Джеймс Клавел
Шогун (29)

Глава двадесет и осма

— Исоги — крещеше Блакторн и подканяше барабанчика да засили темпото. Не откъсваше очи от фрегатата, която се приближаваше с опънати платна, и се опитваше да отгадае следващото й действие. Запита се дали е преценил правилно, защото пространството вътре в пристанището беше много затворено, скалите бяха наблизо и само няколко метра ги деляха от гибелта или успеха. Вятърът принуждаваше фрегатата да маневрира и да се съобразява с неговата посока и сила — за да стигне изхода на пристанището, докато галерата се подчиняваше единствено на собствената си воля. Затова пък фрегатата беше по-лекоподвижна. А при последната си маневра Родригес ясно му даде да разбере, че за галерата е по-добре да се пази, когато на „Санта Тереза“ й трябва свободно пространство.

Ябу пак му дърдореше нещо, но той не му обръщаше внимание.

— Не разбирам — уакаримасен, Ябу-сан. Чуйте сега — Торанага-сама ми каза: Анджин-сан, ичи-бан има! Сега аз съм главен капитан-сан. Уакаримасу ка, Ябу-сан?

Той показа на японеца капитан какъв курс да държи по компаса, но онзи замаха красноречиво към фрегатата, която бързо ги настигаше на петдесетина метра отзад и отново им препречваше пътя.

— Дръж този курс, за бога — изрева Блакторн. Свежият вятър вледеняваше мокрите му дрехи, но студът го караше да мисли по-ясно. Вгледа се в небето. Луната не се закриваше от облаци, а вятърът беше попътен. Поне от тази посока не ни очакват опасности, каза си той. Боже, не закривай луната, докато не се измъкнем!

— Ей, капитане — извика той на английски, защото нямаше никакво значение на какъв език се обръща към японеца. И без това нямаше кой да преведе. — Изпрати някой за саке! Саке! Уакаримасу ка?

— Хай, Анджин-сан!

Един от моряците веднага хукна да изпълни нареждането. Както тичаше, погледна през рамо, изплашен от близостта на огромната фрегата и скоростта, с която се носеше към тях. Блакторн не промени курса си, опитвайки се да я принуди да завие, преди да е завзела всичкото пространство и да се е обърнала по посока на вятъра. Но тя нито за миг не се поколеба, а продължи да се носи към тях. Той извъртя галерата в последната минута и когато носът на другия кораб почти се беше забил в задната им палуба, чу командата на Родригес:

— Пълен наляво! Пусни стакселите! Пълен напред. — След това към него, на испански: — Оближи задника на дявола, англичанино!

— Майка ти е свършила това преди мен, Родригес!

Миг след това фрегатата обърна срещу вятъра и се понесе към отдалечаващия се бряг, където отново трябваше да обърне, да се нагласи по вятъра, да направи още една маневра, преди да се извърти за последен път и да поеме към изхода на пристанището.

За миг корабите бяха тъй близо един до друг, че той можеше да протегне ръка и да докосне другия лоцман, Торанага, Марико и капитана, който се олюляваше на квартердека. В следващия миг фрегатата вече се бе отдалечила и те се поклащаха в браздата, оставена от нея.

— Исоги, исоги, за бога!

Гребците удвоиха сили, а Блакторн заповяда със знаци на резервите да седнат зад веслата. Трябваше да стигнат изхода на пристанището преди фрегатата, иначе бяха загубени.

Галерата гълташе разстоянието. Но и фрегатата не се даваше. Тя се обърна като балерина в дъното на пристанището и той забеляза, че Родригес бе опънал и марселите, и брамселите.

— Ама че умно копеле е този португалец!

Сакето пристигна, а младата жена, която бе помагала на Марико, го пое от ръцете на моряка и внимателно му го подаде. Тя безстрашно бе останала на палубата, макар че очевидно не беше в стихията си. Ръцете й бяха силни, косата грижливо вчесана, кимоното — явно скъпо, ушито с вкус, много чисто. Галерата се заклати рязко, жената политна и изтърва чашата. Нито един мускул на лицето й не трепна, но той забеляза червенината на срама, която го заля.

— Не се безпокой — успокои я Блакторн. — Няма значение. Намае ка?

— Усаги Фуджико, Анджин-сан.

— Значи Фуджико сан. Подай ми шишето. Додзо.

Той протегна ръка и отпи направо от гърлото на бутилката, на едри глътки, нетърпелив да усети топлината на виното в тялото си. После съсредоточи вниманието си върху новия курс, заобиколи плитчината, за която го бе предупредил Сантяго по заповед на Родригес. Свери отново посоката спрямо бреговата линия, която беше най-сигурен ориентир, и допи топлото вино, като разсеяно се запита защо винаги го поднасяха топло и в малки количества.

Умът му се бе прояснил вече и той се усещаше достатъчно силен, стига да беше предпазлив. Ала много добре си даваше сметка, че тялото му не криеше никакви резерви, също както и на кораба вече нямаше резервни гребци.

— Саке, додзо, Фуджико-сан — подаде й той шишето и забрави за нея.

Фрегатата изпълни отлично маневрата по посока на вятъра и мина на стотина метра пред тях, забързана към брега. Вятърът донесе до слуха му неприлични ругатни, но той не си направи труда да отговори — пестеше енергията си.

— Исоги, за бога! Изоставаме!

Възбудата от надпреварата и от съзнанието, че отново командува сам — повече по силата на волята си, отколкото всъщност имаше право — се прибавяше към рядкото удоволствие, че Ябу се намира под негова власт, и това го караше да ликува.

— Ако нямаше и аз да потъна заедно с кораба, бих го фраснал в скалите само за да те погледам как се давиш, фъшкия такава! Заради добрия стар Питерзоон!

Да, но нали Ябу спаси Родригес, когато ти не можеше? Нали той те отърва от бандитите по време на нападението? И тази нощ отново се прояви като храбрец. Фъшкия е, вярно, но безстрашна фъшкия и това е самата истина.

Отново му подадоха шишето със саке.

— Домо.

Фрегатата се бе наклонила грациозно на една страна, обърната срещу вятъра, и тази гледка му достави истинско удоволствие.

— И аз дори не бих се справил по-добре — каза той на вятъра. — Но ако бях неин капитан, бих минал през лодките направо в открито море и никога не бих се върнал тук. Все ще намеря начин да я откарам у дома. Оставям Япония на японците и на тези проклети португалци, чумата да ги тръшне дано. — Ябу и капитанът го зяпаха учудени. — Макар че още ми е рано. Първо трябва да се оправя с Черния кораб и да награбя малко плячка. Пък и отмъщението къде го оставям, нали, Ябу-сан?

— На де у ка, Анджин-сан? Нан джа?

— Ичи-бан! Един път е — отвърна той и махна по посока на фрегатата. Пресуши шишето и Фуджико го пое от ръцете му.

— Саке, Анджин-сан?

— Домо, ийе.

Двата кораба се бяха приближили до струпаните рибарски лодки. Галерата се бе насочила право към прохода, оставен умишлено за минаване, а фрегатата бе направила последната си маневра и сега се обръщаше към изхода на пристанището. Вятърът се усили, тъй като излязоха от завета, а откритото море беше само на километър разстояние. Силните пориви издуха платната на фрегатата и те заплющяха като оръдейни изстрели, а водата на носа и в браздата, оставена зад нея, бурно се запени.

Окъпаните в пот, изтощени гребци бяха забавили темпото. Един от тях припадна, след малко го последва друг. Петдесетината самураи ронини се приготвиха за бой. Стрелците в рибарските лодки от двете страни на тесния проход пред тях опъваха тетиви. На повечето лодки мъждукаха мангали и на Блакторн му стана ясно, че стрелите ще бъдат огнени.

Беше се подготвил за боя както можеше. За Ябу вече нямаше съмнение, че ще трябва да се бият. Той също видя мангалите и прозря опасността от запалителните стрели. Блакторн издигна около кормилото защитни дървени прегради, натроши сандъците, извади мускетите и накара онези моряци, които можеха, да ги зареждат с барут и сачми. Изкачи на квартердека няколко буренца с барут и приготви фитилите им.

Когато помощник-капитанът Сантяго му помагаше да се качи в лодката, той му обясни, че Родригес го бутнал във водата за негово добро.

— Защо? — учуди се Блакторн.

— Моят лоцман заръча да ви кажа, че го е направил, за да изтрезнеете, сеньор.

— Защо?

— Защото, сеньор лоцман, на „Санта Тереза“ ви заплашва опасност, голяма опасност.

— Каква опасност?

— Поръча да ви кажа, че трябва оттук нататък да си пробивате път с бой, стига да можете. Но той ще ви помогне.

— Защо?

— В името на светата Дева, сеньор, затворете еретичната си уста и ме изслушайте. Нямам много време.

И Сантяго му разказа за плитчините, ориентирите, изхода през оставения проход и плана, съставен от Родригес.

— Моят лоцман пита също дали сте добър стрелец.

— Не особено — излъга той.

— И накрая поръча да ви кажа: нека бог ви помага.

— И аз му желая същото — и на теб.

— Ако питате мен — бих ви пратил в пъкъла.

— Върви по дяволите!

Блакторн приготви фитилите за в случай, че оръдията започнат да гърмят, планът се провали или се окаже фалшив, а също и за да се предпази от всякакви враждебни действия. Дори такова едно малко буренце, ако му се запали фитилът и се пусне да плава до фрегатата, може да я потопи с не по-малък успех от едновременния залп на седемдесет оръдия. Няма значение колко е голямо бурето, стига да я изтърбуши, каза си той.

— Исоги, мамка ви! — изкрещя той и пое кормилото, изпълнен с благодарност към Родригес и ярката луна.

На самия изход пристанището се стесняваше приблизително до четиристотин метра. Водата беше дълбока, а от морето стърчеше скалистият нос.

Стаените в очакване рибарски лодки бяха оставили стотина метра за минаване.

„Санта Тереза“ се носеше стремително, издула платна от най-долното до най-горното, и бързо ги настигаше. Блакторн се придържаше към средата на прохода и махна на Ябу да се готви. На ронините бе заповядано да клекнат ниско долу, така че да не се виждат, и да чакат сигнал от Блакторн. Тогава до един, било с мечове или мускети, отдясно или отляво, в зависимост от случая, трябваше да се подчинят на Ябу. На японския капитан бе обяснено, че гребците трябва да се подчиняват на ритъма на тъпана, а онзи, който го биеше, да не откъсва поглед от Анджин-сан. Корабът се командуваше единствено от Анджин-сан.

Фрегатата беше на петдесетина метра зад галерата, също по средата на прохода, насочена право към тях, и не оставяше никакво съмнение, че претендира тя да заеме централното място в пристанището.

Ферейра прошепна задъхано в ухото на Родригес:

— Забийте се в него!

Погледът му беше вперен в Марико, застанала на десетина крачки от тях заедно с Торанага.

— Не смея — заради Торанага и момичето.

— Сеньора — провикна се Ферейра. — Слезте долу заедно с господаря си! На долната палуба е по-безопасно.

Марико преведе думите му на Торанага, който се замисли за секунда и се запъти към стълбите.

— Господ да ми е на помощ — възкликна главният артилерист. — Умирам от желание да дам един залп и да потопя нещо, каквото и да е. Цяла година измина, откак не сме потапяли никого — нито дори някой проклет пират!

— Вярно. Тия маймуни заслужават да ги поизкъпем.

Горе на квартердека Ферейра отново настоя:

— Забийте се в него, Родригес!

— Защо да убиваме врага, когато другите ще свършат това вместо нас?

— О, Богородице! Вие сте по-лош от някой свещеник! Във вените ви вода ли тече или какво?

— Вярно, кръвта ми не е на убиец — също на испански отвърна Родригес. — За разлика от вас, нали? А може би и испанска кръв имате, а?

— А бе вие ще го тараните ли? — премина Ферейра пак на португалски и усети как го обзема жаждата да убива.

— Ако продължава да се движи по моя път, ще го направя.

— О, Богородице! Дано тогава не се помръдне оттам!

— Какво бяхте намислили да правите с англичанина? Защо се вбесихте, като разбрахте, че не е на кораба?

— Вие, Родригес, нито ми харесвате, нито ви имам доверие. На два пъти заехте страната на еретика, или поне така ми се стори, и се опълчихте срещу мен — по-точно срещу нас. Ако в цяла Азия имаше поне един свестен лоцман, щях да ви зарежа и да отплавам с Черния си кораб.

— И ще потънете. От вас лъха на смърт и аз единствен мога да ви спася.

Ферейра се прекръсти суеверно.

— Исусе Христе, какъв език имате! Как можете да говорите така!

— Майка ми беше циганка — седмо дете на седмо дете, какъвто съм и аз.

— Лъжете!

Родригес се усмихна.

— Ех, господарю мой, капитане, може и да лъжа.

Той сви ръце около устата си и се провикна:

— Готови. — После се обърна към кормчията: — Дръж същия курс и ако тази шкембеста кучка, галерата, не се отмести, потопи я!

 

 

Блакторн стискаше кормилото с такава сила, че ръцете го заболяха. Барабанчикът ритмично отмерваше темпото на гребците, които със сетни усилия местеха веслата.

Ето че фрегатата беше само на двадесет метра зад тях, после на петнадесет, десет… Чак тогава Блакторн рязко завъртя руля наляво. Фрегатата почти забърса галерата, наклони се към нея и в следващия момент двете вече се плъзгаха една до друга. Блакторн силно завъртя надясно, за да застане успоредно на другия кораб. Деляха ги едва десетина метра. И така, борд до борд, те се приготвиха да се врежат в прохода между враждебните лодки.

— Гребете, гребете, копелета — развика се Блакторн, защото искаше да задържи кораба си успоредно на фрегатата — само по този начин бяха на сигурно място, закриляни от нейното огромно тяло и платна. Няколкото изстрела, последвани от облак огнени стрели, не им причиниха никакви щети. Някои по погрешка се забиха в долните платна на фрегатата и те пламнаха.

Самураите в лодките, които командуваха военната операция, прекратиха всякакви враждебни действия, ужасени от станалото. Никой досега не бе нападал кораб на южните варвари. Та нали само те пренасят коприната, която прави поносими лятната жега и зимния студ, а пролетта и есента превръща в радостни празници! Нали са защитени от императорски укази! Да не стане така, че подпалването на техен кораб да ги разяри, те да си отплават и никога вече да не се завърнат?

Затова командирите заповядаха на хората си да не стрелят, докато галерата на Торанага се движи под закрилата на фрегатата, защото никой не смееше да рискува да стане причина Черните кораби да спрат да пътуват без изрично нареждане от генерал Ишидо. Те си отдъхнаха облекчено едва когато моряците потушиха пламъците.

Щом стрелите спряха, Блакторн също си отдъхна. Както и Родригес. Планът им бе изпълнен. Португалецът се бе досетил, че единственият шанс за галерата бе да се прикрие зад неговия кораб.

— Моят лоцман обаче каза да сте готов за някакъв неочакван обрат, англичанино — бе добавил Сантяго.

— Бутнете го това копеле — изсъска Ферейра. — Дявол да ви вземе, заповядвам ви да го бутнете и натикате при маймуните!

— Пет градуса наляво — послушно извика Родригес.

— Пет градуса наляво — повтори кормчията. Блакторн чу командата и на часа завъртя кормилото на пет градуса вляво. Оставаше само да се моли на господа. Ако Родригес задържеше прекалено дълго този курс, щяха да се врежат в рибарските лодки и тогава бяха загубени. Ако пък забави темпото на тъпана, вражеските лодки щяха да го унищожат, независимо дали вярваха, или не, че Торанага е на кораба. Единственото спасение бе да се задържи успоредно на фрегатата.

— Пет градуса надясно — нареди Родригес точно навреме. И на него не му се искаше да рискува още огнени стрели — прекалено много барут имаше в трюмовете на фрегатата.

— Хайде, стари своднико — промърмори той на вятъра. — Задухай както трябва и ни измъкни оттук!

Блакторн също бе върнал галерата на пет градуса вдясно и сега препускаше успоредно на другия кораб; десните весла почти докосваха фрегатата, докато левите малко оставаше да опрат в рибарските лодки. Най-сетне капитанът, барабанчикът и гребците разбраха какво става и налегнаха с всички сили върху веслата. Ябу изкрещя някаква команда, ронините оставиха лъковете и хукнаха да помагат на гребците. Самият Ябу също седна зад едно весло.

Рамо до рамо. Оставаха само стотина метра.

Тогава от някои рибарски лодки наскачаха Сиви, по-безстрашни от останалите, насочиха се към галерата и започнаха да мятат куки, за да се закачат за нея. Носът на галерата обаче се вряза в тях, куките паднаха във водата, преди да достигнат кораба, и самураите се издавиха. А гребците нито за миг не нарушиха ритъма си.

— Дайте по-наляво!

— Не смея, капитане. Торанага не е глупак. Ето, вижте, пред нас са рифове, опасно е.

Ферейра съзря острите зъбери недалеч от последната лодка.

— Господи, избутайте го натам!

— Два градуса наляво!

Отново и фрегатата, и Блакторн свърнаха вляво. И двата кораба целеха отрупаните лодки. Блакторн също забеляза скалите. Още една лодка потъна, последвана от залп стрели, които се забиха в борда. Той продължи да държи същия курс, докато можеше, след което изрева: „Пет градуса вдясно!“ — за да предупреди Родригес, в чак тогава завъртя кормилото.

Родригес взе предпазни мерки, но този път не върна кораба изцяло на предишния курс, така че се появи непредвидена в плана опасност от сблъскване.

— Хайде, давай, копеле такова — изкрещя Родригес, възбуден от гонитбата и ужаса, който изпитваше. — Дай да си премерим силите!

Блакторн трябваше за част от секундата да избира между скалите и фрегатата. Благослови наум гребците, които не напускаха поста си, целия екипаж и всички останали, които със съзнателната си дисциплина му даваха тази възможност да избира. И направи своя избор. Завъртя още вдясно, измъкна пищова си и се прицели.

— Дай път, за бога — изрева той и дръпна спусъка.

Изстрелът изсвистя над квартердека на фрегатата, някъде между Родригес и капитана.

Ферейра приклекна, а Родригес се намръщи. Ах ти, англичанино, кучи сине! Късмет ли имах, ти ли стреляш много добре, или наистина целеше в мен?

Съзря втория пищов в ръката на Блакторн и погледна Торанага. Но веднага забрави за японеца — реши, че за момента не е важен.

Благословена майко божия, как да постъпя? Да се придържам ли към плана, или да го променя? Не е ли по-добре да убия англичанина? За доброто на всички ни? Кажи ми, дай ми някакъв знак!

Сам си отговаряй, Родригес, мисли за безсмъртната си душа. Мъж ли си или какво?

Тогава чуй: други еретици ще плъпнат като въшки на мястото на този англичанин, независимо дали ще го убиеш, или ще го оставиш жив. Дължиш му един живот, пък и не обичаш да убиваш — най-малко лоцмани.

— Дай вдясно — нареди той на кормчията и отстъпи.

 

 

— Моят господар пита защо за малко не се блъснахте в галерата.

— Това беше само игра, сеньора, игра, която играем ние, лоцманите. За да си изпитаме нервите един на друг.

— А пистолетният изстрел?

— И той бе част от играта — да се изпитат моите нерви. Скалите бяха съвсем наблизо и аз, изглежда прекалено бях притиснал англичанина. Ние с него сме приятели, нали разбирате?

— Моят господар казва, че тези игри са глупави.

— Моля да ме извините пред него. Важното е, че галерата е в безопасност и аз много се радвам. Хонто.

— Предварително ли бяхте уговорили с Анджин-сан този начин на бягство?

— Просто той се оказа много умен, с отлични рефлекси. Луната му освети пътя и морето се отнесе благосклонно. Никой не сгреши. Но не разбрах защо лодките не го нападнаха. Такава очевидно е била волята божия.

— Нима? — обади се Ферейра, без да се обърне, като се взираше в галерата зад тях.

Пристанището бе останало далеч назад и те браздяха морето по главния път за Осака, в пълна безопасност, следвани на няколко възела разстояние от галерата. И двата кораба не бързаха. Повечето весла на галерата бяха прибрани, гребците възстановяваха силите си.

Родригес не обърна внимание на Ферейра. Мислите му бяха погълнати от Торанага. Добре, че застанахме на негова страна, мислеше си той. По време на надлъгването с Блакторн внимателно бе наблюдавал японеца, доволен от предоставената му рядка възможност. Торанага не изпускаше нищо от погледа си — нито артилеристите, нито оръдията, нито платната, и задаваше чрез Марико безброй въпроси, за да задоволи ненаситното си любопитство. Това за какво е? Как зареждате оръдията? Колко барут слагате? Как стреляте с тях? Тези въжета за какво са?

— Моят господар казва, че това сигурно е карма. Нали знаете какво е карма, сеньор?

— Да.

— Той ви благодари, загдето му позволихте да използува кораба. А сега вече ще се върне на своя.

— Какво — рязко се извърна Ферейра. — Ние ще стигнем в Йедо много преди галерата. Торанага-сама е добре дошъл на нашия кораб.

— Моят господар казва, че вече няма смисъл да се безпокоите. Ще се прехвърли на своя кораб.

— Много го моля да остане. Неговата компания ни е безкрайно приятна.

— Торанага-сама ви благодари, но желае незабавно да се прехвърли на своя кораб.

— Добре тогава. Правете каквото иска, Родригес. Дайте им знак и спуснете лодката. — Ферейра беше разочарован. Искаше му се да види Йедо и да опознае по-добре Торанага — още повече, че бъдещето им сега бе тясно свързано с него. Не бе повярвал на думите на японеца за начина да се избегне войната. Въвлякохме се в нея на страната на тази маймуна и ще се бием срещу Ишидо, няма как. Макар че тази работа хич не ми харесва. — Много съжалявам за компанията на Торанага-сама — поклони се той учтиво.

Торанага също му се поклони и каза нещо.

— Господарят ви благодари — преведе Марико и добави към Родригес: — Торанага-сама казва, че като се завърнете с Черния кораб, ще ви възнагради за всичко, което направихте за галерата.

— Нищо не съм направил. Изпълних дълга си. Извинете ме, задето не ставам от стола си, но нали разбирате, кракът ми — отвърна Родригес с поклон. — Бог да ви закриля, сеньора.

— Благодаря, капитан-лоцмане. Желая ви същото.

Докато слизаше внимателно зад Торанага, тя забеляза, че лодката се командува от боцмана Песаро, и цялата настръхна. С усилие на волята се пребори с отвращението си и благодари наум на Торанага, задето реши да напусне този смрадлив кораб.

— Попътен вятър и успешно плаване — извика подире им Ферейра. Махна им с ръка, те отвърнаха на поздрава му и лодката потегли.

— Свободен си, щом лодката се върне и галерата изчезне от погледа ни — нареди той на главния артилерист.

После се качи на квартердека и застана пред Родригес.

— Един ден ще съжалите, че не го унищожихте.

— Всичко е в божиите ръце. Англичанинът е „свестен“ лоцман, ако се абстрахирате от религията му, капитане.

— И за това съм мислил.

— И какво решихте?

— Колкото по-скоро стигнем Макао, толкова по-добре. Напънете се, Родригес, да пристигнем възможно най-бързо.

И Ферейра слезе долу. Кракът на Родригес пулсираше болезнено. Той отпи от манерката с грога. Да върви по дяволите Ферейра, но моля те, господи, не преди да сме стигнали Лисабон.

Вятърът леко промени посоката си и облак затули луната. Замириса на дъжд и зората изпъстри нощното небе. Той съсредоточи цялото си внимание върху кораба, платната и посоката. Напълно задоволен, обърна поглед към лодката и чак накрая към галерата.

Отпи още глътка ром, доволен, че планът му мина тъй добре. Дори и пистолетният изстрел, който сложи точка на въпросите. Усети задоволство от решението, което бе взел.

Само аз можех да го реша и аз го реших.

— Макар че, англичанино, капитанът е прав — добави той с тъга. — Ти ще внесеш ереста в този райски кът.