Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Книга шеста

Глава шестдесета

Той беше нагазил в плитчината и не откъсваше поглед от овъгления корпус на кораба си — заседнал на петдесетина метра от брега, килнат на една страна, без мачти, без палуби, без нищо, освен кила и щръкналите нагоре ребра, а морето тихо се плискаше в него.

— Японците са се опитали да го изтеглят на брега — обади се намусено Винк.

— Не, изтласкало го е течението.

— За бога, лоцмане, какво говориш? Ако избухне пожар, дявол да го вземе, и си близо до брега, да го вземат и него мътните, какво по-естествено от това да изтеглиш кораба на брега и там да се опиташ да гасиш огъня? Дори и тези попикани маймуни не могат да не го знаят. — Винк се изплю на пясъка. — Маймуни с маймуни! Не трябваше да им го поверяваш! Сега какво ще правим? Как ще се приберем у дома? Трябваше да го оставиш в Йедо, на сигурно място, и нас също на сигурно — при етите.

Хленченето на Винк го дразнеше. Всичко във Винк бе започнало да го дразни. На три пъти през изминалата седмица му идеше да заповяда на васалите си да го изхвърлят през борда и да го отърват от мъките му, защото стенанията, виенето и пискливите обвинения на Винк му бяха дошли до гуша. Ала всеки път сдържаше гнева си и отиваше да намери Ябу, защото, щом видеше Ябу, Винк загубваше ума и дума и се вкаменяваше само от вида му. На галерата Блакторн лесно сдържаше гнева си, но тук, засрамен от голотата на своя кораб, беше съвсем различно.

— Може и да са го издърпали, Йохан — уморено се съгласи той.

— И нищо чудно, но не са гасили пожара, да бъдат проклети вовеки веков! Не биваше изобщо да допускаш тези попикани маймуни да припарват до него…

Блакторн престана да го слуша и погледна към галерата. Беше привързана към кея на петстотин крачки разстояние, до самото село Йокохама. Навесите на мускетния полк все още се виждаха на брега и по склоновете на възвишенията, а войниците усилено се упражняваха, обзети от силно безпокойство. Денят беше слънчев и приятен, духаше свеж ветрец. Във въздуха се усещаше ароматът на мимоза. Кири и Садзуко седяха под чадъра на предната палуба и разговаряха, а той се запита разсеяно дали не е усетил мириса на техния парфюм. После погледът му се спря на Ябу и Нага, които се разхождаха напред-назад по пристана. Нага обясняваше нещо, Ябу го слушаше, но и двамата бяха много напрегнати. Погледнаха към него и той усети тревогата им.

Когато преди два часа галерата заобиколи носа, Ябу го попита:

— Защо ни е да спираме тук, Анджин-сан? С кораба е свършено. Всичко е свършено. Да продължим за Йедо. Трябва да се готвим за война. Няма време.

— Извинете, спрете тук. Трябва да погледна отблизо. Моля ви.

— Да вървим в Йедо. Корабът е свършил.

— Искате — вървете. Аз ще плувам.

— Чакайте. Корабът е мъртъв, нали?

— Много моля, спрете. За малко време. После Йедо.

Най-сетне Ябу отстъпи и те хвърлиха котва. Нага ги посрещна на брега.

— Много съжалявам, Анджин-сан — бяха първите му думи. Очите му бяха възпалени от безсъние.

— Да, и аз съжалявам. Моля ви, как стана това?

— Съжалявам, но не знам. Хонто. Не бях тук, извикаха ме за няколко дни в Мишима. Когато се върнах, казаха ми, че през нощта е имало земетресение — всичко е станало през нощта, разбирате ли? Разбирате ли какво е „земетресение“?

— Разбирам. Продължавайте, моля.

— Слабо земетресение. През нощта. Едни казаха, че предизвикало голяма вълна, а други — че вълната не била от земетресението, а най-обикновена, от бурята. Защото през същата нощ имало и буря. Малък тайфун. Разбирате ли „тайфун“?

— Да.

— Много съжалявам. Нощта била тъмна. Дошла голямата вълна. Казват, че лампите на палубата се счупили. Корабът се запалил. Всичко пламнало много бързо, много…

— А пазачи, Нага-сан? Къде пазачи на палуба?

— Много тъмно. Огънят бърз. Съжалявам. Шигата га най, нее.

— Къде пазачи на палуба, Нага-сан? Аз оставих пазачи, нали?

— Когато се върнах след един ден, много съжалявам — кораба вече го нямаше. Все още догаряше в плитчините — близо до брега. Извиках всички от кораба и патрула на брега и поисках да ми докладват. Никой не знаеше как точно е станало. — Лицето на Нага потъмня от гняв. — Наредих да свалят на брега всичко, което още можеше да се спаси. Всичко. Сега е там, в лагера — посочи той платото. — Под охрана. Моя охрана. След това ги убих и веднага се върнах в Мишима да докладвам на Торанага-сама.

— Всички? Убихте всички?

— Да. Не си бяха изпълнили дълга.

— Какво каза Торанага-сама?

— Много сърдит. И с право, нали? Предложих да си направя сепуку. Отказа да ми даде позволение. И-и-и! — махна Нага притеснено към брега. — Целият полк е опозорен, Анджин-сан. Всички! Всички офицери опозорени, изпратени в Мишима. Вече петдесет и осем сепуку.

На Блакторн му идеше да изкрещи — и пет хиляди, и петдесет хиляди не могат да ми върнат кораба!

— Лошо — изговори той. — Много лошо.

— Да. По-добре продължете за Йедо. Още днес. Войната днес, утре. Всеки момент. Съжалявам.

После Нага разговаря напрегнато с Ябу, а Блакторн слушаше със замъглено съзнание, ненавиждащ този неблагозвучен език, Нага, Ябу и всички. Почти нищо не разбра от разговора им, но забеляза как настроението на Ябу се помрачи още повече. Накрая Нага се обърна отново към него и заключи смутено, но категорично:

— Съжалявам, Анджин-сан, нищо повече не можех да направя. Хонто?

Блакторн кимна.

Хонто. Домо, Нага-сан. Шигата га най.

После се извини и се запъти по брега към кораба си. Искаше му се да остане сам, защото имаше чувството, че не ще успее да сдържи яростта, която го душеше, и знаеше, че нищо не може да направи, че никога няма да научи истината, че каквато и да беше тя, корабът му бе загубен завинаги и свещениците бяха успели по някакъв начин — бяха подкупили, убедили или заплашили някого да извърши това долно деяние. Избяга от Нага и Ябу, отдалечи се от тях с изправена, стегната походка, но преди да се измъкне от пристана, Винк хукна подире му с молба да не го оставя сам. Той забеляза смъртния му ужас и затова му позволи да върви редом с него, но не обръщаше никакво внимание на приказките му.

Ала изведнъж по-надолу край брега се натъкнаха на зловещите останки от над сто отсечени човешки глави. Дюните ги бяха скривали от погледите им, докато стояха на пристана. Всички бяха набучени на колове. Бял облак от птици се издигна с пронизителни крясъци и отново се спусна, щом двамата бързо се отдалечиха, а пернатите продължиха да пируват и да се надвикват.

Блакторн гледаше скелета на своя кораб с една-единствена натрапчива мисъл в главата — значи, Марико бе прозряла истината и я бе прошепнала на Кияма или на свещениците: „Без своя кораб Анджин-сан е безпомощен и не може да навреди на църквата. Моля ви да го оставите жив — унищожете само кораба му…“

Сякаш я чу да го казва. И беше права. Това бе най-простият изход за католиците. Да. Всеки от тях би могъл да се досети. Но как са се справили с четири хиляди души? Кого са подкупили? Как?

— Сега вече няма значение кой, нито как. Важното е, че спечелиха.

Помогни ми, господи, без кораба с мен е свършено. Не мога да помогна на Торанага, а войната ще помете и нас.

— Горкият ми кораб — прошепна той. — Прости ми — тъжно е да умреш така безславно! След толкова левги…

— Какво? — попита Винк.

— Нищо — отвърна той. — Горкият ми кораб! Прости ми! Никога не съм сключвал такъв договор нито с нея, нито с кой да е друг. Горката Марико! Прости и на нея.

— Какво каза, лоцмане?

— Нищо, просто си мислех на глас.

— Каза нещо. Чух те, за бога.

— О, я млъквай!

— Да млъквам, значи! А това, че до края на живота си трябва да живеем с тези ети? А?

— Ще живеете!

— Един господ знае колко време ще гнием сред тези попикани маймуни, дето само едно си знаят: война, война, война… Така ли е?

— Да.

— Да, значи? — Винк се разтрепери целият и Блакторн настръхна, очаквайки да връхлети отгоре му. — Ти си виновен за всичко! Ти каза да дойдем в Япония и ние дойдохме, а колко от нашите измряха по пътя? Ти си виновен за всичко!

— Да. Съжалявам, но си прав.

— Съжаляваш, а? И как според теб ще се приберем у дома? Това е твоя работа и твое задължение — да ни върнеш у дома! Как ще го направиш, а?

— Не знам. Все ще пристигне и някой друг кораб. Няма да сме само ние… Просто трябва да почакаме някоя друга годи…

— Какво? Колко трябва да чакаме? Пет години, двадесет? Господи, Исусе Христе, та ти сам каза, че тези маймуни са в състояние на война! — Изведнъж мозъкът на Винк му изневери. — Те ще ни отсекат главите и ще ги набучат на колове като онези там и птиците ще ни изкълват…

Истеричен смях разтърси цялото му тяло и той бръкна в дрипавата си риза. Блакторн загледа дулото на пищова и въпреки че много лесно можеше да го избие от ръката му, дори не помръдна. Винк взе да го размахва под носа му и да танцува около него в пристъп на безумно веселие, като припяваше нещо неразбрано. Блакторн стоеше неподвижен, без да изпитва страх, и нетърпеливо очакваше изстрела, но Винк хукна да разгони птиците, които се извиха в небето с писъци и истерични крясъци. После тича обезумял около стотина крачки и изведнъж рухна, взе да се гърчи, накрая се изпружи по гръб, а краката и ръцете му продължиха да подскачат конвулсивно, докато от устата му се сипеха неприлични ругатни. Последен спазъм го обърна по корем с писък, с лице към Блакторн. Сетне притихна. Настъпи тишина.

Блакторн се приближи. Пищовът сочеше към корема му, очите го гледаха с тъжна враждебност, зъбите му бяха оголени. Той бе мъртъв.

Блакторн му затвори очите, вдигна го, метна го през рамо и тръгна обратно към пристана. Няколко самурая вече тичаха към него начело с Нага и Ябу.

— Какво стана, Анджин-сан?

— Полудя.

— Наистина ли? Мъртъв ли е?

— Да. Първо погребение, после Йедо. Добре?

Хай.

Блакторн изпрати да му донесат лопата, помоли да го оставят сам и погреба Винк на едно възвишение, от което се виждаха развалините на кораба. Прочете молитва над гроба и забучи набързо скалъпен от две парчета дърво кръст. Колко пъти бе изричал тази молитва! Стотици пъти, откак напусна Холандия. От неговия кораб останаха живи само Бакус ван Нек и Кроок. Останалите бяха от другите четири кораба немият Саламон, Ян Ропер, готвачът Сонк и майсторът на платна Гинзел. От пет кораба общо с четиристотин деветдесет и шест души екипаж. Ето че и Винк си отиде. Всички си отидоха — освен нас седмината. И за какво беше всичко? За да обиколим земното кълбо? Да бъдем първи?

— Не знам — каза той на гроба. — Но вече не е по силите ни.

Огледа се за последен път дали всичко е наред.

Сайонара, Йохан.

После се обърна към морето и заплува гол, за да се пречисти. Каза на Нага и Ябу, че е такъв обичаят — след като погребат свой човек на суша. Хвана се за едно от ребрата на „Еразъм“ и веднага забеляза, че раковидните мекотели вече го бяха облепили, напредваха към кила, превземаха всичко. Скоро морето щеше да предяви всичките си права и от кораба нямаше да остане нищо. Огледа се безцелно. Нищо не можеше да се спаси, а и нямаше защо.

Заплува към брега. Васалите му го чакаха с приготвени чисти дрехи. Облече се, сложи си мечовете и тръгна обратно към пристана. Един от самураите посочи нещо:

— Анджин-сан!

Горе в небето пощенски гълъб, преследван от ястреб, отчаяно махаше с криле и се мъчеше да се добере до родния гълъбарник, който се намираше в селото на тавана на най-високата къща, построена встрани от брега на едно леко възвишение. Оставаха му стотина метра, но ястребът вече бе заел позиция високо зад жертвата си, прибра криле и се спусна като камък надолу. Уцели гълъба, но не съвсем точно въпреки облака перушина, обгърнал за миг и двете птици. Гълъбът падна в предсмъртен писък, но изведнъж, почти до самата земя, се съвзе и отново литна към дома си. Промуши се през дупката на покрива, спасен, а ястребът изкрещя яростно само на няколко метра от него. Всички се развикаха възторжено, всички — освен Блакторн. Не го трогнаха дори хитростите и храбростта на гълъба. Нищо вече не го трогваше.

— Добре, нали? — попита един васал, смутен от киселата физиономия на господаря си.

— Да.

И се върна на галерата. На палубата се бяха струпали Ябу, Садзуко, Кири и капитанът.

Ябу-сан, има Йедо ка? — попита той.

Ала Ябу не му отговори и никой не му обърна внимание. Всички бяха вперили очи в Нага, който тичаше към селото. От къщата с гълъбарника се зададе самият гълъбар и го пресрещна. Нага счупи печата и прочете съобщението:

„Галерата и всички в нея да ме чакат в Йокохама.“

Подписът беше на Торанага.

 

 

Конниците се зададоха откъм хълма, огрени от ранното слънце. Най-отпред яздеха петдесет разузнавачи начело с Бунтаро, следвани от знаменосците и чак тогава Торанага и основната част на въоръжения отряд, водени от Оми. Веднага подире им се зададе отец Алвито с десетте си послушника, които яздеха плътно един до друг, а най-отзад — ариергардът, сред който имаше и ловци със соколи на покритите им с ръкавици ръце. Всички соколи бяха с качулки, освен един жълтоок кокошкар. Самураите бяха тежковъоръжени, с брони и пълно бойно кавалерийско снаряжение.

Торанага яздеше пъргаво, опитно. На душата му беше леко, чувствуваше се по-млад и по-силен от всякога и се радваше, че наближава краят на пътуването. Бяха минали два дни и половина, откак изпрати на Нага заповедта да задържи галерата в Йокохама, и потегли от Мишима. Пътуваха много бързо, като на всеки двадесет ли сменяха конете. На един от постовете не им бяха приготвили коне и виновният за това самурай бе веднага отстранен, заплатата му бе дадена на друг и му бе предложено или да си направи сепуку, или да си обръсне главата и да стане монах. Той предпочете смъртта.

Глупакът бе предупреден, мислеше си Торанага. Цяло Кванто е мобилизирано и е на бойна нога. Затова не може да се каже, че животът му е отишъл на вятъра. Новината за случката ще се разнесе мълниеносно из земите ми и ще предотврати други излишни сепуку.

А колко работа ме чака още! Умът му бе претоварен от факти, замисли, планове и контра планове. След четири дни беше двадесет и вторият ден на осмия месец — месеца на съзерцаването на луната. Днес в Осака придворният Огаки Такамото официално щеше да се яви при Ишидо и да оповести с прискърбие, че Синът на небето отлага с няколко дни посещението си поради недоброто си здравословно състояние.

Толкова лесно се оказа изработването на това забавяне! Макар Огаки да беше принц от седма степен и потеклото му да водеше началото си от Го-Шоко, деветдесет и петия император от настоящата династия, и той беше крайно беден като всички членове на императорския двор. Защото нямаха никакви доходи. Доходи имаха само самураите и от стотици години вече императорското семейство живееше от скромната и старателно контролирана издръжка, отпускана от властвуващия шогун, куампаку или военна хунта. Така че Торанага смирено и много деликатно отпусна на Огаки чрез посредници десет хиляди коку годишно, които той да раздели между свои нуждаещи се родственици по собствено усмотрение. Дарението беше придружено от не по-малко смиреното послание, че бидейки от рода Миновара и следователно потомък на Го-Шоко, той, Торанага, е щастлив, че може да бъде полезен с нещо, и се надява, че Божественият ще се грижи добре за драгоценното си здраве в един град с такъв непостоянен климат, какъвто е Осака, и особено около двадесет и втория ден на месеца.

Разбира се, нямаше никаква гаранция, че Огаки ще съумее да убеди или разубеди Божествения, но Торанага основателно бе предположил, че съветниците на Сина на небето, а и самият той с радост ще прегърнат всеки претекст, който би забавил пътуването — с надеждата, че в крайна сметка то изобщо няма да се състои. През последните три века Синът на небето бе напускал убежището си в Киото само един-единствен път, когато тайко покани преди четири години настоящия император да се полюбува на цъфналите вишневи градини недалеч от крепостта Осака. По същото време той отстъпи титлата куампаку на Яемон и — също по някаква случайност — върху правото си да унаследи титлата бе сложен императорският печат.

При нормални обстоятелства никой даймио, нито дори Торанага, не би се осмелил да прави подобно предложение на член на императорския двор, защото това оскърбяваше и отнемаше прерогатива на по-висшестоящ — в случая Съвета на регентите — и веднага щеше да бъде изтълкувано като предателство, каквото всъщност беше. Но Торанага знаеше, че вече, така или иначе, е осъден за предателство.

Утре Ишидо и съюзниците му ще тръгнат срещу мен. Колко ли време ми остава? Къде да се състои решаващата битка? При Одавара? Победата зависи само от момента и от мястото, а не от броя на сражаващите се. Съотношението на силите ще бъде най-малко три към едно в тяхна полза. Но това няма значение — важното е, че Ишидо ще излезе от крепостта Осака! Марико се измъкна оттам. В играта за власт пожертвувах царицата си, но затова пък Ишидо загуби два топа.

Така е. Ала в последната игра ти загуби повече от една царица. Загуби и един кораб. Пионката може да стане царица, но не и кораб!

Спуснаха се в бърз тръс, от който им се раздрусаха кокалите. Под тях блесна морето. Завиха още веднъж и ето го село Йокохама и обгорелите останки там, до самия бряг. Видя платото със строения за преглед мускетен полк, въоръжени, на коне, с мускети, а до брега имаше още самураи, също така добре въоръжени, на коне, строени в почетна стража край пътя, по който щяха да минат. В покрайнините на Йокохама селяните бяха коленичили в стройни редици и чакаха да го поздравят. Долу се виждаше също галерата и строените моряци начело с капитана си. От двете страни на пристана бяха извадени на пясъка рибарските лодки, подредени в спретнати редици, и той си помисли — да не забравя да направя забележка на Нага. Хубаво е, че е заповядал полкът да е готов за незабавно потегляне, но да докараш селяните от полето и рибарите от морето е просто безотговорност!

Той се обърна и извика на един самурай да каже на Бунтаро да избърза напред и да се погрижи за всичко.

— След това идете до селото и освободете всички селяни — да се върнат на работа. Да остане само кметът.

— Да, господарю.

Самураят пришпори коня и се впусна в галоп да изпълни заповедта. Торанага бе наближил достатъчно платото и различаваше вече хората. Ето ги Анджин-сан, Ябу, Кири и Садзуко. Радостната му възбуда нарасна.

Бунтаро препускаше надолу с огромния си лък и двата колчана на гърба, следван от шест самурая. Свиха встрани от пътя и излязоха на платото. Първият, който видя, беше Блакторн и лицето му веднага се изкриви от омраза. В следващия миг дръпна юздите и внимателно се огледа. С лице към полка бе издигната покрита платформа с една-единствена възглавничка. Наблизо имаше втора, по-малка и по-ниска. Под нейния навес чакаха Кири и Садзуко. Ябу като старши офицер бе застанал начело на полка. От дясната му страна беше Нага, а от лявата — Анджин-сан. Всичко изглеждаше в пълен ред и Бунтаро махна на основната колона да се приближи. Авангардът веднага потегли в тръс, слезе от конете си и се пръсна из платото да охранява платформите. Чак тогава се приближи и Торанага. Нага вдигна високо бойното знаме и четири хиляди гърла изреваха мощно:

— Торанага-а-а!

И се поклониха едновременно.

Ала Торанага не отвърна на поздрава им. Застанал мълчаливо, той внимателно се оглеждаше. Забеляза, че Бунтаро гледа Анджин-сан прикрито, изпод вежди. Ябу бе препасал меча, който той му подари, но изглеждаше притеснен. Поклонът на Анджин-сан беше съвършен, а дръжката на меча му беше отчупена. Кири и най-младата му наложница бяха коленичили, с длани върху рогозките, със смирено сведени глави. За миг погледът му омекна, но веднага след това изгледа неодобрително полка. Всички продължаваха да стоят, сведени в поклон. Не им се поклони, а само кимна кратко с глава и усети тръпката, която премина през самураите, докато се изправяха. Добре, каза си той и пъргаво скочи от коня си, доволен, че ги е страх от неговата мъст. Един самурай пое юздите и отведе коня, а той обърна гръб на полка и изпотен като всички тях от топлото влажно време, отиде при жените си.

— Е, Кири-сан, добре дошла.

Тя отново му се поклони радостно.

— Благодаря, господарю. Вече мислех, че не ще имам удоволствието да ви видя отново.

— Аз също. — Торанага си позволи да изрази щастието, което го изпълваше. После погледна към младото момиче. — Е, Садзуко-сан? Къде е синът ми?

— С дойката си, господарю — задъхано му отвърна тя, пламнала от удоволствие.

— Моля ви да изпратите някой веднага да го донесе.

— Позволете ми, господарю, аз сама да го донеса.

— Да, разбира се, щом искате — усмихна се Торанага и се загледа подире й с обич. После отново се обърна към Кири: — Добре ли си? — попита я много тихо, за да чуе само тя.

— Да, господарю. Много съм щастлива, че ви виждам такъв здрав и силен.

— Отслабнала си, Кири-сан, и си се подмладила.

— А, господарю, извинете, но това не е вярно. Въпреки това ви благодаря, благодаря ви.

Той се засмя.

— На каквото и да се дължи — самота или изоставеност, — много ти отива. Радвам се, че те виждам, Кири-сан.

— Благодаря, господарю. Щастлива съм, че нейното послушание и саможертва отключиха портата на крепостта Осака. За нея би било голямо щастие, ако знаеше, че е успяла.

— Първо да се оправя с тези негодници. По-късно ще си поприказваме. Имаме много неща да си кажем, нали?

— О, да! — Очите й блеснаха. — Синът на небето ще се забави, доколкото разбрах?

— И много мъдро от негова страна.

— Нося ви лично послание от Очиба-сама.

— А, така ли? Добре. Но и то ще трябва да почака. — Торанага помълча. — Достойно ли умря Марико-сан? По собствен избор или случайно, по грешка?

— Тя сама си избра смъртта. Извърши сепуку. Ако не бе постъпила така, щяха да я пленят. Ох, господарю, ако знаете как възхитително се държа тя през всички онези страшни дни! Каква храброст прояви! Също и Анджин-сан. Ако не беше той, щяха да я хванат жива и да я опозорят. И не само нея — всички щяхме да бъдем пленени и опозорени.

— Да, тези нинджа… — Торанага изпусна въздух през зъби и очите му станаха като връхчетата на иглички, дори Кири неволно потрепера. — Ишидо ще плаща за много неща, Кири-сан. А сега ме извини…

И той се качи с тежка стъпка на платформата, издигната за преглед на войските, и седна на възглавничката — отново суров и застрашителен. Телохранителите му незабавно го заобиколиха.

— Оми-сан?

— Да, господарю?

Оми се приближи и се поклони. Изглеждаше поостарял и отслабнал.

— Изпратете Кирицубо-сан до покоите й и се погрижете моите да са в пълен ред. Ще нощувам тук.

Оми се поклони и тръгна да изпълнява задачата, а Торанага със задоволство отбеляза, че внезапната промяна на плана не предизвика дори трепване в погледа му. Добре, помисли си той, Оми се владее или пък шпионите му са успели да докладват, че тайно съм заповядал на Судара и Хиромацу да дойдат тук — така че в никой случай не бих могъл да си тръгна още днес.

Чак сега обърна внимание на полка. По даден от него знак Ябу се приближи и се поклони. Торанага вежливо отвърна на поклона му.

— Е, Ябу-сан, добре сте дошли пак у дома.

— Благодаря, господарю. Позволете ми да ви кажа колко съм щастлив, че се измъкнахте от предателската клопка на Ишидо!

— Благодаря. Същото се отнася и за вас. Нещата не потръгнаха много добре в Осака, а?

— Не. Душевната ми хармония беше нарушена. Надявах се да поведа всички и да доведа безопасно и двете ви жени, и сина ви, а също и Тода-сама, Анджин-сан и екипаж за кораба. Но за жалост бяхме предадени — и там, и тук.

— Да. — Торанага погледна към останките от кораба, които морето равнодушно ближеше. През лицето му като мълния проблесна силен гняв и всички настръхнаха в очакване да избухне. Но той се овладя. — Карма. Да, Ябу-сан, карма. Какво може човек срещу стихиите? Нищо. Виж, небрежността е друго нещо. Но да се върнем на Осака. Бих искал веднага щом разпусна полка и се изкъпя, да чуя всичко, което се е случило — всичко най-подробно.

— Приготвил съм ви писмен доклад, господарю.

— Добре, благодаря, но преди това бих искал да ми докладвате устно.

— Вярно ли е, че Божественият няма да отиде в Осака?

— Какво ще прави Божественият е негова лична работа.

— Желаете ли да направите преглед на полка, преди да го разпусна? — попита Ябу официално.

— Откъде накъде ще им оказвам такава чест? Не ви ли е известно, че са в немилост въпреки капризите на природните стихии?

— Да, господарю. Много се извинявам. Ужасно е, разбира се. — Ябу безуспешно се опитваше да отгатне мислите на Торанага. — Бях ужасен, когато научих за станалото. Изглеждаше ми направо невероятно.

— Така е. — Лицето на Торанага отново помръкна и той метна гневен поглед към Нага и строените зад гърба му редици. — Още не мога да проумея как е възможна подобна немарливост. Този кораб така ми трябваше!

Нага се разтревожи.

— Моля да ме извините, господарю, не желаете ли да направя още едно разследване на случая?

— Че нима не си го разследвал докрай? Какво още можеш да направиш?

— Не знам, господарю. Нищо. Моля да ме извините.

— Разследването ти нали беше най-старателно?

— Да, господарю. Моля да ме извините.

— Не си виновен. Не си бил тук. Нито си отговарял за безопасността на кораба. — Торанага отново се обърна нетърпеливо към Ябу: — Интересно, бих казал дори показателно, че през фаталната нощ бреговият пост, охраната на лагера, стражата на палубата и командуващият са били все хора от Идзу — с изключение на няколко ронини на Анджин-сан.

— Да, господарю. Интересно, но не и показателно, моля да ме извините. Основателно сте наказали отговорните офицери, както и Нага-сан много справедливо е наказал останалите. Моля да ме извините, но веднага след пристигането си предприех мое лично разследване, ала за жалост нямам какво да добавя. Съгласен съм, че е карма — карма е помогнала по някакъв начин на тези проклети християни. И въпреки това ви дължа извинения.

— А! Казвате, че е било саботаж?

— Няма доказателства, господарю, но бурята и пожарът са прекалено удобни поводи. Пък и един пожар много лесно може да се изгаси. Моля за извинение.

— Приемам извиненията ви, но междувременно бихте ли ми казали с какво ще заменя кораба? Защото той много ми трябва.

Ябу усети киселини в стомаха си.

— Да, господарю, знам. Много съжалявам, но с нищо не можете да го замените. По време на плаването насам Анджин-сан ми каза, че други бойни кораби щели да пристигнат от неговата страна.

— Кога?

— Той не знае, господарю.

— След година? Десет? Аз имам на разположение само десетина дни.

— Много се извинявам, но не знам. Може би вие ще го попитате, господарю?

Торанага за пръв път погледна към Блакторн. Високият англичанин стоеше встрани сам, с помръкнало лице.

— Анджин-сан!

— Да, господарю?

— Лошо, нали? — Торанага посочи развалините на кораба. — Нали?

— Да, много лошо, господарю.

— Кога ще дойдат други кораби?

— Мои кораби, господарю?

— Да.

— Когато Буда пожелае.

— Довечера ще говорим. Сега вървете. Благодаря ви за Осака. Да. Идете на галерата или в селото. Ще разговаряме довечера. Разбирате ли?

— Да, господарю, разбирам. Ще разговаряме довечера. Кога довечера, извинете?

— Ще изпратя човек да ви каже. Благодаря за Осака.

— Само мой дълг. Аз правя много малко. Тода Марико-сама дава всичко. Всичко за Торанага-сама.

— Да.

Торанага почтително му върна поклона. Анджин-сан тръгна да си върви, но изведнъж спря. Торанага също погледна към отдалечения край на платото. Цуку-сан и послушникът му току-що бяха пристигнали и слизаха от конете си. В Мишима не беше приел свещеника, макар че незабавно го извести по човек за гибелта на кораба, и умишлено го държа в напрежение — да чака, докато той самият види как ще се развият събитията в Осака и дали галерата благополучно ще пристигне в Анджиро. Чак тогава реши да го вземе със себе си и да го приеме в Йокохама. — когато на него му е удобно.

Блакторн се запъти към свещеника.

— Не, Анджин-сан. По-късно, не сега. Идете в селото! — заповяда той.

— Но, господарю! Този човек уби мой кораб! Той враг!

— Вървете там! — посочи Торанага долу към селото. — И чакайте, моля. Довечера ще говорим.

— Моля ви, господарю, този човек…

— Не! Идете при галерата! Веднага!

Това е по-приятно от опитомяването на сокол, възбудено си каза Торанага и за миг мисълта го разсея, но веднага след това отново съсредоточи волята си, за да победи Блакторн. По-приятно е, защото Анджин-сан е не по-малко див и опасен и никой не е в състояние да предскаже какво ще направи в следващия момент — това непознато, неповторимо качество, което не съм срещал в никой друг.

С крайчеца на окото си забеляза, че Бунтаро бе направил крачка към Анджин-сан — готов и изгарящ от желание да го накара да се подчини. Глупаво, помисли си между другото Торанага, и излишно. Но не отклони погледа си от Блакторн. И победи.

— Да, отивам сега, господарю. Извинете. Отивам сега.

Блакторн избърса потта от лицето и тръгна.

— Благодаря, Анджин-сан — каза Торанага, без да допусне радостта от победата да проличи в говора или по лицето му. Проследи го с поглед, докато се отдалечаваше послушно — яростен, силен, готов да убива, но подвластен на волята на Торанага.

И тогава промени решението си.

— Анджин-сан! — повика го той, решавайки, че е време да пусне сокола да лети свободно и да убива на воля. Последно изпитание. — Идете, ако желаете. Аз смятам, че е по-добре да не убивате Цуку-сан. Но ако желаете да го убиете — убийте го. По-добре обаче да не го убивате. — Последните думи изговори бавно, старателно, повтори ги и добави: — Уакаримасу ка?

Хай.

Торанага се вгледа в невероятните сини очи, изпълнени със сляпа омраза, и се попита дали тази хищна птица, пусната да ловува, ще убие по негово внушение, или ще кацне отново на юмрука му, без да се нахрани.

Уакаримасу ка?

Хай.

Торанага му махна с ръка да върви. Блакторн се обърна и тръгна към Цуку-сан. Бунтаро се махна от пътя му. Ала Блакторн не виждаше никого, освен свещеника. Денят сякаш стана по-мрачен, по-задушен.

— Е, Ябу-сан? Какво ще направи според вас? — попита Торанага.

— Ще го убие. Ще го убие, стига да може. Но свещеникът си заслужава смъртта. Всички християнски свещеници заслужават да умрат. Всички християни. Убеден съм, че те са виновни за този саботаж — свещениците и Кияма, макар че не мога да го докажа.

— Залагате ли живота си, че ще убие Цуку-сан?

— Не, господарю — побърза да отвърне Ябу. — Не бих го заложил. Много съжалявам. Той е варварин — и двамата са варвари.

— Ти, Нага-сан, какво ще кажеш?

— На негово място щях да убия и Цуку-сан, и всички останали, стига да имах вашето позволение. Не познавам друг човек да мрази тъй много и тъй неприкрито. През последните два дни Анджин-сан се държи като луд — само ходи напред-назад, мърмори си нещо под носа, гледа останките от кораба, спи ей там на пясъка, свит на кълбо, почти не се храни… — Нага погледна към Блакторн. — И аз съм на мнение, че корабът не изгоря само от природната стихия. Познавам свещениците и съм убеден, че те стоят зад тази работа — но и аз нямам доказателства. Само знам, че не е от бурята…

— Ще го убие или не?

— Няма да се сдържи. Вижте го как върви… Според мен ще го убие — надявам се да го убие.

— Бунтаро-сан?

Бунтаро се обърна — стиснал тежки челюсти, неизбръснат, заковал крака в земята, с ръка върху лъка.

— Посъветвахте го да не убива Цуку-сан — значи, не желаете да видите свещеника мъртъв. Но на мен, господарю, ми е все едно дали ще го убие, или не. Интересува ме само дали на вас това ви е безразлично. Да го спра ли, ако понечи да не ви се подчини? Много лесно ще го улуча.

— Гарантирате ли само да го раните?

— Не, господарю.

Торанага се засмя.

— Няма да го убие. Ще крещи, ще беснее, ще съска като змия, ще раздрънка меча си, а Цуку-сан ще бъде обзет от „свещен“ гняв, без капка страх, и ще му изсъска в отговор: „Всичко е божия воля! Аз нямам нищо общо с гибелта на кораба ви!“ Тогава Анджин-сан ще го нарече „лъжец“, Цуку-сан ще бъде обзет от още по-силен гняв, ще повтори твърдението си и двамата ще се намразят за двадесет човешки живота. Но никой няма да умре. Поне сега.

— Откъде знаете, татко? — възкликна Нага.

— Не го знам със сигурност, синко, но според мен нещата ще се развият точно така. Много е важно да изучаваш човека — важните хора. Приятели и врагове. За да ги разбираш. А те и двамата са важни за мен. Нали, Ябу-сан?

— Да, господарю — внезапно се разтревожи Ябу.

Нага метна бърз поглед към Блакторн. Той продължаваше да се приближава към Цуку-сан, без да бърза. Ето че беше само на петдесет-шестдесет крачки от свещеника, който го чакаше начело на хората си, а вятърът развяваше оранжевата му роба.

— Но, татко, те и двамата не са страхливци. Защо тогава… Как ще излязат тогава с чест от това положение?

— Няма да го убие по три причини. Първо, защото Цуку-сан не е въоръжен и няма да се бие с него, дори и с голи ръце. А моралният им кодекс забранява да убиват невъоръжени хора — това означава позор и е порицано от християнския им бог. Второ, защото е християнин. И трето, защото аз реших, че моментът не е подходящ.

— Моля да ме извините, господарю — намеси се Бунтаро. — Разбирам третата и дори първата причина, но нали се мразят, защото и двамата се смятат един друг не за християни, а за поклонници на сатаната? Нали така се казва?

— Да, но този техен Исус е проповядвал, че трябва да прощаваш на враговете си. Това означавало да си християнин.

— Ама че глупаво! — не се стърпя Нага. — Няма нищо по-глупаво от това да прощаваш на враговете си.

— Съгласен съм — каза Торанага и погледна към Ябу. — Глупаво е да прощаваш на враговете си, нали, Ябу-сан?

— Да — промълви тихо Ябу.

Торанага погледна към двете фигури в далечината, които вече се бяха доближили, и започна да ругае наум лекомислието си. И двамата много му трябваха — все още — и нямаше защо да рискува. Пусна Анджин-сан за свое лично удоволствие, а не за да убие, и сега съжаляваше. Затаи дъх като останалите. Но всичко протече точно тъй, както той бе предвидил — сблъсъкът беше кратък, остър и злобен, виждаше се дори от това голямо разстояние. И той изпита огромно облекчение. Взе да си вее с ветрилото. Какво не би дал да разбере думите, разменени между двамата мъже, да се увери доколко е бил прав. След малко Анджин-сан обърна гръб и си тръгна, а Цуку-сан избърса потта от челото си с цветна книжна кърпичка.

— И-и-и! — извика възхитено Нага. — Изключено е да загубим, ако вие ни командувате.

— Нищо не е изключено, синко. Всичко е карма. — После настроението му се промени. — Нага-сан, нареди на всички самураи, които дойдоха с галерата от Осака, да се явят при мен.

Нага хукна да изпълнява заповедта.

— Ябу-сан, доволен съм, че се завърнахте благополучно. Разпуснете полка, а след вечеря ще поговорим. Ще изпратя да ви повикат.

— Разбира се, господарю, благодаря. — Ябу се поклони и си тръгна.

Торанага махна на телохранителите си да се отдръпнат, за да не слушат какво се говори, и загледа изпитателно Бунтаро. Той беше неспокоен. Накрая не издържа и попита:

— Моля, господарю?

— Преди време ми поискахте главата му…

— Да, господарю, да.

— Е?

— Той… ме наскърби тогава, в Анджиро. Още… се чувствувам посрамен.

— Заповядвам ви да забравите този срам.

— В такъв случай той не съществува, господарю. Но тя ми изневери с него и това не може да се забрави, нито прости — докато той е жив. Имам доказателства. Искам смъртта му. Още сега. Той… Моля ви, господарю, за какво ви е вече, като няма кораб?

— Какви доказателства имате?

— Всички знаят. По пътя от Йокосе. Говорих с Йошинака. Всички знаят! — настоя той нацупено.

— Йошинака ги е видял в леглото? Обвини ли я в изневяра?

— Не, но ми каза… — Бунтаро вдигна изпълнен с остра болка поглед. — Знам и това ми стига. Моля ви да изпълните заветното ми желание. Досега нищо не съм искал от вас.

— Той ми е нужен жив. Ако не беше той, нинджа щяха да я заловят жива и да я опозорят, а следователно и вас.

— Заветното ми желание — повтори Бунтаро. — Моля ви. Кораба му го няма… Той ви свърши вече работата, която очаквахте. Моля ви.

— Аз пък имам доказателства, че не ви е мамила.

— Извинете, но какви са доказателствата?

— Слушайте! Това е само за вашите уши — така се разбрахме с нея. Аз й заповядах да се сближи с него. Вярно е, че бяха приятели. Анджин-сан я боготвореше, но не ви е мамил с нея, нито тя вас с него. В Анджиро, малко преди земетресението, тя първа предложи да отиде в Осака и да освободи заложниците, като се опълчи срещу Ишидо на публично място, и после предизвика кризисно положение, като извърши сепуку. През този ден аз ре…

— Значи, всичко е било решено още тогава?

— Разбира се. Кога най-сетне ще проумеете? През същия този ден аз й заповядах да се разведе с вас.

— Моля, господарю?

— Да се разведе. Какво неясно има?

— Да, но…

— Да се разведе? Години наред ви влудяваше, години наред вие се отнасяхте отвратително с нея. Я си спомнете как постъпихте с дойката и дамите й! Казах ви изрично, че ми е крайно необходима, за да превежда на Анджин-сан, а вие въпреки това си изтървахте нервите и я пребихте от бой! За малко дори да я убиете, така ли беше?

— Да, моля за извинение.

— Значи, беше дошъл моментът да сложим край на тази женитба. Затова заповядах да се прекрати. Още тогава.

— Тя ли помоли за развод?

— Не. Аз така реших и заповядах. Марико-сан ме помоли обаче да оттегля заповедта си. Отказах. Тогава тя каза, че по-скоро ще извърши сепуку без мое съгласие, отколкото да допусне да бъдете посрамен по този начин. Наредих й да се подчинява. Тя отказа. Жена ви ме принуди мен, законния си господар — продължи Торанага сърдито, — да оттегля заповедта си за момента и да я издам отново чак след Осака, като и двамата знаехме, че Осака означаваше нейната смърт. Сега разбрахте ли?

— Да, разбрах.

— А в Осака Анджин-сан спаси честта й и честта на моите жени и на най-малкия ми син. Ако не беше той, и те, и всички други заложници щяха да са все още в Осака, а аз сега да съм мъртъв или в ръцете на Икава Джикю — най-вероятно окован във вериги като най-обикновен престъпник.

— Моля да ме извините… но защо го е направила? Тя ме ненавиждаше. Защо тогава е отложила развода? Може би заради Саруджи?

— Заради честта ви. Така разбираше дълга си. Жена ви беше толкова загрижена за вашата чест — дори след смъртта си, — че споразумението ни гласеше всичко да остане между нас тримата. Никой друг да не знае — нито Анджин-сан, нито синът й. Никой — нито дори християнският й изповедник.

— Какво…

Торанага отново му обясни. Най-сетне на Бунтаро му стана ясно и той го освободи. Настъпи дългоочакваният момент, когато можеше да стане и да се разкърши, изтощен от всичко, което бе свършил, откак пристигна. Слънцето все още беше високо в небето, макар че беше вече следобед. Умираше от жажда. Прие чаша студен чай от личния си телохранител и отиде да се разходи по брега. Свали прогизналото си от пот кимоно и влезе в морето да поплува. Водата беше чудесна и се усети освежен. Поплува и под вода, но не се задържаше дълго под повърхността, за да не тревожи телохранителите си. Полежа и по гръб, загледан в небето, събирайки сили за дългата нощ, която му предстоеше.

Ах, Марико, мислеше той, каква прекрасна жена си ти! Да — си, защото съм сигурен, че ще живееш вечно. Дали си при твоя християнски бог в християнския си рай? Надявам се, че не. Иначе много жалко. Надявам се, че духът ти просто изчаква четиридесетте дни на Буда, за да се прероди някъде тук. Ще се моля да попаднеш в моето семейство. Моля те. Само че нека пак да си жена, а не мъж. Не можем да си позволим да бъдеш мъж. Прекалено си прекрасна, за да се прахосаш като мъж.

Той се усмихна. В Анджиро всичко се бе случило точно така, както го предаде на Бунтаро, с едно изключение — тя не го помоли да оттегли заповедта си.

— И как би ме принудила да направя нещо, което не желая? — попита той небето. Но тя наистина го помоли най-почтително и коленопреклонно да не обявява публично развода, преди да се е завърнала от Осака. Сигурно щеше да извърши сепуку, ако й бях отказал, каза си той. Щеше да настоява. Да, щеше да настоява и това би погубило всички. Като се съгласих предварително, аз просто си спестих излишни неприятности, а на нея — излишен срам и излишни спорове. А като продължавам да държа развода в тайна — както тя би искала, убеден съм в това, — печелят всички. Радвам се, че се съгласих с нея, каза си той доволно и се засмя гръмко. Лека вълна го преобърна и той се нагълта със солена вода.

— Добре ли сте, господарю? — разтревожи се телохранителят му, който плуваше наблизо.

— Да, разбира се. — Торанага се закашля отново, плю и си каза: така ти се пада, друг път не бъди толкова самодоволен. Втора грешка за днес. Погледна към овъглените останки на кораба и извика на телохранителя: — Хайде да се състезаваме!

Състезание с Торанага значеше истинско състезание. Веднъж един от генералите му нарочно се остави да бъде победен — с надеждата да спечели благоволението му. Тази грешка му струваше скъпо.

Телохранителят спечели, Торанага го поздрави и се хвана за една от гредите на „Еразъм“, изчака да се нормализира дишането му и започна да оглежда кораба с огромно любопитство. Спусна се под вода да види и кила. Когато задоволи интереса си, излезе на брега и се прибра освежен в лагера.

За него имаше построена временна къща — на подходящо място, под широк сламен покрив, поддържан от яки бамбукови диреци. Хартиените стени и паравани бяха върху повдигнат дървен под, застлан с рогозки. Постовете вече се бяха разположили наоколо. Имаше също така стаи за Кири, Садзуко, слугите и готвачите, свързани помежду си с лабиринт от пътеки.

За пръв път видя детето си. Садзуко, разбира се, не беше така нетактична да го донесе веднага на платото, защото би могла да попречи на обсъждането на важни въпроси — какъвто беше всъщност случаят — въпреки изричното му разрешение.

Детето много му хареса.

— Чудесно момченце! — възкликна той самодоволно, като го държеше много опитно и сигурно. — А вие, Садзуко, изглеждате по-млада и хубава от всякога. Трябва незабавно да имаме още деца. Майчинството много ви отива.

— Ах, господарю, така се боях, че вече няма да ви видя и няма да мога да ви покажа вашия син! Как щяхме да се измъкнем от този капан…

— Я го вижте какъв е красавец! Другата седмица ще построя в негова чест един храм и ще го даря с… — Той млъкна и отряза наполовина цифрата, която първо му хрумна, а след това още веднъж я преполови. — С двадесет коку годишно.

— Ах, господарю, колко сте щедър! — И тя се усмихна невинно.

— Щедър съм — съгласи се той. — И това е предостатъчно за някой жалък жрец да казва от време на време: „В името на Амида Буда.“

— О, да, господарю. А ще бъде ли храмът близо до крепостта в Йедо? Ще е хубаво, ако край него минава поточе или река!

Той неохотно даде съгласието си, макар че подобен парцел земя би струвал далеч повече, отколкото му се даваше за тази моментна прищявка. Но момчето е чудесно, каза си той, така че мога да си позволя малко щедрост през тази година.

— Благодаря ви, господарю…

Садзуко млъкна. Към тях с бързи стъпки се приближаваше Нага.

— Моля да ме извините, татко, но как бихте желали да приемете самураите от Осака? Един по един или всички наведнъж?

— Един по един.

— Добре, господарю. Свещеникът Цуку-сан също моли за среща, когато ви е удобно.

— Предай му, че в най-скоро време ще изпратя да го повикат.

Торанага продължи да разговаря с наложницата си, но тя незабавно — макар и крайно учтиво — помоли да я извини: знаеше много добре, че той би предпочел още сега да приключи със самураите. Торанага настоя тя да остане, но момичето пак помоли да си тръгне и той я пусна.

Започна старателно да разпитва хората, да пресява разказите им, като от време на време извикваше по някой самурай за втори път, за да свери версията му с тази на току-що разпитания. До залез-слънце получи много ясна представа за онова, което се бе случило или по-скоро което те смятаха, че се бе случило. След това вечеря леко и набързо — първото му ядене за деня — и повика Кири, а телохранителите отпрати, за да не чуват разговора им.

— Преди всичко ми разкажи какво си направила и какво си видяла, Кири-сан. — Нощта беше вече напреднала, когато тя свърши, макар да се бе подготвила предварително за тази среща.

— И-и-и! — възкликна той. — Всичко е висяло на косъм, Кири-сан! На косъм!

— Прав сте — отвърна Кири, скръстила ръце в широкия си скут. И добави с обич: — Всички богове — и големи, и малки — са ви закриляли, господарю, и нас също. Моля да ме извините, че се бях усъмнила и във вас, и в крайния изход. Боговете са бдели над нас.

— И на мен така ми изглежда — до голяма степен.

Торанага се загледа в нощта. Пламъците на факлите трептяха от морския бриз, който прогонваше насекомите и правеше вечерта още по-приятна. В небето грееше ясен месец, а по повърхността му се виждаха по-тъмни петна. Той се запита разсеяно дали това не е земя, а останалото — сняг и лед, за какво служи луната и кой ли живее на нея… Ех, колко неща искам да науча, въздъхна Торанага.

— Мога ли да ви задам един въпрос, Тора-сан?

— Какъв въпрос, Кири?

— Защо ни пусна Ишидо? Каква е истината? Можеше и да ни задържи, нали? Аз на негово място точно така бих постъпила — никога не бих освободила такива заложници. Защо тогава ни пусна?

— Първо ми кажи какво е посланието на Очиба.

— Тя каза: „Моля предайте на Торанага-сама, че аз много бих искала той да уреди по някакъв начин разногласията си с наследника. А като доказателство за добронамереността на наследника бих желала да му съобщя думите, които той нееднократно е повтарял — че не желае да поведе войските си срещу своя чичо, господаря на Кван…“

— Нима каза подобно нещо?

— Да, каза го.

— Но тя не може да не знае — и Ишидо също, — че ако Яемон тръгне срещу мен, аз неминуемо ще загубя.

— Това са думите й, господарю.

— И-и-и! — Торанага сви мазолестия си юмрук и удари с него по рогозките. — Ако това предложение е искрено, а не някаква хитрост, то аз съм изминал вече половината път за Киото, ако не и повече!

— Така е.

— И срещу каква цена?

— Не знам. Нищо друго не каза. Това беше всичко — като изключим поздравите и благопожеланията, които изпраща на сестра си.

— Какво мога аз да дам на Очиба. Какво тя няма, че очаква да го получи от мен? Осака е нейна, съкровищата са нейни, Яемон винаги е бил за мен наследник на империята… Тази война е напълно излишна. Каквото и да се случи, след осем години той ще стане куампаку. Аз нямам какво повече да й предложа.

— Да не би да иска да се ожените за нея?

Но Торанага енергично заклати глава.

— Изключено! Никога не би се омъжила за мен.

— За нея обаче това е най-доброто разрешение на всичките й проблеми.

— И през ум не би й минало. Очиба да ми стане жена? Та тя на четири пъти моли тайко да ме накара да отпътувам Отвъд.

— Да, но тогава тайко беше още жив.

— Аз с нищо не мога да допринеса, за да укрепя империята, да запазя мира и да направя Яемон куампаку. А тя иска само това.

— Женитбата би осигурила онаследяването. А тя няма друга цел в живота си. — Торанага отново се загледа в луната, но този път умът му беше зает със загадката Очиба и той си спомни отново думите на Йодоко, казани в Осака. Но тъй като не можа да си отговори веднага, отложи въпроса, за да се заеме с по-неотложните проблеми.

— Според мен отново е започнала да плете интриги и това е поредната й хитрина. Кияма каза ли ти, че варварският кораб е бил подпален?

— Не, господарю.

Торанага се намръщи.

— Това ме изненадва, защото вече е знаел. Съобщих на Цуку-сан веднага щом самият аз научих. А той незабавно изпрати пощенски гълъб, макар че известието му само потвърди нещо, което вече са знаели.

— Предателството трябва все пак да бъде наказано. Както подстрекателите, така и онези глупаци, които са допуснали пожара.

— Ако имаме търпение, всеки ще си получи заслуженото, Кири-сан. Според християнските свещеници това било „пръст божи“.

— Какво лицемерие! Глупаво, нали?

— Да. — От една страна много глупаво, помисли си Торанага, но не и от друга. — Е, Кири-сан, много ти благодаря. Толкова се радвам, че си жива и здрава. Тази нощ ще останем тук. А сега те моля да ме извиниш. Изпрати да повикат Ябу, а като дойде, поднеси ни чай и саке и после ни остави сами.

— Да, господарю. А мога ли да задам въпроса си?

— Същият ли е?

— Да, господарю. Защо ни пусна Ишидо?

— Отговорът, Кири-сан, е — не знам. Според мен е сбъркал. — Тя се поклони и доволна се оттегли.

Ябу си тръгна посред нощ. Торанага му се поклони на сбогуване като на равен и отново му благодари за всичко. Беше го повикал да го извести за тайния военен съвет, свикан за другия ден, да потвърди назначаването му за генерал на мускетния полк и да му обещае още веднъж Тотоми и Суруга — веднага щом ги завоюват.

— Полкът придобива жизненоважно значение на този етап, Ябу-сан — изтъкна Торанага. — Вие единствен отговаряте за неговата бойна готовност. Оми-сан ще ни служи за свръзка. Използувайте Анджин-сан и всичко, което знае. Ясно ли е?

— Да, господарю, всичко ми е ясно. Мога ли най-смирено да ви благодаря?

— Вие ми направихте голяма услуга, като ми върнахте живи и здрави жените, моя син и Анджин-сан. Много е неприятно онова, което се случи с кораба, но какво да се прави — карма. Може би скоро ще имаме щастието да пристигне друг такъв кораб. Лека нощ, приятелю.

Торанага бавно засърба чая си. Усещаше се страшно изморен.

— Нага-сан?

— Да, господарю.

— Къде е Анджин-сан?

— Някъде около останките на кораба, заедно с част от васалите си.

— И какво прави там?

— Само го гледа. — Нага се чувствуваше притеснен от втренчения поглед на баща си. — Моля да ме извините, не бива ли да бъде там?

— Какво? А, не, няма значение. А Цуку-сан къде е?

— В една от къщите за гости.

— Каза ли му, че искаш да станеш християнин след Нова година?

— Да, господарю.

— Добре. Иди го извикай.

Само след минута-две високият слаб свещеник се зададе по пътеката, осветена от факлите. Изпитото му лице беше набраздено от дълбоки бръчки, но в черната му коса не се виждаше нито един бял косъм. Торанага изведнъж ясно си спомни Йокосе.

— Търпението е от много голямо значение, нали, Цуку-сан?

— Да, при всички обстоятелства. Но защо ми казвате това, господарю?

— Нищо, спомних си Йокосе. Сега всичко е тъй различно от тогава, а беше толкова наскоро.

— Да, така е. Неведоми са пътищата господни, господарю. Много съм доволен, че все още сте на ваша територия.

— Искали сте да се срещнете с мен? — попита Торанага, като си вееше с ветрилото и тайно завиждаше на свещеника, че нямаше корем и имаше дарба за езици.

— Исках само да се извиня за случилото се.

— Какво ви каза Анджин-сан?

— Безброй сърдити думи и обвинения, че аз съм му бил подпалил кораба.

— Това вярно ли е?

— Не, господарю.

— Кой тогава?

— Пожарът беше причинен от стихийно природно бедствие. Извила се буря и корабът се запалил.

— Не, природата няма нищо общо е това. Значи, твърдите, че нито вие, нито свещениците, нито кой да е християнин има пръст в пожара?

— О, не, господарю, имам пръст в тази работа. Толкова много молитви прочетох! Кълна се в Христа — според мен корабът беше оръдие на сатаната. Многократно съм го повтарял. Знам, че вашето мнение е различно и отново моля за прошка, задето ви се противопоставям в това отношение. Но нищо чудно стихията и бедствието да са помогнали, а не да са навредили.

— Нима? По какъв начин?

— Делегатът-посетител вече не е с раздвоено внимание и ще може да се съсредоточи върху Кияма-сама и Оноши-сама.

— Тези приказки съм ги чувал и преди — сряза го Торанага. — Каква действителна помощ може да ми окаже главният християнски жрец?

— Господарю, имайте доверие на… — започна Алвито, но промени решението си и продължи искрено: — Моля да ме извините, но аз чувствувам с цялото си сърце, че ако се доверите на господа бог, той неминуемо ще ви помогне.

— Доверявам му се, но най-много доверие имам на Торанага. А междувременно разполагам със сведения, че Ишидо, Кияма, Оноши и Дзатаки са свикали войските си. Ишидо ще излезе срещу мен с триста-четиристотин хиляди души.

— Делегатът-посетител изпълнява поетото към вас обещание, господарю. В Йокосе трябваше да ви докладвам за неуспеха му, но сега има голяма надежда.

— Голата надежда няма да ми помогне срещу мечовете.

— Да, но с божията помощ може да се победи и най-многобройният враг.

— Да, ако бог съществува. — Гласът на Торанага се изостри още повече. — За каква надежда ми говорите?

— Не знам с точност, господарю. Но нали Ишидо излиза да се бие срещу вас? И напусна крепостта Осака. Това не е ли пак божия воля?

— Не е. Но, значи, разбирате какво означава това негово решение?

— О, да, много добре. И съм убеден, че и Делегатът-посетител също разбира.

— Нима твърдите, че това е негово дело?

— О, не, господарю. Но все пак е факт.

— Не е изключено Ишидо да промени решението си и да назначи Кияма за главнокомандуващ, а той самият да се укрие в Осака и да пусне срещу мен Кияма и наследника.

— На този въпрос не мога да отговоря, господарю. Но ако Ишидо напусне Осака, това ще е истинско чудо, нали?

— Нима твърдите най-сериозно, че за това също има заслуга вашият християнски бог?

— Не. Но може да има. Аз твърдо вярвам, че нищо не може да се случи без негово знание.

— Дори и след смъртта си не научаваме нищо за съществуването на какъв да е бог. — И Торанага добави рязко: — Разбрах, че Делегатът-посетител е напуснал Осака.

С удоволствие забеляза как през лицето на Цуку-сан премина сянка. Тази новина я научи същия ден, когато тръгна от Мишима.

— Да — отвърна свещеникът, леко уплашен. — Замина за Нагасаки, господарю.

— За тържественото погребение на Тода Марико-сама, нали?

— Да. Ах, господарю, вие всичко знаете. Ние сме глина върху грънчарско колело, което вие въртите.

— Не е вярно. И мразя празните ласкателства. Нима забравихте?

— Не, господарю, моля да ме извините. Не исках да ви лаская. — Алвито беше още повече нащрек, съвсем посърнал. — Имате ли нещо против специалната литургия в памет на Тода-сама, господарю?

— Безразлично ми е. Тя беше изключителна личност и примерът й заслужава всички възможни почести.

— Да, господарю. Благодаря ви. Делегатът-посетител ще остане доволен. За него службата е от голямо значение.

— Разбира се. Тъй като тя беше мой васал и християнка, примерът й няма да остане незабелязан от останалите християни. Или от онези, които възнамеряват да се покръстят. Така ли е?

— Убеден съм в това. Пък и как може да остане незабелязан? Напротив — тя заслужава големи почести за саможертвата си.

— Защото е дала живота си, за да живеят други ли? — кратко попита Торанага, без да споменава думите сепуку или самоубийство.

— Да.

Торанага се усмихна вътрешно. От вниманието му не убягна фактът, че Цуку-сан нито веднъж не спомена другото момиче — Ачико Кияма. Нито дума за нейната храброст, смърт или погребение, което също щеше да бъде много тържествено.

— Значи, не знаете кой е заповядал или подпомогнал опожаряването на моя кораб? — остро запита той.

— Не, господарю. Освен да съм допринесъл с молитвите си — друго не знам.

— Разбрах, че строежът на църквата ви в Йедо напредва добре.

— Да, господарю. Още веднъж ви благодаря.

— Е, Цуку-сан, надявам се, че усилията на върховния жрец на християните скоро ще се увенчаят с успех. Но се нуждая от нещо повече от надежда и освен това имам добра памет. А сега ще ви помоля да ми послужите като преводач. — Торанага веднага усети как свещеникът настръхна. — Няма от какво да се страхувате.

— Не се боя от него, господарю. Моля да ме извините — просто не ми се иска да съм близо до него.

Торанага се изправи.

— Ще ви помоля да се отнасяте с уважение към Анджин-сан. Неговата храброст изигра огромна роля и той не един път е спасявал живота на Марико-сама. Освен това сега не е на себе си — и има защо. Загубата на кораба… нали разбирате?

— Да, да, много съжалявам.

Торанага тръгна пред него по брега, а телохранителите им осветяваха пътя с факли.

— Кога ще получа доклада на главния ви жрец за инцидента с пренасянето на пушките?

— Веднага щом получим необходимите данни от Макао.

— Моля да му предадете, че желая да ускори проучването си.

— Да, господарю.

— И кои са били въпросните даймио-християни?

— Дори и да е имало замесени даймио, господарю, на мен това не ми е известно. Моля да ме извините.

— Жалко, че не знаете нищо по въпроса, Цуку-сан. Това би ми спестило много време. На доста даймио би им било интересно да научат истината за този случай.

Ех, Цуку-сан, мислеше Торанага. Че знаеш — знаеш, и стига да поискам, бих могъл да те притисна. Ще се гърчиш и ще се извиваш като змия, но в края на краищата, като ти заповядам да се закълнеш в християнския си бог, ще ми кажеш: „Кияма, Оноши и може би Харима.“ Но не е дошъл моментът. Поне засега. Не е дошъл моментът да разберете, че според мен вие, християните, нямате нищо общо с пожара на кораба. Нито Кияма, нито Харима, нито дори Оноши. Всъщност съм сигурен. Но не е било и божие дело. Беше дело на Торанага.

Точно така! Защо? — ще попитате вие.

Кияма много мъдро отхвърли предложението, което му направих в писмото, предадено му от Марико. Трябваше му доказателство за моята искреност. А какво можех да му дам освен кораба и варварина? Какво можех да му предложа от нещата, които вдъхваха ужас на вас, християните? Очаквах, че може да загубя и кораба, и варварина, макар че загубих само кораба. Днес в Осака мои посредници ще предадат на Кияма и на главния ви жрец, че това е безвъзмезден подарък от мен, доказателство за моята искреност, за това, че нямам нищо против християнската църква, а само против Ишидо. Добро доказателство, нали?

Да, но ще можеш ли изобщо да имаш някога доверие на Кияма? — ще попитате, и то с право.

Не. Но Кияма е преди всичко японец и след това християнин. А вие непрекъснато забравяте това. Кияма ще повярва на моята искреност. Подаръкът ми е абсолютен — като примера на Марико и храбростта на Анджин-сан.

Как подпалих кораба ли? — ще попитате може би.

Какво значение има това за вас, Цуку-сан? Стига ви фактът, че съм го сторил. И никой не го знае, освен мен, няколко много доверени хора и самият подпалвач. Кой е той ли? Ишидо използува нинджа, защо и аз да не направя същото? Аз обаче наех само един и успях. А Ишидо се провали.

— Глупаво е да се провалиш — произнесе той на глас.

— Моля, господарю? — стресна се Алвито.

— Глупаво е да не се потули подобна тайна. Имам пред вид пренасянето на мускетите — рязко каза Торанага. — И освен това да се подстрекават даймио-християни на бунт срещу законния им господар тайко. Така ли е?

— Да, господарю, прав сте.

— Знам, че съм прав, Цуку-сан.

Торанага остави разговорът да замре, тъй като Цуку-сан очевидно беше силно възбуден и вече готов да превежда.

Стигнаха брега и Торанага пак вървеше уверено напред в тъмнината, забравил за силната си умора. Като минаваха покрай набучените глави, забеляза, че Цуку-сан се прекръсти уплашено, и си помисли: колко е глупаво да бъдеш суеверен… а също и да не се боиш от нищо.

Васалите на Анджин-сан вече бяха наскачали и му се кланяха — много преди Торанага да наближи. Но не и Анджин-сан. Той не помръдна — продължи да седи с поглед, втренчен навътре в морето.

— Анджин-сан! — внимателно го повика Торанага.

— Да, господарю… — Блакторн излезе от унеса си и се изправи на крака. — Извинете, искате да говорим сега?

— Да, ако обичате. Водя Цуку-сан, защото искам да се разберем добре. Разбирате ли? Бързо и ясно.

— Да. — Торанага забеляза в светлината на факлите колко са неподвижни очите на Анджин-сан и че е изтощен до крайност. Погледна към Цуку-сан. — Дали разбра какво му казах?

Свещеникът заговори и Торанага се заслуша в отвратителните звуци на този език. Анджин-сан кимна, но погледът му все така обвиняваше.

— Да, господарю — отвърна свещеникът.

— А сега започнете да превеждате както преди. Само това, което казвам. Слушайте, Анджин-сан, доведох Цуку-сан, за да можем да разговаряме бързо и без да губим смисъла на нито една дума. Това е тъй важно за мен, че ви моля да имате търпение. Струва ми се, че това е най-добрият начин.

— Да, господарю.

— Вие, Цуку-сан, се закълнете първо във вашия християнски бог, че нито дума от разговора ни няма да излезе от вашата уста. Като на изповед. Също толкова свещена клетва. Много е важно.

— Но, господарю, това не е…

— Направете го! В противен случай завинаги ще оттегля подкрепата си от вас и от църквата.

— Добре, господарю. Кълна се в бога.

— Така, благодаря ви. Обяснете му сега какво си казахме. — Алвито се подчини и чак тогава Торанага се отпусна върху пясъка и замаха с ветрило да отпъди нахалните нощни насекоми. — А сега, Анджин-сан, моля ви да ми разкажете какво се случи в Осака.

Блакторн започна колебливо, но умът му постепенно взе да се освобождава от всичко изживяно и думите рукнаха като порой. Отец Алвито едва успяваше да превежда. Торанага го слушаше мълчаливо, без да го прекъсне нито веднъж, и само от време на време, когато беше необходимо, изръмжаваше окуражително, но ненатрапчиво. Беше чудесен слушател.

Блакторн свърши едва призори. Торанага научи всичко, каквото можеше да научи. Всичко, което Анджин-сан можеше да му каже — поправи се той. Свещеникът също го научи, но Торанага беше убеден, че в тези сведения няма нищо, което католиците или Кияма можеха да използуват срещу него или Марико, или дори срещу Анджин-сан, който вече не обръщаше никакво внимание на свещеника.

— Значи, сте сигурен, че португалският капитан щеше да ви изгори жив?

— Абсолютно съм сигурен. Ако не беше езуитът. В неговите очи аз съм еретик, а се смята, че огънят пречиства по някакъв начин душата.

— А защо ви спаси Делегатът-посетител?

— Не знам. Нещо във връзка с Марико-сама. Без кораба си аз не мога да им навредя. Те и сами щяха да се сетят, но тя, изглежда, ги е подучила как да го сторят.

— Как така? Какво може да знае тя за подпалването на кораби?

— Не мога да ви кажа. Нинджа нали успяха да проникнат в крепостта? Значи, могат да проникнат и тук. Пожарът на кораба ми беше саботаж и нищо друго! Тя е била при Делегата-посетител в деня на своята смърт. Според мен му е казала как да подпали „Еразъм“ — в замяна на моя живот.

— Грешите, Анджин-сан. Благодаря ви, Цуку-сан — освободи Торанага свещеника. — Благодарен съм ви за услугата. Моля ви сега да отидете да си починете.

— Да, господарю, благодаря. — Алвито се поколеба. — Извинявам се за поведението на нашия капитан. Хората се раждат грешни и повечето живеят в грях, макар да са християни.

— Християните са родени в грях, но не и ние. Ние сме цивилизован народ и знаем какво е грехът — не сме неуки селяни, които нищо не разбират. И въпреки това Цуку-сан, на мястото на вашия капитан аз не бих изпуснал от ръцете си Анджин-сан. Решението е било военно и съвсем правилно. Според мен горчиво ще съжалява за това, че не е настоял, а също и вашият Делегат-посетител.

— Желаете ли да преведа това, господарю?

— Не, то беше само за вашите уши. Благодаря ви за помощта.

Торанага отвърна на поклона на свещеника и нареди на няколко души да го изпратят до къщата, в която беше отседнал. След това се обърна към Блакторн:

— Анджин-сан! Първо ще плуваме.

— Господарю?

— Ще плуваме.

Торанага се съблече и нагази във водата. Вече се развиделяваше. Блакторн и телохранителите го последваха. Торанага енергично заплува навътре в морето, но след това се обърна и заобиколи останките на кораба. Блакторн го следваше, освежен от хладната вода. Торанага сви към брега. Слугите вече държаха хавлиените кърпи и чистите кимона, бяха приготвили чай, саке и храна.

— Яжте, Анджин-сан.

— Извинете, не съм гладен.

— Яжте!

Блакторн преглътна няколко хапки, но започна да му се повдига.

— Много се извинявам.

— Това е глупост. И слабост. Слаб сте като чесъноядец. Това е недостойно за един хатамото.

Торанага повтори думите си. После посочи опожарения кораб, като съзнаваше, че сега вече цялото внимание на Анджин-сан е съсредоточено върху думите му.

— Това е нищо. Шигата га най. Не е важно. Слушайте: Анджин-сан е хатамото, нали? Не е чесъноядец. Разбирате ли?

— Да. Извинете.

Торанага направи знак на телохранителя си и той му подаде запечатан свитък.

— Чуйте, Анджин-сан. Преди Марико-сан да тръгне за Осака, тя ми даде това. Каза — ако сте жив, да ви го дам.

Блакторн взе протегнатия свитък и след секунда колебание счупи печата.

— Какво пише в писмото, Анджин-сан? — попита Торанага. Марико пишеше на латински.

„Обичам ви. Ако прочетете тези редове, значи съм мъртва в Осака и може би — по моя вина — и вашият кораб също е мъртъв. Може би ще бъда принудена да пожертвувам най-скъпото в живота ви заради моята вяра, за да защитя църквата, но най-вече за да спася живота ви, който за мен е по-скъп от всичко на света — по-скъп дори от интересите на моя господар Торанага-сама. Може да бъда принудена да направя този избор, любов моя — вие или корабът ви. Моля да ме извините, но избирам живота ви. Корабът, така или иначе, е обречен — с вас или без вас. Ще го предам на враговете ви, за да живеете. Този кораб е нищо. Постройте си друг. Можете да го направите — нали сте учили не само да управлявате кораби, но и да ги строите! Убедена съм, че Торанага-сама ще ви даде на разположение всички майстори-дърводелци и каквото пожелаете — той има нужда от вас и вашите кораби, а аз ви отделям от личните си средства необходимите за това пари. Постройте си нов кораб и нов живот, любов моя. Вземете догодина Черния кораб и живейте вечно. Слушайте, скъпи мой — християнската ми душа се моли да ви срещне в християнския рай, а японската ми хара се моли в следващото си съществование да бъда нещо, което да ви носи радост и да бъде навсякъде с вас. Простете ми — но за мен няма нищо по-важно от вашия живот. Толкова ви обичам.“

— Какво пише в писмото, Анджин-сан?

— Много се извинявам, господарю. Марико-сама пише: корабът не е важен. Пише построите нов кораб. Пише…

— А! Възможно ли е? Възможно ли е, Анджин-сан?

Блакторн видя как очите на Торанага светнаха — той изглеждаше силно заинтригуван.

— Да. Ако имам… — Но не можа да си спомни как беше на японски „дърводелец“.

— Ако Торанага-сама даде хора да правят кораб. Да, мога.

И новият кораб вече започна да придобива конкретни форми в мислите му. По-малък — доста по-малък от „Еразъм“. Около деветдесет-стотонен — с по-голям не би могъл да се справи, защото досега не беше строил сам цял кораб, макар че Олбан Карадок старателно го бе обучил на корабостроително дело. Бъди благословен, Олбан! — възторжено благодареше той на стария си учител. Да, като начало ще започна с деветдесет тона. „Златното руно“ на Дрейк имаше горе-долу такава водоизместимост, а като си спомня само през какви премеждия премина! Ще мога да разположа двадесет оръдия на палубите и това ще е достатъчно, за да… Исусе Христе, оръдията!

Той рязко се извъртя и се вторачи в развалините на кораба, но в следващия миг съзря погледите на Торанага и останалите и осъзна, че досега им е говорил на английски.

— Извинете, господарю. Мисля много бързо. Големи пушки — там на кораб, нали? Трябва да ги взема бързо!

Торанага размени няколко думи с хората си, после пак се обърна към него:

— Самураи казват: всичко от кораба е в лагера. Някои неща извадени от морето по време на отлив. Сега в лагер. Защо?

На Блакторн му олекна.

— Мога направя кораб. Имам големи пушки — убивам враг. Торанага-сама може намери барут?

— Да. Колко дърводелци? Какво трябва?

— Четиридесет дърводелци, ковачи, дъб за греди — имате ли дъб? Освен това желязо, стомана, а ковачница сам ще си построя и ще ми трябва майстор… — Той отново разбра, че говори английски. — Извинете. Пиша на хартия. Внимателно. И мисля внимателно. Моля ви, вие дадете хора за помощ?

— Всички хора, всички пари, от които имате нужда. Веднага. Корабът ми трябва. Веднага. За колко време ще го построите?

— Шест месеца.

— О! А по-бързо?

— Не, съжалявам.

— По-късно ще говорим още, Анджин-сан. Какво друго казва Марико-сама?

— Малко още, господарю. Дава пари да помогне за кораб — пари на Марико-сама. Също казва: много съжалява, ако… ако тя помогнала мои врагове разрушат кораб.

— Какви врагове? Как да разрушат кораба?

— Не казва кой, не казва как, господарю. Нищо ясно. Само много съжалява. Марико-сама казва сайонара — сбогом. Надява се сепуку послужи на Торанага-сама.

— Да, послужи ми много добре.

— Да.

Торанага му се усмихна:

— Радвам се, че сега всичко е добре, Анджин-сан. И-и-и, Марико-сама беше права. Не се тревожете за това — посочи той овъгления корпус. — Постройте нов кораб — веднага. Боен кораб, нали разбирате?

— Много разбирам.

— Този нов кораб — може ли да победи Черен кораб?

— Да.

— Догодина? Черен кораб?

— Възможно.

— Ами екипажът?

— Моля?

— Моряци?

— Моряци? Артилеристи?

— А! До друга година аз обучавам мои васали. Артилеристи, не моряци.

— Можете да си изберете, които моряци искате — от цяло Кванто.

— Тогава догодина възможно. — Блакторн се усмихна широко. — Догодина възможно? Война? Ще има война?

Торанага сви рамене.

— Война или не — ще опитаме въпреки всичко, нали? Черният кораб е ваша плячка — разбирате ли думата „плячка“? И наша тайна. Само вие и аз. Черен кораб, разбирате ли?

— Свещеници скоро знаят тайна.

— Може би. Но този път няма да има бури, няма да има тайфуни, приятелю мой. И вие ще бдите, и аз ще бдя.

— Да.

— Първо Черен кораб, после вървете у дома. Доведете цяла флота. Разбирате ли?

— Да, много добре.

— Ако загубя — карма. Ако ли не — тогава всичко ще се сбъдне, Анджин-сан. Всичко ще стане, както казахте. Всичко — Черен кораб, посланик, договор, кораби. Разбирате ли?

— Да, благодаря ви.

— Благодарете на Марико-сама. Без нея…

Торанага му се поклони с много топлота — за пръв път като на равен, и си тръгна, придружен от телохранителите си. Васалите на Блакторн се закланяха, поразени от честта, оказана на господаря им.

Блакторн го проследи с поглед. Беше превъзбуден, щастлив. После забеляза храната. Слугите бяха започнали да я прибират.

— Чакайте! Сега храна, моля.

Започна да се храни внимателно, бавно, възпитано, а васалите се надпреварваха да му прислужват. Прехвърляше в ума си огромните възможности, предоставени му от Торанага. Спечели! — ликуваше той и му се прииска да затанцува радостно любимия си „хорнпайп“. Но не го направи. Прочете още веднъж писмото. И отново я благослови.

— След мен! — заповяда, щом се нахрани, и тръгна към лагера, а във въображението си вече чертаеше планове как ще построи бъдещия кораб и как ще разположи оръдията върху палубите. Господи, Исусе Христе, нека Торанага не допусне Ишидо в Кванто и Идзу и благослови, моля те, Марико, където и да е, и нека оръдията да не са ръждясали кой знае колко. Марико имаше право: „Еразъм“ бе обречен — независимо дали с мен или без мен. Тя ми върна живота. Сега ще си построя нов живот, нов кораб. Деветдесет тонен. Ще бъде с остър нос, неудържим, пъргав като хрътка, по-маневрен от „Еразъм“, с високомерно вирнат бушприт, а под него, на носа, изящно издялана женска фигура с лице, съвсем като нейното — с прекрасни дръпнати очи и красиви скули. Моят кораб ще… Господи, та аз ще мога да спася от тази развалина около един тон материали! Ще използувам част от кила, някои шпангоути, да не говорим за хилядите гвоздеи! А остатъкът от кила ще ми стигне за скоби и какво ли не… стига да имам време.

Да. Корабът ми ще прилича на нея, реши той. Спретнат, миниатюрен и съвършен като острие на меч, изработено от Йошитомо. По-добър от него няма да има на света, да не говорим каква опасност ще представлява за някои… Догодина ще плячкоса стоки, които ще надвишават двадесет пъти собственото му тегло, също като Марико в Осака, и моят кораб ще прогони врага от Азия. А по догодина и една година по-късно ще се появя с него по Темза и право в Лондон, натоварен със злато и пребродил седемте морета.

— Ще го назова „Благородната дама“ — произнесе той на глас.