Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 226 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава двадесет и трета

— Анджин-сан! Анджин-сан!

Все още в полусъзнание, той позволи на Марико да му налее малко саке в устата. Колоната бе спряла и Кафявите се бяха строили в плътен обръч около носилката със спуснатите перденца, а придружаващите колоната Сиви се бяха наредили отпред и отзад. Бунтаро бе извикал нещо на една от прислужничките и тя бързо бе извадила шишето от една от носилките с багажа. Той нареди на личната си охрана да не допускат никого до носилката на „Кирицубо-сан“ и веднага изтича при Марико.

— Как е Анджин-сан?

— Струва ми се, че е по-добре — отговори тя. След малко и Ябу се присъедини към тях. Той се бе опитал да заблуди капитана на Сивите и му бе подметнал небрежно:

— Мисля, че можем да тръгваме, капитане. Ще оставим тук няколко души и Марико-сан, а те ще ни настигнат, щом варваринът дойде на себе си.

— Много съжалявам, Ябу-сан, но се налага да ги изчакаме. Наредено ми е да ви придружа, докато сте в пълна безопасност на галерата, но не на две части.

Всички сведоха погледи към Блакторн, който се задави от виното.

— Благодаря — изграчи той дрезгаво. — В безопасност ли сме? Кой друг знае за…

— В безопасност сте — прекъсна го тя натъртено. Беше обърната с гръб към капитана и го предупреди строго с очи да внимава какво говори. — Вече сте добре, Анджин-сан, и няма за какво да се тревожите. Разбрахте ли? Имахте нещо като припадък. Огледайте се само и ще видите — всичко е наред.

Блакторн така и направи. Видя капитана и Сивите и всичко му стана ясно. Силите му, подпомогнати от виното, бързо се възстановяваха.

— Извинете ме, сеньора. Предполагам, че просто съм се паникьосал. Сигурно вече остарявам. Често имам такива припадъци и след това нищо не си спомням. Много ми е изморително да говоря на португалски. — И приключи на латински: — Разбирате ли?

— Да, много добре.

— По-лесен ли ви е този език?

— Може би.

Тя въздъхна с облекчение, щом разбра, че на него му е ясно колко трябва да внимават. Минаването на латински бе за предпочитане, защото за японците този език беше крайно непонятен и много трудно го учеха. Само няколко души в цялата империя знаеха горе-долу латински, но те до един бяха учили при езуитите главно с цел да станат свещеници. Тя беше единствената жена в Япония, която можеше да чете, пише и говори на португалски и латински.

— Кой друг знае за „опасностите“?

— Съпругът ми и този, който ни води.

— Сигурна ли сте?

— И двамата ясно дадоха да се разбере.

Капитанът на Сивите се размърда неспокойно и каза нещо на Марико.

— Пита дали сте все още опасен, дали да ви завърже краката и ръцете. Казах, че вече сте се оправили.

— Да — каза той и отново мина на португалски. — Често имам такива припадъци. Подлудявам, ако някой ме удари по лицето. Извинявам се. После не си спомням изобщо какво съм правил. Това е пръстът божи.

Капитанът бе съсредоточил вниманието си върху устните му и той си каза: пипнах ли те, мръсно копеле? Сто на сто разбираш португалски.

Прислужницата Соно слушаше нещо с ухо, долепено до завесата. После се приближи до Марико.

— Извинете, Марико-сама, но господарката ме пита дали лудият е вече добре, за да продължим? Моли да му отстъпите вашата носилка, защото тя е на мнение, че трябва да бързаме да хванем отлива. Неприятностите, причинени от лудия, много я разстроиха, но понеже знае, че лудостта е от боговете, тя ще се моли за неговото здраве и щом се качим на кораба, лично ще му даде от нейните лекарства.

Марико преведе.

— Да, вече съм добре.

Блакторн стана и се олюля. Ябу излая някакво нареждане.

— Ябу-сан каза да се качите в носилката, Анджин сан. — Когато той се опита да протестира, Марико само се усмихна. — Аз съм много силна, не се безпокойте за мен. Ще вървя до вас, за да можем да разговаряме, ако желаете.

Помогнаха му да се качи и колоната веднага потегли. Лекото полюляване го успокои и той се отпусна назад, изтощен до крайност. Изчака капитанът на Сивите да се изтегли начело на колоната и прошепна на латински:

— Този центурион със сигурност разбира другия език.

— Да. Но се боя, че разбира и малко латински — прошепна Марико също толкова тихо. — Вие сте много храбър човек — добави тя след кратка пауза. — Благодаря ви, че го спасихте.

— Вие сте по-смела от мен.

— Не, просто бог ме подхвърли на пътя ви и по този начин можах да ви бъда от полза. Благодаря ви още веднъж.

Нощният град представляваше приказна гледка. Богатите къщи бяха накичени с множество пъстроцветни фенери, газови лампи и свещи, окачени над портите и в градините, а тънките стени нежно прозираха. Дори и бедните къщи бяха омекотени от полупрозрачните паравани и стени от навосъчена хартия. Пешеходците, носачите на кага и конните самураи също си осветяваха пътя с фенери.

— Лампите ни горят газ, но се осветяваме също и със свещи, макар че повечето хора си лягат, щом падне нощта — обясни Марико, докато минаваха през криволичещите, с безброй завои улици на града. Пешеходците, които им попадаха на пътя, се кланяха, а най-бедните коленичеха и така изчакваха да мине колоната. Морето блестеше на лунната светлина.

— И при нас е същото. А на какво готвите? Печките ви дърва ли горят?

Блакторн се усещаше вече достатъчно силен, но тя отказа да си сменят местата и затова той лежеше отпуснат и се наслаждаваше на свежия въздух и приятния разговор.

— Използуваме мангали с дървени въглища. Храната ни е различна от вашата и затова приготвянето й е по-просто. Ориз, риба, най-често сурова или на скара, с пикантен сос и туршия, а понякога и малко супа. Никакво месо — никога. Ние сме много пестеливи в храненето си и нямаме друг избор, защото обработваемата ни земя е малко — около една пета част от цялата ни територия — а сме многоброен народ. Смятаме скромното ядене, дори по отношение на количеството, за голяма добродетел.

— Вие сте много смела и аз ви благодаря. Стрелите не полетяха, защото ме защитихте откъм гърба.

— Всичко е божия воля.

— Вие сте не само смела, но и много красива.

Тя замълча. Никой не ме е наричал красива, помисли си, никой!

— Не съм нито смела, нито красива. Красиви са мечовете. Красива е честта.

— И смелостта е красива, а вие притежавате огромна смелост.

Марико отново не отговори нищо. Припомняше си утрото, лошите си мисли и думи. Как е възможно един човек да бъде тъй смел и същевременно тъй глупав, тъй нежен и в същото време жесток, толкова сърдечен и така отблъскващ? Анджин-сан прояви невиждана храброст, като отклони вниманието на Ишидо от носилката, показа се безкрайно умен и проницателен, щом се сети да се престори на луд и да измъкне Торанага от клопката. Колко е мъдър нашият господар, как добре е замислил бягството си! „Внимавай, Марико, не мисли за този чужденец, мисли само за господаря си. Спомни си колко е грешен и обуздай влажната топлина в слабините си, каквато не си усещала никога преди — топлината, за която говорят куртизанките и която е описана в книгите.“

— Вие също сте безкрайно смел — каза тя най-сетне и обърна на португалски. — Много се изморявам, като говоря на латински.

— В училище ли сте го учили?

— Не, Анджин-сан, по-късно. След като се омъжих, живях доста време в най-северния край на страната. Бях сама, ако не се смятат прислужниците и селяните, а единствените книги наоколо бяха на португалски и латински — граматики, религиозни книжлета и Библията. Като учех езиците, времето минаваше бързо и приятно. Бях много щастлива.

— Къде беше съпругът ви?

— На война.

— Колко време бяхте сама?

— Една наша поговорка казва, че времето може да е като скреж или мълния, или сълза, или обсада, или буря, или залез, или дори като скала.

— Мъдра поговорка. Португалският ви е много добър, сеньора. Както впрочем и латинският ви. Говорите по-добре и от мен.

— Какъв ласкател сте, Анджин-сан.

— Говоря хонто!

Хонто е хубава дума. Хонто е, че един ден в селото дойде християнски свещеник. Двамата с него бяхме като изгубени души. Той живя там четири години и много ми помогна. Радвам се, че говоря добре. — В гласа й нямаше капка суетност. — Баща ми настояваше да уча чужди езици.

— Защо?

— Казваше, че трябва да познаваме дявола, с когото ни предстои да се борим.

— Мъдър човек.

— Не, никак дори.

— Защо?

— Един ден ще ви разкажа цялата история. Много е тъжна.

— Защо останахте сама една скала време?

— Не искате ли да си починете? Предстои ни дълъг път.

— А вие не искате ли да се качите в носилката? — Той отново понечи да стане, но тя поклати глава.

— Не, благодаря, останете в носилката. Приятно ми е да вървя.

— Но защо не желаете да разговаряме повече?

— Ако ви е приятно, ще разговаряме. Какво желаете да чуете?

— Защо сте били сама една скала време?

— Съпругът ми ме отпрати. Бях го оскърбила. Имаше пълно право да постъпи по този начин. Стори ми чест, като не се разведе с мен. След това ми стори още по-голяма чест, като прие мен и сина ни обратно при себе си. — Марико го погледна. — Синът ни е сега на петнадесет години. Аз съм всъщност една стара жена.

— Не ви вярвам, сеньора. Това също е хонто. На колко години се омъжихте?

— Нашата поговорка гласи: възрастта е като скреж или обсада, или залез, понякога дори като скала. — Тя се засмя.

Всичко, което върши, е тъй грациозно, мислеше той, запленен от присъствието й.

— На вас, уважаема госпожо, старостта много ви отива.

— Старостта, Анджин-сан, не отива на никоя жена.

— Колкото сте мъдра, толкова сте и красива.

Той го каза на латински, защото, макар да звучеше по-официално и царствено, латинският беше и по-интимен език. Внимавай, помисли си Блакторн.

Никой не ми е казвал, че съм красива, отново си помисли тя. Дано е истина!

— Тук не е прието да се забелязва чуждата съпруга. Обичаите ни са много строги. Например ако сварят омъжена жена насаме с чужд мъж при затворена врата — дори ако само са разговаряли на четири очи, законът позволява на съпруга й, брат му или баща му да я убият на място. Ако момичето е неомъжено, разбира се, баща й може да прави с нея каквото си иска.

— Това нито е справедливо, нито е цивилизовано — възкликна той и веднага съжали за думите си.

— Ние се смятаме за напълно цивилизовани, Анджин-сан. — Марико се зарадва, че той отново я оскърби и разруши по този начин цялото очарование и сърдечност на общуването им. — Законите ни са много мъдри. Има достатъчно свободни и необвързани жени и затова не е необходимо мъжете да посягат на някоя, която вече принадлежи на друг. Всъщност законът предпазва жените. Дългът на съпругата е да угажда на своя съпруг. Имайте търпение. Ще се убедите колко сме цивилизовани и напреднали. Жените си имат своето място, мъжете — своето. Мъжът може да има само една съпруга, и, разбира се, колкото желае наложници, но нашите жени имат много повече свобода, отколкото испанките или португалките, поне доколкото разбирам от свещениците. Ние можем свободно да ходим, където и когато пожелаем. Можем да напускаме съпрузите си, да се развеждаме с тях. Можем да откажем да встъпим в брак. Собственички сме на своето имущество. Всъщност разполагаме с огромна власт. Кой във вашето семейство държи парите и се разпорежда с тях?

— Аз, разбира се.

— А тук съпругата се грижи за всичко. За самурая парите са нищо. За истинския мъж те са недостойни дори за презрение. Аз управлявам всички дела на съпруга си. Той взема решенията, аз ги изпълнявам и плащам сметките. Това го освобождава изцяло от ежедневните грижи и му позволява да се посвети на задълженията си към своя господар, което е единственият му дълг. Да, Анджин-сан, преди да започнете да критикувате, проявете известно търпение.

— Нямах намерение да критикувам, сеньора. Просто ние вярваме, че животът е свещен и неприкосновен — никой няма право да убива, ако съдът — кралският съд — не е взел специално решение за това.

— Много от нещата, които говорите, Анджин-сан, са ми непонятни. Нали казахте „несправедливо и нецивилизовано“?

— Да.

— Значи критикувате. Торанага-сама ме помоли да ви обърна внимание, че не бива да се критикува, без да се познават нещата. Не забравяйте, че нашата цивилизация и култура са хилядолетни. За три хиляди години от историята си имаме писмени документи. Да, ние сме древен народ. Като китайците. А вашата култура от кога датира?

— Не много отдавна.

— Императорът ни, Го-Ниджо, е сто и седми поред от своята династия, при това по съвсем пряка линия. Тя започва от Джимутено, първият човек, произлязъл от Пет поколения земни духове, а те пък от седемте поколения небесни духове, породени от Куни-токо-то-чи-но-Микото — първият дух, който се появил, щом земята се отделила от небето. Дори Китай не може да се похвали с такава древна история. От колко поколения управляват вашите крале?

— Кралицата ни е трета от династията на Тюдорите, сеньора. Но е вече стара и бездетна, така че ще остане и последна.

— Сто и седем поколения, Анджин-сан, чак до божественото начало — гордо повтори тя.

— Щом вярвате на това, сеньора, как можете да твърдите, че сте католичка?

Тя се сви, но после вдигна рамене.

— Аз съм католичка от десет години и значи съм още новачка. Макар че вярвам в християнския бог, бог отец, бог син и Светия дух с цялото си сърце и душа, вярвам също, че императорът ни е произлязъл пряко от боговете или от бога. Той е божествен. Не мога да обясня много от нещата, в които вярвам и самата аз не ги разбирам. Но божественият произход на императора ни е извън всякакво съмнение. Християнка съм, но преди всичко съм японка.

Дали това не е ключът към всички вас? Че преди всичко сте японци — запита се той. Беше я наблюдавал, докато говореше, поразен от думите й. Обичаите им са направо безразсъдни. Парите да не значат нищо за истинския мъж! Това обяснява защо Торанага ме погледна така презрително, като споменах за пари при първата ни среща. Сто и седем поколения? Невъзможно! Смърт на място за общуване зад затворена врата? Истинско варварство — открито приканване към убийство. Те проповядват убийството и му се възхищават! Нали и Родригес така каза! Спомни си какво направи Оми. Отсече главата на онзи селянин, без да се замисли. В името на Христа, колко дни вече не съм се сещал за Оми-сан! Нито за селото, нито за ямата, нито падането ми на колене пред него. Забрави го, слушай какво ти говори тази жена, бъди търпелив с нея, задавай й въпроси, защото тя ще ти подскаже как да склониш Торанага да приеме твоя план. Сега Торанага е в дълг пред теб. Ти му спаси живота. И той, и всички останали го знаят. Нали я чу как ти благодари, че си го спасил — него, не нея.

Колоната се придвижваше през града по посока към морето. Видя Ябу, който вървеше в крак с останалите, а веднага ушите му се изпълниха с писъците на Питерзоон. „Едно по едно“ — прошепна си той.

— Да — продължи Марико — сигурно не ви е лесно. Нашият свят е толкова различен от вашия. Много различен, но и много мъдър. — От мястото си тя виждаше смътната фигура на Торанага в предната носилка и благодари на бога още веднъж за благополучното му спасение. Как да обясня на варварина какво представляваме, как да го поздравя за мъжественото му поведение? Торанага й бе наредил да му дава обяснения, но как? — Нека ви разкажа една история, Анджин-сан. Когато бях съвсем млада, баща ми служеше като военачалник при един даймио на име Города. По него време Города не беше великият диктатор, а просто един даймио, който все още се бореше за власт. Баща ми покани този Города и главните му васали на пиршество. И през ум не му минало, че няма достатъчно пари да купи нужната храна, саке, лакирани съдове и татами за едно такова високопоставено посещение. Не мислете, че майка ми беше лоша домакиня. Дори напротив. Всички доходи на баща ми обаче отиваха за издръжка на собствените му васали самураи, и макар че той официално можеше да издържа само четири хиляди воини, тя с цената на самоотвержено пестене и стопанисване успяваше да му набавя средства за пет хиляди и триста души, с който той влизаше в бой за прослава на своя господар. Ние, семейството — майка ми, петте му наложници, моите братя и сестри — едва имахме какво да ядем. Но какво значение имаше това? Баща ми и воините му имаха най-доброто оръжие, най-прекрасните коне и можеха да се сражават безстрашно за господаря си. Да. За пиршеството нямаше достатъчно пари и затова майка ми отиде при перукерите в Киото и им продаде косата си. Още помня косата й — като струяща тъмнина, която се спускаше чак до петите й. Но тя я продаде. Перукерите я отрязаха още същия ден и й дадоха една евтина перука, ала тя можа да купи всичко необходимо и спаси честта на баща ми. Неин дълг беше да плаща сметките и тя плати. Изпълни дълга си. За нас дългът е преди всичко.

— Какво каза баща ви, като научи истината?

— Какво друго, освен да й благодари? Неин дълг бе да намери пари и да спаси честта му.

— Трябва много да го е обичала.

— Думата „любов“ е християнска. Понятието любов е християнско, християнски идеал. Ние нямаме такава дума в този смисъл, в който вие я използувате. Дълг, вярност, чест, уважение, желание — това са думите и мислите, които имаме и от които се нуждаем. — Тя го погледна и отново изживя момента, когато той спаси Торанага, а по този начин и нейния съпруг. Никога не забравяй, че ако не беше този човек, те и двамата щяха да загинат в капана, в който попаднаха. Огледа се да провери дали няма някой наблизо. — Защо го сторихте?

— Не знам. Може би защото… — Той замълча. Можеше да даде толкова много отговори: защото Торанага беше безпомощен и не ми се искаше да ме насекат на парчета… защото, ако го откриеха, и ние щяхме да си изпатим в общата бъркотия… защото знаех, че освен мен никой друг не го е видял и единствено аз можех да направя някакъв опит… защото не ми се умираше — прекалено много неща съм намислил да направя през живота си, а Торанага е единственият, който може да ми върне кораба и свободата… Но вместо всичко това отговори на латински. — Защото Той е казал: кесаревото кесарю.

— Да — съгласи се тя и добави на същия език. — И аз това исках да кажа. Божието богу, кесаревото кесарю. И при нас е така. Бог си е бог, а императорът е негов пряк наследник. Кесарю трябва да се отдаде дължимото. — И трогната от разбирането, което той прояви, и топлотата в гласа му, додаде: — Вие сте мъдър. Понякога си мисля, че разбирате повече, отколкото показвате.

Не мислиш ли, че правиш онова, което се закле никога да не допускаш — запита се Блакторн. Не лицемериш ли? И да, и не. Нищо не им дължа. Аз съм един пленник. Откраднаха кораба и стоката ми, убиха един от моите хора. При това са езичници — а онези, които не са, са католици. Нищо не дължа на езичници и католици. Но ти се иска да легнеш с нея и затова и правиш комплименти, нали?

Проклета да е човешката съвест!

Морето все повече се приближаваше и беше на повече от половин миля разстояние. Виждаха се множество кораби, а сред тях и ярко осветената португалска фрегата. Каква плячка! Трябват ми само двадесет яки момчета и е моя. После пак се обърна към Марико. Странна жена, от странно семейство. С какво ли е засегнала онзи орангутан Бунтаро? Как е възможно да ляга с такъв мъж и как е възможно изобщо да се е омъжила за него? И каква ли е онази „тъжна история“?

— Сеньора — тихо се обади той. — Майка ви трябва да е била необикновена жена, щом е постъпила така.

— Да. И ще живее вечно заради постъпката си. Името й вече е легенда. Тя беше самурай — като баща ми.

— Аз мислех, че само мъжете са самураи.

— А, не, Анджин-сан. И мъжете, и жените могат да бъдат самураи воини, задължени да служат на господаря си. Майка ми беше истински самурай — дългът й към съпруга стоеше над всичко.

— У дома си ли е сега?

— Не. Нито тя, нито баща ми, нито братята и сестрите ми. Аз съм последната жива издънка в нашия род.

— Някакво нещастие ли ги е сполетяло?

Изведнъж Марико се почувствува изморена. Омръзна ми да говоря на латински и на този отвратителен португалски и да играя ролята на учителка. Не съм учителка! Аз съм просто една жена, която съзнава дълга си и иска да си го изпълнява спокойно. Не ми трябват тази топлина в слабините и този мъж, който така ме обърква. Не ми трябват.

— В известен смисъл, Анджин-сан, наистина беше нещастие. Един ден ще ви разкажа всичко.

Тя ускори крачка и се приближи до другата носилка. Двете прислужнички нервно се усмихнаха.

— Още дълго ли ще вървим, Марико-сан — попита Соно.

— Мисля, че малко остана — успокои ги тя.

Внезапно из тъмнината от другата страна на носилката изникна капитанът на Сивите. Какво ли е разбрал от разговора ни с Анджин-сан — запита се тя.

— Желаете ли кага, Марико-сан? Уморихте ли се — загрижено я попита той.

— Не, благодаря. — Тя нарочно забави крачка, за да го отдалечи от носилката на Торанага. — Никак не съм уморена.

— Добре ли се държи варваринът? Да не ви безпокои?

— Никак. Вече е напълно успокоен.

— За какво си говорехте?

— За много неща. Опитах се да му разясня някои от нашите закони и обичаи. — Тя махна с ръка към кулата на крепостта, която се очертаваше ясно върху фона на нощното небе. — Торанага-сама ме помоли да налея малко ум и разум в главата му.

— Ах, да, Торанага-сама. — Капитанът хвърли един поглед към крепостта и отново се върна към Блакторн. — Защо той толкова се интересува от него?

— Не знам. Предполагам, защото е странно същество.

Завиха и излязоха на друга улица, с високи стени, зад които се гушеха градини и къщи. Хора почти не се мяркаха. До ушите им долетя шумът от прибоя. Над сградите се извисяваха мачти, а въздухът се изпълни с мириса на водорасли.

— За какво друго разговаряхте?

— Много странни хора са. Постоянно мислят за пари.

— Говори се, че целият му народ се състоял от разбойници и пирати. И нито един самурай. Какво иска от него Торанага-сама?

— Много се извинявам. Не знам.

— Говори се също така, че бил християнин. Понеже така твърдял. Вярно ли е?

— Християнин, но не като нас, капитане. Вие сте християнин, нали?

— Господарят ми е християнин, затова и аз съм като него. Моят господар е Кияма-сама.

— Имам честта да го познавам добре. Той оказа голяма чест на съпруга ми, като сгоди една от внучките си за моя син.

— Да, знам.

— По-добре ли е вече? Разбрах, че лекарите не пускали никого при него.

— Цяла седмица не съм го виждал. Никой от нас не е влизал при него. Може да е китайска шарка. Господ да го закриля от нея и проклети да са всички китайци. — Той хвърли яден поглед към Блакторн. — Лекарите твърдят, че варварите са донесли болестта в Китай през Макао, а оттам и при нас.

— Всички сме в божиите ръце — каза тя на латински.

— Амин — додаде капитанът, без да се замисли, и влезе в капана.

Блакторн също схвана грешката му и видя как лицето на самурая пламна от гняв. Той каза нещо на Марико през зъби, тя се изчерви и млъкна. Блакторн слезе от носилката и се приближи до тях.

— Щом говорите латински, центурионе, би било много любезно от ваша страна, ако поговорите с мен. Горя от желание да науча всичко за вашата велика страна.

— Да, говоря езика ви, чужденецо.

— Този език не е мой, центурионе, а на църквата и всички образовани люде в моя свят. Но вие го говорите добре. Как и къде го научихте?

Кортежът мина покрай тях и всички самураи, Кафяви и Сиви, бяха вперили погледи в малката групичка. Бунтаро, който вървеше недалеч от носилката на Торанага, спря и се върна при тях. Капитанът се поколеба, но отново тръгна и Марико се зарадва, че Блакторн се бе присъединил към тях. Известно време вървяха мълчаливо.

— Центурионът говори много свободно латински, нали — обърна се Блакторн към Марико.

— Да, наистина. В семинария ли сте го учили, центурионе?

— И вие, чужденецо — изсъска студено капитанът, без да обръща внимание на въпроса й, защото ненавиждаше спомена за семинарията в Макао, където бе постъпил още като дете по заповед на Кияма. — Щом можем да разговаряме направо, бихте ли ми обяснили простичко защо попитахте тази дама: „Кой друг знае?“ Кой друг знае какво?

— Не си спомням. Не бях на себе си.

— Не бяхте на себе си, казвате? Тогава какво имахте предвид с „кесаревото кесарю“?

— Беше нещо като шега. Спорехме с тази дама, защото ми разказваше поучителни истории, които понякога не мога да проумея.

— Да, има доста неясни неща. От какво полудяхте там до портата? И защо така бързо се оправихте от припадъка?

— Всичко е възможно с божията помощ.

Изравниха се отново с носилката, но капитанът все не можеше да се успокои, че така лесно са го хванали в клопка. Господарят му Кияма-сама го бе предупредил, че тази жена е безкрайно умна: „Не забравяй, че цялото й същество е белязано от предателството, а пиратът е бил заченат от самия сатана. Наблюдавай, ослушвай се и помни. Възможно е тя да се издаде с нещо и да стане още един свидетел срещу Торанага в полза на регентите. Убий пирата още в началото на нападението.“

От тъмнината на нощта изсвистяха няколко стрели и първата прониза капитана през гърлото. Дробовете му пламнаха и той усети как смъртта го обгръща, учуден, защото нападението трябваше да стане не тук, на тази улица, а по-долу, до самия пристан, и трябваше да е насочено не срещу тях, а срещу пирата.

Втора стрела се заби в дървената рамка на носилката, на сантиметри от главата на Блакторн. Две стрели стърчаха вече от спуснатите завеси на носилката на Кирицубо, а прислужничката Аса беше улучена в кръста. Тя започна да пищи, а носачите хвърлиха носилката и бегом се скриха в тъмнината. Блакторн събори Марико на земята и се търколи заедно с нея настрана, зад обърнатата носилка. Сиви и Кафяви се разбягаха във всички посоки. Дъжд от стрели се изсипа върху двете носилки. Едната се заби в земята, където миг преди това стоеше Марико. Бунтаро прикриваше, доколкото му беше възможно, носилката на Торанага със собственото си тяло. От бронята му, направена от кожа и бамбук, стърчеше стрела. В момента, в който пороят от стрели секна за малко, той се хвърли напред и разтвори пердетата. Две стрели бяха улучили Торанага в гърдите и отстрани, но бронята под кимоното му го беше спасила и той само ги изтръгна и запрати настрана. После свали с рязко движение широкополата шапка и перуката си. Бунтаро се напрягаше да зърне врага в тъмнината — нащрек, със зареден лък — а Торанага се помъчи да се измъкне по-бързо от носилката. Той скочи на крака и ловко извади меча си изпод седалката. Марико понечи да се изправи, за да му се притече на помощ, но Блакторн я дръпна обратно на мястото й и в същия момент нов порой от стрели се изсипа върху носилките, като уби двама Кафяви и един Сив. Една от стрелите одраска Блакторн по бузата, а друга закова полата на кимоното му за земята. Соно помагаше на раненото момиче, което се гърчеше от болки, но мъжествено сдържаше писъците си. После Ябу извика нещо, посочи към тъмнината и се хвърли в атака. На един от покривите се мяркаха смътни фигури. Последен дъжд от стрели се изсипа в мрака, насочен все така към носилките. Бунтаро и останалите Кафяви им препречиха пътя към Торанага. Единият от самураите падна убит. Бунтаро беше улучен точно между две от съставните части на раменната броня и изръмжа от болка. Ябу, придружен от Кафяви и Сиви, беше вече при стената, но нападателите се бяха стопили в нощта и макар че десетина самураи препуснаха към ъгъла да им преградят пътя, на всички им беше ясно, че всякакви опити са безполезни. Блакторн се изправи и помогна на Марико да стане. Тя беше силно развълнувана, но иначе й нямаше нищо.

— Благодаря — кимна му тя и забърза към Торанага, за да помогне да го скрият от погледите на Сивите. Бунтаро крещеше на хората си да угасят факлите около носилките. Но един от Сивите възкликна: „Торанага!“. И макар да произнесе името тихо, всички го чуха.

Торанага изглеждаше нелеп на примигващата светлина от факлите, с размазания си от потта грим.

Един от офицерите на Сивите се поклони набързо. Колкото и да беше невероятно, но врагът на господаря му се разхождаше свободно извън стените на крепостта.

— Чакайте тук, Торанага-сама. Ей ти — извика той към един от Сивите. — Тичай веднага при Ишидо-сама!

Самураят хукна.

— Спрете го — тихо се обади Торанага. Бунтаро изстреля две стрели и мъжът се търколи мъртъв. Офицерът измъкна рязко меча си с двете дръжки и с боен вик се нахвърли върху Торанага, но Бунтаро очакваше това и парира нападението. В същия момент Сиви и Кафяви, както бяха измешани, отскочиха назад, за да освободят място за сражението, и извадиха мечовете си. Улицата заприлича на буен водовъртеж. Бунтаро и офицерът бяха с изравнени сили и умело нападаха и замахваха. Изведнъж един от Сивите се откъсна от тълпата и се хвърли към Торанага, но Марико грабна един факел, затича са и го завря в лицето на офицера. Бунтаро съсече противника си на две, след което веднага се извърна и обезглави втория нападател. Все така мълниеносно премахна от пътя си още един Сив, който се опита да стигне до Торанага, а Марико отскочи назад, без да изпуска поглед от господаря си и страшния му телохранител Бунтаро, а в ръцете й като по чудо бе попаднал някакъв меч.

Четирима Сиви се наговориха и се хвърлиха едновременно към Блакторн, който не бе помръднал от мястото си до носилката. Той безпомощно ги гледаше как се приближават. Ябу и един Кафяв се втурнаха веднага да им препречат пътя, а Блакторн отскочи настрана, сграбчи един факел и го завъртя като боздуган, което за миг извади нападателите му от равновесие. Ябу успя да убие един, да осакати втори, а в това време четирима Кафяви вече се разправяха с останалите двама. Без минута колебание Ябу и раненият Кафяв се хвърлиха отново в атака, за да защитят Торанага. Блакторн се метна напред и сграбчи някакъв полумеч, полукопие и също хукна към Торанага. А той стоеше спокоен, неподвижен, с меч в ножницата, сред кипящата наоколо му бъркотия.

Сивите се биеха мъжествено. Четирима се хвърлиха към Торанага в самоубийствена атака. Кафявите ги промушиха и контраатакуваха. Сивите се прегрупираха и отново нападнаха, но един от офицерите заповяда на трима да се върнат в крепостта за помощ, а останалите да ги прикриват. Тримата веднага се откъснаха и макар че Бунтаро улучи единия, а другите бяха преследвани, те все пак избягаха. Останалите бяха убити.