Джеймс Клавел
Шогун (48)

Глава четиридесет и седма

„Еразъм“ сияеше с цялото си великолепие в пристанището на Йедо, огрян от яркото обедно слънце.

— Господи Исусе Христе, Марико — погледнете го! Виждали ли сте в живота си подобна красота? Погледнете само какъв силует!

Корабът му беше отвъд плътно ограждащите кея бариери, на стотина крачки от брега, привързан здраво с нови въжета. Целият район се охраняваше зорко, на палубата също се виждаха множество самураи и навсякъде имаше табели с надписи, че минаването е строго забранено за всички, освен за онези, които имат позволение лично от господаря Торанага.

„Еразъм“ беше прясно боядисан и насмолен, палубите бяха излъскани до белота, корпусът — изкърпен, платната и съоръженията — ремонтирани. Дори отнесената от бурята предна мачта бе заменена с последната от запасните, които носеше със себе си в трюма, и бе поставена точно под нужния ъгъл. Всички краища на въжетата бяха спретнато навити, оръдията лъщяха, смазани с масло, зад защитни капаци.

— Е-хей! — весело извика той откъм външната страна на бариерата, но отговор не последва. А един от пазачите го осведоми, че днес на кораба нямало варвари.

— Шигата га най — сви рамене Блакторн. — Домо.

Той обузда нарастващото си нетърпение да се качи незабавно на кораба и се усмихна на Марико.

— Сякаш току-що е слязъл от доковете на Портсмут след основен ремонт, Марико-сан. Погледнете само оръдията — момчетата трябва да са се трудили като лъвове. Прекрасен е, нали? Нямам търпение да се срещна с Бакус, Винк и останалите. Никога не съм допускал, че ще намеря кораба си в подобно състояние. Исусе, нали е красив?

Марико не гледаше кораба, а него. Разбра, че е забравена. И заменена. Нищо, каза си тя. Пътуването ни и без това завърши.

Тази сутрин стигнаха последния кръстопът някъде в покрайнините на Йедо. Отново им провериха документите. Учтиво ги пуснаха да минат, но този път ги чакаше нов почетен ескорт.

— Ще ни отведат в крепостта, Анджин-сан. Ще отседнете там, а довечера ще се срещнем с господаря Торанага.

— Добре, значи, време имаме предостатъчно. Вижте, Марико-сан, пристанището е на не повече от една миля оттук, нали? Корабът ми трябва да е някъде там. Бихте ли помолили капитан Йошинака да ни позволи да отидем там, моля ви!

— Той казва, че много съжалява, но няма инструкции за подобно отклонение, Анджин-сан. Наредено му е да ни отведе в крепостта.

— Моля ви, кажете му… или чакайте, по-добре аз да се опитам. Тайчо-сан! Окашира, сукоши но айда уатакуши уа титан но десу. Уатакуши но фунега асоко ни аримасу. Капитане, искам да отида там за малко, сега. Корабът ми е там.

— Ийе, Анджин-сан, гомен насай. Има…

Марико се заслуша одобрително и й беше забавно как Блакторн спори учтиво и същевременно настоятелно, докато накрая Йошинака неохотно им разреши да се отклонят от пътя, но само за съвсем малко, нали? И то само защото Анджин-сан е хатамото, което му дава някои неотменими права. Напомни им, че трябва колкото може по-бързо да се явят при господаря Торанага, защото това неизбежно ще спести от безценното време на техния господар и е от голямо значение за срещата тази вечер. Да, Анджин-сан може да надзърне за малко на пристанището, но за голямо съжаление не му е позволено, разбира се, да се качи на кораба без пропуск, подписан лично от господаря Торанага, и освен това не бива никак да се бавят, защото ги очакват.

— Домо, Тайчо-сан — благодари щастливо Блакторн, безкрайно доволен, че вече разбира толкова много, че е овладял до такава степен езика и може дори да убеждава някого на японски.

Последната нощ и по-голямата част от деня прекараха в един хан на не повече от две ли южно от пътя, като и този път Йошинака никак не се притесняваше за времето. Ах, каква прекрасна нощ беше, мислеше си тя.

Имаха толкова много прекрасни дни и нощи. С изключение на първия ден, когато потеглиха от Мишима. Тогава отец Цуку-сан отново ги настигна и висящото на косъм примирие между двамата мъже се разби на хиляди парчета. Кавгата избухна внезапно, злобно, подклаждана от случая с Родригес и прекалено много бренди. Заплахи и контразаплахи, след което отец Алвито препусна към Йедо, като остави зад гърба си покруса и помрачи радостта им от цялото пътуване.

— Не биваше да допускаме подобно нещо, Анджин-сан.

— Но какво право има той…

— Да, съгласна съм. Прав сте, разбира се. Но много ви моля, ако допуснете този случай да наруши вътрешната ви хармония, с вас е свършено, а, значи, и с мен. Моля ви, умолявам ви — бъдете японец. Опитайте се да забравите за този инцидент — та той не е нищо повече от инцидент, един от хиляди. Не бива да допускате да наруши вътрешната ви хармония. Скътайте го някъде в дълбините на ума си.

— Как? Как да го направя? Вижте ми ръцете! Толкова съм вбесен, дявол да го вземе, че не мога да се сдържам — погледнете как ми треперят ръцете!

— Погледнете този камък, Анджин-сан. Вслушайте се и ще чуете как расте.

— Какво…

— Ще чуете как расте камъкът, Анджин-сан. Съсредоточете мисълта си върху хармонията, скрита в този камък. Вслушайте се в неговите ками. Вслушайте се, любов моя, моля ви заради самия вас. И заради себе си.

Марико дълго го моли така и донякъде успя, а на другия ден — отново приятели и любовници, отново успокоени, тя продължи да го учи, да го напътствува — без той да го съзнава, — за да постигне осморната стена, за да си изгради вътрешни стени и защитни прегради, чрез които единствено можеше да се постигне пълна хармония. И да оцелее.

— Много се радвам, че свещеникът си отиде и няма да се връща повече, Анджин-сан.

— Аз също.

— Но щеше да е по-добре, ако не се бяхте скарали. Страх ме е за вас.

— Нищо не се е променило — той винаги ми е бил враг и винаги ще бъде. Карма си е карма. Но не забравяйте, че извън нас самите нищо не съществува. Поне засега. Нито той, нито кой да е друг. Поне докато стигнем Йедо. Съгласна ли сте?

— Да, колко сте мъдър. И прав както винаги. Толкова съм щастлива, че сме заедно!

Пътят за Мишима внезапно излезе от равнината и започна да се вие нагоре по планината към прохода Хаконе. Останаха два дни горе, на върха, радостни и доволни. Фуджияма беше величествена при изгрев и залез-слънце, а върхът бе забулен от облаци.

— Винаги ли е такава планината?

— Да, Анджин-сан, върхът почти винаги е скрит. Но това прави гледката към Фуджи-сан ясна, чиста и много по-прекрасна, нали? Ако желаете, можете да се изкачите чак горе.

— Хайде, още сега.

— Сега не, Анджин-сан. Но един ден ще го направим. Трябва да си оставим нещо за бъдещето, нали? Ще изкачим Фуджи-сан през есента…

Навсякъде из равнините на Кванто имаше разпръснати красиви ханчета. Навсякъде течаха реки, потоци и ручеи, които трябваше да прекосяват, а морето остана от дясната им страна. Кортежът им се изкачваше на север, по оживения и многолюден път Токайдо, минаващ през най-големите оризища на империята. Равните наносни полета бяха обилно напоени и всеки сантиметър земя бе обработен. Въздухът беше горещ и влажен, натежал от вонята на човешка тор, която селяните размиваха с вода и грижливо изсипваха с големи черпаци върху насажденията.

— Оризът ни дава основната храна, Анджин-сан, рогозките върху които спим, сандалите, с които се обуваме, дрехите, с които се пазим от дъжда, слама за покривите, за да се предпазваме от студа, и хартия за писане. Без ориз за нас няма живот.

— Но как може да се понася тази смрад, Марико-сан!

— Това е нищожна цена за такова богатство, не мислите ли? Правете като нас, разтворете очите, ушите и ума си. Вслушайте се във вятъра и дъжда в насекомите и птиците, чуйте как растат тревите и си представете как поколенията ви следват вовеки веков. Ако успеете, Анджин-сан, скоро ще усещате само красивия аромат на живота. Но ви трябва време… Вие вече полека-лека ставате японец.

— Благодаря, милейди. Признавам обаче, че оризът започва да ми харесва. Да. Предпочитам го пред картофите… И още нещо — знаете ли, че не усещам вече така болезнено липсата на месо? Странно, нали? Не изпитвам същия глад като преди.

— А аз съм по-гладна от всякога.

— Нямах пред вид това.

— Аз също.

На три дни разстояние от прохода Хаконе тя се почувствува неразположена и го помоли да вземе в спалнята си някоя от прислужничките в хана.

— Би било много разумно, Анджин-сан.

— Извинете ме, но не държа толкова…

— Моля ви, много ви моля. Като предпазна мярка.

— Щом ме молите, тогава добре. Но нека да е утре вечер, не днес. Днес искам да се наспим на спокойствие.

Да, мислеше Марико, тогава се наспахме на спокойствие и изгревът беше толкова прекрасен, че аз оставих топлината на тялото му и поседях на верандата заедно с Чимоко, да видим раждането на новия ден.

— А, добро утро, Тода-сама — чу се глас. На входа на градината стоеше Гьоко и се кланяше. — Вълшебен изгрев, нали?!

— Наистина е красив.

— Ще ми позволите ли да наруша спокойствието ви? Бих ли могла да разговарям с вас насаме? По делови въпроси.

— Разбира се.

Марико слезе от верандата, за да не нарушава съня на Анджин-сан, изпрати Чимоко за чай и заповяда да постелят одеяла върху тревата, до малкото водопадче. Когато останаха насаме и приличието позволи на Гьоко да пристъпи към деловите въпроси, тя каза:

— Мислех си по какъв начин бих могла да бъда полезна на господаря Торанага.

— Хиляда коку са достатъчно великодушен жест.

— Три тайни могат да се окажат още по-ценни.

— Дори една, Гьоко-сан, стига да е подходяща.

— Анджин-сан е добър човек, нали? И за неговото бъдеще би могло да се направи нещо, не мислите ли?

— Анджин-сан си има своята карма — отвърна тя, разбрала, че е настъпил моментът на пазарлъка, питайки се в кое отношение би могла да отстъпи, ако изобщо посмее да отстъпи нещо. — Нали говорехме за господаря Торанага? Или може би някоя от тайните засяга Анджин-сан?

— Ах, не, Тода-сама. Вие сте напълно права. Анджин-сан си има своята карма, както и своите тайни, убедена съм в това. Просто се сетих, че е един от любимите васали на господаря, а всичко, с което помагаме на Торанага-сама, се отразява пряко и на васалите му, нали?

— Съгласна съм. Разбира се, дълг на васалите е да предават на господаря си всички сведения, които случайно узнаят и които може да са му от полза.

— Права сте, Тода-сама. Много сте права. Ах, каква чест е за мен да ви служа! Хонто! Мога ли да ви кажа как бях поласкана, че имах щастието да пътувам заедно с вас, да разговаряме, да се храним заедно и да се смеем, а понякога дори да ви бъда и скромен съветник, колкото и да не ме бива за подобна роля, за което моля да ме извините. И накрая ще ви кажа, че вашата мъдрост е също тъй голяма, както и красотата ви, а храбростта ви е на висотата на вашия ранг.

— Ах, Гьоко-сан, моля да ме извините, толкова сте любезна, тъй съобразителна! Аз не съм нищо повече от съпруга на един от генералите на нашия господар. Та какво казвахте? Четири тайни?

— Три, господарке. Питах се дали не бихте могли, да ми послужите като посредник пред господаря Торанага. Немислимо е аз лично да му прошепна на ухото неща, за които знам със сигурност, че са самата истина. Това би било много невъзпитано и освен това няма да знам какви думи да подбера, как да му поднеса сведенията, пък и наш обичай е за всички важни дела да използуваме посредници, което е за предпочитане, нали?

— Според мен Кику-сан би била по-подходящ посредник. Аз никога не знам кога ще изпрати да ме повикат или колко време ще мине, преди да получа аудиенция при него, или дори ще има ли желание да ме изслуша.

— Моля да ме извините, господарке, но все пак мисля, че вие сте по-подходяща. Можете да прецените стойността на сведенията — нещо, на което тя не е способна. Вие имате власт над ушите му, докато тя — над други части от тялото му.

— Аз не съм му съветник, Гьоко-сан, нито мога да преценя стойността на сведенията.

— Аз бих ги оценила на хиляда коку.

— А со десу ка?

Гьоко се увери напълно, че никой не ги подслушва, и чак тогава разказа на Марико как отказалият се от вярата си християнски свещеник е споделил, че Оноши-сама му прошепнал в изповеднята, че се е свързал с чичо му, Харима-сама. След това й каза за чутото от помощник-готвача на Оми — относно заговора между Оми и майка му да убият Ябу и накрая всичко за Дзатаки и неговата явна страст към Очиба, както и за Ишидо и Очиба.

Марико я изслуша напрегнато, без да я прекъсва, макар че нарушаването на тайната на изповедта я порази до дъното на душата й, а при мисълта за невероятните възможности, които разкриваха тези сведения, й се зави свят. После зададе няколко въпроса, за да е сигурна, че е разбрала всичко правилно и за да го запечата трайно в паметта си.

Когато се увери, че е научила онова, което Гьоко бе решила да разкрие за момента — защото хитрата търговка очевидно си бе оставила нещо и за резерва, — изпрати да донесат пресен чай. Сама наля чашата на Гьоко и двете засърбаха замислено. И двете нащрек, и двете самоуверени.

— Не съм в състояние да преценя стойността на тези сведения, Гьоко-сан.

— Разбира се, Марико-сама.

— Предполагам, че те — плюс хилядата коку — ще доставят голямо удоволствие на нашия господар.

Гьоко си прехапа езика, за да сдържи ругатнята, която без малко да й се изплъзне. Беше очаквала значителна отстъпка още в началото на пазарлъка.

— Много съжалявам, но парите не са от никакво значение за такъв даймио, макар да са цяло състояние за селянка като мен. Човек трябва да знае какво представлява, нали, Тода-сама?

Гласът й беше като бодлива тел.

— Да, много е добре човек да знае какъв е, що е и какво представлява, Гьоко-сан. Това е едно от малкото предимства на жената пред мъжа. Жената винаги знае. За щастие аз също знам много добре коя съм. Много добре. Пристъпете направо към същността на въпроса.

Гьоко не потръпна при скритата заплаха, а се хвърли в атака със същата дръзка настъпателност.

— Същността на въпроса е, че и двете познаваме живота и разбираме смъртта — освен това и двете вярваме, че всичко зависи от парите.

— Нима?

— Да. Съжалявам, но според мен хиляда коку е прекалено много.

— Смъртта за предпочитане ли е?

— Аз вече съчиних предсмъртното си стихотворение, Марико-сама:

Когато умра,

не ме изгаряйте,

не ме погребвайте

а хвърлете тялото ми

на полето, да нахрани

някое гладно куче.

— Това може да се уреди. Не е никак трудно.

— Да, но ушите ми са дълги, а на езика ми може да се разчита, което не е по-малко важно.

Марико наля още чай. Само на себе си.

— Извинете, но сигурна ли сте в това?

— О, да, напълно. Моля да ме извините, но няма да се похваля, ако кажа, че съм била добре обучена, господарке, на това и на много други неща. Не се боя от смъртта. Написах завещанието си за в случай, че умра внезапно. Отдавна вече съм поискала прошка от боговете и знам, че ще се преродя четиридесет дни след смъртта си. А ако не — жената сви рамене, — тогава ще се превърна в ками. — Ветрилото й замря. — Така че мога да си позволя да се домогвам до най-голямото. Моля да ме извините, че ще го кажа, но и аз съм като вас — не се боя от нищо. Ала за разлика от вас нямам какво да губя в този живот.

— Толкова много приказки за неприятни неща, Гьоко-сан, в такова приятно утро. Нали е много приятно? — Марико се приготви да прибере ноктите си. — Много повече предпочитам да сте жива и здрава, да доживеете до почтена старост, като един от стълбовете на новата гилда. Да, това беше чудесна идея, Гьоко-сан, чудесна.

— Благодаря, господарке. И аз бих искала да сте жива, здрава, щастлива и благоденствуваща — дано се сбъднат всичките ви желания. Дано получите всички награди и почести, които заслужавате.

— Награди ли? — отново настръхна Марико.

Гьоко беше като тренирано ловджийско куче, надушило дивеча.

— Аз съм само проста селянка, господарке, и не мога да знам какви почести бихте желали, какви награди биха задоволили вас или вашия син.

Без и двете да забележат, крехката дървена дръжка на ветрилото в ръцете на Марико се бе пречупила на две. Ветрецът бе утихнал. Над градината, гледаща към неподвижното море, надвисна морният задух на лятото. Мухите бръмчаха, кацаха, литваха и отново бръмчаха.

— А вие какви почести или награди желаете — за себе си?

Марико се втренчи злонамерено, без да може да откъсне очи от по-възрастната жена, съзнавайки напълно, че трябва да я унищожи, за да не загине собственият й син.

— За себе си не искам нищо, господарке, Торанага-сама ме възнагради с повече богатства и почести, отколкото съм мечтала през живота си. Но синът ми е друг въпрос. На него може да се помогне.

— По какъв начин?

— С два меча.

— Изключено!

— Знам, господарке, много съжалявам. Толкова лесно може да се даде, а е тъй невъзможно. Войната наближава. Ще са нужни воини.

— Война няма да има. Торанага-сама отива в Осака.

— Два меча. Не е много.

— Изключено. Много съжалявам, но не е в моята власт.

— Извинете, но аз нищо не искам от вас. Това обаче е единственото нещо, което ще ми достави удоволствие. Да. Нищо друго. — Капка пот се отрони от челото на Гьоко и тупна в скута й. — Бих искала да сваля петстотин коку от цената на договора, сключен с господаря Торанага, като знак на уважение в тези трудни времена. А останалите петстотин ще отидат за сина ми. Самураят трябва да има наследство, нали?

— Осъждате сина си на смърт. Всички самураи на Торанага в най-скоро време ще загинат или ще станат ронини.

— Карма. Синът ми вече има свои синове, господарке, а те ще разказват на децата си, че някога са били самураи. Това е най-важното, нали?

— Не е във властта ми да ви дам подобно нещо.

— Вярно е. Много жалко. Но нищо друго няма да ме задоволи.

 

 

Торанага раздразнено поклати глава.

— Сведенията й са интересни може би, но не чак дотам, че да направя сина й самурай.

— Имам чувството, че ви е верен васал, господарю — отвърна Марико. — Каза, че ще бъде много поласкана, ако приемете още петстотин коку от цената на договора в полза на някой нуждаещ се самурай.

— Това не е щедрост. Никак дори. Това е само гузна съвест за безсрамно високата първоначална цена, която поиска.

— Може би си заслужава да се помисли, господарю. Идеята й за гилдата, гейшите и новите класи на куртизанките е много интересна, нали? Може би няма да навреди…

— Не съм съгласен. Не съм! Защо трябва да я възнаграждавам? Нямам никакви причини да й оказвам подобна чест. Смешна работа! Надявам се, че не ви е молила за това?

— Би било повече от нагло от нейна страна да помисли за такова нещо, господарю. Направих това предложение, защото вярвам, че може да ви бъде много полезна.

— Ами да бъде тогава! Тайните й по всяка вероятност са само измислици. През последните дни не ми се сервира нищо друго, освен лъжи!

Торанага повика с малкото звънче един от офицерите, който незабавно се появи на вратата.

— Да, господарю?

— Къде е куртизанката Кику?

— В личните ви покои, господарю.

— И онази, Гьоко, ли е с нея?

— Да, господарю.

— Изгонете ги и двете от крепостта. Незабавно! Върнете ги в… Не, настанете ги в някой третокласен хан и им кажете да чакат там, докато изпратя да ги повикат. — И добави раздразнено, щом офицерът излезе: — Що за безобразие! И сводниците решиха да стават самураи! Тези мръсни селяни съвсем се забравиха!

Марико го гледаше как седи на възглавницата си и маха разсеяно с ветрилото си. Беше поразена от настъпилата в него промяна. Вечно жизнерадостната му увереност бе отстъпила място на мрачно и сприхаво настроение. Изслуша тайните с интерес, но не и с възбудата, която тя бе очаквала. Горкият, съжали го Марико, явно се е предал. За какво са му всякакви сведения? Може би наистина постъпва мъдро, като захвърля всички земни грижи и се готви за неизвестността. Най-добре и ти да направиш като него, каза си тя и усети как част от нея вече умира. Не, не можеш, поне още не, трябва да намериш начин да се погрижиш за сина си.

Залата, в която се намираха, беше на шестия етаж на високата, укрепена главна кула, от която се виждаше целият град. Залезът беше мрачен и ниско на хоризонта вече се виждаше луната. Въздухът беше горещ и задушен, макар че тук, на тридесетина метра над кулите на крепостта, духаше по-силно, отколкото където и да било другаде. Стаята беше укрепена, с нисък таван, и заемаше половината етаж. На същия етаж имаше и други стаи.

Торанага отново взе в ръка посланието на Хиромацу, изпратено по Марико, и го прочете за втори път. От погледа й не се изплъзна фактът, че ръката му леко трепереше.

— За какво му е притрябвало да идва в Йедо? — заядливо попита той и хвърли свитъка настрани.

— Не знам, господарю, много съжалявам. Той само ме помоли да ви го предам.

— Разговаряхте ли с отстъпника-християнин?

— Не, господарю. Йошинака-сан каза, че сте заповядали никой да не разговаря с него.

— Как се държа Йошинака по време на пътуването?

— Много добре, господарю — търпеливо отговори тя за втори път на същия въпрос. — Справи се великолепно с всичко. Добре ни охраняваше и ни докара здрави и читави точно навреме.

— Защо свещеникът Цуку-сан не пътува през цялото време с вас?

— По пътя от Мишима, господарю, двамата с Анджин-сан се скараха — обясни Марико. Тя не знаеше какво може да е разказал вече на Торанага самият отец Алвито и дали Торанага изобщо е пратил да го повикат. — Затова отецът реши да продължи сам.

— За какво се скараха?

— Донякъде заради мен, заради моята душа, господарю. Главната причина обаче беше религиозната им вражда и войната между техните страни.

— Кой започна пръв?

— И двамата имат еднаква вина. Поводът беше манерка с алкохол. — Марико разказа за случилото се между Родригес и Блакторн и продължи: — Цуку-сан носеше второ шише със себе си, като подарък, за да се застъпи, както се изрази, за Родригес-сан, но Анджин-сан му каза по един възмутително прям начин, че не желае да пие алкохол от католици, предпочитал саке и нямал доверие на свещениците. Светият отец изразително прямо му каза, че никога не е имал работа с отрови и подобен грях.

— Отрова, казвате? Че те използуват ли отровата като оръжие?

— От Анджин-сан разбрах, че се случва да я използуват господарю. Тези думи доведоха до още по-остри нападки и те започнаха да спорят яростно на религиозна тема, за моята душа, за католиците и протестантите… Аз ги оставих и отидох да повикам Йошинака-сан, за да сложи край на свадата.

— От тези варвари, освен неприятности нищо друго не сме видели. Християните са ни донесли само неприятности, не мислите ли?

Тя не му отговори. Сприхавостта му я обезпокои. Никак не беше типично за него, пък и нямаше причина пословичният му самоконтрол да му изневери до такава степен. Изглежда, че мисълта за поражението се бе оказала прекалено тежка за него, реши Марико. Без него и с нас е свършено, и със сина ми също, а Кванто ще премине в най-скоро време в чужди ръце. Мрачното му настроение й се предаде. Беше забелязала същото погребално настроение и по улиците, и в крепостта, и из целия град, прочут със своята жизнерадост и ведрина.

— Роден съм в годината, когато пристигнаха първите християни, и оттогава земята ни се омърси — продължи Торанага. — Петдесет и осем години вече само неприятности.

— Съжалявам, ако са ви обидили, господарю. Трябвам ли ви за нещо друго? С ваше разрешение…

— Седнете! Не съм свършил още. — Торанага отново звънна с камбанката. Вратата се отвори. — Повикайте Бунтаро-сан.

Бунтаро пристигна с помръкнало лице, коленичи и се поклони. Тя също му се поклони, изтръпнала, но той сякаш не я забеляза.

Беше срещнал кортежа им на прага на крепостта. Поздравиха се набързо и той веднага й каза да се яви при Торанага, а за Анджин-сан щели да дойдат по-късно.

— Бунтаро-сан, помолихте ме да ви приема възможно най-бързо в присъствието на жена ви.

— Да, господарю.

— Какво желаете?

— Смирено моля за вашето разрешение да отсека главата на Анджин-сан.

— Защо?

— Моля да ме извините, но аз… Не ми харесва начинът, по който я гледа. Исках… да го кажа и пред нея, и пред вас. Освен това той ме оскърби в Анджиро и не мога да живея повече с този срам.

Торанага погледна към Марико, която сякаш се бе вкаменила.

— Обвинявате ли я, че го насърчава?

— Аз… моля да ми разрешите да му отсека главата.

— Обвинявате ли я, че го насърчава? Отговорете на въпроса ми!

— Моля да ме извините, господарю, но ако мислех така, мой дълг щеше да е незабавно да й взема главата — отговори Бунтаро вдървено, забил поглед в рогозките. — Варваринът непрекъснато нарушава хармонията ми. Убеден съм също така, че и вас постоянно ви нервира. Нека му отнема главата! Моля ви! — Той вдигна поглед. Тежките му челюсти бяха небръснати, под очите му имаше дълбоки сенки. — Ако ли не, разрешете ми да взема жена си и довечера ще тръгнем преди вас — за да ви подготвим пътя.

— Какво ще кажете на това, Марико-сан?

— Той е мой съпруг. Каквото реши, това ще направя — освен ако не му забраните, господарю. Мой дълг е да постъпя така.

Торанага местеше поглед от единия на другия. После гласът му загрубя и той за миг се преобрази в предишния Торанага.

— Марико сан, след три дни тръгвате за Осака. По този начин именно ще подготвите нещата за мен. И ще ме чакате там. Бунтаро-сан, вие ще ме придружите като командуващ ескорта ми. След като ми послужите за секундант, вие и хората ви можете да постъпите по същия начин с Анджин-сан — независимо дали ще се съгласи, или не.

Бунтаро се изкашля.

— Господарю, моля ви, заповядайте Але…

— Дръжте си езика! Забравяте се! Три пъти вече ясно ви казвам не! Следващия път, когато имате наглостта да ми давате съвети, без да съм ви питал, ще си разпорите корема върху помийната яма на Йедо!

Бунтаро сведе глава до самите рогозки.

— Извинете ме, господарю. Извинявам се за наглото си държане.

Марико бе също така поразена от невъзпитаното, срамно избухване на Торанага и също сведе ниско глава, за да прикрие смущението си. След малко Торанага добави:

— Моля да извините лошото ми настроение. Удовлетворявам молбата ви, Бунтаро-сан, но само след като ми бъдете секундант.

— Благодаря, господарю. Извинете, задето ви обидих.

— Заповядах и на двама ви да се сдобрите. Направихте ли го?

Бунтаро кимна. Марико също.

— Добре. Марико-сан, довечера в часа на кучето ще дойдете тук с Анджин-сан. А сега сте свободна.

Тя се поклони и излезе. Торанага напрегнато се вгледа в Бунтаро.

— Е? Обвинявате ли я наистина?

— Немислимо е за нея да ми изневери, господарю — намусено отвърна Бунтаро.

— Съгласен съм. — Торанага отпъди с ветрилото си една муха. Изглеждаше много уморен. — Е, скоро ще имате главата на Анджин-сан. Но засега ми трябва на раменете му. За още кратко време.

— Благодаря, господарю. Отново моля да ме извините, задето ви раздразних.

— Времената са такива — дразнещи. Лоши времена. — Торанага се наклони напред. — Чуйте какво ще ви кажа, искам да заминете незабавно за Мишима и да отмените баща си за няколко дни. Моли да му разреша да дойде тук да се посъветва с мен. Не знам за какво… Но както и да е, в Мишима имам нужда от доверен човек. Бихте ли тръгнали призори — но през Такато?

— Моля, господарю?

Бунтаро виждаше как Торанага полага огромни усилия, за да се държи спокойно, но въпреки това гласът му потреперваше.

— Искам да предадете нещо лично на майка ми в Такато. На никого няма да казвате, че отивате там. Но щом излезете от града, тръгнете на север.

— Разбирам.

— Дзатаки може да се опита да ви попречи да й го предадете — може да се опита. Трябва да го връчите само лично на нея. Нали ме разбирате? Само на нея. Вземете със себе си двадесет души и потегляйте. Ще изпратя пощенски гълъб, за да го помоля да ви пусне безпрепятствено.

— Посланието ви писмено ли ще бъде или устно, господарю?

— Писмено.

— Ако не успея да й го връча?

— Трябва да й го връчите, трябва! Затова се спирам именно на вас. Но… ако се случи да ви предадат, както аз бях предаден… Ако ви предадат, унищожете го, преди да се самоубиете. Щом чуя тази тъжна новина, главата на Анджин-сан ще падне от раменете му. А ако… Какво да правя с Марико-сан? Какво да правя с жена ви, ако нещата потръгнат зле?

— Моля да я отпратите Отвъд, господарю, преди вие сам да умрете. За мен ще е чест, ако… Тя заслужава достоен секундант.

— Няма да умре позорно, обещавам ви. Лично ще се погрижа за това. Лично. А сега ще ви помоля да дойдете призори, за да ви връча посланието. И помнете, само в ръцете на майка ми.

Бунтаро благодари още веднъж и си тръгна, засрамен от чувството на страх, което Торанага не съумя да прикрие.

Останал сам, Торанага извади една кърпа и избърса потта от лицето си. Пръстите му трепереха. Опита се да ги овладее, но не можа. Трябваше да впрегне всичките си усилия, за да продължи да се държи като тъп глупак и да прикрие огромната си радостна възбуда, породена от научените тайни, които по един изумителен начин му осигуряваха отдавна очакваното спасение.

— Евентуално спасение, само евентуално — ако всичко това е истина — произнесе той на глас. Почти не беше в състояние да разсъждава логично, защото умът му още ликуваше от неочакваната радостна новина, донесена му от тази Гьоко чрез Марико.

Значи, Очиба! — злорадствуваше той наум. Значи, тази хищница е примамката, която ще срине брат ми от орловото му планинско гнездо! Брат ми желае Очиба! Но тогава става не по-малко очевидно, че не желае само нея и Кванто. Целта му е цялата империя! Мрази Ишидо, ненавижда християните и сега се е поболял от ревност, заради добре известната страст на Ишидо по Очиба. Значи, ще тръгне против Ишидо, Кияма и Оноши. Защото всъщност моето коварно братче желае да стане шогун. Той е от рода Миновара, има необходимото родословие и амбиция, но не и пълномощията. Нито Кванто. А за да получи останалото, трябва първо да вземе Кванто.

Торанага потри доволно ръце при мисълта какви прекрасни възможности разкриваха пред него току-що узнатите тайни да се справи с брат си.

Ами прокаженият Оноши! Капка мед в ухото на Кияма в подходящ момент, мислеше си той, малко да поизвъртя същността на казаното от този предател-отстъпник, скромно да прибавя туй-онуй и Кияма като нищо ще свика войските си и незабавно ще тръгне срещу Оноши с огън и меч. „Гьоко е напълно сигурна, господарю. Послушникът брат Жозеф казал, че Оноши-сама му прошепнал в изповеднята за тайното си споразумение с Ишидо срещу друг даймио-християнин и поискал опрощаване на греха си. Според тържественото споразумение Ишидо обещал срещу помощ в настоящия момент да обвини въпросния даймио-християнин в държавна измяна и да го покани, ако трябва и насила, да премине Отвъд още същия ден, когато вие умрете, а синът и наследникът на Оноши да вземе всичките му земи. Името на християнина не е било споменато, господарю.“

Дали става дума за Кияма или за Харима от Нагасаки? — питаше се Торанага. За моите цели трябва да е Кияма.

Той се изправи, леко разтреперан въпреки въодушевлението си, дотътри се до един от прозорците и се облегна тежко на дървения перваз. Загледа се в луната и тъмното небе. Звездите не се виждаха ясно. Дъждовни облаци се трупаха над града.

— Буда, всички богове — моля ви, — нека брат ми налапа стръвта! Нека прошепнатото от жената се окаже вярно!

Не видя да падне звезда, от което да стане ясно, че молбата му е била чута от боговете. Но се изви вятър и внезапен облак засенчи острия полумесец. Ала дори да се бе появил небесен знак, той би махнал с ръка и би го изтълкувал като най-обикновено съвпадение.

Имай търпение. Съсредоточи се само върху фактите. Седни и мисли, каза си той.

Разбираше, че преживяното напрежение е започнало да му се отразява, но беше от жизненоважно значение никой от близките и васалите му — а това означаваше и никой от безчетните развързани езици и шпиони в Йедо — да не заподозре нито за миг, че той само се преструва на капитулирал и играе ролята на победен. В Йокосе светкавично осъзна, че да приеме втория свитък от брат си, щеше да означава за него погребален звън. Веднага видя единствения си нищожен шанс да оцелее — да убеди всички, дори и себе си, че напълно се е примирил с поражението, и само да се преструва на победен, за да спечели време и да приложи отново своя изпитан метод, който бе използувал цял живот — преговори, протакане, престорено оттегляне, безкрайно търпеливо изчакване, докато противниковият врат се оголи съвсем мъничко и тогава да нанесе смъртоносния удар — злостно и непоколебимо.

От Йокосе насам не беше мигнал, разсъждавал бе по цели дни и нощи, едни от други по-тежки и по-непоносими. Никакъв лов, никакви веселия, никакво плуване, никакво участие в пиеси „Но“, които цял живот му бяха доставяли неописуемо удоволствие. Една-единствена, самотна роля, най-трудната в живота му — тази на навъсен пораженец, нерешителен и явно безпомощен старец, който сам си бе наложил полугладно съществуване.

За да му минава по-бързо времето, продължи да работи върху заветите си. Това бяха негови тайни указания до наследниците му, избистряни в продължение на много години, как най-добре да управляват след него. Судара вече се бе заклел да ги следва безпрекословно, което бе задължително за всеки наследник на властта. По този начин се осигуряваше бъдещето на рода — можеше да се осигури, поправи се Торанага, докато променяше по някоя дума, добавяше тук-там по някое изречение или задраскваше цял параграф — стига да успея да се измъкна от тази клопка.

Заветите започваха така:

„Дълг на владетеля на една провинция е да осигури мир и сигурност на хората, а не само да славослови предците си или да се грижи единствено за благоденствието на собствените си наследници…“

Една от максимите гласеше:

„Помни, че щастието и нещастието трябва да се оставят в ръцете на боговете и на законите на природата. Те не могат да се купят с молитви или хитрост и никой самозван светец не бива да търси начини да стори това.“

Торанага задраска „самозван светец“ и вместо него написа само „човек“.

При нормални обстоятелства с удоволствие би се упражнявал да пише ясно и сбито, ала през тези дълги дни и нощи трябваше да мобилизира всичката си самодисциплина, за да продължи да играе ролята на пораженец, тъй чужда на природата му. И затова фактът, че успя да се справи толкова добре, едновременно го зарадва и учуди. Как е възможно хората да са толкова лековерни?

И слава на боговете, че е така, отговори си сам за кой ли път вече. Приемайки „поражението“, ти на два пъти избягна войната. Все още си вътре в капана, но сега — най-сетне — търпението ти донесе плодове и ще ти разкрие нови възможности.

Може би ще ти ги разкрие, поправи се той отново. Ако тайните не са измислени и не са пуснати от врага, за да те оплете още повече.

Усети слабост и болка в гърдите, зави му се свят и трябваше да седне и да диша дълбоко, както го бяха учили преди много години Дзен-будистите. „Десет дълбоки, десет бавни вдишвания, пак десет дълбоки и десет бавни, а ума си отпрати Отвъд. Няма минало, няма бъдеще, няма горещо, няма студено, няма болка, няма радост — от нищото в нищото…“

След време отново вече можеше да разсъждава с избистрено съзнание. Тогава отиде до писалището и започна да пише. Помоли майка си да му послужи като посредник между него и брат му и по този начин да даде на техния род възможност за някакво бъдеще. Първо на първо помоли брат си да размисли за евентуален брак с Очиба-сама:

„…За мен, разбира се, би било невъзможно да мисля за такъв брак, братко. Прекалено много даймио ще се вбесят от подобен амбициозен ход от моя страна. Но такъв един съюз между вас и нея ще означава заздравяване на мира в империята и ще затвърди позициите на Яемон — защото никой не се съмнява във вашата вярност, докато има хора, които — погрешно — поставят моята под въпрос. Вие, разбира се, бихте могли да си намерите и по-подходяща съпруга, но Очиба-сама едва ли би си намерила по-подходящ съпруг. Щом веднъж премахнем предателите на негово императорско величество и аз отново заема полагаемото ми се по закон място в Съвета на регентите, ще помоля Небесния син да съдействува за вашия брак, ако вие сте съгласен да се нагърбите с това бреме. Искрено съм убеден, че подобна саможертва е единственият начин, по който ние с вас можем да направим нещо за бъдещето на Яемон и да изпълним дълга си, както се заклехме пред тайко. Второ, предлагам ви именията на християните-предатели Кияма и Оноши, които в момента кроят планове с варварските свещеници да поведат вероломна война срещу всички даймио, които не са християни, с подкрепата на варварско нападение с мускети откъм морето — нещо, което са правили и преди срещу нашия господар тайко. Освен това ви предлагам земите на останалите християни в Кюшу, които встъпят в съюз с предателя Ишидо в последната битка срещу мен… Известно ли ви е, че този селянин-парвеню е имал наглостта да пусне слуха, че щом умра и той започне да управлява регентите, ще разпусне Съвета и сам ще се ожени за майката на наследника… В замяна на изброеното дотук искам от вас, братко, само едно: тайно споразумение за съюз, гарантиране на безпрепятственото ми преминаване през Шинанските планини, общо нападение под мое командуване срещу Ишидо по начин и във време, избрани от мен. Последно, като доказателство за доверието ми във вас, ще ви изпратя в Такато сина си Судара, жена му Генджико, децата им и дори единствения си внук…“

Това не е писмо на пораженец, каза си Торанага, като запечатваше свитъка. Дзатаки веднага ще го осъзнае. Да, но стръвта е вече на въдицата, Шинанският проход е единственият, по който мога да мина, а Дзатаки е на пътя ми към равнините на Осака.

Дали е вярно, че Дзатаки желае Очиба? Толкова много съм заложил на вероятните, промърморени в момент на любовен екстаз думи на някаква си прислужница и забравил всичко мъж. Възможно ли е Гьоко да лъже заради свои лични облаги? Нагла кръвопийца! Самурай, а? Значи, това е ключът към всичките й тайни!

Очевидно държи в ръцете си някакви доказателства за Марико и Анджин-сан. Иначе Марико нямаше да ми предаде това нагло искане. Тода Марико и един варварин! Варваринът и Бунтаро! И-и-и, колко е странен животът!

Остра болка отново прониза сърцето му и това го разстрои. Отдъхна си, написа второ съобщение, което щеше да изпрати по пощенски гълъб, и се изкачи тежко по стълбите към горния етаж. Внимателно избра от многобройните кафези един гълъб за Такато и пъхна посланието в специалното контейнерче. След това отвори вратичката на кафеза и постави гълъба върху пръчката, за да може да отлети веднага щом се развидели.

В посланието молеше майка си да осигури на Бунтаро безпрепятствено минаване, защото носи важни вести за нея и брат му. Подписа се, също както и писмото до Дзатаки, с Йоши Торанага-но-Миновара, като по този начин за пръв път в живота си предявяваше претенции към старейшинство.

— Лети спокойно, малка птичке — погали той гълъба с едно паднало перце. — Ще понесеш едно наследство за идущите десет хиляди години.

Погледът му отново се спусна към легналия в краката му град. На западния хоризонт едва прозираше тясна светла ивица. Долу на пристанището различи малките като глави на топлийки светлинки на факлите, обкръжили варварския кораб. Ето ти още един ключ, каза си той и отново запрехвърля в ума си трите тайни. Имаше чувството, че е пропуснал нещо.

— Ех, защо я няма сега Кири! — каза той на нощта.

 

 

Марико бе коленичила пред металното си огледало. После отклони поглед от отражението си. В ръцете си бе стиснала тънка кама, която отразяваше светлината.

— Трябва да те използувам — произнесе тя на глас, обзета от дълбока скръб. Очите й се спряха на Мадоната с Младенеца в малката ниша до прекрасната цъфнала клонка и се напълниха със сълзи. — Знам, че самоубийството е смъртен грях, но какво друго ми остава? Как да живея с този срам? По-добре да го направя, преди някой да ме издаде.

Стаята бе притихнала, както и цялата къща. Беше наследствената им къща, построена в най-вътрешния пръстен на отбранителните стени и широкия ров около крепостта, където бе разрешено да живеят само най-доверените и любими хатамото. Къщата бе обкръжена от оградена с бамбук градина, през която течеше малко поточе, отклонено от безбройните ручеи около крепостта.

Чуха се стъпки. Входната врата изскърца и тя чу как слугите се втурнаха да посрещнат господаря си. Бързо скри ножа в широкия си пояс и избърса сълзите, и тя отвори вратата с дълбок поклон.

Бунтаро беше в лошо настроение. Каза й, че Торанага отново променил решението си и че сега трябва да замине за известно време за Мишима.

— Ще тръгна призори. Исках да ви пожелая безопасно пътуване… — Той се вгледа в нея. — Но защо плачете?

— Моля да ме извините, господарю. Просто защото съм жена и животът ми се вижда тъй труден. И заради Торанага-сама.

— Той е прекършена тръстика. Срам ме е, като произнасям тези думи. Ужасно е, но точно в това се е превърнал. Трябва да обявим война. Много по-добре е да воюваме, отколкото да знам, че единственото, което ме очаква, е да видя как омразното лице на Ишидо се подиграва на моята карма.

— Да, и на мен ми е мъчно. Така ми се иска да можех да помогна с нещо. Саке ли ще желаете или чай?

Бунтаро се обърна и изрева на чакащия в коридора слуга:

— Донеси саке! Бързо!

После влезе в стаята и Марико затвори след него. Застана до прозореца и се загледа в крепостните врати и високата кула зад тях.

— Моля ви, господарю, не се тревожете — опита се да го успокои тя. — Банята е готова и изпратих да повикат любимата ви наложница.

Ала той не откъсваше поглед от кулата и гневът се насъбираше още повече в душата му.

— Би трябвало да се откаже от властта в полза на Судара-сама, щом не го бива повече за водач. Судара е негов син и законен наследник. Така ли е?

— Да, господарю!

— Да. Или още по-добре, да постъпи както го посъветва Дзатаки. Да извърши сепуку. Тогава Дзатаки и войските му ще застанат на наша страна, а с тях и мускетите ще си пробием път до Киото. Знам го със сигурност. Но дори да не успеем, пак е по-добре, отколкото да се предадем като гадни, страхливи чесъноядци. Нашият господар се лиши сам от всичките си права, така ли е? — рязко се извърна той към нея.

— Моля да ме извините, но не е моя работа да изказвам мнения. Той е наш господар.

Бунтаро отново се обърна към прозореца и се загледа в кулата. На всички етажи проблясваха светлини. Най-много на шестия.

— Ще се обърна към Съвета с препоръка да го помоли да отпътува Отвъд, а ако не желае — да го принуди. Достатъчно прецеденти има. Много от членовете на неговия Съвет споделят мнението ми, но не и Судара-сама. Поне засега. Може тайно и той да желае същото, но кой знае, кой знае какво всъщност мисли? Когато се видите със съпругата му Генджико-сан, поговорете с нея, опитайте се да я убедите. Тогава и тя от своя страна ще го убеди, нали го върти на малкия си пръст. Приятелки сте и тя ще ви послуша. Убедете я.

— Смятам, че това ще е много неправилно, господарю. Това би било предателство.

— Заповядвам ви да разговаряте с нея!

— Ще ви се подчиня.

— Да, ще се подчините на заповедта ми, нали? — озъби се той. — Ще се подчините? Защо сте винаги толкова студена и озлобена, а? — Той взе огледалото и го завря под носа й. — Я се вижте само!

— Моля да ме извините, ако съм ви ядосала, господарю. — Гласът й беше равен, безизразен и тя гледаше покрай огледалото, право в лицето му. — Не желая да ви ядосвам.

Той я гледа втренчено един момент, след което захвърли огледалото върху лакираната масичка.

— Не обвиних вас. Ако бях допуснал дори… Не бих се поколебал.

Марико чу хапливия си дързък отговор:

— Не бихте се поколебали да направите, какво? Да ме убиете? Или да ме оставите жива, за да продължите да ме срамите?

— Не обвинявах вас! Само него! — изрева Бунтаро.

— Затова пък аз ви обвинявам! — изкрещя тя в отговор. — Защото вие ме обвинихте и това е факт!

— Дръжте си езика!

— Посрамихте ме пред нашия господар! Обвинихте ме, а отказвате да си изпълните дълга! Защото се боите! Защото сте страхливец! Мръсен чесъноядец!

Миг и мечът му беше вън от ножницата и тя ликуваше — най-сетне се бе осмелила да го доведе до ръба на пропастта.

Ала мечът му остана да виси във въздуха.

— Аз… имам вашето обещание… дадено пред вашия бог… в Осака. Преди да… тръгнем към смъртта… вие ми обещахте и аз… ще настоявам да изпълните обещанието си.

Предизвикателният й смях беше висок и злобен.

— О, да, могъщи господарю! Ще ви услужа още веднъж, но то ще остави горчив и блудкав вкус в устата ви.

Той замахна с невиждащ поглед, с всичката сила на двете си ръце към ъгловия стълб и острието почти премина през тридесетсантиметровата греда. Обезумял, той започна да се бори с меча, да го дърпа, да го извърта, но стоманата издрънча и се пречупи. С последно проклятие захвърли дръжката през книжната стена и взе да се олюлява като пиян към вратата. Разтрепераният слуга стоеше на прага с подноса саке. Бунтаро го изби от ръцете му. Слугата моментално коленичи, долепи глава до пода и замръзна.

Бунтаро се облегна обезсилен на разбитата врата.

— Ще чакам… до Осака.

И излезе като слепец от къщата.

Известно време Марико остана неподвижна, сякаш изпаднала в транс. Постепенно бузите й изгубиха мъртвешката си бледост. Очите й отново се избистриха. Тя мълчаливо се върна при огледалото си. Разгледа отражението си и започна спокойно да довършва гримирането си.

 

 

Блакторн тичаше нагоре по стълбите, като прескачаше през две стъпала, следван от телохранителя си. Това беше главната стълба на кулата и му беше приятно, че мечовете не спъват движенията му. Беше ги предал най-официално долу в двора на първите стражи, които ги спряха, и освен всичко го претърсиха — вежливо, но основно. Стълбите и площадките бяха ярко осветени от факли. На четвъртата площадка спря, като едва сдържаше вълнението си.

— Марико-сан, добре ли сте? — извика той.

— Да, да, Анджин-сан, добре съм.

Той отново се заизкачва, чувствувайки се лек и много силен, докато стигна последната площадка на шестия етаж. Този етаж, както впрочем и останалите, се охраняваше много добре. Придружаващият го самурай се приближи до часовите пред последната, обкована с желязо врата, и се поклони. Те също му се поклониха и направиха на Блакторн знак да чака.

Цялата железарска и дърводелска работа в крепостта беше дело на големи майстори. Всички прозорци в централната кула, макар и с елегантни линии, бяха приспособени за стрелба с лък и снабдени с тежки, обковани с желязо капаци за още по-голяма сигурност.

Марико се зададе от последния завой на стълбата, която можеше лесно да се отбранява, и се приближи до него.

— Добре ли сте? — попита той отново.

— Да, благодаря — леко задъхана му отвърна тя.

От нея още лъхаше същото онова ведро спокойствие и откъснатост от света, които той забеляза веднага щом я видя на двора и които никога преди това не бе забелязвал в нея. Нищо, помисли си уверено, това е под влиянието на крепостта, Торанага, Бунтаро и Йедо. Сега знам какво трябва да правя.

Откак съзря „Еразъм“, непрестанно бе изпълнен от нестихваща радост. Никога не се беше надявал да намери кораба си в такова безупречно състояние, толкова чист, така грижливо поддържан, годен за плаване. Сега вече няма защо да стоя в Йедо, каза си той. Само ще надзърна долу да огледам трюмовете, ще се гмурна за малко да видя как е килът, после оръдията, склада за барут, мунициите и платната. По време на пътуването до Йедо кроеше планове как да използува за платна тежка коприна или памучно платно. Марико му беше обяснила, че в Япония няма брезент. Само да приведа в ред платната, радваше се той, да набавя други допълнителни снаряжения и хайде за Нагасаки!

— Анджин-сан — върна се пак при него самураят.

— Хай!

— Додзо.

Укрепената врата безшумно се разтвори. В дъното на квадратната стая, върху повдигнати рогозки, седеше Торанага. Сам.

Блакторн коленичи и се поклони ниско, с долепени до пода длани.

— Конбануа, Торанага-сама. Икага десу ка!

— Окагесана де генки десу. Аната уа!

Торанага сякаш бе остарял, помръкнал и много отслабнал. Шигата га най, каза си Блакторн. Неговата карма няма да засегне „Еразъм“ — той ще спаси Торанага, за бога.

Отговори на задължителните вежливи въпроси на Торанага на простичък, но добър японски, с не лошо произношение, усвоени благодарение на Алвито. Торанага го похвали за видимия напредък и започна да говори по-бързо.

Тогава Блакторн използува една от фразите, също заучена с помощта на Алвито и Марико: „Моля да ме извините, господарю, но тъй като моят японски не е много добър, бихте ли говорили по-бавно и с по-прости думи, както и аз ще използувам по-прости думи — моля да ме извините, задето толкова ви затруднявам.“

— Добре. Да, разбира се. Кажете, хареса ли ви Йокосе?

Блакторн отговаряше със запъване, с все още ограничения си речник, докато в един момент Торанага зададе въпрос, чийто смисъл изцяло му се изплъзна.

— Додзо? Гомен насай, Торанага-сама. Уакаримасен. Не разбирам.

Торанага повтори на по-прост език, но Блакторн погледна към Марико.

— Извинете, Марико-сан, но какво значи „сонкей су беки уми“?

— Годен ли е за плаване, Анджин-сан.

— А! Домо.

Блакторн се обърна отново към Торанага, който бе попитал дали ще може да провери достатъчно бързо годен ли е корабът за плаване и колко време ще е необходимо да го подготви.

— Да, става лесно, господарю. Половин ден.

Торанага се замисли за миг, след което му каза да свърши тази работа още на другия ден и следобед в часа на козата да се върне да докладва.

— Уакаримасу ка?

— Хай.

— А след това ще видите хората си.

— Моля, господарю?

— Васалите си. Изпратих да ви повикат, за да ви кажа, че утре ще получите васалите си.

— А, извинете, разбрах. Самураи васали. Двеста души.

— Да. Лека нощ, Анджин-сан. Ще се видим утре.

— Моля да ме извините, господарю, но ще ми разрешите ли най-почтително да ви помоля за три неща?

— Какви?

— Първо, възможно ли е да видя екипажа си сега, моля? Спестява време, нали?

Торанага се съгласи и заповяда кратко на един от самураите:

— Вземете десет души охрана, придружете Анджин-сан дотам и го върнете обратно в крепостта.

— Да, господарю.

— Какво друго, Анджин-сан?

— Моля ви, възможно ли разговаряме насаме? Малко време. Моля извинете моя грубост.

Блакторн се опитваше да не издаде вълнението си, докато Торанага питаше Марико какво значи това. Тя отвърна искрено, че Анджин-сан искал да говори с него насаме, ала тя не знаела за какво.

— Смятате ли, че мога да го помоля, Марико-сан? — попита я Блакторн, докато се качваха по стълбите.

— Да, разбира се. Стига да изчакате първо той да свърши да говори. Но трябва да знаете със сигурност какво точно ще му кажете, Анджин-сан. Той… не е търпелив като едно време.

Не го попита какво иска да каже на Торанага, а и той не пожела да я осведоми.

— Добре, Анджин-сан — отговори Торанага. — Моля ви, Марико-сан, почакайте вън. — Тя се поклони и излезе.

— Да?

— Много съжалявам, чух Харима-сама от Нагасаки сега враг.

Торанага се изненада, защото той самият узна за откритото преминаване на Харима на страната на Ишидо чак след като пристигна в Йедо.

— Откъде получихте тези сведения?

— Моля?

Торанага повтори въпроса си по-бавно.

— А! Разбрах. Чух за Харима-сама в Хаконе. Гьоко-сан каза. Гьоко-сан чу в Мишима.

— Тази жена е много добре осведомена. Може би дори прекалено.

— Моля, господарю?

— Нищо. Продължавайте. Какво искате да кажете за Харима-сама?

— Господарю, мога ли да кажа най-почтително, мой кораб голямо оръжие срещу Черен кораб, нали? Ако взема Черен кораб много бързо, свещеници много сърдити, защото няма пари за християнска работа тук, няма пари за португалци в други земи. Минала година няма Черен кораб, няма пари. Ако сега взема Черен кораб много бързо, а също и следваща година, всички свещеници голям страх. Това истина, господарю. Мисля свещеници ще съгласят, ако има заплаха. Свещеници така за Торанага-сама. — Блакторн щракна с пръсти, за да поясни какво иска да каже.

Торанага го изслуша напрегнато, като следеше движението на устните му.

— Разбирам, но с каква цел?

— Моля, господарю?

Торанага пак повтори мисълта си, но с прости думи.

— Да получа, какво? Да хвана, какво? Да спечеля, какво?

— Господарите Оноши, Кияма и Харима.

— Значи, сте решили да се намесите в нашата политика, също като свещениците? И вие ли знаете как трябва да ни управлявате, Анджин-сан?

— Много съжалявам, извинете моля, не разбрах.

— Няма значение. — Торанага се замисли и накрая каза: — Свещениците казват, че нямат власт да заповядват на даймио-християни.

— Не истина, господарю, моля да ме извините. Пари голяма сила над свещеници. Това истина, господарю. Тази година няма Черен кораб, друга година няма Черен кораб — лошо, много лошо за свещеници. Това истина, господарю. Пари голяма сила. Моля, мислете, ако „Алено небе“ по също време или преди, аз нападам Нагасаки. Нагасаки сега враг, нали? Аз вземам Черен кораби нападам морски пътища между Кюшу и Хоншу. Може би това достатъчна заплаха да направи от враг приятел?

— Не. Свещениците ще прекратят търговията. Аз не воювам със свещениците, нито с Нагасаки. С никого. Заминавам за Осака. Няма да има „Алено небе“. Уакаримасу?

— Хай.

Блакторн остана невъзмутим. Много добре съзнаваше, че на Торанага му е ясно, една такава тактика неминуемо ще принуди голяма част от силите на Кияма, Оноши и Харима, разположени на Кюшу, да се оттеглят. А „Еразъм“ с лекота можеше да разбие всеки голям кораб, превозващ войски от този остров за големия. Имай търпение, каза си той. Нека Торанага поразмисли. Марико може да се окаже права — от този момент до заминаването за Осака има още много време и кой знае какво може да се случи дотогава? Готви се за най-доброто, но не се бой от най-лошото.

— Анджин-сан, защо не казахте това пред Марико-сан? Тя каже на свещеници? Вие мислите така?

— Не, господарю, само искам говоря направо с вас. Война не е работа за жена. Един последен молба, Торанага-сама. — И Блакторн се впусна по безвъзвратно избрания път:

— Обичай хатамото моли услуга веднъж. Моля да ме извините, господарю, мога ли почтително попитам сега мога моля?

— Каква услуга?

— Знам, развод лесен, ако господар каже. Помолете Тода Марико-сама развод. — Торанага онемя от изумление и Блакторн се изплаши да не би да е прекалил. — Моля извинете мои думи — побърза да добави той.

Торанага бързо се съвзе.

— Марико-сан съгласна ли е?

— Не, Торанага-сама. Моя тайна. Никога не казвам на нея, на никого. Само моя тайна. Не казвам Тода Марико-сан. Никога. Кинджиру, нее? Но знам мъж и жена сърдити. Развод лесен в Япония. Това само моя тайна. Питам само господар Торанага. Много тайно. Не Марико-сан. Моля да ме извините, ако съм ви оскърбил.

— Това е ужасно нахално искане за един чужденец. Нечувано нещо. Но защото сте хатамото, длъжен съм да разгледам молбата ви, като забранявам обаче да споменавате за това пред нея при каквито и да било обстоятелства — нито пред нея, нито пред съпруга й. Ясно ли е?

— Моля? — попита Блакторн, който почти нищо не разбра и не беше вече в състояние да мисли.

— Много лошо да питате и да мислите това, Анджин-сан. Разбирате ли?

— Да, господарю, много съжалявам…

— Защото Анджин-сан хатамото, аз не съм сърдит. Ще помисля. Разбирате ли?

— Да, мисля, че разбирам. Благодаря. Моля да извините лошия ми японски, много съжалявам.

— Не говорете с нея, Анджин-сан, за никакъв развод. Нито с Марико-сан, нито с Бунтаро-сан. Кинджиру, уакаримасу?

— Да, господарю. Разбирам. Тайна само вие, аз. Тайна. Благодаря. Извинете моя грубост и благодаря за търпение.

Блакторн се поклони безупречно и излезе като насън. Вратата зад него се затвори. Всички на площадката го наблюдаваха любопитно.

Така му се искаше да сподели с Марико победата си! Но го възпираше ведрото й спокойствие и присъствието на охраната. Затова само каза:

— Извинете, че се забавих.

— Няма нищо — разсеяно отвърна тя.

Отново заслизаха по стълбата. На по-долната площадка тя се обърна към него: — Простичкият начин, по който говорите, е малко особен, но добре се разбира.

— На няколко пъти се пообърках. Добре, че вие бяхте там.

— Аз с нищо не съм помогнала.

Продължиха да вървят мълчешком. Марико малко зад него, както беше редно. На всеки етаж преминаваха през кордон от самураи, а на един от завоите краят на дългото й кимоно се закачи за перилата и тя политна. Той я подхвана и това неочаквано докосване достави удоволствие и на двамата.

— Благодаря — продума тя зачервена, след като той я постави отново на земята. Когато продължиха надолу, вече се чувствуваха по-близки, отколкото през цялата тази вечер.

Долу, в осветения с факли двор, на всяка крачка се виждаха самураи. Провериха отново пропуските им и този път, придружени от други самураи с факли, преминаха главната порта на кулата и прекосиха криволичещия лабиринт между високите каменни стени до следващата порта, от която се излизаше за рова и най-вътрешния дървен мост. Общо в цялата крепост имаше седем рова, едни изкуствени, други — пригодени за подхранване от потоците и ручеите, които изобилствуваха в околността. Насочиха се към главната южна врата и Марико му обясни по пътя, че когато крепостта бъде завършена през по-следващата година, в нея ще могат да се настанят сто хиляди самураи и двадесет хиляди коне плюс провизии за цяла година.

— Значи, ще е най-голямата в света — заключи Блакторн.

— Такова беше намерението на господаря Торанага — потвърди тя гордо. — Шигата га най, нее?

Най-сетне наближиха последния мост.

— Ето, Анджин-сан, виждате ли сега — крепостта е пъпът на Йедо. От нея тръгват всички улици като от центъра на паяжина. А само преди десетина години това беше малко рибарско селце. Сега кой знае колко народ живее тук? Триста хиляди? Двеста? Четиристотин? Господарят Торанага още не е заповядал да се направи преброяване. Но всички жители имат едно-единствено предназначение — да обслужват крепостта, да защищават пристанището и долините, които изхранват армиите.

— И нищо друго? — учуди се той.

— Нищо.

Няма защо да се тревожиш, Марико, и да изглеждаш толкова сериозна, мислеше си той блажено. Решил съм всички проблеми. Торанага ще изпълни исканията ми.

В края на осветения с факли Ичи-баши — Първи мост, — от който вече се излизаше за самия град, тя спря.

— А сега трябва да ви оставя, Анджин-сан.

— Кога ще мога да ви видя?

— Утре. В часа на козата. Ще ви чакам във вътрешния двор.

— А тази вечер? Ако се върна по-рано?

— Не, много съжалявам, тази вечер не може. Моля да ме извините. — И Марико му се поклони официално. — Конбануа, Анджин-сан.

Той също се поклони. Като самурай. Гледа след нея, докато прекоси моста заедно с факлоносците. Около факлите, затъкнати в специални поставки на моста, се виеха насекоми. След малко нощта и тълпите я погълнаха. А той, с непрестанно нарастващо вълнение, обърна гръб на крепостта и последва водача си.