Джеймс Клавел
Шогун (35)

Глава тридесет и четвърта

В часа на коня — единадесет часа сутринта, десет дни след смъртта на Джодзен и всичките му самураи, три галери, претъпкани с войници, се показаха иззад полуострова при Анджиро. Торанага слезе на брега. До него крачеше Бунтаро.

— Първо искам да видя учението с атаката, Ябу-сан, с първоначалните петстотин души. Веднага — нареди той.

— Не може ли да го отложим за утре, за да имам време да се подготвя — дружелюбно помоли Ябу, ала отвътре кипеше от ярост заради внезапното пристигане на Торанага и го хвана яд на шпионите му, загдето не го бяха предупредили. Едва успяха да слязат на брега с почетната стража. — Сигурно сте изморен…

— Благодаря, не съм уморен — рязко го прекъсна Торанага. — И без „защитници“, сложни декори, писъци и престорена смърт — нямам нужда от всичко това. Не забравяйте, стари приятелю, че съм участвувал в достатъчно пиеси „Но“ и сам съм поставил не една, така че имам развито въображение и мога да го използувам. Не съм селянин ронин. Заповядайте, моля, веднага да започнат.

Стояха на брега до кея. Торанага бе обграден от елитната си стража и самураите продължаваха да се изсипват от закотвената галера. Още хиляда, тежковъоръжени, бяха натъпкани в другите две галери, които чакаха недалеч от брега. Денят беше топъл, безоблачен, вълнението — съвсем леко, а хоризонтът бе обвит в мараня.

— Игураши, погрижи се за това.

Ябу едва успя да сдържи гнева си. Откак преди единадесет дни изпрати в Йедо първото си съобщение за пристигането на Джодзен, оттам се получиха само няколко лаконични известия, и то от собствената му шпионска мрежи, а от Торанага — нищо, освен безсистемни и нищо незначещи отговори на все по-настойчивите му сигнали, което го караше да беснее от яд:

„Поразен от новините за моя син. Моля, чакайте по-нататъшни указания.“

Четири дни по-късно:

„Отговорните за смъртта на Джодзен ще бъдат наказани. Да останат на постовете си, но все така под арест, докато се посъветвам с Ишидо-сама.“

И вчера — най-сразяващото послание:

„Днес получих официалната покана от новия Съвет на регентите да присъствувам в Осака на церемониалната изложба на цветя. Кога възнамерявате да потеглите? Съобщете ми незабавно.“

— Това не може да означава, че Торанага заминава — объркано се чудеше Ябу.

— Принуждава ви да вземете решение — обади се Игураши. — Каквото и да отговорите, все сте в капана.

— И аз така мисля — додаде Оми.

— Защо не получаваме новини от Йедо? Какво става там с нашите шпиони?

— Имам чувството, че Торанага знае всичко, което става в цяло Кванто — каза Оми. — Може би му е известно и кои са шпионите ни.

— Днес е вече пети ден, господарю — напомни му Игураши. — Всичко е готово за заминаването ви. Искате ли да тръгнете?

Сега на брега Ябу благослови своя кама пазител, който го убеди да послуша съвета на Оми да остане до последния възможен ден.

— Що се отнася до посланието ви, Торанага-сама, което пристигна вчера — нали не заминавате за Осака?

— А вие?

— Аз съм ви признал за свой водач. Естествено е да чакам вашето решение.

— За мен е лесно да взема решение, Ябу-сама, но за вас е много трудно — регентите несъмнено ще ви накълцат на парчета за убийството на Джодзен и хората му. Ишидо е силно разгневен — и с пълно право.

— Не съм го извършил аз, Торанага-сама. Убийството на Джодзен, макар и заслужено, бе извършено въпреки изричните ми заповеди.

— Но добре ви дойде, че Нага-сан ви свърши тази работа, нали? Иначе сам трябваше да се заемете с нея. За сина ми ще поговорим по-късно, а сега да тръгваме — ще разговаряме, докато се изкачваме към мястото на ученията. Да не губим време. — И Торанага тръгна с характерната си бърза крачка, следван плътно от охраната си. — Да, дилемата ви, стари приятелю, е много голяма. Ако отидете, губите главата си, Идзу и, разбира се, целият род Касиги ще свърши на площадката за екзекуции. Ако останете, Съветът ще ви заповяда да се самоубиете. — Той му хвърли кос поглед. — Може би трябва да постъпите както намекнахте последния път, като бях в Анджиро. С удоволствие ще ви послужа като секундант. Възможно е главата ви да смекчи настроението на Ишидо, като се срещнем.

— Главата ми няма никаква стойност за Ишидо.

— Не съм съгласен е вас.

В този момент ги настигна Бунтаро.

— Извинете, господарю, къде ще заповядате да разположа хората?

— На платото. Установете там постоянния ви лагер. С мен в крепостта остават двеста души охрана. Щом се разпоредите, върнете се пак при мен. Искам да присъствувате на ученията.

И Бунтаро забърза назад.

— Постоянен лагер? Тук ли оставате?

— Не, само хората ми. Ако атаката се окаже толкова внушителна, колкото ми докладваха, ще сформираме девет батальона от по петстотин души.

— Какво?

— Да. Доведох ви с мен още хиляда специално подбрани самураи. Също и предостатъчно барут и куршуми. Останалото ще пристигне през седмицата с още хиляда души.

— Ще имаме девет батальона?

— Да. Ще образуват един полк. Бунтаро ще поеме командуването на полка.

— Може би по-добре аз да се заема с това. Той ще…

— О, вие забравяте, че след няколко дни се събира Съветът. Как ще командувате полка, ако заминете за Осака? Не сте ли готов за пътуването?

Ябу помълча известно време.

— Ние сме съюзници. Разбрахме се, че вие сте водачът, и препикахме съглашението. Аз съм се придържал към него и продължавам да го спазвам. Сега е мой ред да попитам — какви са вашите планове? Ще воюваме ли, или не?

— Никой не ми е обявил война. Поне засега.

Ябу умираше от желание да измъкне от ножницата меча си Йошитомо и да разплиска кръвта на Торанага в калта — веднъж и завинаги, пък каквото ще да става. Усещаше дъха на охраната в непосредствена близост до себе си, но вече не го бе грижа.

— Съветът не означава ли и вашата смърт? Вие сам казахте. Щом се съберат, ще трябва да им се подчините.

— Разбира се…

Торанага махна на охраната си да се отдръпне малко назад и се облегна удобно на меча си, разтворил широко късите си, яки крака.

— Тогава какво решавате? Какво предлагате?

— Първо да видя една атака.

— А след това?

— Ще отида на лов.

— А в Осака ще ходите ли?

— Разбира се.

— Кога?

— Когато ми е удобно.

— Искате да кажете, че когато е удобно на Ишидо ли?

— Искам да кажа, когато на мен ми е удобно.

— Ще ни изолират. Не можем да се бием с цяла Япония дори с полк като нашия, пък и не е възможно да го обучим за десет дни.

— Така е.

— Тогава?

— Какво точно стана о Джодзен и Нага-сан?

Ябу му разказа всичко, като пропусна само факта, че Нага бе ловко подведен от Оми.

— А моят варварин? Как се държи Анджин-сан?

— Добре, много добре.

Ябу му разказа за опита за сепуку първата вечер я как умело го бе склонил да постигнат взаимно съгласие.

— Умно — бавно изрече Торанага. — Никога не бих допуснал, че ще се опита да извърши сепуку. Интересно.

— Имахме голям късмет, че Оми-сан е бил нащрек.

— Да.

Ябу нетърпеливо чакаше да чуе още нещо, но Торанага мълчеше.

— Онази новина, дето ви я изпратих — че Ито-сама ще стане регент — не издържа накрая Ябу. — Знаехте ли я вече?

Торанага не му отговори веднага.

— Бях дочул нещо. Ито-сама е най-подходящият избор за Ишидо. Нещастният глупак винаги си е падал по почестите. Голяма двойка ще бъдат.

— Но неговият глас ще ви унищожи, независимо какъв е.

— Да, ако Съветът се събере.

— А, значи наистина имате нещо предвид?

— Винаги имам нещо предвид, дори няколко неща — не сте ли разбрали вече? Но вие какво възнамерявате да правите, съюзнико? Ако ще тръгвате — тръгвайте. Ако ще останете, останете. Избирайте.

И той продължи напред.

 

 

Марико подаде на Торанага свитък с гъсто изписани йероглифи.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Да, господарю. — Тя се чувствуваше зле в задушната каюта и не й беше приятно, че отново е на галерата, дори когато бе закотвена в пристанището. — Много от нещата във военния наръчник се повтарят, но аз водих бележки всяка нощ и записвах всичко по реда на случилото се или поне така се опитвах. Това е по-скоро дневник на казаното и станалото, откак ни напуснахте.

— Добре. Чел ли го е някой?

— Поне аз не знам такова нещо. — Тя започна да си вее с ветрилото. — Наложницата и прислугата на Анджин-сан са ме виждали да го пиша, но аз го държах заключен.

— Какви са вашите изводи?

Марико се поколеба. Огледа каютата и кръглото прозорче.

— На кораба са само мои хора, а тук долу сме сами.

— Да, господарю. За момент си спомних думите на Анджин-сан, че на кораба тайни няма. Много се извинявам. — Тя се замисли за миг, после уверено продължи. — Полкът на мускетарите ще спечели една-единствена битка. Варварите могат да ни разбият, ако стоварят оръдия на брега. Трябва ви и варварска флота. Досега знанията на Анджин-сан се оказаха от огромно значение за нас — до такава степен, че трябва да се запазят в пълна тайна — само за вашите уши. Ако попаднат във вражески ръце, ще се окажат смъртоносни за вас.

— Кой ги владее в момента?

— Ябу-сан знае много, но Оми-сан знае попече от него — той има най-силно развита интуиция. Също Игураши-сан, Нага-сан и войските — войниците, разбира се познават стратегията, но не и тънкостите, и съвсем не владеят политическите и общите познания на Анджин-сан. Най-много знам аз. Записала съм всичко, което е казал, питал или коментирал, господарю. Най-старателно. Той, разбира се, не ни е съобщил само някои неща, но познанията му са обширни, а паметта му е почти безупречна. Ако проявите търпение, ще може да ви даде пълна картина за света, обичаите, опасностите. — Ако говори истината.

— А говори ли я?

— Според мен — да.

— Какво е мнението ви за Ябу?

— Ябу-сан е жесток човек, без задръжки. Не зачита нищо, освен собствените си интереси. Дълг, вярност, традиции — всичко това са за него празни думи. В мислите му се долавят проблясъци на голяма хитрост, дори остър ум. Еднакво е опасен и като съюзник, и като враг.

— Дотук изтъкнахме само положителните му черти. Кои са недостатъците му?

— Лош управител. Селяните му биха въстанали, ако имаха оръжие.

— Защо?

— Данъците са непоносими. В пълен разрез със закона. Взема седемдесет и пет части на всеки сто от ориза, рибата и цялата продукция. Наложил е данъци върху глава, земя, лодка — всяка продажба, всяка бъчонка саке, всичко в Идзу се облага с данъци.

— Може би ще е добре да наема или него, или управителя му за Кванто. Впрочем какво върши тук, си е негова работа. Селяните няма как да се доберат до оръжие, така че безпокойствата са излишни. Можем да използуваме опита му, ако стане нужда.

— Но, господарю, законната граница е шестдесет части!

— Беше. Тайко нареди така, а той е мъртъв. Какво друго ще ми кажете за Ябу?

— Храни се оскъдно, здравето му на пръв поглед е добро, но Суво, масажистът, мисли, че бъбреците му не са в ред. Има, освен това странни наклонности.

— Какви?

Тя му разказа за Нощта на писъците.

— От кого научихте за това?

— От Суво. Също и от съпругата и майката на Оми.

— И бащата на Ябу е имал обичая да вари враговете си. Загуба на време. Но мога да разбера нуждата му да го прави от време на време за разтоварване. А племенникът му Оми?

— Много е хитър. Много умен. Изцяло предан на чичо си. Изключително способен, полезен васал.

— Семейството му?

— Майка му е доста строга към съпругата му Мидори. Съпругата му е самурай — добра и силна. Всички са верни васали на Ябу-сан. В момента Оми-сан няма наложници, макар че Кику, най-известната куртизанка в Идзу, му е почти като наложница. Ако можеше да откупи договора й, мисля, че би я взел в дома си.

— Би ли ми помогнал срещу Ябу, ако поискам това от него?

Тя се замисли. После поклати глава.

— Не, господарю. Едва ли. Според мен той е верен васал на чичо си.

— Нага?

— По-добър самурай от него няма. Веднага прозря каква опасност представляват за вас Джодзен и хората му и задържа положението в безизходица, докато не се посъветва с вас. Макар че ненавижда мускетния батальон, води най-старателно ученията и дава всичко от себе си, за да ги обучи изрядно.

— А според мен е глупак — оставил се е Ябу да го изиграе.

Марико оправи някаква невидима гънка в кимоното си и премълча. Торанага си вееше с ветрилото.

— Как е Анджин-сан?

Тя очакваше въпроса, но когато й го зададоха, всички умни забележки, които имаше намерение да поднесе, изчезнаха от главата й.

— Е?

— Трябва да съдите за него по ръкописа, който ви дадох, господарю. В някои отношения е невъзможно да го възприеме човек. Разбира се, образованието му и общата му култура се различават коренно от нашите. Много е сложен и за нас — за мен е невъзможно да го разбера. Беше много открит с мен, но се промени много от нощта, когато се опита да направи сепуку. Стана потаен.

Тя му разправи какво бе казал и направил през онази нощ Оми и за обещанията на Ябу.

— Казвате, че Оми го спря, а не Ябу?

— Да.

— И Ябу след това последва съвета на Оми?

— Точно така, господарю.

— Значи Оми му е главният съветник. Интересно. Но Анджин-сан, разбира се, не очаква от Ябу да сдържи обещанието си?

— Напротив, абсолютно му вярва.

Торанага се засмя.

— Ама че детинщина!

— За жалост християнската „съвест“ е дълбоко загнездена в него. Няма да може да избегне своята карма, част от която е пълната му зависимост от омразата му към убийството, както той се изразява, на „невинни хора“. Дори смъртта на Джодзен му направи потресаващо впечатление. Много нощи след това не спа и по цели дни не разговаряше с никого.

— Тази „съвест“ отнася ли се за всички варвари?

— Не, макар че би трябвало да важи за всички християни.

— Ще я изгуби ли някога?

— Не мисля. Но ако я изгуби, ще бъде безпомощен като дете.

— Наложницата му?

Тя му разказа всичко.

— Добре. — Доволен бе от избора си на Фуджико и че планът му бе потръгнал така добре. — Много добре. Чудесно се е справила с пищовите. Как са навиците му?

— Предимно нормални, като се изключи някаква изумителна стеснителност относно всичко, засягащо правенето на любов, и странно нежелание да обсъжда въпроси, свързани с най-обикновените човешки функции. — Описа също необичайната му нужда от усамотяване, отвратителния му вкус към храните. — В повечето останали отношения е внимателен, разумен, наблюдателен, способен ученик, много любопитен, що се отнася до нас и обичаите ни. Всичко съм описала в доклада си, но съвсем накратко. Обясних му нашия начин на живот, история, тайко и проблемите, които разяждат империята в настоящия момент.

— А и за наследника ли?

— Да, господарю. Не биваше ли?

— Не, правилно сте постъпили. Наредено ви беше да го просветите. Докъде стигна с японския?

— Задоволително, като се имат предвид обстоятелствата. След време ще говори доста добре. Надарен ученик е, господарю.

— А правенето на любов?

— Една от прислужничките — незабавно отговори тя.

— Той ли я избра?

— Не, наложницата му я изпрати.

— Е, и?

— Доколкото разбрах, и двете страни са останали доволни.

— Значи не й е било трудно?

— Не, господарю.

— А съразмерен ли е?

— Момичето каза: „О, много, да.“ Използува израза „Силно надарен“.

— Отлично. Поне в това отношение кармата му е добра. Това е проблемът на повечето мъже — на Ябу например, също и на Кияма. — Той прехвърли поглед върху ръкописа и затвори рязко ветрилото си. — А вие, Марико-сан? За себе си какво ще кажете?

— Добре съм, господарю, благодаря. Много се радвам, че изглеждате така добре. Мога ли да ви поздравя с раждането на вашия внук?

— Да, благодаря. Много съм доволен. Момчето е добре оформено и има здрав вид.

— А Генджико-сан?

— Здрава както винаги — изгрухтя Торанага, сви устни и се замисли. — Може би ще ми препоръчате някоя дойка. — Обичайно беше синовете на важни самураи да имат дойки, за да могат съпругите им да се грижат само за тях и домовете им, докато дойката поемаше изцяло грижите по детето, за да израсне то силно и да бъде достойно за родителите си. — Боя се, че ще ни е много трудно да се спрем на подходяща жена. Генджико-сан не е от най-лесните господарки, както сигурно ви е известно.

— Убедена съм, че ще намерите подходяща жена, господарю. Аз също ще помисля — отговори Марико, която знаеше прекрасно, че би било глупаво да дава какъвто и да било съвет, защото още не се беше родила жената, която да може да задоволи едновременно и Торанага, и снаха му.

— Благодаря ви, Марико-сан. Но за себе си какво ще кажете?

— Благодаря, господарю, добре съм.

— Как е християнската ви съвест?

— Не съм имала конфликти, господарю. Никакви. Изпълнила съм всичко, както бихте желали. Вярвайте ми.

— Идвали ли са тук свещеници?

— Не, господарю.

— Имате ли нужда от свещеник?

— Добре ще е да се изповядам, да взема причастие и да получа благословия. Да, да си призная, много бих искала да се изповядам и да получа благословия.

Торанага я изгледа вторачено. Очите й бяха искрени.

— Добре сте се справили, Марико-сан. Моля ви да продължите в същия дух.

— Да, господарю, благодаря. Още нещо. — Анджин-сан има голяма нужда от граматика и речник.

— Изпратил съм човек при Цуку-сан да ги вземе. — Тя се намръщи. — Мислите, че няма да ги даде ли?

— Ще се подчини, разбира се. Но може би не с бързината, която ви е угодна.

— Скоро ще разбера — заплашително изрече Торанага. — Остават му само тринадесет дни.

Марико се стресна, но нищо не разбра.

— Моля, господарю?

— Тринадесет. Ах, да. — небрежно додаде той, замаскирайки неволното си недоглеждане. — Като бяхме на португалския кораб, той ме помоли да му разреша да посети Йедо. Съгласих се при условие, че това стане в близките четиринадесет дни. Останаха тринадесет. Нали онзи бонза, пророкът — как му беше името? — Моисей, останал четиринадесет дни в планината да събира заповедите на „бога“, издялани върху камък?

— Да, господарю.

— Вярвате ли, че това наистина се е случило?

— Да. Но не разбирам нито как е станало, нито защо.

— Обсъждането на тези „божи“ работи е загуба на време, както ми изглежда.

— Ако търсите факти, тогава е така.

— А докато чакахте речника, не се ли опитахте да съставите подобен?

— Да, Торанага-сама. Боя се обаче, че не е много сполучлив. За жалост разполагах с много малко време, толкова проблеми възникнаха. Тук, навсякъде — натъртено завърши тя.

Той кимна в знак на съгласие, съзнавайки, че тя би дала мило и драго, за да може да му зададе някои въпроси: за новия Съвет, за назначаването на Ито, за присъдата над Нага, дали войната е неизбежна.

— Имаме щастие, че съпругът ви отново е при нас.

Ветрилото й замря.

— Не мислех, че ще успее да избяга. Изобщо не допусках. Всеки ден съм казвала по една молитва и съм кадила тамян за вечна му памет. — Сутринта Бунтаро й разправи как друг отряд войници на Торанага прикрил бягството му от брега и той се добрал безпрепятствено до края на града. Там го чакали петдесет негови хора с отпочинали коне, всички предрешени като бандити, бързо стигнали до планините по малко известни пътеки и потеглили направо към Йедо. На два пъти преследвачите му го настигали, но не били достатъчно многобройни, за да го хванат, и той успявал с бой да си пробие път. Веднъж попаднал в засада и загубил почти всичките си хора — останали му само четирима, но отново се измъкнал и се скрил навътре в горите. Пътувал само нощем, а през деня спял. Хранели се с горски плодове, пиели вода от реките, отмъквали от отдалечени къщи по малко ориз и отново в галоп, а преследвачите им били все по петите. Двадесет дни му трябвали, за да се добере до Йедо. Само двама от хората му останали живи. — Истинско чудо наистина. Мислех, че са ме обладали ками, като го съзрях редом с вас на брега.

— Умен е. Силен и умен.

— Мога ли да ви попитам какви новини имате за Хиромацу-сан, господарю? Също и за Кирицубо-сан и Садзуко-сан?

Торанага уклончиво разказа как Хиромацу се завърнал в Йедо в деня, преди той самият да потегли насам, а дамите му решили да останат в Осака. Причината за забавянето била здравословното състояние на Садзуко. Нямаше защо да съобщава подробности. И двамата много добре знаеха, че това е просто общоприета формула и че генерал Ишидо никога не би допуснал да му се изплъзнат две такива ценни заложнички, след като бе изтървал Торанага.

— Шигата га най — завърши той. — Карма. Нищо не може да се направи.

— Да.

Той взе ръкописа.

— А сега ще прочета това. Благодаря ви, Марико-сан. Много добре сте се справили. Моля ви призори да доведете Анджин-сан в крепостта.

— Торанага-сама, тъй като моят господар е вече тук, трябва…

— Съпругът ви вече даде съгласието си, докато съм тук, да продължите да ми служите като преводач. Така че и през следващите дни задълженията ви към Анджин-сан ще бъдат на преден план.

— Но, Торанага-сама, трябва да уредя дом за своя господар. Ще му трябват слуги и къща.

— За момента това ще е загуба на време, пари и усилия. Ще остане заедно с войските или ако предпочита, да отиде да живее в къщата на Анджин-сан. Както желае. — Той забеляза, че тя пламна от недоволство. — Нан джа?

— Моето място е до моя господар. Да му служа.

— Мястото ви е където аз искам да бъдете.

— Да, разбира се, моля да ме извините.

— Разбира се.

Тя излезе, а той внимателно прочете свитъка. Също и военния наръчник. После отново се върна към някои места в ръкописа. Прибра и двата документа на сигурно място, постави пазачи пред каютата и се качи на палубата.

Разсъмваше се. Денят обещаваше да бъде топъл и облачен. Отложи срещата с Анджин-сан, която бе насрочил, и отиде на кон до платото, придружен от сто самураи. Там взе със себе ей соколарите и три сокола и ловува в радиус от двадесет ли. До обед хвана три фазана, два големи горски бекаса, един заек и връзка пъдпъдъци. Единият фазан и заека изпрати на Анджин-сан, останалото взе със себе си в крепостта. Някои от самураите му не бяха будисти и той се отнасяше снизходително към навиците им в храненето. Самият той хапна студен ориз с пастет от риба и мариновани водорасли с джинджифил. След това се сви на пода и заспа.

 

 

Късно следобед Блакторн весело си подсвиркваше в кухнята. Около него се суетяха главният готвач, готвачът на зеленчуци, готвачът на риба и помощниците им — до един усмихнати, но вътрешно ужасени, че господарят им се намира в кухнята заедно с господарката и защото тя им бе съобщила, че той ще им окаже честта да им покаже как се готви по негов вкус. А най-вече ги ужасяваше заекът.

Блакторн вече бе окачил фазана под стряхата на складовото помещение с наставлението никой — никой! — да не го докосва.

— Добре ли разбраха, Фуджико-сан? Никой пипа — само аз — с престорена сериозност повтори той.

— О, да, Анджин-сан. Разбрах. Много се извинявам, но правилно е да се каже: „Никой да не пипа, освен мен.“

— А сега — обърна се той към всички — демонстрация на финото изкуство да се готви. Урок първи.

— Додзо гомен насай? Извинете, моля — не разбра Фуджико.

— Миру. Гледайте.

Отново се почувствува млад — едно от първите задължения в детството му се състоеше в това да се почиства дивечът, защото двамата с брат си бракониерствуваха при огромен риск в именията около Чатъм. Избра един дълъг, извит накрая нож. Готвачът на суши^[1] пребледня. Това бе любимият му нож, със специално наточен ръб, за да бъдат резените риба винаги безупречни. Всичките му подчинени знаеха това и затаиха дъх. Усмивките им станаха, още по-широки, за да прикрият притеснението, което изпитваха заради него, а той също се ухили до уши, за да не издаде срама си.

Блакторн разпори корема на заека и внимателно извади целия стомах с вътрешностите. На една от младичките прислужнички й призля и тя безмълвно изтича навън. Фуджико реши да я глоби една месечна заплата, а същевременно страшно й се прииска и тя да беше селянка и да може да избяга, без да се посрами.

Те гледаха потресени как той отрязва долната част от краката, после започна да бута двата предни крака обратно в кожата, като по този начин я отделяше от месото. Същото направи и със задните крака — умело ги препъхна през коремния процеп, след като бяха оголени, и с рязко, сръчно движение съблече кожата през главата, сякаш беше старо зимно палто. Постави почти одраното животно на масата за рязане и го обезглави, като остави главата с изцъклените трогателни очи да виси за кожата. Отново я обърна с косъма навън и всички в кухнята въздъхнаха с облекчение. Той обаче не чу въздишката, тъй като съсредоточено разрязваше месото на порции. Още една прислужница напусна незабелязано кухнята.

— А сега ми трябва тенджера — погледна ги той с най-сърдечна усмивка.

Никой не му отговори. Само го следяха със същите замръзнали усмивки. Тогава той съзря в ъгъла голям железен казан. Беше изрядно чист. Вдигна го с окървавените си ръце, напълни го с вода от дървената бъчва и го закачи над огнището, издълбано в пръстения под и заградено с камъни. После хвърли вътре парчетата месо.

— А сега малко зеленчуци и подправки.

— Додзо? — попита с пресъхнало гърло Фуджико. И тъй като не знаеше как да обясни на японски какво му трябва, огледа кухнята и откри в една плетена кошница няколко моркова и корени, приличащи на ряпа. Изчисти ги, наряза ги, прибави ги към супата, сложи сол и наля от тъмния соев сос.

— Трябват ми още лук, чесън и вино.

— Додзо? — все така безпомощно питаше Фуджико.

— Котаба ишримадзен. Не знам думите. Тя не го поправи, само взе една лъжица и му я подаде. Той поклати глава.

— Саке.

Помощник-готвачът се оживи и му подаде малка дървена бъчонка.

— Домо.

Блакторн сипа една чаша и за всеки случай добави още една. Много му се искаше да надигне бъчонката и да отпие направо от нея, но знаеше, че беше невъзпитано, а още повече да го пие студено, в кухнята, без нужната церемониалност.

— Ах, Исусе, какво не бих дал за една бира!

— Додзо годзиемашита, Анджин-сан?

— Котаба ишримадзен, но вареното ще стане божествено. Ичи бан, нее — посочи той кипящия казан.

— Хай — съгласи се учтиво тя, без да е убедена.

— Окуру цукай аригато Торанага-сама. Изпратете човек да благодари на Торанага-сама.

Никой не поправи японския му.

— Хай.

Щом той излезе, Фуджико хукна към тоалетната — малка къщичка в чудесен стил, построена отделно от входа на градината. Не можеше да сдържи повече гаденето.

— Не ви ли е добре, господарке — обезпокои се личната й прислужница Нигацу. Тя беше на средна възраст, кръгла като топка и се бе грижила за Фуджико през целия й живот.

— Върви си. Но преди това ми донеси чай. Не, недей — за това ще трябва да влезеш в кухнята. Ох, ох!

— Чай има и тук, господарке. Сетихме се, че може да поискате, и възварихме един чайник на друг мангал.

— Колко си досетлива — ощипа Фуджико ласкаво кръглата й буза. Втора прислужница се завтече да й вее с ветрило. Тя си избърса устата с книжна салфетка и с облекчение приседна на възглавниците върху верандата. — Сега вече съм по-добре.

Свежият въздух, прохладната сянка, топлото следобедно слънце, пърхащите пеперуди, морето далече долу — спокойно и проблясващо — всичко я караше да се чувствува по-добре.

— Какво става господарке? Не смеем дори да надникнем в кухнята.

— Няма нищо. Господарят… той… нищо, нищо. Навиците му са малко особени, но такава е нашата карма.

Тя погледна встрани — главният готвач се задаваше с раболепен вид през градината и сърцето й се сви. Той се поклони официално — стегнат, дребен човечец с големи крака и много изпъкнали зъби. Още преди да е отворил уста, Фуджико се усмихна напрегнато и нареди:

— Поръчай в селото нови ножове, ново котле за варене на ориз, дъска за рязане и бъчви за вода — всичко, каквото смяташ за необходимо. А тези, които господарят употреби сега, ги отдели настрана за негово лично ползуване. Ще му отделите също така специално място в кухнята, а ако трябва, ще построите дори отделна кухня, където да може да си готви, ако желае. Докато се научите.

— Благодаря, Фуджико-сан. Много се извинявам, че ви прекъсвам, съжалявам много и моля за прошка, но познавам един чудесен готвач от съседното село. Не е будист и дори е бил в Корея с войските, така че знае да… как се… как да готви по вкуса на господаря. Много по-добре от мен.

— Когато ми потрябва друг готвач, ще те уведомя. Щом видя, че не се справяш или нещо хитруваш, ще ти го кажа. А дотогава оставаш главен готвач. Прие тази служба за срок от шест месеца.

— Да, господарке — отвърна готвачът с външно достойнство, но отвътре трепереше, защото с господарка като Фуджико-но-Анджин шега не биваше. — Моля да ме извините, но бях нает да готвя. Горд съм да бъда готвач. Но не съм приел да бъда касапин. Касапите са ета. Разбира се, не можем да допуснем един ета тук, но този готвач, за когото ви казах, не е будист като мен, като баща ми, неговия баща и неговия преди това, господарке, а те никога… никога… Моля ви, този нов готвач ще…

— Ще готвиш, както си готвил досега. Намирам кухнята ти за великолепна, достойна за един майстор-готвач от Йедо. Дори изпратих една от рецептите ти в Осака, на Кирицубо-сан.

— О, благодаря. Това е голяма чест за мен. Коя именно, господарке?

— За пресните змиорки с медуза, скариди и мъничко соев сос. Много добре ги приготвяш. Отлично. По-добре сготвени не съм яла никъде.

— Благодаря ви, господарке — топеше се той от удоволствие.

— Разбира се, супите ти не са дотам добри.

— Ах, много се извинявам.

— Но този въпрос ще обсъдим двамата с теб друг път. Благодаря, готвачо — опита се тя да го отпъди, но дребното човече упорито не се помръдна.

— Ах, господарке, много се извинявам, но ох ко, най-почтително… ако господарят… когато господарят…

— Когато господарят ти нареди да сготвиш, да заколиш или нещо друго, ще се втурваш презглава да изпълняваш заповедите му. На минутата! Като един верен слуга. Но тъй като сигурно ще ти отнеме много време, докато се научиш, уреди временно с този готвач да идва през редките дни, когато господарят може да поиска сготвено по негов маниер.

Честта на готвача бе спасена и той се усмихна и поклони.

— Благодаря. Моля да ми простите, задето помолих да ми изясните някои неща.

— Разбира се, на този заместник-готвач ще плащаш от собствената си заплата.

Когато останаха насаме с Нигацу, прислужницата се закиска в шепичка.

— Ах, господарке, мога ли да похваля мъдрия начин, по който удържахте пълна победа? Главният готвач щеше да получи удар, като разбра, че ще трябва да плаща.

— Благодаря, дойке.

До ноздрите й достигна мирисът на врящия заек. Ами ако ме помоли да ям и аз от него, помисли си тя и пак й призля. А дори и да не ме помоли, пак ще трябва аз да го поднеса. Как да направя така, чеда не ми се догади? Няма да допускащ такова нещо, заповяда си тя. Такава е твоята карма. Трябва да си била нещо ужасно в предишния си живот. Да. Но сега всичко се оправи. Остават ти само пет месеца и шест дни. И не мисли за това, а само за господаря си, който е храбър, силен мъж, макар и с отвратителни навици в храненето…

При портата се чу конски тропот. Бунтаро слезе от коня си и махна на придружаващите го самураи да си вървят. После, ограден само от личната си охрана, прекоси градината — мръсен и потен. Беше нарамил огромния си лък, а зад гърба му стърчеше колчанът със стрелите. Фуджико и прислужничката, които го ненавиждаха, му се поклониха сърдечно. Вуйчото на Фуджико беше известен с необузданите си изблици на ярост — тогава започваше да ругае всички подред и да търси кавга с кого да е. Най-чести жертви бяха слугите и жените му.

— Заповядайте, вуйчо. Колко мило от ваша страна, че ни посещавате толкова скоро след пристигането си — любезно го приветствува Фуджико.

— А, Фуджико-сан. Как… Що за воня е това?

— Господарят готви дивеч, изпратен от Торанага-сама. Показва на недостойните ми слуги как трябва да се готви.

— Щом желае да готви, предполагам, че това си е негова работа, макар че… — Бунтаро сбръчка нос с отвращение. — Да, един господар може да прави в къщата си всичко, позволено от закона, стига да не безпокои съседите си.

Подобна миризма можеше да послужи като повод за оплакване и човек понякога си навличаше големи неприятности, ако обезпокояваше съседите си. Нискостоящите никога не тревожеха висшестоящите. Иначе падаха глави. Затова навсякъде самураите гледаха да поддържат добросъседски отношения с други самураи, по възможност от същия ранг, селяните — със селяни, търговците си имаха свои улици, а ета живееха изолирани от всички. Непосредствен съсед в случая беше Оми. Той е по-висшестоящ, сепна се Фуджико.

— Искрено се надявам никой да не е обезпокоен — разтревожено каза тя на Бунтаро и се запита какви ли нови злини е замислил. — Желаете ли да видите господаря? — понечи тя да стане, но Бунтаро я спря.

— Не, не се безпокойте, моля ви, ще почакам — официално отвърна той и сърцето й се сви. Бунтаро беше известен с лошите си обноски и учтивост от негова страна означаваше опасност. — Извинявам се, че пристигам така ненадейно, без да изпратя човек да поиска среща — продължи той. — Торанага-сама ми каза, че Анджин-сан може би ще ми разреши да използувам неговата баня и да отседна в къщата му. Не за постоянно, а само да преспивам тук от време на време. Бихте ли го попитали по-късно дали ще ми даде позволение?

— Разбира се — отвърна тя все така в рамките на етикета и й призля при мисълта, че Бунтаро ще живее в къщата й. — Убедена съм, че той ще се почувствува поласкан, вуйчо. Мога ли да ви предложа чай или саке, докато чакате?

— Благодаря. Саке, ако обичате.

Нигацу бързо постави възглавничка на терасата и хукна за саке, макар че умираше от желание да остане.

Бунтаро връчи на охраната си лъка и колчана, събу мръсните си сандали и затропа по стълбите към верандата. Измъкна меча си за убиване от пояса, седна с кръстосани крака и го постави на коленете си.

— Как е съпругата ми? С Анджин-сан ли е?

— Не, Бунтаро-сама, много съжалявам, но й е заповядано да се яви в крепостта, където…

— Заповядано? От кого? От Касиги Ябу?

— О, не, от Торанага-сама, господарю, още щом се върна от лов днес следобед.

— А, значи от Торанага-сама? — Бунтаро се поуспокои и намръщено погледна през залива към крепостта. Знамето на Торанага се развяваше там до това на Ябу.

— Желаете ли да изпратя някой да я повика?

Той поклати глава.

— Имам достатъчно време за нея. — После въздъхна и погледна племенничката си, дъщеря на най-малката му сестра. — Имам голям късмет, че жена ми е тъй образована и съвършена, нали?

— Да, господарю. Тя беше от голяма полза като преводачка на знанията на Анджин-сан.

Бунтаро се загледа пак в крепостта, после започна да души въздуха, тъй като вятърът отново довя мириса на вареното.

— Имам чувството, че съм в Нагасаки или Корея. Там постоянно готвят месо — или го варят, или го пекат. Корейците са животни, същински човекоядци. Вонята на чесън прониква дори в дрехите и косите им.

— Трябва да е било ужасно.

— А, войната не беше лоша. Лесно можехме да спечелим и да си пробием път до Китай. Щяхме да цивилизоваме и двете страни. — Бунтаро пламна от гняв и гласът му започна да стърже като пила. — Но не спечелихме. Загубихме и се върнахме посрамени, защото ни предадоха. Предадоха ни високопоставени мръсници.

— Да, това е много тъжно, а вие сте прав. Напълно сте прав, Бунтаро-сама — опита се тя да го успокои и лъжата й се удаде съвсем лесно, макар много добре да знаеше, че никоя страна не може да цивилизова Китай, защото си беше цивилизован от най-древни времена.

Но вената на челото му пулсираше и той говореше повече на себе си:

— Но ще си платят. До един! Мръсни предатели! Трябва само да изчакаш търпеливо до брега на реката, за да заплават покрай теб труповете на враговете ти, така ли е? А аз ще чакам и много скоро ще се изплюя върху главите им. Обещал съм си го. — Той я погледна. — Мразя предателите и прелюбодейките! И лъжците!

— Да, съгласна съм. Напълно сте прав, Бунтаро-сама — изстинала от ужас промълви тя, защото знаеше, че жестокостта му нямаше граници. Едва шестнадесетгодишен, Бунтаро екзекутира собствената си майка — една от по-незначителните наложници на Хиромацу — защото я заподозрял, че не била вярна на баща му, докато Хиромацу се биеше на война за диктатора Города. Години по-късно уби собствения си първороден син от първата си жена за предполагаеми оскърбления, а нея самата върна на родителите й и тя се самоуби, тъй като не можа да понесе този срам. Вършеше ужасни неща с наложниците си и Марико. И с бащата на Фуджико се бе скарал жестоко — обвини го, че се бил проявил в Корея като страхливец, злепостави го пред тайко, който му заповяда веднага да си обръсне главата и да стане монах. Той умря наскоро след това, изяден от собствения си позор.

На Фуджико й потрябва цялата сила на волята й, за да запази спокойствие.

— Почувствувахме се много горди, като разбрахме, че сте избягали от врага.

Пристигна сакето. Бунтаро започна шумно да сърба. След като изтече отреденото от етикета време, Фуджико стана.

— Моля да ме извините за момент.

Отиде в кухнята да предупреди Блакторн, да му поиска разрешение Бунтаро да се настани в къщата, да каже на него и на слугите какво да правят.

— Но защо тук? — раздразни се Блакторн. — Защо живее тук? Необходимо?

Фуджико се извини и се опита да му обясни, че разбира се на Бунтаро не можеше да му бъде отказано.

Блакторн намусено продължи да готви, а тя се върна при вуйчо си с разтуптяно сърце.

— Моят господар каза, че за него е чест да останете тук. Неговият дом е ваш дом.

— Какво е да си наложница на варварин?

— Предполагам, че е ужасно. Но Анджин-сан е хатамото и следователно самурай. Затова смятам, че да съм негова наложница е същото, както с други мъже. Не съм била досега ничия наложница, предпочитам да съм съпруга. Анджин-сан е като останалите мъже, макар че, признавам, някои от навиците му са много особени.

— Кой би допуснал, че жена от нашия род ще стане наложница на варварин, пък бил той и хатамото.

— Нямах избор. Просто се подчиних на Торанага-сама и на дядо — главата на нашия род. Дълг на жената е да се подчинява.

— Да. — Бунтаро привърши чашата със саке и я напълни отново. — Много е важно за жената да бъде покорна и да се подчинява. Марико-сан е много послушна, нали?

— Да, господарю. — Тя се вгледа в грозното му като на маймуна лице. — Тя ви носи само чест. Без нея, вашата съпруга, Торанага-сама никога не би получил знанията на Анджин-сан.

Той се усмихна накриво.

— Чух, че сте заплашили Оми-сан с пищови.

— Дотогава не бях докосвала пищов. Не знаех дали са заредени. Но щях да натисна спусъците.

Бунтаро се засмя.

— И Оми-сан е помислил същото.

Тя отново му напълни чашата.

— Така и не разбрах защо Оми-сан не направи никакъв опит да ми ги отнеме. Неговият господар му беше наредил да ги вземе, а той не ги взе.

— Аз щях да ги взема.

— Да, вуйчо, знам. Моля да ме извините, но щях да дръпна спусъците.

— Да, но нямаше да ме улучите.

— Вероятно. Но оттогава вече се научих да стрелям.

— Той ли ви научи?

— Не, един от офицерите на Нага-сан.

— Защо?

— Баща ми никога не би позволил негова дъщеря да се научи да борави със сабя или копие. Той смяташе, предполагам, много мъдро — че трябва да усвоявам умения, които повече подобават на една жена. Ала понякога се налага жената да защити своя господар и неговия дом, а пищовът е подходящо оръжие за жена — много подходящо. Не изисква физическа сила и човек бързо се учи да стреля. Така че сега може би ще бъда от по-голяма полза за своя господар, защото със сигурност ще продупча главата на всеки, който застрашава него или честта на дома му.

Бунтаро си пресуши чашата.

— Бях много горд, когато чух как сте се противопоставили на Оми-сан. Правилно сте постъпили. И Хиромацу-сан се гордее с вас.

— Благодаря, вуйчо. Аз само изпълнявах дълга си. — Тя се поклони официално. — Моят господар пита дали сега ще му окажете честта да разговаряте с него, ако ви е угодно.

Той отвърна също тъй церемониално:

— Моля да му благодарите, но ще може ли преди това да се изкъпя? Ако му е угодно, ще се срещнем, след като се върне съпругата ми.