато той пътуваше, заедно с него пътуваше и божественият му трон. По този начин цялата власт се придвижваше заедно с императора.

— Просто ми е невъзможно да повярвам, че ще успеят да направят навреме всички приготовления за неговото пристигане — изграчи Ябу.

— О, генерал Ишидо изпрати молбата си до Божествения от името на регентите още щом получи известие от Дзатаки-сама от Йокосе, че Торанага-сама се е съгласил — колкото и да е невероятно — да се преклони пред неизбежното. Голямата чест, която вашият господар оказва на регентите, подсказа на генерал Ишидо идеята да се обърне към Сина на небето с молба да окаже чест на церемонията с присъствието си. — Той отново се изкашля сухо. — Моля да ме извините, но бихте ли ми дали при пръв удобен случай официалното си писмено съгласие?

— Може ли да го сторя незабавно? — попита Ябу съвсем отмалял.

— Убеден съм, че регентите ще одобрят подобна постъпка.

Ябу изпрати да му донесат всичко, необходимо за писане, ала гласът му едва се чуваше. Цифрата „деветнадесет“ пулсираше в мозъка му. Деветнадесет дни! Торанага можеше да се бави още само деветнадесет дни, след което и той бе длъжен да се яви. Имам достатъчно време да отида до Нагасаки и да се върна пак в Осака, но няма да имам време да нападна по море Черния кораб, да притисна Харима, Кияма и Оноши, а също и християнските свещеници, а това значи, че няма да има време и за „Алено небе“, тъй че целият план на Торанага все пак се оказа една илюзия… Ох, ох, ох!

Торанага претърпя неуспех. Трябваше да предвидя това. Отговорът на дилемата ми е много ясен: или да се доверя слепешката на Торанага и да чакам да ме измъкне от този капан, да помогна на Анджин-сан, както бях намислил, и да превземем Черния кораб по-бързо, отколкото възнамерявахме, или да отида при Ишидо, да му разкажа всичко, което знам, и да се опитам да се спазаря за живота си и за Идзу.

Кое от двете?

Хартията, четката и мастилото пристигнаха. Ябу забрави за момент болката си и се съсредоточи да пише по възможност безукорно и красиво. Изключено беше да напише подобен отговор с трепереща ръка. Когато завърши изречението, беше взел и окончателното си решение: ще следва съвета на Юрико докрай. И веднага от плещите му се смъкна огромна тежест, неговото уа се възстанови и той се почувствува пречистен. Накрая се подписа с високомерен замах.

Как да покаже, че е най-добрият васал на Торанага? Та това е тъй просто, като заличи Ишидо от лицето на земята.

Как да го стори и същевременно да си остави достатъчно време за бягство? В този момент отново чу гласа на Огаки:

— За утре сте канен на официален прием, даван от генерал Ишидо по случай рождения ден на Очиба-сама.

 

 

Все още изнурена от пътуването, Марико побърза да прегърне първо Кири, после Садзуко, да се порадва на бебето и пак да прегърне Кири.

Прислужничките се суетяха около тях, носеха чай и саке, отнасяха подноси, разместваха възглавничките за сядане, внасяха и изнасяха благоуханни билки, отваряха и затваряха вратите към вътрешната градина в тяхната част на крепостта Осака, вееха с ветрила и също плачеха от радост.

Най-сетне Кири плесна с ръце, освободи прислугата, отпусна се тежко на своята възглавничка и се почувствува безсилна от възбуда и щастие. Цялата беше пламнала и Марико и Садзуко побързаха да й повеят с ветрилата си. Трябваше да изпие три чаши чай, за да си поеме спокойно дъх.

— Ох, сега вече съм по-добре — въздъхна тя. — Да, благодаря, детето ми, ще изпия още една чашка. Ах, Марико-сан, не мога да повярвам на очите си — вие ли сте наистина?

— Да, да, аз съм, Кири-сан.

Садзуко, която изглеждаше много по-млада от своите седемнадесет години, възкликна:

— Ох, а ние сме така притеснени, какви ли не слухове и…

— Само слухове и нищо друго, Марико-сан — прекъсна я Кири. — Ох, толкова въпроси искам да ви задам, че ми се вие свят.

— Бедната Кири-сан, ето на, пийнете си малко саке — загрижено се засуети около нея Садзуко. — Най-добре е да поразвържете пояса си и…

— Не, вече съм съвсем добре! Не се суетете така, дете! — Кири въздъхна и скръсти ръце на големия си корем. — Ох, Марико-сан, ако знаете колко е приятно да види човек най-сетне приятелско лице, дошло в крепостта отвън!

— Да — обади се като ехо Садзуко и се сгуши до Марико. После заговори бързо:

— Щом мръднем от вратата, и Сивите се струпват около нас като рояк пчели около своите царици. Не ни е разрешено да напускаме крепостта без позволение от Съвета — никоя от жените, дори съпругата на Кияма-сама, и тя, а Съветът почти не се събира, така че и разрешение не можем да получим, а лекарят все не ми разрешава да пътувам, макар че съм напълно добре, и бебето, и то е съвсем добре и… Но първо ни разкажете…

Кири я прекъсна:

— Първо ни кажете как е нашият господар.

Момичето се засмя — нищо не беше в състояние да наруши жизнерадостното му настроение.

— Ами аз нали същото щях да попитам, Кири-сан! — Марико отговори точно така, както й беше наредил Торанага:

— Той е взел вече окончателно решение и е доволен от него. — Колко пъти бе репетирала тези думи по време на пътуването си! И въпреки това мрачното настроение, в което потопи двете жени, за малко да я принуди да се изтърве и да им разкрие истината.

— Много съжалявам — добави тя.

— Ох! — опита се Садзуко да не прозвучи уплашено, ала не успя. Кири се намести по-удобно.

— Карма си е карма.

— Значи… значи няма промяна… нито надежда — промълви момичето. Кири я потупа по ръката.

— Повярвайте, детето ми, че карма си е карма и Торанага-сама е най-великият, най-мъдрият човек, който се е раждал някога. Това е достатъчно — всичко друго е само илюзия. Носите ли някакви писма, Марико-сан?

— Ох, извинете! Разбира се, че нося. — Тя извади от ръкава си три свитъка. — Двете са за вас, Кири-сан, едно от господаря и едно от Хиромацу-сан. А това е за вас, Садзуко, от господаря, но той ме помоли да ви предам и устно, че много тъгува за вас и изгаря от желание да види най-малкия си син. Помоли ме да повторя тези думи три пъти: че му липсвате и изгаря от желание да види най-малкия си син, че му липсвате и изгаря…

По бузите на младото момиче се затъркаляха сълзи. То промърмори някакво извинение и изтича от стаята, стиснало свитъка в ръка.

— Горкото дете! Никак не й е лесно тук — въздъхна Кири, но не счупи печатите на писмата си. — Разбрахте ли, че ще присъствува и негово императорско величество?

— Да — също тъй сериозно отвърна Марико. — Преди една седмица ме настигна куриер от господаря Торанага. Посланието не съдържаше никакви подробности, а само назоваваше деня, в който ще пристигне тук. Вие имате ли известия?

— Лично от него не сме получавали никакви новини вече цял месец. Как е той? Кажете ми истината.

— Уверен — отпи Марико малко саке. — Да ви сипя ли и на вас?

— Благодаря.

— Деветнадесет дни не е много време, нали Кири-сан?

— Достатъчно, за да отиде човек в Йедо и да се върне обратно — ако бърза. Достатъчно за цял един живот. Повече от достатъчно, за да се спечели битка или да се загуби цяла империя. Достатъчно време за милион работи, но няма да стигне, за да изям всички вкусни храни и да изпия всичкото саке… — Кири се усмихна вяло. — И мога да ви уверя, че нямам намерение да пазя диета през следващите двадесет дни. Аз ще… — Тя млъкна. — Ох, извинете ме! Разбъбрих се, а вие дори не сте се преоблекли, нито се изкъпахте. След това ще имаме време да се наприказваме.

— Но моля ви, не се безпокойте. Не съм уморена.

— Сигурна съм, че сте капнали от умора. Във вашия дом ли ще отседнете?

— Да. Пропускът на генерал Ишидо ми разрешава да живея само там. — Марико се усмихна накриво. — Ако знаете колко любезно ме посрещна!

Кири се намръщи.

— Съмнявам се дали него ще посрещнат някъде с разтворени обятия — дори в ада!

— Как са нещата тук?

— Също като преди. Знам, че той бил наредил убийството и мъченията на Сугияма-сама и семейството му, макар че нямам никакви доказателства. Миналата седмица една от наложниците на Ода-сама се опита да се измъкне заедно с децата си, преоблечена като улична чистачка. Часовите ги застреляха „по грешка“.

— Какъв ужас!

— Разбира се, последваха големи „извинения“. Ишидо твърди, че охраната и сигурността били от първостепенно значение. Имаше един скалъпен опит за убийство на наследника и той използува това като претекст да стегне обръча.

— Защо жените не напуснат открито?

— Съветът нареди съпругите и семействата на всички даймио да чакат тук съпрузите си, които трябва да се явят за церемонията. Великият генерал се чувствувал прекалено отговорен за тяхната сигурност, за да им позволи да скитат, където им скимне. Крепостта е затворена по-плътно от стара стрида.

— И отвън е същото, Кири-сан. По пътя Токайдо има много повече бариери от преди, а на петдесет ли оттук започва охраната на Ишидо. Навсякъде патрулират войници.

— Всички се боят от него освен нас и малкото ни самураи, но ние сме му грижа колкото цирей на задника на някой дракон.

— А нашите лекари?

— И те… Продължават да ни съветват да не пътуваме — дори ако получим разрешение, което никога няма да стане.

— Добре ли е Садзуко-сан? Бебето как е?

— Добре са. Нали го видяхте? Аз също съм добре — въздъхна Кири и умората й пролича. Марико забеляза, че косата й беше доста по-бяла от преди. — Нищо не се е променило, откак писах на господаря в Анджиро. Ние сме си заложници заедно с всички останали, докато дойде денят. След което ще се вземе решение.

— Но щом като негово императорско величество пристига, значи, край на всичко, нали?

— Да, на такова ми изглежда… Идете си починете, Марико-сан, но елате да вечеряте после с нас. Тогава ще си поговорим. А между другото имам новина за вас. Вашият прочут варварин-хатамото — дано е благословен, задето спаси господаря, и ние чухме за това — е пристигнал с кораб тази заран заедно с Касиги Ябу-сан.

— Така ли! Толкова се притеснявах за тях. Те тръгнаха един ден преди мен, по море. И нас ни настигна тайфунът близо до Нагоя, но на суша не е чак толкова страшно. Така се боях да не би… Ох! Олекна ми!

— И тук не беше кой знае колко ужасно и ако не бяха пожарите… Хиляди къщи изгоряха, но има само две хиляди души жертви. Днес разбрахме, че тайфунът е засегнал най-силно Кюшу, откъм източния му бряг, и част от Шикоку. Там са загинали десетки хиляди. Пълните размери на щетите още не са известни.

— А реколтата? — побърза да попита Марико.

— Тук, в околностите, големи площи земя са се слегнали, но селяните се надяват да се справят. Кой знае? Ако на Кванто не са нанесени сериозни щети, може да се наложи да изхранва с ориз цялата империя през следващата година.

— За предпочитане е тази реколта да е в ръцете на Торанага-сама, отколкото на Ишидо, нали?

— Да. Но за жалост деветнадесет дни не стигат, за да се прибере реколтата. Тук и молитвите няма да помогнат.

— Така е — допи Марико сакето си.

— Щом корабът им е тръгнал един ден преди вас, значи, доста сте бързали — продължи Кири.

— Реших, че най-добре ще е да не се бавя никъде, Кири-сан. За мен пътуването не е удоволствие.

— А как е Бунтаро-сан? Добре ли е?

— Да. Сега отговаря за Мишима и цялата граница. Видях го съвсем за кратко, преди да тръгна. Знаете ли къде е отседнал Касиги Ябу-сан? Нося писмо за него.

— В някоя от къщите за гости. Ще разбера къде точно и веднага ще пратя да ви съобщят. — Кири прие да й сипят още вино. — Благодаря, Марико-сан. Разбрах, че Анджин-сан е все още на галерата.

— Той е много интересен човек, Кири-сан. Беше изключително, полезен за нашия господар.

— И аз така разбрах. Искам да чуя за земетресението и всички новини, които ни носите. Ах, да, да не забравя — утре вечер има официален прием по случай рождения ден на Очиба-сама, даван от Ишидо. Вие също сте канена, естествено. Разбрах, че и Анджин-сан ще бъде измежду поканените. Очиба-сама искала да го види как изглежда. Нали си спомняте — наследникът го видя веднаж. Май че и вие го видяхте тогава за пръв път?

— Да. Горкичкият — да го показват като пленен кит!

— Да — спокойно каза Кири. — Както и всички ние. До един сме пленници, Марико-сан, колкото и да не ни харесва тази дума.

 

 

Урага се плъзна бързо, но потайно, по уличката към брега. Нощта беше тъмна, небето — ясно и звездно, въздухът свеж и приятен. Беше облечен в широката оранжева роба на будистки свещеник, с неизменната шапка и евтини сламени сандали. Зад гърба му останаха складовете и високата, почти европейска масивна постройка на езуитската мисия. Зави зад ъгъла и ускори крачка. Група Сиви със запалени факли патрулираха на брега. Той учтиво намали крачка, като минаваше покрай тях, макар да запази високомерието, характерно за свещениците. Самураите не му обърнаха никакво внимание.

Той продължи уверено покрай брега и подмина изкараните на брега рибарски лодки. Мирисът на море и мокър пясък тежеше във въздуха. Имаше отлив. Целият залив беше осеян с рибарски лодки, излезли на нощен улов — приличаха на светулки, защото ловуваха с копия на светлината на факли. На двеста крачки пред него бяха доковете и кейовете. Към едно от мостчетата беше привързана езуитска лорча, на която се вееха знамената на Португалия и езуитското братство, а до трапа се мяркаха Сиви с факли. Той сви встрани, за да избегне кораба, и навлезе няколко преки обратно в града, след което отново се върна към брега.

— Ей, ти! Стой!

Заповедта се раздаде от тъмнината. Урага спря, обзет от внезапна паника. Няколко Сиви пристъпиха напред, към светлото, и го обградиха.

— Накъде си тръгнал, свещенико?

— Към източната част на града — отвърна със запъване Урага и усети как устата му пресъхна. — Към нашия ничиренски храм.

— А, значи си от сектата ничирен?

Друг самурай се намеси грубо:

— Аз пък не съм ничиренец, а дзен-будист като нашия господар, генерал Ишидо.

— Да, дзен е най-добрата — намеси се още един. — Ех, де да я разбирах! Но е прекалено сложна за дебелата ми глава.

— Нещо много се поти този свещеник. Защо се потиш?

— Че да не би свещениците да не се потят?

Някои се засмяха, а един от самураите приближи факела си по-близо до лицето на Урага.

— Че защо да се потят? — рязко додаде някой. — По цял ден и цяла нощ спят, с каквото им попадне под ръка: монахиня, момчета, кучета, със самите себе си — каквото докопат, и само се тъпчат с храна, за която не са си мръднали и малкия пръст. Свещениците са паразити, също като въшките.

— Я го оставете на мира, той само…

— Свали си шапката, свещенико!

Урага се втрещи.

— Защо? Защо ви е да се закачате с един служител на Буда? Буда нищо лошо не ви е…

Самураят заплашително пристъпи напред.

— Казах — свали си шапката!

Урага се подчини. Главата му беше избръсната гладко като на свещеник и той благослови онзи ками иди добър дух, или дар от Буда, който му подсказа да вземе тази допълнителна предпазна мярка, ако го хванат, че нарушава комендантския час. На всички самураи на Анджин-сан бе заповядано от пристанищните власти да не напускат кораба до второ нареждане от по-висша инстанция.

— С нищо не съм предизвикал лошите ви обноски — пламна той с неосъзнатата си езуитска високомерност. — Да служиш на Буда, е достойно дело и всеки самурай би трябвало да свърши живота си като свещеник. Или не сте чували нищо за бушидо? Къде са ви обноските?

— Какво? Нима сте самурай?

— Разбира се, че съм самурай! Иначе бих ли се осмелил да говоря на самураи за лоши обноски? — Урага си сложи отново шапката. — По-добре патрулирайте, отколкото да закачате и оскърбявате невинни свещеници!

И той си тръгна с вирната глава, макар че коленете му трепереха. Самураите го проследиха с поглед, после един от тях се изплю.

— Свещеници!

— Той беше прав — кисело се обади старшият офицер. — Къде са ви обноските?

— Съжалявам, моля да ме извините.

Урага продължи по пътя, много горд от себе си. Но като наближи галерата, безпокойството му отново се върна и той изчака известно време в сянката на някаква сграда. После си пое дълбоко въздух и стъпи в осветената от факли част пред кораба.

— Добър вечер — поздрави той учтиво Сивите, които се мотаеха около трапа, и добави религиозната благословия: — Наму Амида Буцу. В името на Буда Амида.

— Благодаря. Наму Амида Буцу.

И Сивите го пуснаха да мине, без да го закачат. Заповедите им гласяха да не пускат на брега никого — освен Ябу и почетната му стража. Никой не бе споменал за будистки свещеник, пътуващ с кораба.

Почувствувал се страшно изморен, Урага излезе на главната палуба.

— Урага-сан — тихо му подвикна Блакторн от квартердека. — Елате тук!

Урага присви очи, за да свикне с тъмнината. Забеляза Блакторн и подуши острия гранив мирис на мръсно тяло — разбра, че втората сянка трябва да е на другия варварин с непроизносимото име, който също говореше португалски. Почти беше забравил какво значи да си далеч от миризмата на варварите — тя беше част от живота му. Анджин-сан беше единственият, който не вонеше — и това бе една от причините, поради която можеше да му служи.

— А, Анджин-сан — прошепна той и предпазливо пристъпи към него, поздравявайки пътем десетимата телохранители, разпръснати из палубата. Изчака в подножието на трапа Блакторн да му махне да се качи при него на квартердека. — Всичко мина много…

— Чакайте! — тихо го предупреди Блакторн и посочи към брега. — Погледнете натам! Ей там — до склада. Виждате ли го? Не, по на север! Сега виждате ли го? — Някаква сянка се мярна и веднага се сля отново с тъмнината.

— Кой беше?

— Наблюдавам ви от момента, в който излязохте от пътя. През цялото време ви следеше. Не го ли забелязахте?

— Не, господарю — отвърна Урага и лошите му предчувствия се завърнаха. — Никого не съм видял и нищо не усетих.

— Не носеше мечове, значи, не е самурай. Дали не е езуит?

— Не знам. Не мисля — там бях много предпазлив. Моля да ме извините, че не го забелязах.

— Нищо. — Блакторн погледна към Винк. — Слез долу, Йохан. Ще довърша тази вахта и ще те събудя призори. Благодаря ти, че изчака.

Винк докосна перчема си и слезе долу. Мирисът на мръсна плът изчезна заедно с него.

— Какво стана?

— Пратеникът на Ябу-сама много се забави, господарю. Отидох с Ябу-сама и чаках извън крепостта от пладне до смрачаване, когато…

— Опишете ми подробно какво правихте през цялото време.

— Какво правех? Избрах си едно спокойно местенце до пазара, откъдето можех да виждам Първия мост, и се самовглъбих — както правят езуитите, Анджин-сан, само че не мислех за бога, а за вас, за Ябу-сама и вашето бъдеще, господарю. — И Урага се усмихна. — Много от минувачите пуснаха монети в просешката ми чашка. Отпуснах тялото и ума си, макар че нито за миг не изпусках от очи Първия мост. Пратеникът на Ябу-сама се появи на смрачаване и се престори, че се моли заедно с мен, докато останахме сами. После прошепна следното: Ябу-сама каза да предам, че ще остане да пренощува в крепостта и ще се върне утре заран. Тази вечер в крепостта има официален прием, даван от генерал Ишидо, на който ще бъдете поканен. И накрая да имате пред вид „седемдесет“. Самураят повтори това два пъти и затова предположих, че е някакъв ваш личен шифър.

Блакторн кимна, но не му каза, че това е една от няколкото предварително уговорени пароли, за които се бяха разбрали с Ябу. „Седемдесет“ означаваше, че корабът трябва да е готов за незабавно отплаване. Но като се имаше пред вид, че всичките му самураи, моряци и гребци бяха, така или иначе, на кораба и не им бе позволено да го напускат, корабът си беше готов. При това всички знаеха много добре, че са във вражески води, и бяха нащрек, така че на Блакторн му беше ясно, че никак няма да е трудно при даден сигнал да потеглят незабавно.

— Продължавайте, Урага-сан.

— Това е всичко. Не съм ви казал само, че Тода Марико-сан е пристигнала днес.

— А! Нима… май че е пътувала доста бързо — пътят от Йедо дотук не се ли взема за по-дълго време?

— Да, господарю. Всъщност, докато чаках, видях кортежа й да прекосява моста. Беше следобед, по средата на часа на козата. Конете бяха целите в пяна и кални, а носачите бяха капнали от умора. Водеше ги Йошинака-сан.

— Видя ли ви някой от тях?

— Не, господарю, не мисля.

— Колко души бяха?

— Около двеста самураи, носачи и товарни коне. Придружаваха ги два пъти повече Сиви. На един от конете имаше натоварен кафез с пощенски гълъби.

— Добре. Друго?

— Тръгнах си при първа възможност. Недалеч от мисията на езуитите има една гостилничка, където често ходят търговци на ориз, коприна и езуити от мисията. Влязох вътре и докато ядях юфка, се ослушвах какво си говорят. Делегатът-посетител в момента е пак тук. В околностите на Осака са покръстили още много народ. Разрешено им е да отслужат голяма литургия след двадесет дни в чест на Кияма и Оноши.

— Това важно ли е?

— Да, и освен това учудващо, че са разрешили открито да се отслужи подобна литургия. Щяла да бъде в чест на деня на свети Бернард. След двадесет дни означава на другия ден след тържествената церемония по приемането на поклоните от страна на Божествения.

Ябу беше съобщил на Блакторн чрез Урага за пристигането на императора. Новината моментално се разнесе из целия кораб и засили чувството за надвиснала беда, което и без това бе обзело всички.

— Друго?

— Из пазара се носят най-различни слухове, повечето лоши. Йодоко-сама, вдовицата на тайко, била много болна. Това е лошо, Анджин-сан, защото съветите й винаги се вземаха предвид и е много благоразумна. Казват също, че Торанага-сама вече наближавал Нагоя, други твърдят, че още не бил пристигнал дори в Одавара. Никой не знае на какво да вярва. Всички смятат, че тази година реколтата тук, в Осака, ще бъде много лоша, което ще рече, че значението на Кванто нараства неимоверно. Повечето са убедени, че веднага след смъртта на Торанага ще избухне гражданска война и великите даймио ще се счепкат помежду си. Цената на златото се е качила главоломно, а лихвите са стигнали седемдесет процента, което…

— Това е прекалено много, трябва да сте сбъркали нещо. — Блакторн стана и си разкърши гърба, после уморено се облегна на трапа. Урага и самураите също станаха учтиво заедно с него. Би било невъзпитано те да седят, докато господарят им е прав.

— Моля да ме извините, Анджин-сан — продължи Урага, — но лихвата никога не е по-ниска от петдесет процента, често стига до шестдесет и пет, седемдесет, дори осемдесет на сто. Преди около двадесет години Делегатът-посетител изпрати искане до Светия… до папата, да ни позволи… да разреши на братството да дава заеми с десет процента лихва. Той имаше право, че ако папата се съгласи с предложението му — а то така и стана, Анджин-сан, — това ще привлече много хора към вярата, защото само християните имат право на заеми с такава ниска лихва. Във вашата страна не вземат ли такива лихви?

— Рядко. Това е пладнешки обир! Грабителство! Разбирате ли какво значи думата „грабителство“?

— Да, знам думата. Но при нас е така. Бях започнал да ви казвам, че цената на ориза също много се е покачила. И това е много лошо предзнаменование. Сега е двойно по-висока от преди няколко седмици, когато бях тук за последен път. Земята в момента е евтина. Сега е удобно да се купува земя или къща. По време на тайфуна и пожара са били унищожени около десет хиляди къщи и две-три хиляди души са загинали. Това е всичко, Анджин-сан.

— Добре. Добре сте се справили. Изтървали сте си истинското призвание.

— Моля, господарю?

— Нищо. — Блакторн не знаеше доколко може да се шегува с Урага. — Добре се справихте.

— Благодаря, господарю.

Блакторн се замисли за малко, после го попита за приема на другия ден и Урага му даде няколко съвета. Накрая му разказа как се измъкнал от стражата.

— Прическата щеше ли да ви издаде?

— О, да. Достатъчно, за да ме закарат при началството си. — Урага избърса потта от лицето си. — Ама че е горещо!

— Да — учтиво се съгласи Блакторн и започна да пресява наум получените сведения. Загледа се навътре в морето и по навик прецени небето, вятъра, вълните. Всичко беше благоприятно, рибарските лодки доволно се поклащаха в такт с прилива. На носа на всяка имаше по един рибар с копие в ръка под фенера, който държеше в другата ръка. От време на време забиваше острието във водата и почти винаги изваждаше по някоя едра риба, която се извиваше и гърчеше и се опитваше да се отскубне.

— И последно, господарю. Отидох до мисията — исках да кажа, че се навъртах около нея. Пазачите са нащрек и не можах да вляза — поне така си мисля. Поогледах се наоколо, но преди да тръгна, видях как вътре влезе Чимоко, прислужничката на Тода-сама.

— Сигурен ли си?

— Да. С нея имаше още една прислужничка. Мисля, че…

— Марико-сан? Преоблечена?

— Не, господарю, не беше тя. Тази беше много висока.

Блакторн погледна отново към морето и промърмори — повече на себе си:

— Какво ли, значи това?

— Марико-сама е христи… католичка, нали? Познава добре Делегата-посетител. Той лично я покръсти. Тя е една от най-важните и най-известните дами в цялата империя след трите висши благороднички — Очиба-сама, Генджико-сама и Йодоко-сама, вдовицата на тайко.

— Мислите ли, че е поискала да се изповяда? Или да поръча служба? Или може би да иска съвет? Затова да е изпратила Чимоко да уреди всичко.

— Едно от тези неща или всички заедно. Съпругите на всички даймио и на съюзниците на генерала, а също и онези, които могат да му се противопоставят, нямат право да напускат крепостта. Влязат ли веднаж вътре, там си и остават — като риба в аквариум, която чака да я пробучат с копие.

— Престанете! Стига с тези черни приказки!

— Извинете. И все пак, Анджин-сан, според мен Тода-сама няма да излезе вече оттам. Чак на деветнадесетия ден.

— Казах ви вече — стига! Знам всичко за заложниците и деветнадесетия ден.

На палубата беше тихо и те разговаряха с приглушени гласове. Телохранителят спокойно чакаше края на вахтата на Блакторн. Водата се плискаше в корпуса на кораба, а въжетата приятно поскърцваха. След малко Урага пак се обади:

— Може би Чимоко е занесла покана за Делегата-посетител да посети Тода-сама в крепостта? Когато прекоси моста, с нея имаше охрана. От първия момент, в който Тода Марико-но-Бунтаро-но-Джинсай е прекосила границата на Торанага-сама, тя е била поета от Сива охрана — в това не се съмнявам.

— Ще можем ли да разберем дали Делегатът-посетител ще отиде в крепостта?

— Да, не е трудно.

— Как мога да разбера какво ще си кажат… или какво ще стане…

— Това вече е трудно, много трудно. Много съжалявам, но ще говорят на португалски или латински, а освен нас двамата никой друг не говори и двата езика. А те веднага ще ме познаят. — Урага махна към крепостта и града. — Пълно е с християни. Всеки ще спечели голямо благоволение, ако премахне някой от нас — мен или вас.

Блакторн не каза нищо. Нямаше какво да каже. Главната кула ясно се открояваше на фона на звездното небе и той си спомни разказа на Урага за легендарното неизброимо съкровище, скрито вътре в нея — всичко, заграбено от тайко от цялата империя. Ала сега си мислеше за Торанага — какво ли прави, какво ли крои, какво ли смята да прави? И къде е Марико? Има ли смисъл да ходи в Нагасаки?

 

 

— Казвате, Ябу-сама, че деветнадесетият ден е ден последен, ден на смъртта? — попита го той още веднъж и почувствува, че му се гади при мисълта за клопката, приготвена за Торанага. А, значи, и за него, и за „Еразъм“.

— Шигата га най. Ще отидем бързо до Нагасаки и пак ще се върнем. Бързо, нали разбирате? Само четири дни за наемане на хората. После обратно тук.

— Но защо? Когато Торанага дойде, всички ще умрем, нали?

Ала Ябу слезе на брега и му каза, че ще тръгнат в други ден. Той го проследи с поглед, а мислите му бяха объркани. Съжали, че взе галерата, а не „Еразъм“. Ако бяха с „Еразъм“, щяха да подминат Осака и да отидат направо в Нагасаки. Или — още по-вероятно — щеше да потърси някое уютно пристанище отвъд хоризонта, където би имал колкото си иска време да обучава васалите си на морско дело.

Ама че си глупак! — упрекваше се той наум. С шепата хора, с които разполагаш, нямаше да успееш да вкараш „Еразъм“ тук и да пуснеш котва, камо ли да откриеш онова пристанище и да избегнеш дяволската буря. Сега щеше да си мъртъв.

— Не се безпокойте, Анджин-сан — обади се Урага. — Карма.

— Да. Карма.

В този миг Блакторн долови смътно някаква опасност откъм морето и тялото му реагира, преди умът му да заработи и да даде заповед. Стрелата изсвистя на милиметри от ухото му, заби се в дървената преграда и затрептя. Той се метна към Урага да го събори долу, ала втора стрела, пусната секунда преди първата, вече се бе забила със съскане в гърлото на младежа пробола го от край до край, макар че двамата вече бяха в безопасност, долу на палубата. Урага пищеше, самураите крещяха и надничаха през перилата да видят какво става в морето. От брега на кораба нахлуха Сиви, патрулиращи долу на пристанището. Още един залп стрели долетя от тъмнината на нощното море и всички се пръснаха и изпокриха. Блакторн допълзя до перилата, надникна през пролуката и видя как най-близката рибарска лодка загаси фенера си, за да изчезне невидима в тъмнината. Останалите лодки последваха примера й и за миг му се мярнаха гребците, които отчаяно работеха с веслата, а тук-там по някоя случайна светлинка се отразяваше в мечовете и лъковете им.

Писъците на Урага се превърнаха в бълбукащи, мъчителни стонове. Сивите се втурнаха на квартердека с опънати лъкове и целият кораб се потопи в глъч и врява. Винк също изскочи на палубата с насочен пищов и затича на зигзаг, да не го улучи нещо.

— Исусе, какво става тук? Жив ли си, лоцмане?

— Да, внимавай — стрелят от рибарските лодки!

И Блакторн запълзя към Урага, който дращеше с нокти стрелата, а от носа, устата и ушите му струеше кръв.

— Исусе! — ахна Винк.

Блакторн хвана с една ръка острието, опря другата на пулсиращата топла плът и дръпна с все сила. Стрелата излезе лесно, но от отверстието бликна силна струя кръв. Урага започна да се дави.

Сивите и самураите на Блакторн ги наобиколиха. Някои носеха щитове, с които закриха Блакторн, без да се замислят за собствената си безопасност. Други бяха клекнали, за да са на по-сигурно, макар опасността да бе преминала. Трети размахваха юмруци към тъмнината и крещяха заканително към изчезващите рибарски лодки.

Блакторн държеше безпомощно Урага в прегръдките си и си мислеше, че нещо трябва да се направи, но не знаеше какво, а само съзнаваше, че вече нищо не можеше да се направи. Болезнено-сладникавият мирис на смъртта го задави, а в мозъка му, както винаги в такива случаи, неволно проблесна мисълта: „Слава богу, тази кръв не е моята, слава богу!“

Виждаше безмълвната молба в погледа на Урага, как устата му мърдаше, а в следващия миг пръстите му се задвижиха по своя воля и прекръстиха умиращия, след това усети тръпката, преминала през тялото на Урага, после още веднъж — по-силна, а безмълвно крещящата уста му напомни за забучените на копията риби.

Смъртта на Урага беше дълга и мъчителна.