Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава тридесет и осма

Придружен от Нага, Блакторн се влачеше унило надолу по хълма към двете фигури, разположили се върху рогозки в центъра на кръга, очертан от телохранителите. Зад самураите започваше подножието на планината, извисила се към облачното небе. Денят беше душен. Главата го болеше от притесненията, изживени през изминалите няколко дни, от тревога за Марико и от това, че се налагаше да говори само на японски. Сега я разпозна и настроението му донякъде се пооправи.

Колко пъти беше ходил до къщата на Оми да пита за здравето й. Часовите винаги го отпращаха — учтиво, но твърдо. Оми му каза като на томодаши — приятел, че нищо й няма.

— Не се притеснявайте, Анджин-сан. Разбирате ли?

— Да — отговори той, но единственото, което разбираше, бе, че не може да я види.

След това Торанага изпрати да го повикат и той толкова много неща имаше да му каже, а речникът му бе тъй беден, че не успя да постигне нищо и само го раздразни. Фуджико на няколко пъти ходи да види Марико. И всеки път, като се върнеше оттам, му казваше, че Марико е добре, и добавяше неизбежното: Шинпай суруна, Анджин-сан, уакаримасу? Не се безпокойте, нали разбирате?

А с Бунтаро се държеше, като че ли нищо не се беше случило. Когато пътищата им се кръстосваха през деня, най-учтиво се поздравяваха. Като се изключеше ползуването на банята от време на време, Бунтаро се държеше с него като всички останали самураи в Анджиро — нито дружелюбно, нито враждебно.

Ученията продължаваха с ускорени темпове от зори до смрачаване. Той трябваше да потиска раздразнението си от това, колко трудно му беше да ги обучава без преводач и сам да учи езика. С падането на нощта се чувствуваше като пребит. Разгорещен, запотен, прогизнал от дъжда. И самотен. Никога не се беше чувствувал толкова самотен, не бе долавял така ясно колко му е чужд този враждебен свят.

А преди три дни започна и най-страшното. Денят беше безкрайно дълъг и влажен. По залез-слънце пристигна уморен в къщата си и с някакво шесто чувство долови, че тя е пропита от тревога. Фуджико го поздрави нервно.

Нан десу ка?

Тя му отговори нещо дълго, с тих глас и сведени надолу очи.

Уакаримасен. Не разбирам. Нан десу ка? — повтори той нетърпеливо, защото умората го правеше раздразнителен.

Тогава тя го повика с жест да я последва в градината и посочи към стряхата. Покривът му се видя здрав, нямаше опасност да се срути. Последваха още думи и знаци и най-накрая той се досети, че тя всъщност му сочи мястото, където бе закачил фазана.

— О, съвсем забравих за него. Уаташи… — започна той, но не можа да си спомни как трябва да го каже на японски и сви уморено рамене. — Уакаримасу. Нан десу киджи ка? Разбирам. Какво е станало с фазана?

От прозорците и зад вратите надничаха вцепенени от ужас слуги. Тя отново започна да обяснява. Той се съсредоточи, но не можа да схване смисъла на думите й.

Уакаримасен, Фуджико-сан. Не разбирам.

Фуджико пое дълбоко въздух, след това с треперливи жестове изигра пантомима — как някой сваля фазана, отнася го и го заравя.

А! Уакаримасу, Фуджико-сан, уакаримасу. Много ли се беше вмирисал? — И понеже не знаеше японската дума за „воня“, стисна носа си и изимитира погнуса.

Хай, хай, Анджин-сан, додзо, гомен насай, гомен насай. — И тя показа с жестове как цял облак от мухи се е носел и бръмчал около фазана.

А, со десу! Уакаримасу. — Едно време щеше да й се извини и ако знаеше думите, да каже: съжалявам, че съм ви причинил неудобство. Но сега само сви рамене, повече за да ги облекчи от болките, и промърмори: — Шигата га най.

Мечтаеше само да се потопи блажено в топлата вода и да се отдаде на масажа — единствените удоволствия, които правеха живота му поносим.

— Ще мина и без него — каза той на английски и се обърна. — Ако си бях тук през деня, щях да забележа. Но карай да върви!

Додзо, Анджин-сан?

Шигата га най — повтори той по-високо.

А со десу, аригато годзиемашита — благодари тя.

Таре тору десу ка? Кой го свали?

— Уеки-я.

— А, старият мошеник! — добродушно се усмихна той. Добрият стар беззъб градинар, който с любов се грижеше за всяко растенийце и правеше градината му приказно красива. — Йой. Моте куру Уеки-я. Добре, повикайте го.

Фуджико само поклати глава. Лицето й стана тебеширено-бяло.

Уеки-я шинда десу, шинда десу — прошепна тя едва-едва.

Уеки-я га шиндато? Донойони? Дошите? Дошите шинганода? Умрял? Как? Защо? От какво умря?

Ръката й посочи мястото, където бе висял фазанът, и тя произнесе тихо безброй неразбрани думи. После изимитира един-единствен удар с меч.

— Господи, Исусе Христе! Убили сте горкия старец заради някакъв нещастен смрадлив фазан!

При тези думи слугите до един се втурнаха в градината и паднаха на колене пред него. Забиха глави в праха и замръзнаха така. Дори и децата на готвача.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — развика се обезумял Блакторн.

Фуджико изчака стоически всички да се съберат и чак тогава и тя се отпусна на колене и се поклони — като самурай, а не като селянка.

Гомен насай, додзо гомен насай…

— Майната ви на вас и вашето гомен насай! — започна той да ругае разярено. — Защо, дявол да го вземе, първо не ме попитахте? Защо?

Опита се да се сдържи, съзнавайки много добре, че в очите на прислугата имаше законното право да насече Фуджико и всички тях на парчета още сега, тук, в градината, задето са му причинили толкова ядове, пък и без никаква причина, и дори самият Торанага не би могъл да се намеси в личното му домакинство и начина, по който ръководеше дома си.

Забеляза едно от децата, разтреперано от ужас и паника.

— Господи Исусе, вдъхни ми сили… — Хвана се за стълба, за да не се олюлее. — Вие не сте виновни — задавено продължи той, без да усеща, че не говори на японски. — Тя е виновна за всичко! Тя! Кучка такава! Убийца!

Фуджико бавно вдигна очи. Видя насочения към нея пръст и омразата в очите му. Прошепна някаква заповед на личната си прислужничка Нигацу. Нигацу поклати глава и започна да я моли.

Има! — заповяда тя отново. Прислужничката изчезна нанякъде забързана. След малко се върна с големия меч, а от очите й се стичаха сълзи. Фуджико пое меча и го подаде с две ръце на Блакторн. Каза нещо и макар той да не разбра думите, смисълът им беше ясен.

— Аз нося отговорност за всичко, моля ви да ми отнемете живота, задето съм ви разсърдила.

Ийе! — изкрещя той, грабна меча и го захвърли настрана. — Това няма да върне живота на Уеки-я!

Изведнъж осъзна какво е направил и какво върши в момента.

— Ох, Исусе Христе…

Остави ги. Качи се на хълма над селото, в малката горичка до храма, построен редом с огромното древно евкалиптово дърво, и заплака от отчаяние. Плачеше, защото един добър човек бе умрял без никаква нужда и защото най-сетне си бе дал сметка, че той именно е причината за тази смърт.

— Господи, прости ми! Аз съм виновен, а не Фуджико. Аз го убих. Аз заповядах никой, освен мен да не се докосва до фазана. Аз я попитах дали всички са разбрали и тя каза „да“. Аз им заповядах с престорена сериозност да си опичат умовете. Но това вече е без значение. Заповедите ги дадох лично аз, при това много добре познавам законите и обичаите им. Старецът е нарушил идиотската ми заповед и какво друго е можела да направи Фуджико-сан? Аз единствен съм виновен.

След време не му останаха дори и сълзи. Нощта отдавна беше паднала. Прибра се у дома.

Фуджико го чакаше както винаги, но този път сама. Мечът лежеше в скута й.

Додзо, додзо, Анджин-сан.

Ийе — пое той меча, както трябваше да се поеме меч. — Ийе, Фуджико-сан. Шигата га най, нее? Карма, нее? — Той я докосна и жестът му означаваше извинение. Разбираше, че е понесла всички най-тежки последици от неговата глупост.

От очите й рукнаха сълзи.

Аригато, аригато го… годзиемашита, Анджин-сан. Гомен насай…

Сърцето му се сви от болка. Да, мислеше той, боли те за нея, но това не те извинява, нито заличава унижението й, нито… ще върне Уеки-я. Ти си виновен. Трябваше да имаш предвид всичко това.

— Анджин-сан! — обади се Нага.

— Да, Нага-сан? — измъкна се той с усилие от бездната на разкаянието и погледна младежа, който крачеше редом с него. — Извинете, не ви чух.

— Казах, че се надявам да станем приятели.

— Благодаря.

— Да. И може би вие… — Тук вече последва порой от неразбираеми за Блакторн думи.

— Моля?

— Учите, да? Разбирате ли „учите“? Ще ме учите ли за света?

— Ах, да, извинявам се. Какво да ви уча?

— За чужди земи. За света.

— А, разбирам сега. Да, опитам.

Вече бяха наближили охраната.

— Започнем утре, Анджин-сан. Приятели, нали?

— Да, Нага-сан опитам.

— Добре — кимна Нага, много доволен. Когато наближиха самураите, той им заповяда да сторят път и махна на Блакторн да продължи сам. Той се подчини, но се почувствува много самотен в този кръг от телохранители.

Охайо, Торанага-сама. Охайо, Марико-сан.

Охайо, Анджин-сан. Додзо сувару. Добър ден. Седнете, моля.

Марико му се усмихна.

Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка?

Йой, домо — отговори Блакторн, радостен, че я вижда. — Вашето присъствие ме изпълва с радост — добави той на латински.

— И аз се радвам да ви видя. Но някаква сянка се е спуснала над вас. Защо?

Нан сока? — не се стърпя Торанага.

Тя му преведе думите, които си размениха двамата с Блакторн. Торанага изсумтя тихо и каза нещо.

— Моят господар казва, че имате загрижен вид, Анджин-сан. И аз съм съгласна с него. Пита какво ви тревожи.

— Няма нищо. Домо, Торанага-сама. Нане мо. Няма нищо.

Нан джа? — попита го направо Торанага. — Нан джа?

Тогава Блакторн послушно сподели:

Уеки-я. Хай, Уеки-я.

А со десу. — И Торанага дълго говори нещо на Марико.

— Моят господар казва, че няма защо да се безпокоите за стария градинар. Моли ме да ви предам, че работата с него е била уредена по най-официален начин. Старият Градинар напълно е разбирал какво върши.

— Да, но аз не разбирам.

— За вас наистина е трудно, изглежда, да проумеете, но ще се опитам да ви обясня. Фазанът се е разлагал от слънцето и е бил нападнат от мухите. Застрашено е било вашето здраве, както и здравето на наложницата ви и на всички в къщата. Освен това, много съжалявам, но е имало и оплаквания от страна на главния готвач на Оми-сан, както и от другите съседи. А едно от основните ни правила гласи, че човек не бива никога да нарушава уа, хармонията на другите хора. Аз съм ви говорила за това, не си ли спомняте? Така че е трябвало да предприемат нещо. Защото за нас разложеното месо и неговата миризма са нещо крайно отвратително. Много се извинявам, ала за нас няма по-неприятна миризма. Опитах се да ви го кажа, но… разбирате ли, това е нещо, от което ние едва ли не полудяваме. Вашият главен слуга…

— Но защо не са дошли веднага при мен? — прекъсна я Блакторн. — Този фазан не значеше нищо за мен.

— Какво биха могли да ви кажат? Вие сте издали категорична заповед. Глава сте на дома си. Те не познават обичаите ви, навиците ви и са решили проблема според нашите обичаи. — Тя прекъсна за момент обясненията си, за да преведе на Торанага думите на Блакторн. — Да не би да ви разстройвам? Да продължа ли? — обърна се тя пак към него.

— Да, моля ви, Марико-сан.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Тогава значи главният ви слуга, готвачът Малко зъбче, свикал всички ваши слуги. Мура, кметът на селото, също е бил поканен официално да присъствува. На събранието решили, че не биха могли да помолят селските ета да отнесат фазана. Това е трябвало да стори някой от слугите въпреки изричната ви заповед да не го докоснат. Вашата наложница е задължена да следи никой да не нарушава заповедите ви. Старият градинар помолил да му позволят той да изнесе фазана. Напоследък много го болял стомахът и навеждането, за да плеви и сади растения, му било безкрайно мъчително, а и не можел да се справя с работата си така добре, както би искал. Третият помощник на готвача също предложил услугите си, като казал, че още е много млад и глупав и според него животът му не струва нищо в сравнение с такава важна задача. Най-накрая честта била оказана на стария градинар. Защото, Анджин-сан, това наистина е голяма чест. Всички му се поклонили най-тържествено, той също им се поклонил и доволен, отнесъл фазана да го зарови в земята, за голямо облекчение на всички. Когато се върнал, отишъл право при Фуджико-сан и й доложил какво е направил, как е нарушил заповедта ви. Тя му благодарила за отстраняването на голямата неприятност и му казала да почака. Тогава дойде при мен за съвет — какво да прави? Въпросът е бил решен най-официално и трябваше да приключи също тъй официално. Казах й, че не мога да я посъветвам нищо, Анджин-сан. Попитах Бунтаро-сан, но и той не знаеше как трябва да се постъпи. Нещата се усложняваха много заради вас, нали разбирате? Накрая той попита Торанага-сама, който лично прие наложницата ви. — Марико се обърна към Торанага и му обясни докъде е стигнала с разказа.

Торанага заговори бързо. Блакторн ги наблюдаваше — миниатюрната жена, тъй прелестна и задълбочена в думите му, и едрия, непоклатим като скала мъж, с опънат над голямото шкембе пояс. Торанага не ръкомахаше, докато говореше, както повечето японци, а държеше ръцете си неподвижни, лявата подпряна на бедрото, докато дясната неизменно стискаше дръжката на меча.

— Хай, Торанага-сама, хай — съгласи се с нещо Марико и продължи официално: — Нашият господар ме моли да ви обясня, че ако бяхте японец, Анджин-сан, много съжалявам, но нямаше да има никакви проблеми. Старият градинар щеше чисто и просто да отиде на гробищата да получи своето освобождение. Но, моля да ме извините, вие сте чужденец, макар че Торанага-сама ви направи хатамото — свой личен васал — и затова трябваше да се реши по официален път въпросът дали сте самурай, или не. Имам честта да ви уведомя, че той постанови — вие сте самурай и имате самурайски права. Така че всичко бе решено веднага и по много лесен начин. Извършено е престъпление. Заповедите ви са били нарушени. Законът е безкомпромисен в това отношение. Няма две мнения по въпроса. — Тя беше много сериозна. — Но тъй като Торанага-сама знае за вашата чувствителност към убийството, за да ви спести болката, той лично нареди на един от самураите си да изпрати стария градинар във Великия безкрай.

— Но защо първо не ме попитаха? Този фазан не значеше нищо за мен!

— Фазанът няма нищо общо с цялата работа, Анджин-сан — търпеливо му заобяснява тя. — Вие сте глава на дома. Законът постановява: всеки член на дома ви е длъжен да ви се подчини. Старият Градинар умишлено е нарушил закона. Светът ще рухне в пълен хаос, ако се допусне някой да наруши безнаказано закона. Вашият…

Торанага я прекъсна и каза нещо. Тя го изслуша, отговори на няколко въпроса, след което той й махна с ръка да продължи.

Хай. Торанага-сама желае да ви уверя, че той лично се е погрижил старият Градинар да получи бърза, безболезнена и почтена смърт, каквато е заслужавал. За целта дори е дал на самурая личния си меч, който е много остър. И трябва да ви кажа също, че старият градинар беше много горд, че в последните дни на живота си е могъл да окаже такава услуга на вашия дом, Анджин-сан, и че преди всичко е помогнал да се затвърди статутът ви на самурай. И най-вече се гордееше с честта, която му бе оказана. Защото не се стигна до услугите на палача. Торанага-сама държи да ви изясня много добре тази подробност.

— Благодаря, Марико-сан, благодаря ви, задето така добре ми изяснихте всичко. — Блакторн се поклони ни Торанага по всички правила. — Домо, Торанага-сама, домо аригато. Уакаримасу. Домо.

Торанага също му се поклони усмихнато.

Иой, Анджин-сан. Шинпай суру моноджанай, нее? Шигата га най, нее? Добре. Повече не се безпокойте. Нищо не може да се направи, нали?

Нане мо. Нищо — съгласи се Блакторн и му разказа как вървят ученията с мускетите, но смисълът на разговора им сякаш не достигаше до съзнанието му. Мислите му се връщаха непрекъснато към обясненията на Марико. Той бе оскърбил Фуджико пред всички слуги, обидил беше всички тях, а Фуджико бе направила само онова, което бе длъжна да направи. Тя нямаше никаква вина. Никой не беше виновен, освен него. Но нищо не мога да върна назад, мислеше той безпомощен. Нито Уеки-я, нито упреците си към нея и всички останали.

Как да живея с този срам?

Той седеше с кръстосани крака пред Торанага, с мечовете в пояса, а лекият морски ветрец подръпваше игриво кимоното му. С притъпено съзнание слушаше какво го питат, отговаряше както очакваха, но за него всичко бе загубило смисъл. Ще има война, каза тя. Кога, попита той. Много скоро, отговори тя, ще трябва още сега да тръгнете с мен, Анджин-сан, да ме придружите донякъде, защото заминавам за Осака, а вие за Йедо, където ще подготвите кораба си за войната. Ще пътуваме по суша.

В един момент настъпи мълчание.

А в следващия миг земята се разтресе.

Той имаше чувството, че белите му дробове ще се пръснат и всяка фибра на тялото му се скова от ужас. Опита се да се изправи на крака, но не можа и само забеляза с крайчеца на окото си, че телохранителите бяха също тъй безпомощни. Торанага и Марико се бяха вкопчили отчаяно в земята с ръце и нозе. Клокочещият грохот сякаш извираше едновременно из недрата и на земята, и на небето. Той ги обгръщаше отвсякъде, все по-гръмовен и по-гръмовен, докато в един момент те усетиха, че ще им се пукнат тъпанчетата. Изпаднаха в плен на обезумялата природа. За миг настъпи затишие, но те си останаха все така зашеметени. Блакторн усети, че му се повдига, и мислено възнегодува, че това е земя, където всичко е твърдо и стабилно, а не море, където палубата се люлее непрестанно под краката ти. Изплю се, за да се освободи от лошия вкус в устата си, вкопчи ръце в разтрепераната земя и отново усети как му се повдига. На север, в планините, се сгромоляса лавина от камъни. Последвалият оглушителен грохот в долината се прибави към рева на земетръса. Някои от самураите бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Той с мъка застана на четири крака, последван от Торанага и Марико, и се чу да крещи неистово, макар че според него този рев не излизаше от човешко гърло.

Земята спря да се тресе. Отново стана твърда както винаги, както трябваше да бъде. Тялото му трепереше и той не можеше да го спре. Помъчи се да се овладее и да си поеме дъх.

Тогава земята отново зарева. Започна вторият трус. Той беше още по-мощен от първия. И изведнъж в края на платото земята се разтвори и зеещият ров запрепуска към тях с неправдоподобна бързина, мина на пет стъпки от онемялата тройка и продължи нагоре. Невярващите му очи видяха как Торанага и Марико се заклатиха на ръба на пропастта, където миг преди това беше твърда почва. Като в някакъв кошмар наблюдаваше как Торанага, който беше най-близо до цепнатината, се прекатури и чак тогава излезе от вцепенението си и се метна към него. С дясната си ръка се вкопчи в пояса му, докато земята се тресеше като обрулен лист. Пукнатината беше двадесет стъпки дълбока и десет широка и от нея се носеше студеният дъх на смъртта. Вътре се сипеше порой от камъни и пръст, който се опитваше да отнесе със себе си и него, и Торанага. Блакторн се бе вкопчил в пояса му, мъчеше се да го захване някак си по-здраво, да стъпи на нещо по-твърдо, крещеше на Торанага да се напъне, усещаше как ще го завлече и него. Все още замаян, Торанага заби пръстите на краката си в пръстта от вътрешната страна на цепнатината и със зъби и нокти, подпомогнат от Блакторн, се измъкна от нея. Застанали встрани, двамата си поеха тежко дъх.

В този миг всичко пак се затресе. Земята се разцепи. Този път и Марико изпищя. Започна отчаяно да се съпротивлява, ала новата зейнала пропаст я погълна. Блакторн запълзя натам като обезумял, ала трусовете не му позволяваха да запази равновесие. Стигна някак си до ръба и погледна надолу. Тя трепереше, захванала се за една странична издатина, а почвата под нея се люшкаше и небето надничаше отгоре, сякаш се готвеше да ги захлупи. Новата пропаст беше тридесет стъпки дълбока и десет широка. Издатината започна застрашително да се рони. Той се остави на пръстта и камъните да го повлекат надолу, подхвана я и с последни усилия успя да я замъкне до един по-горен ръб. И двамата се опитаха да си възвърнат донякъде равновесието. Нов трус. Ръбът поддаде и с тях беше свършено. В този миг желязната ръка на Торанага се вкопчи в пояса му и сложи края на тяхното спускане в ада.

— За бога… — изкрещя Блакторн. Ръцете му почти се отделиха от раменете, но той не я пускаше и същевременно се мъчеше да се закрепи с крака на земята. Торанага го дърпаше безпощадно, докато не го измъкна на по-горната тясна издатина. В този миг поясът му не издържа и се скъса. Секундата до следващия трус позволи на Блакторн да издърпа и нея до себе си. През цялото време отгоре им се сипеха пръст, камъни и дървета. Торанага изскочи горе на безопасно място и им извика да бързат. Пропастта изрева и започна да се затваря, а те двамата още бяха в челюстите й. Торанага вече не можеше да направи нищо. Ужасът придаде нечовешки сили на Блакторн и той съумя по някакъв начин да изтръгне Марико от зеещата паст и да я изтика нагоре. Торанага се вкопчи в ръката й и я издърпа. Блакторн я последва на четири крака, но залитна и част от стената, по която пълзеше, се срина, докато отсрещната изскърца и страхотно се заприближава. Към дъното на пропастта полетяха кал и отломки. За миг помисли, че това вече е краят, но със сетно усилие, със зъби и нокти, подаде глава от гроба си. Легнал на тресящия се ръб, без капка сили да мръдне напред, той остана така, с крака в пукнатината, а дробовете му се задъхваха за глътка въздух. Пропастта се затваряше. И изведнъж спря — шест стъпки широка, осем дълбока.

Земята престана да клокочи. После престана да се тресе. Възцари се тишина.

Те зачакаха всичко да започне отново, все така безпомощни, застанали на четири крака. Блакторн се надигна. Потта се стичаше от него на ручейчета.

Ийе — направи му Торанага знак да не става. Лицето му беше цялото в кал, а на слепоочието, където главата му се бе ударила в скалата, зееше жестока рана.

И тримата дишаха тежко, гърдите им се повдигаха и отпускаха, а в устата им горчеше. Телохранителите започнаха да идват на себе си и някои се втурнаха към Торанага.

Ийе! — извика им той и на тях. — Мате! Чакайте!

Те се подчиниха и отново се отпуснаха на ръце и крака. Чакането сякаш траеше векове. Изведнъж от най-близкото дърво с писък се отдели малка птичка и се извиси в небето. После още една. Блакторн тръсна глава, за да премахне потта от очите си. Погледът му се спря на изпочупените му нокти, вкопчили се в китка трева. Една мравка се размърда под пръстите му. Още една и още една. И се забързаха по мравешките си дела.

Все още изплашен, той седна на петите си.

— Кога ще стане безопасно?

Марико не му отговори. Тя гледаше като омагьосана цепнатината в земята. Той допълзя до нея.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна тя задъхано. Лицето й беше цялото в кал, кимоното скъсано и мръсно, сандалите и едното чорапче липсваха. Чадърчето също го нямаше. Той й помогна да се отдалечи от ръба на пропастта. Тя все още беше замаяна.

Икага десу ка?

Торанага не бе в състояние да отговори. Гърдите го боляха, ръцете и краката му бяха издрани до кръв. Той само посочи с ръка. Цепнатината, която за малко не ги погълна, сега беше тесен процеп и нищо повече. На север се увеличаваше до размерите на голяма урва, но въпреки това беше по-тясна и по-плитка от преди.

Блакторн сви рамене.

— Карма.

Торанага се оригна шумно, после се изхрачи, изплю се и пак се оригна. Това му пречисти гърлото и най-сетне от него излезе глас или по-точно порой от ругатни по адрес на урвата. Дебелите му пръсти заровиха яростно пръстта и макар Блакторн да не разбираше думите, смисълът им беше ясен: „Мътните да я вземат и кармата, и земетръса, и тази пропаст — отидоха ми хубавите мечове!“

Блакторн не се стърпя и започна да се смее неудържимо, подтикнат от облекчението, че е жив, и от съзнанието колко е безсмислено всичко на този свят. Миг по-късно и Торанага го последва, а подир малко веселието им зарази и Марико.

Торанага стана. Коленете му трепереха. Но след минута, въодушевен от радостта, че е жив, започна да се подиграва с жестове на пропастта, да имитира себе си и поведението си по време на земетръса. После махна на Блакторн да се присъедини, към него, отиде до пукнатината и се опита да се изплюе в нея, обзет от нов пристъп на смях. Блакторн се подчини и двамата дружно се опитаха да плюят, но устните им бяха съвършено сухи. Съсредоточиха се, от което ги напуши още по-неудържим смях, и това съвсем им попречи да направят нещо. Най-сетне успяха и Блакторн се отпусна на земята, за да събере сили, опрян назад на двете си ръце. Като се посъвзе, каза на Марико:

— Марико-сан? Завинаги ли премина земетресението?

— Да, до следващия трус.

Тя продължаваше да чисти от себе си полепналата кал.

— Винаги ли е така?

— Не. Понякога е много слабо. Понякога следват нови трусове, а в други случаи — чак след ден-два. Понякога трусът е само един. Както се случи. Но когато започне отново, всичко е както преди. Карма…

Телохранителите ги наблюдаваха, без да помръднат от местата си, в очакване на заповед от Торанага. На север, където беше набързо скалъпеният военен лагер, небето се осветяваше от заревото на голям пожар. Самураите едновременно гасяха огъня и разравяха лавината от канари, за да открият заровените си другари. На изток Ябу, Оми и Бунтаро стояха с телохранителите си до другия край на пукнатината, живи и здрави, ако не се смятаха някои леки драскотини, и също очакваха заповеди. Игураши бе изчезнал. Земята го бе погълнала.

Блакторн се отпусна. Само презрението му се бе стопило и сега се чувствуваше напълно спокоен и доволен от себе си. Изпълнен беше с гордост и радост, че е самурай, че заминава за Йедо, при кораба си, че ще има война, после мислите му литнаха към Черния кораб и отново се върнаха към самурайството му. Погледна към Торанага и му се прииска да му зададе безброй въпроси, но той също бе потънал в мисли и Блакторн знаеше колко ще е невъзпитано да го прекъсне. Време има предостатъчно, си каза той доволен и погледна Марико. Тя сега бе прехвърлила вниманието си върху лицето и косата си и той извърна поглед. Изпъна се в цял ръст и погледна нагоре към небето, а земята под него беше топла, приятна… И зачака търпеливо.

Пръв проговори Торанага, много сериозен:

Домо, Анджин-сан, нее? Домо.

Додзо, Торанага-сама, нане мо. Хомбун нее? Няма нищо, не си заслужава да говорим за това. Дълг.

И като не знаеше как точно да се изрази на японски, а му се искаше да бъде точен, помоли Марико:

— Обяснете му вместо мен, Марико-сан — сега разбирам какво вие и Торанага-сама сте имали предвид под карма и колко е глупаво да се тревожи човек за настоящето. Толкова неща ми се изясниха. Не знам защо — може би защото никога не съм бил тъй ужасен. Това сигурно е пречистило ума ми и сега мисля по-ясно. Вече разбирам всичко за стария Градинар. Грешката е изцяло моя и искрено съжалявам, но беше само грешка, а не умишлено действие от моя страна. Но станалото — станало и аз нищо не мога да направя. Преди минута само щяхме да сме мъртви, така че всички тревоги и главоболия са били празна работа. Карма. Да, сега знам какво значи карма. Нали ме разбирате?

— Да. — И тя преведе думите му на Торанага. — Той казва: много добре, Анджин-сан. Карма е началото на познанието. След него идва търпението. А то е много важно. Силните хора са преди всичко търпеливи. Търпението означава да сдържаш склонността си към седем чувства: омраза, обожание, радост, тревога, яд, мъка и страх. Ако не се поддаваш на седемте, тогава си търпелив, ще постигнеш същността на нещата и хармония с вечността.

— Вие вярвате ли в това, Марико-сан?

— Да, много. Аз също се опитвам да бъде търпелива, но ми е трудно.

— Разбирам. Значи това е вашето уа, вашето „спокойствие“, така ли?

— Да.

— Кажете му, че искрено съм му благодарен за всичко, което е направил за стария градинар. Преди не беше от сърце. Кажете му го.

— Няма нужда Анджин-сан, той знаеше, че му благодарите само от учтивост.

— Откъде знаеше?

— Нали ви казах, че е най-мъдрият човек на тази земя. — Блакторн се усмихна и тя възкликна: — Ето, пак заприличахте на малко момче! — И добави на латински: — Отново сте това, което сте, и по-добър от преди.

— А вие сте красива както винаги.

Очите й го погледнаха топло и тя отклони погледа си от Торанага. Блакторн забеляза предпазливостта й. Стана и се приближи до разцепената земя с меча на Фуджико в ръка. Той беше в ножницата си, макар и изкалян и издраскан. Но късият му меч беше изчезнал.

Той коленичи пред Торанага и му предложи меча си по начина, по който се предлага меч.

Додзо, Торанага-сама — простичко каза той. — Кара самурай ни самурай, нее? Като от самурай за самурай.

Домо, Анджин-сан. — Господарят на Кванто прие меча и го пъхна в пояса си. После се усмихна, наведе се напред и тупна Блакторн по рамото. — Домо, нее? Приятел, а?

Домо. — Блакторн погледна настрани и усмивката му се стопи. Над възвишението, където се намираше селото, се издигаше облак дим. Веднага помоли Торанага за разрешение да си тръгне, за да провери дали Фуджико е добре.

— Той казва: да, добре, Анджин-сан. Ще се срещнем с него при залез-слънце в крепостта и ще вечеряме заедно. Има някои неща, които желае да обсъди с вас.

Блакторн се върна в селото. То бе опустошено, пътят бе станал неузнаваем, земята бе направо изкорубена. Но лодките бяха непокътнати. Пожарите все още бушуваха и селяните разнасяха напред-назад кофи с вода и пясък. Зави зад ъгъла. Къщата на Оми се бе наклонила на една страна като пияна. От неговата стърчаха само обгорени руини.