Джеймс Клавел
Шогун (38)

Глава тридесет и седма

Гълъбарят държеше птицата грижовно, но здраво, докато Торанага изхлузваше прогизналите си дрехи. Бе препускал в галоп в най-силния порой. Нага и останалите самураи нетърпеливо се трупаха до малката врата, без да обръщат внимание на дъжда, който се лееше като водопад от небето и барабанеше по керемидения покрив.

Торанага грижливо си избърса ръцете. Гълъбарят му подаде птицата. Към двете й крачета беше завързано по едно миниатюрно сребърно цилиндърче. Обикновено цилиндърчето беше само едно. Торанага се съсредоточи, за да преодолее нервното потръпване на пръстите си. Развърза цилиндърчетата и ги отнесе на светло до прозореца, за да огледа миниатюрните печати. Позна тайния шифър на Кири. Нага и останалите напрегнато следяха всяко негово движение. Но лицето му не издаваше нищо.

Торанага не счупи печатите веднага, макар да бе премалял от желание. Търпеливо изчака да му донесат сухо кимоно. Един от слугите разтвори над главата му огромен чадър от навосъчена хартия и той се запъти към личните си покои в крепостта, където го чакаше супа и горещ чай. Започна да ги сърба, заслушан в дъжда. Когато се почувствува напълно спокоен, постави охрана и се прибра във вътрешната стая. И там, сам-самичък, счупи печатите. Хартията на четирите листа беше тънка като паяжина, йероглифите — ситни, а посланието — дълго и шифровано. Разшифроването му отне доста време. След като приключи, прочете писмото, после още два пъти. След което застави ума си да се рее на свобода.

Падна нощта. Дъждът спря. О, Буда, нека реколтата бъде добра. По това време на годината оризищата се наводняваха и по цялата страна селяните засяваха бледозелените стръкчета във воднистата, без никакви плевели почва, а след четири-пет месеца, в зависимост от времето, прибираха реколтата. И по цялата земя бедни и богати, от ета до императора, слуги и самураи — всички се молеха количеството дъжд да бъде точно такова, каквото е необходимо, влажността на почвата да бъде точно толкова, колкото бе най-подходящо. И всеки мъж, жена и дете брояха дните, останали до прибирането на реколтата.

А тази година ни трябва богат урожай, мислеше Торанага.

— Нага, Нага-сан!

Синът му дотича веднага.

— Да, татко?

— Веднага след изгрев-слънце ми доведи горе на платото Ябу-сан и главните му съветници. Също и Бунтаро и тримата главни офицери. И Марико-сан. Доведи ги призори на платото. Марико-сан да поднесе чай. Да. А Анджин-сан да ме чака при лагера. Да ни обгражда охрана на двеста стъпки разстояние.

— Да, татко. — Нага се обърна, готов да хукне да изпълнява заповедта, но не се стърпя и изтърси: — Война ли е? Кажете ми, война ли е?

Тъй като Торанага бе заинтересован из крепостта да обикаля оптимистичен вестоносец, той не сгълча сина си за тази проява на недисциплинираност и нахалство.

— Да. Но условията ще диктувам аз!

Нага затвори вратата и хукна. Торанага знаеше, че макар лицето на сина му и държането му да бяха външно спокойни, нищо не бе в състояние да прикрие възбудата в походката му и пламъка в очите му. Така че слуховете и контраслуховете щяха да облетят Анджиро, да плъзнат по цяло Идзу и отвън него като добре поддържан огън.

— Няма връщане назад — произнесе той на глас към цветята, подредени с вкус в нишата таконама, а пламъкът на свещта приятно потрепваше.

Ето какво пишеше Кири:

„Господарю, моля се на Буда да сте добре и в безопасност. Това е последният пощенски гълъб и затова моля Буда да го отведе при вас. Останалите бяха убити от предатели, които запалиха снощи кафеза, а този се спаси само защото беше болен и го бях взела при себе си да го лекувам.

Вчера сутринта Сугияма-сама внезапно си подаде оставката от Съвета на регентите, както се бяхте споразумели. Но преди да успее да избяга, бе заловен в покрайнините на Осака от ронините на Ишидо. За нещастие част от семейството му също е била заловена заедно с него. Разбрах, че е бил предаден от свой човек. Говори се, че Ишидо е предложил следното споразумение, ако забави оставката си, докато се състои Съветът на регентите утре, така че да успеят законно да ви обявят извън закона. Ишидо му гарантира, че в отплата Съветът ще му даде най-официално осемте провинции Кванто, а в знак на доверие Ишидо незабавно щял да освободи цялото му семейство. Сугияма отказал да ви предаде. Тогава Ишидо заповядал на ета да го убедят. Започнали да измъчват пред очите му първо децата, а после наложницата му, но той въпреки това не се отказал от вас. Всички умрели в големи мъки. Неговата смърт, последната, била наистина много мъчителна.

Разбира се, свидетели за това долно предателство няма, всичко е само слухове, но аз им вярвам. Ишидо, разбира се, обяви, че нищо не знаел за убийствата, нямал пръст в тази работа и се закле, че ще открие «убийците». Отначало твърдеше, че Сугияма всъщност не си бил подавал оставката и следователно Съветът можел да бъде свикан. Тогава аз разпратих копия от оставката му до другите регенти — Кияма, Ито и Оноши, още едно копие изпратих открито на Ишидо, а други четири пуснах сред всички даймио. (Колко умно от ваша страна, Тора-чан, че предвидихте необходимостта от допълнителни екземпляри.) Така че от вчера, както вие двамата със Сугияма бяхте запланували, Съветът не съществува законно — в това отношение успяхте.

Добри новини: Могами-сама се е измъкнал благополучно от града заедно с цялото си семейство и всичките си самураи. Сега открито се е обявил за ваш съюзник, така че най-отдалеченият ви северен фланг е осигурен. Маеда, Кукушима, Асано, Икеда и Окудиара също са се измъкнали снощи от Осака и са в безопасност — както и християнинът Ода-сан.

Лоши новини: семействата на Маеда, Икеда и Ода, както и на още десетина важни даймио, не са могли да се измъкнат и сега са заложници тук, в Осака, както и тези на петдесетина по-дребни необвързани даймио.

Лоша новина е също, че вашият природен брат Дзатаки, господар на Шинано, открито се е обявил на страната на наследника Яемон и против вас. Обвинил ви е, че заедно със Сугияма сте кроили планове да разтурите Съвета на регентите, като предизвикате бъркотия. Така, че североизточните ви граници са застрашени, а Дзатаки и други шестдесет хиляди фанатици открито ще излязат срещу вас.

Лоша новина е също, че почти всички даймио са приели «поканата» на императора.

Лоша новина е, че доста от вашите приятели и съюзници са огорчени, че не сте им дали да разберат по някакъв начин предварително каква стратегия ще предприемете, за да могат да си подготвят оттеглянето. Вашият стар приятел, великият Шимадзу, е измежду тях. Днес следобед дочух, че открито поискал всички даймио да коленичат още сега пред малкия Яемон по заповед на императора.

Лоша новина е, че Очиба плете великолепно обмислени мрежи, обещава наляво и надясно владения, титли и най-различни привилегии на все още необвързаните даймио. Много жалко, Тора-чан, че тя не е на ваша страна, защото е много достоен враг. Единствено Йодоко-сама призовава към молитви и спокойствие, но никой не я слуша, а Очиба се опитва да ускори войната, защото усеща, че сте слаб и изолиран. Много жалко, господарю, но вие наистина сте изолиран и, боя се, предаден.

Най-лошото е, че сега регентите християни Кияма и Оноши открито са се съюзили и яростно ви се противопоставят. Тази заран обявиха, че съжаляват за «позорното бягство» на Сугияма, защото това негово действие предизвикало хаос в империята и че «трябва да бъдем силни за благото на страната. Регентите носят върховна отговорност. Трябва да сме готови да унищожим с общи усилия всеки даймио или група от даймио, опитали се да престъпят волята на тайко или законното му онаследяване». (Означава ли това, че възнамеряват да се съберат като Съвет от четирима регенти?) Един от шпионите ни християни сред чернодрешниците подшушна, че преди пет дни Цуку-сан е напуснал тайно Осака, но не знаем дали се е насочил към Йедо или Нагасаки, където очакват Черния кораб. Знаете ли, че тази година той ще тръгне много рано? След около месец, не повече.

Господарю, винаги съм се колебала да ви давам необмислени съвети, основани на слухове, клюки, шпиони или женска интуиция (виждате ли, Тора-чан, че съм се поучила от вас?), но няма никакво време и може би няма да ми се предостави друга възможност да се свържа с вас: първо, прекалено много семейства са тук в клопката. Ишидо няма в никакъв случай да ги освободи, както никога няма да ни пусне и нас. Тези заложници представляват голяма опасност за вас. Малко са онези даймио като Сугияма — толкова твърди и с такова чувство за дълг. Боя се, че заради семействата си повечето, макар и неохотно, ще преминат на страната на Ишидо. Второ, мисля, че Маеда ще ви предаде, както вероятно и Асано. По моите пресмятания от всички двеста шестдесет и четири даймио в страната само двадесет и четири ще ви последват със сигурност, други петдесет евентуално. А това е крайно недостатъчно. Кияма и Оноши ще привлекат всички или почти всички даймио християни и според мен няма да се присъединят към вас на този етап. Мори-сан, най-богатият и влиятелен от всички, е ваш личен враг както винаги и ще оплете в мрежите си Асано, Кобаякава и вероятно Ода. Щом природеният ви брат Дзатаки е срещу вас, положението ви е много несигурно. Съветвам ви да обявите «Алено небе» и незабавно да се насочите към Киото. Това е единственият ви шанс.

Що се отнася до Садзуко и мен, ние сме добре и не се оплакваме от нищо. Детето расте и ако неговата карма е да се роди, така и ще стане. Тук, в нашето крило на крепостта, сме в безопасност. Портата ни е добре залостена, подвижната решетка е спусната. Нашите самураи са предани на вас и делото ви и ако нашата карма е да напуснем този свят, ще го сторим спокойни. Вашата Садзуко много, много тъгува за вас. Що се отнася до мен, Тора-чан, копнея да ви видя, да се посмеем заедно, да се порадвам на усмивката ви. Ако умра, ще съжалявам единствено за това, че няма да мога да върша повече тези неща, няма да мога да ви служа. Ако съществува отвъден живот, ако бог или Буда, или ками съществуват, обещавам да ги склоня по някакъв начин да бъдат на ваша страна… макар че преди това ще се опитам да ги убедя да ме направят слабичка, млада и апетитна за вас, без да ме лишават от удоволствието да си похапвам. Ах, колко божествено би било, ако можех да ям и същевременно да съм вечно млада и слаба!

Изпращам ви смеха си. Дано Буда ви пази.“

Торанага им прочете писмото без онези пасажи, където пишеше за Кири и Садзуко. Когато млъкна, всички го изгледаха и после се спогледаха с невярващи очи — не само поради съдържанието му, но и защото той така открито им се доверяваше.

Бяха насядали върху рогозки, разположени в полукръг около него насред платото, без охрана, далеч от всякакви чужди уши. Бунтаро, Ябу, Игураши, Оми, Нага, офицерите и Марико. Охраната беше чак на двеста крачки от тях.

— Имам нужда от съвет — започна Торанага. — Моите съветници са в Йедо, а работата е спешна и не търпя отлагане. Така че ще заемете местата им. Какво според вас ще стане и какво да правя, Ябу-сан?

— Преди всичко, господарю, какво означава „Алено небе“?

— Това е шифровано название на бойния ми план, който ще се използува само в краен случай — внезапно нападение срещу Киото с всичките ми войски, като се уповавам на бързата им подвижност и изненадата, с която ще бъде нанесен ударът, с цел да спася столицата от враждебните сили, които са я обкръжили, и да изтръгна императора от гнусните лапи на онези, които са го подвели, начело с Ишидо. Щом Синът на небето бъде в безопасност, ще го помоля да анулира мандата, даден от настоящия съвет, съставен от предатели или поне предимно от предатели, и да ми даде нов мандат да образувам друг съвет, който ще постави интересите на империята и наследника над личните амбиции. Ще поведа от осемдесет до сто хиляди души, ще оставя земите си незащитени, фланговете си оголени, оттеглянето си неподсигурено. — Торанага видя изумените им погледи. Не спомена нищо за елитните си самураи, разположени тайно в най-важните крепости и в повечето провинции — нещо, което му бе отнело дълги години, — които трябваше да въстанат едновременно и да създадат хаос и бъркотия — жизнено необходими за успеха на този план.

Ябу не се сдържа:

— Но при това положение ще трябва да си пробивате път с бой, стъпка по стъпка! Икава Джикю държи пътя Токайдо на сто ли разстояние! А останалата му част се контролира от крепостите на Ишидо!

— Да. Но аз възнамерявам да се насоча на северозапад, покрай пътя Кошу-кайдо, оттам да атакувам Киото и да стоя настрана от крайбрежието.

Всички заклатиха едновременно глави и заговориха вкупом, но Ябу ги надвика:

— Но, господарю, в писмото се казва, че вашият роднина Дзатаки-сан е преминал вече на страната на врага. Значи и северният път ви е отрязан! Провинцията му е разположена напряко на Кошу-кайдо. Ще трябва да водите боеве по цялото протежение на Шинано, а там са главно планини, и то труднопроходими, пък и хората му са фанатично предани. Ако ви пипнат, ще ви насекат на парчета.

— Това е единственият път, други възможности нямам. Съгласен съм, че по крайбрежието враговете ми са многобройни.

Ябу погледна към Оми и страшно му се прииска да можеше първо да се посъветва с него. Беше вбесен и от писмото, и от цялата бъркотия в Осака, и от това, че трябваше да говори пръв, а най-вече от васалния си статут, който прие по настояване на Оми.

— Това е единствената ви възможност, Ябу-сама — убеждаваше го племенникът му. — Единственият начин да се измъкнете от клопката на Торанага и да си оставите място за маневри…

Игураши го бе прекъснал гневно:

— По-добре още днес да се нахвърлим върху Торанага, докато хората му са още малобройни. Да го убием и да занесем главата му на Ишидо — още има време!

— Не, по-добре да изчакаме, да проявим търпение…

— Ами ако Торанага заповяда на нашия господар да му предаде Идзу? — бе изкрещял Игураши. — Като феодален господар Торанага ще има правото да поиска такова нещо от васала си.

— Няма да го направи. Ябу-сан му е необходим повече от всякога, защото Идзу закриля южния му фланг. Той не може да си позволи един раздор с него. Господарят му е нужен за…

— Ами ако изпъди господаря?

— Ще въстанем. Ще го убием, ако е още тук, и ще се бием срещу войските, които евентуално ще изпрати срещу нас. Но никога няма да го направи, толкова ли не виждате! Като негов васал, Торанага ще трябва да го защищава…

Ябу ги бе оставил да спорят, докато накрая проумя мъдростта на Оми.

— Добре. Съгласен съм. И ще му предложа меча си Мурасама като връх на тази гениална сделка — бе потрил той доволно ръце, възхитен от хитроумието на плана. — Точно така, гениална. А неговият меч Йошитомо изцяло ще ми замести липсата му. Напълно сте прав, Оми-сан, че сега съм му полезен повече от когато и да било. Нямам друг избор. От сега, нататък съм напълно обвързан с Торанага. Като негов васал.

— До момента, в който избухне война — бе натъртил Оми.

— Разбира се. Разбира се, че до избухването на война. Тогава, ако реша, мога да премина на противниковата страна или да направя нещо друго — възможности колкото щеш. Все пак сте прав, Оми-сан.

От Оми по-добър съветник досега не съм имал, помисли си той. Но и по-опасен също. Достатъчно е умен, за да заграби Идзу след смъртта ми. Но какво значение има? Все едно, че вече сме мъртви.

— Всички пътища са ви затворени — каза той на Торанага. — Изолацията ви е пълна.

— Какви са алтернативите? — попита Торанага.

— Извинете, господарю — намеси се Оми, — но колко време е необходимо, за да се подготви нападението?

— То вече е готово.

— Идзу също е готово, господарю — додаде Ябу. — Вашите сто и моите шестнадесет хиляди плюс мускетния батальон — това не е ли достатъчно?

— Не. „Алено небе“ е план само за в краен случай. Всичко се залага на едно-единствено нападение.

— Ще трябва да рискувате — веднага щом дъждовете престанат и сме в състояние да потеглим — настоя Ябу. — Друг избор нямате. Ишидо незабавно ще сформира нов Съвет, защото мандатът е все още валиден. Всеки момент ще ви обвинят в държавна измяна — днес, утре или вдругиден. Защо да чакате да ви разкъсат? Чуйте — може би мускетния батальон ще успее да си пробие път през планините. Нека бъде „Алено небе“! Ще хвърлим всички сили до последния човек в една-единствена атака. Такъв е моралният кодекс на воина — достоен за самурая. Ще пометем Дзатаки с нашите пушки, но дори и да не успеем — какво значение има? Подвигът ни ще живее и пребъде през вековете!

— Да, но ще спечелим — сигурен съм в това — намеси се и Нага.

Някои от капитаните закимаха с глави в знак на съгласие, доволни, че войната най-сетне е неизбежна, Оми премълча.

Торанага бе втренчил поглед в Бунтаро.

— Е?

— Господарю, моля да ме извините и да не искате от мен съвет. Аз и хората ми ще правим каквото наредите. Това е единственият ми дълг. Мнението ми е без никаква стойност, защото ще правя каквото вие решите.

— При други условия бих приел подобен отговор, но не и днес.

— Тогава война. Ябу-сан е прав. Да тръгнем към Киото! Днес, утре или щом спре дъждът. „Алено небе“! Омръзна ми да чакам.

— Оми-сан?

— Ябу-сан е прав, господарю. Ишидо ще престъпи волята на тайко и ще сформира в най-скоро време нов Съвет, който ще получи мандат от императора. Враговете ви ще злорадствуват и повечето от приятелите ви ще се разколебаят и сигурно ще ви предадат. А новият Съвет незабавно ще ви обвини в държавна измяна. И тогава…

— Тогава значи „Алено небе“? — прекъсна го Ябу.

— Ако Торанага-сама заповяда, така и ще стане. Но според мен обвинението в държавна измяна ще бъде невалидно. Спокойно можете да не мислите за него.

— Защо?

Вниманието на Торанага бе съсредоточено изцяло върху Оми.

— Аз съм напълно съгласен с вашето мнение, господарю. Ишидо е злодей. И всички даймио, които са се съгласили да му служат, са като него. Истинските мъже знаят какво представлява Ишидо и също така добре знаят, че императорът е бил измамен. — Оми предпазливо нагази в тресавището, което всеки момент можеше да го погълне. — Според мен той е направил голяма грешка, като е убил Сугияма-сама. Тези подли убийства ще накарат всички даймио да очакват от него нови предателства и малко са онези, освен най-приближените му, които ще зачетат заповедите на неговия „Съвет“. Така че сте в безопасност. Поне засега.

— За колко време?

— Дъждовете ще продължат горе-долу още два месеца. Щом спрат, Ишидо ще изпрати Икава Джикю и Дзатаки срещу вас, и двамата едновременно, за да ви хванат натясно, а главните му армии ще се присъединят към техните при пътя Токайдо. Междувременно, докато трае дъждовният сезон, всеки даймио, който има зъб на друг даймио, ще подкрепи Ишидо на думи, докато той направи първата стъпка, след което според мен ще забравят за него, ще започнат да си отмъщават взаимно и да грабят територии както им падне. Империята ще се разпокъса, както беше преди тайко. Но вие двамата с Ябу-сама, господарю, за щастие имате достатъчно сили да защитите проходите, водещи към Кванто и Идзу, и да отбиете първия удар. Според мен Ишидо няма да може да предприеме второ нападение или поне няма да е мащабно. Щом той и съюзниците му изтощят силите си, вие с Ябу-сама предпазливо ще изскочите иззад планините и постепенно ще завладеете империята.

— И кога ще стане това?

— През живота на вашите деца.

— Значи препоръчвате отбранителна стратегия? — презрително попита Ябу.

— Според мен двамата сте в безопасност зад планините. Изчакайте, Торанага-сама. Изчакайте да се сдобиете с повече съюзници. Проходите ще са във ваши ръце — лесно ще ги защитите. Генерал Ишидо е зъл, но не е толкова глупав да хвърли всичките си сили в една-единствена битка. Ще си седи начумерен вътре в Осака. Затова на първо време не бива да пускаме в действие мускетния батальон. Трябва да засилим охраната и да запазим в пълна тайна това наше оръжие, в пълна бойна готовност, докато излезете иззад планините — но мисля, че засега изобщо не бива да се използува. — Оми усещаше върху себе си многобройните погледи; поклони се на Торанага. — Простете, че говорих толкова дълго, господарю.

Торанага го проучваше с очи, после ги прехвърли върху сина си. Забеляза нарасналата му възбуда и реши, че сега е моментът да го насочи към плячката.

— Нага-сан?

— Оми-сан е прав — незабавно отговори младежът с тържествуващ вид. — В повечето отношения. Но аз бих ви посъветвал през тези два месеца да привлечете нови съюзници, за да изолирате колкото се може Ишидо, след което да нападнете без предупреждение — „Алено небе“.

— Значи не си съгласен с мнението на Оми-сан за продължителна война?

— Не. Но нали това… — Нага млъкна.

— Продължавай, Нага-сан, говори, без да се смущаваш.

Ала Нага стоеше, прехапал език и пребледнял.

— Заповядвам ти да продължиш!

— Помислих си, господарю, че… — отново се запъна той, но после думите рукнаха като порой: — Не е ли това великата възможност да станете шогун? Ако успеете да превземете Киото и да получите мандат, защо ви е изобщо да съставяте съвет? Защо да не поискате от императора да ви направи шогун? Това ще е най-доброто и за вас, и за империята. — Нага се опитваше да прикрие страха в гласа си, защото думите му означаваха предателство към Яемон, а повечето от присъствуващите самураи — най-вече Ябу, Оми, Игураши и Бунтаро — бяха открити негови поддръжници. — Според мен трябва да станете шогун! — И той се обърна предизвикателно към останалите: — Ако тази възможност се изпусне… Вие сте прав, Оми-сан, по отношение на продължителната война, но според мен нашият господар трябва да вземе властта, за да може да я предаде. Продължителната война ще разори страната, отново ще я разпокъса на хиляди парчета. Кой иска подобно нещо? Торанага-сама трябва да стане шогун. За да се предаде империята на Яемон, на нашия господар Яемон, да я управлява, тя трябва първо да се подсигури. Втора такава възможност няма да има. — Той изговори последните думи по-тихо и седна сковано, изплашен от дързостта си, но доволен, че най-сетне изрече публично онова, за което постоянно мислеше.

Торанага въздъхна.

— Никога не съм се домогвал до шогуната, колко пъти трябва да повтарям това? Изцяло подкрепям племенника си Яемон и уважавам безпрекословно волята на тайко. — И той ги изгледа един по един. Най-накрая погледът му се спря на Нага. Момчето смръщи вежди. Но Торанага му заговори мило, подхвърляйки му отново примамката. — Твоето усърдие и младост те оправдават. За жалост много по-зрели и мъдри от теб мъже също мислят, че имам такава амбиция. А не е вярно. Има един-единствен начин да се сложи край на тези глупости — да се даде властта на Яемон-сама. Което и възнамерявам да направя.

— Да, татко. Благодаря ви, благодаря — заповтаря Нага отчаян.

Торанага прехвърли погледа си върху Игураши.

— Вие какво ще ме посъветвате?

Едноокият самурай се почеса.

— Аз съм само войник и не ме бива за съветник. Но не бих ви посъветвал да обявите „Алено небе“, освен ако не воюваме при условията, изброени от Оми-сан. Преди години се бих в Шинано. Местността е много лоша, при това Дзатаки беше на наша страна. Но не бих искал да воювам пак в Шинано и още по-малко, ако Дзатаки е срещу нас. А щом подозирате и Маеда — как можете изобщо да мислите за бой, след като има вероятност най-големият ви съюзник да ви предаде? Ишидо ще изпрати срещу вас двеста-триста хиляди души и пак ще му останат сто да бранят Осака. Дори и с пушките пак нямаме достатъчно хора за нападение. Но затова пък зад планините, с пушките можете да се задържите завинаги, ако всичко стане така, както каза Оми-сан. Ориз ще имате достатъчно — Кванто осигурява половината ориз в империята. Или най-малко една трета. А ние можем да ви изпращаме колкото искате риба. И така ще бъдете в безопасност. Нека Ишидо и онзи злодей Джикю тръгнат срещу вас, ако всичко стане, както каза Оми-сан — ако враговете в най-скоро време се нахвърлят един срещу друг. Ако ли не — гответе „Алено небе“. Човек само веднъж в живота си умира за своя господар.

— Никой иска ли да добави нещо? — попита Торанага. Никой не се обади. — Марико-сан?

— Не ми е мястото да говоря тук, господарю. Убедена съм, че всичко, което можеше да се каже, беше казано. Но ще ми позволите ли да попитам от името на всички ваши съветници тук — какво според вас ще стане?

Торанага грижливо подбираше думите си.

— Според мен ще стане както предвиди Оми-сан. С едно изключение. Съветът няма да е безсилен. Той ще се напъне да упражни достатъчно влияние, за да успее да събере непобедима сдружена сила. И щом спрат дъждовете, тази сила ще бъде хвърлена срещу Кванто, заобикаляйки Идзу. Първо ще лапнат Кванто, а след него ще дойде ред на Идзу. А всички даймио ще се нахвърлят един срещу друг едва след моята смърт.

— Защо, господарю? — осмели се да попита Оми.

— Защото враговете ми са премного, защото съм господар на Кванто, защото съм воювал повече от четиридесет години и не съм загубил нито една битка. Те до един се боят от мен. Твърдо съм убеден, че лешоядите първо ще се съюзят, за да ме унищожат, а след това ще започнат да се избиват помежду си. Ала първо ще се опитат да свършат с мен, ако могат. Знайте добре всички, че аз съм единствената заплаха за Яемон, макар че всъщност не съм никаква заплаха. Такава е иронията на положението. Всички мислят, че се домогвам до шогуната. А не е вярно. Това ще е още една напълно излишна война.

Мълчанието бе нарушено от Нага:

— Тогава, какво ще правите, господарю?

— Ъ?

— Какво ще правите?

— Очевидното. „Алено небе“.

— Но нали казахте, че ще ни смажат?

— Да — ако им дам време. Но аз няма да им го дам. Тръгваме веднага.

— Ами… дъждовете?

— Просто ще пристигнем в Киото мокри до кости, запотени и смърдящи. Изненада, бърза подвижност, дързост и правилен избор на момента — така се печелят битки. Ябу-сан беше прав. Пушките ще ни пробият път през планините.

 

 

Четири часа обсъждаха различни планове и доколко е възможно да се осъществи мащабна война през дъждовния период — нечувана досега стратегия. След това Торанага ги отпрати и остави при себе си само Марико, а на Нага заповяда да доведе Анджин-сан. Проследи ги с поглед, докато се отдалечаваха. Всички се въодушевиха, поне външно, след вземането на окончателното решение, най-вече Нага и Бунтаро. Само Оми беше резервиран, замислен и неубеден. Игураши не влизаше в сметките, защото Торанага с право смяташе, че старият войник ще прави каквото му нареди Ябу, а Ябу също не влизаше в сметките — той беше само една пионка, вярно, склонна към предателство, но пионка. Оми е единственият, който заслужава внимание, мислеше той. Интересно дали е проумял какво всъщност възнамерявам да правя.

— Марико-сан, разберете тактично колко би струвал договорът на куртизанката.

— На Кику-сан ли? — премигна тя.

— Да.

— Сега ли, господарю, веднага?

— Може и довечера. — Той я погледна добродушно. — Не казвам, че става дума непременно за мен. Може би за някой от моите офицери.

— Допускам, че цената ще зависи именно от това, господарю — за кого се отнася.

— И аз така предполагам. Но все пак се споразумейте. Момичето, разбира се, има право да откаже, след като й се съобщи името на самурая, но обяснете на собственичката, на мама-сан, че не очаквам момичето да е дотолкова зле възпитано, че да не се довери на избора, който аз ще направя за нея. Също така кажете на собственичката, че Кику е дама първа степен в Мишима, а не в Йедо, Осака или Киото — добави Торанага все така добродушно. — Така че ще плащам по цените на Мишима, а не на Йедо, Осака или Киото.

— Разбира се, господарю.

Торанага размърда рамене, за да пооблекчи болките си, и размести мечовете си.

— Да ви поразтрия ли, господарю? Или предпочитате да изпратя да повикат Суво?

— Не, благодаря, ще го повикам по-късно. — Той стана, облекчи се с огромно удоволствие и пак седна. Беше облечен в късо, леко кимоно на сини шарки и най-обикновени сламени сандали. Синьото му ветрило беше украсено с неговия герб.

Слънцето се спускаше, а по небето се трупаха дъждовни облаци.

— Какво велико нещо е животът — усмихна се той щастливо. — Имам чувството, че чувам как дъждът чака да се роди.

— Да — тихо се съгласи тя.

Торанага се замисли за момент, след което произнесе току-що съчинените от него стихове:

Небето,

опърлено от слънцето,

рони

плодородни сълзи.

Марико послушно раздвижи мозъка си, за да му отвърне в стихотворна форма и да се включи в тази тъй популярна сред самураите игра. Трябваше да извърти думите, от които бе съставено неговото стихотворение, за да ги приспособи към своето. Минута по-късно тя произнесе.

А гората,

ранена от вятъра,

рони

мъртви листа.

— Много добре казано! Много добре! — похвали я Торанага, огледа я доволен и му стана приятно от онова, което видя. Марико беше облечена в бледозелено кимоно с бамбукова шарка и тъмнозелен пояс и се бранеше от слънцето с оранжево чадърче. То хвърляше великолепни отблясъци върху лъскавата й синьо-черна коса, вдигната високо горе под широкополата й шапка. Спомни си носталгично как всички те — дори самият диктатор Города — я искаха, когато тя бе едва тринадесетгодишна и баща й, Акечи Джинсай, я представи за пръв път, нея, своята най-голяма дъщеря, в двореца на Города. И как Накамура, бъдещият тайко, умоляваше Города да му я даде, а той само се изсмя, нарече го пред всички „разгонена маймуна“ и го посъветва: „Гледай да печелиш битки, селянино, а не благородни дами.“ Акечи Джинсай също се подигра открито на Накамура, който му беше съперник за благоволението на Города — това бе основната причина, поради която Накамура с такова удоволствие го унищожи по-късно. Това бе също така причината, поради която Накамура с удоволствие тормозеше години наред Бунтаро, комуто бе дадено момичето, за да се скрепи съюзът между Города и Тода Хиромацу. Интересно, запита се Торанага игриво, интересно дали, ако Бунтаро беше мъртъв, тя щеше да се съгласи да ми стане наложница? Торанага винаги бе предпочитал опитни жени, вдовици или разведени, но никога да не са прекалено хубави, нито от много добро потекло, така че да не му създават неприятности и да му бъдат вечно признателни.

Той се усмихна. Никога не бих я попитал, защото тя е всичко, което не искам в една моя наложница, с изключение на възрастта.

— Господарю?

— Мислех си за вашето стихотворение, Марико-сан — още по-добродушно поясни той и добави:

Защо е тъй мразовито?

Та ние очакваме лятото

и идването на

прекрасната есен.

Тя сякаш бе готова с отговора си:

Ако думите ми бяха

паднали листа,

какъв прекрасен огън

би лумнал от стиховете ми.

Торанага се засмя и се поклони с шеговита смиреност. — Признавам се за победен, Марико-сан. Какво ще искате в отплата? Ветрило? Или кърпа за глава?

— Благодаря, господарю. Каквото вие решите.

— Десет хиляди коку годишно за сина ви.

— О, господарю, не съм заслужила такава чест.

— Вие победихте. Победата и добре изпълненият дълг трябва да се възнаграждават. На колко години стана Саруджи?

— Скоро ще навърши петнадесет.

— Ах, да — сетих се. Нали го сгодихте наскоро за една от внучките на Кияма-сама?

— Да, господарю. Това стана през единадесетия месец на миналата година — месеца на Белия мраз. В момента се намира в Осака при Кияма-сама.

— Добре. Значи — десет хиляди коку годишно от днес нататък. Ще изпратя пълномощното с утрешната поща. А сега стига стихове, нека чуя вашето мнение.

— Според мен, господарю, ние всички сме в безопасност под вашето крило, както и страната е в безопасност във вашите ръце.

— Питам ви сериозно.

— Говоря сериозно, господарю. Благодаря ви за благоволението, което проявихте към моя син. Вярвам, че каквото и да направите, все ще е най-разумното. В името на пресветата… да, кълна се в Девата, че вярвам в това, което говоря.

— Добре. И все пак настоявам да чуя мнението ви.

Тя му отговори незабавно, по най-безгрижен начин, като равна на равен:

— Първо, трябва да привлечете тайно Дзатаки-сама обратно на своя страна. Предполагам, че или знаете вече как да го сторите, или по-вероятно имате тайно съглашение с природения си брат, и това загадъчно „предателство“ е било замислено именно от вас, за да залъжете Ишидо и да го объркате. Второ, вие никога няма да нападнете пръв. Никога не сте го правили, винаги сте призовавали към търпение и нападате само ако сте сигурен в победата си. Така че това открито обявяване на „Алено небе“ е само ход, за да заблудите всички. Трето, изборът на момента: според мен трябва да се престорите, че ще осъществите „Алено небе“, но не бива да го правите. Това ще обърка Ишидо, защото шпионите му и тук, и в Йедо ще доложат за намеренията ви и той ще започне да разкарва войските си насам-натам като ято яребици в това отвратително време, за да се готви за една заплаха, която никога няма да се осъществи. А вие междувременно ще използувате следващите два месеца, за да привлечете нови съюзници за подривна дейност срещу съюзниците на Ишидо и да се опитате да разбиете коалицията му — нещо, което на всяка цена трябва да направите. И, разбира се, трябва по някакъв начин да подлъжете Ишидо да излезе от крепостта Осака. В случай че не успеете, той ще бъде победителят или най-малкото няма да спечелите шогуната. Вие…

— По този въпрос вече се изказах съвсем недвусмислено — сряза я Торанага, на когото изведнъж престана да му бъде забавно.

Но Марико продължи безгрижно и доволно:

— Днес ще изрека на глас всички тайни, господарю — заради заложниците. Те са нож в сърцето ви.

— Какво общо имат заложниците?

— Моля ви да бъдете търпелив с мен и да ме изслушате. Може би няма да имам друга възможност да разговарям с вас по начина, който Анджин-сан нарича „открит английски маниер“ — вие никога не сте сам, както сте в момента. Моля да ме извините за моята невъзпитаност. — Марико напрегна ума си и за голямо негово учудване продължи да говори като с равен. — Моето категорично мнение е, че Нага-сан има право. Трябва да станете шогун, за да изпълните дълга си към империята и рода Миновара.

— Как смеете да говорите такива неща!

Марико обаче запази същото ведро спокойствие, а яростта му сякаш ни най-малко не я засягаше.

— Съветвам ви да се ожените за Очиба-сама. Докато Яемон стане пълнолетен, има още осем години — а това е цяла вечност. Кой може да каже какво ще се случи след осем месеца, камо ли след осем години!

— Цялото ви семейство може да бъде изтрито от лицето на земята само за осем дни!

— Така е, господарю, но това няма никакво отношение към вас, вашия дълг и империята. Нага-сан има право. Трябва да вземете властта, за да раздавате власт. — И тя добави задъхана, с престорена сериозност: — Сега ли да извърши сепуку преданата ви слугиня или може и по-късно? — И се направи, че припада.

Торанага се опули при тази невиждана дързост, но в следващия миг вече се превиваше от смях, заудрял с юмруци по земята. Когато най-сетне беше в състояние да говори, той произнесе задъхано:

— Никога няма да се науча да ви разбирам, Марико-сан.

— О, не, господарю, много добре ме разбирате — избърса тя потта от челото си. — Много мило, че позволихме на преданата ви васалка да ви разсмее, че изслушахте исканията й, че изобщо я изслушахте. Простете нахалството ми, много ви моля.

— А защо трябва да ви простя, а? — усмихна се Торанага, на когото вече му беше минало.

— Заради заложниците — простичко отвърна тя.

— Да, заложниците… — Той отново стана сериозен.

— Трябва да замина за Осака.

— Да — съгласи се той. — Знам.