Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 226 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава двадесет и девета

— Анджин-сан?

Хай — стресна се Блакторн от дълбокия си сън.

— Нося храна. И чай.

За миг не можа да се ориентира къде се намира. После разпозна каютата си на галерата. Сноп слънчеви лъчи пронизваше мрака. Усети се отпочинал. Ударите на тъпана не се чуваха и дори в бездънния му сън шестото чувство му бе подсказало, че котвата е спусната и корабът е на сигурно място, до брега, в спокойни води.

Подносът бе в ръцете на някаква прислужничка. До нея стоеше Марико. Ръката й не бе превързана. Койката, в която лежеше Блакторн, беше на лоцмана — същата, в която спа по време на плаването с Родригес от Анджиро до Осака и вече я усещаше също тъй удобна и позната, както и собствената си койка на „Еразъм“. Ех, „Еразъм“! Какво ли не би дал да се качи отново на него, да види екипажа си!

Той се протегна с удоволствие и отпи от чашата чай, която Марико му подаде.

— Благодаря. Много е ароматен. Как е ръката ви?

— Много по-добре, благодаря. — Марико я сви, после пак я опъна, за да му покаже колко е добре. — Костта не беше засегната.

— Изглеждате по-свежа, Марико-сан.

— Да, вече съм добре.

Когато тя се завърна на кораба заедно с Торанага, беше на ръба на припадъка.

— Останете горе на чист въздух, ще ви мине по-бързо — посъветва я англичанинът.

— Господарят пита — защо стреляхте с пистолета?

— Това е една игра, само между лоцмани.

— Господарят ви поздравява за майсторството, което проявихте.

— Имахме голям късмет. Добре, че нямаше облаци. И целият екипаж беше чудесен. Марико-сан, бихте ли попитали капитан-сан дали познава тези води? Съжалявам много, но предайте на Торанага-сама, че няма да мога да издържа повече буден. В краен случай ще трябва да поспрем за малко. Имам нужда от сън.

Смътно си спомни, че Торанага му каза да слезе да спи, защото капитанът можел и сам да се справи — щели да плават покрай брега, а не в открито море.

Блакторн се протегна още веднъж и отвори кръглото прозорче. На около двеста метра се виждаше скалистият бряг.

— Къде се намираме?

— До брега на провинция Тотоми. Торанага-сама пожела да поплува и да даде на гребците време да отпочинат. Утре пристигаме в Анджиро.

— В рибарското село? Не е възможно! Наближава обяд, а призори бяхме още съвсем близо до Осака. Не е възможно.

— А, това беше вчера, Анджин-сан. Вие спахте два дни и една нощ. Торанага-сама нареди да ви оставят да се наспите. А сега смята, че ако поплувате, най-добре ще се ободрите. След като закусите.

Закуската представляваше две купички ориз и опечена почти до овъгляване риба, залята с тъмен, едновременно солено-горчив и сладникаво-кисел сос, който, както тя му обясни, се правел от ферментирали соеви зърна.

— Благодаря, с удоволствие ще поплувам. Почти тридесет и шест часа значи? Нищо чудно, че се чувствувам като нов. — Той пое подноса от ръцете на прислужницата и усети вълчи глад. Но не започна веднага да се храни. — От какво се страхува тази жена?

— Не се страхува, Анджин-сан. Малко е нервна. Моля да я извините, но никога досега не е виждала чужденец толкова отблизо.

— Кажете й, че при пълнолуние на нас, варварите, ни поникват рога и от устите си бълваме огън като дракони.

Марико се засмя.

— Не мога да й кажа такова нещо. — Тя посочи масата. — Тук има прах за миене на зъби, четка, вода и чисти кърпи. — После добави на латински: — Много се радвам, че сте тъй добре. Това, което казаха за вас, когато вървяхме от крепостта за пристанището, излезе напълно вярно — вие сте много храбър.

Очите им се срещнаха и двамата замълчаха. Тя се поклони учтиво. Прислужницата също. Вратата се затвори след тях.

Не мисли за нея, заповяда си той. Мисли за Торанага и Анджиро. Защо спираме утре в селото? За да свалим Ябу? Много му здраве!

В Анджиро пак ще се срещна с Оми. Какво да правя с него?

Защо не помоля Торанага да ми подари главата му? Дължи ми една-две услуги. Или да поискам да се бия с него? Но как? С пищови или с мечове? С мечове нямам никакъв шанс, а с пищови е равносилно на убийство. Най-добре кротко да изчакам. Може в най-скоро време да ми се предостави удобен случай да отмъстя и на двамата. Нали се ползувам с благоволението на Торанага! Имай търпение. Помисли какво е най-разумно да поискаш от него. Скоро ще бъдем в Йедо, така че няма време. Какво да поискаш от Торанага?

Блакторн се хранеше с клечките, както го бяха учили в затвора — повдигна купичката до устата си, а с клечките избутваше лепкавия ориз от ръба на съдинката право в устата си. С рибата се справяше по-трудно. Все още не беше достатъчно сръчен, затова пусна в действие пръстите си, доволен, че е сам в каютата, защото храненето с пръсти пред Марико, Торанага и кой да е японец би се сметнало за неуважение.

Скоро купичките бяха празни, а той усещаше същия вълчи глад.

Откъде да намеря още храна — запита се той на глас. Господи, Исусе Христе, какво не бих дал за малко топъл хляб, пържени яйца, масло и сирене…

Повечето моряци на палубата бяха голи. Някои се бършеха с кърпи, други се печаха на слънцето, трети скачаха в морето. Непосредствено до кораба моряците и самураите плуваха във водата, гмуркаха се и се забавляваха като малки деца.

Конничи уа, Анджин-сан.

Конничи уа, Торанага-сама.

Торанага се изкачваше чисто гол по стълбата, спусната долу във водата.

Соната уа ойогитамо ка? — попита той и махна към морето.

Хай, Торанага-сама, домо — отговори Блакторн, като предположи, че го канят да се присъедини към къпещите се.

Торанага обаче посочи отново морето и извика Марико да превежда. Тя слезе от задната палуба с алено чадърче в ръка, по бяло домашно кимоно.

— Торанага-сама казва, че имате отпочинал вид, Анджин-сан. Водата много освежава. Той ви кани да поплувате.

Торанага се беше облегнал безгрижно на парапета и си бършеше ушите с малка хавлиена кърпа. В лявото му ухо, изглежда, беше влязла вода, защото заподскача на един крак с наведена глава. Беше мускулест и в много добра форма, ако не се смяташе шкембето. Блакторн се чувствуваше неудобно пред Марико, но въпреки това започна да се съблича, докато остана съвсем гол.

— Торанага-сама пита дали всички англичани са така космати. Толкова ли са им светли космите?

— Само някои.

— Нашите мъже нямат косми по гърдите и ръцете. Или имат съвсем малко. Казва, че телосложението ви е много добро.

— Неговото също. Моля да му благодарите от мое име.

Блакторн се запъти към стълбата, като усещаше върху себе си погледа й, както и погледите на Фуджико, клекнала на задната палуба с жълто чадърче в ръка, и младата прислужница до нея, която също не откъсваше очи от него. И тъй като му беше невъзможно гол да запази достойнство, слизайки по многобройните стълби чак до водата, той се хвърли през парапета в бледосиньото море. Гмурна се добре и студената вода неимоверно го освежи. Песъчливото дъно се виждаше на около шест метра дълбочина, наоколо се поклащаха водорасли, а множеството дребни рибки си плуваха, без ни най-малко да се смущават от плувците. Близо до дъното спря да рита с крака и си поигра малко с рибите, после излезе на повърхността и заплува към брега на пръв поглед мързеливо, но всъщност постигаше голяма скорост — както го бе учил Олбан Карадок.

Заливчето беше пусто: множество скали, осеян с дребни камъчета бряг, но никакъв признак на живот. Планините се извисяваха стръмно нагоре към ясносиньото безкрайно небе.

Той се изтегна на една скала, за да изсъхне на слънцето. Четирима самураи го бяха придружили и сега го пазеха от почетно разстояние. Усмихнаха се и му махнаха. Когато заплува обратно, те веднага го последваха. Торанага все така го наблюдаваше.

Качи се на палубата, но от дрехите му нямаше и следа. Фуджико, Марико и двете им прислужнички бяха все още там. Една от прислужничките се поклони и му подаде една смешно малка кърпа, с която той започна да се бърше, като свенливо обърна гръб на жените.

Заповядвам ти да не се срамуваш, каза си той. Нали не се чувствуваш неудобно, когато си гол в заключена стая с Фелисити? Срам те е само когато има други жени — когато тя е наблизо. Защо? Те не обръщат внимание на голотата и много добре правят. Намираш се в Япония. Дръж се като тях. Дръж се като крал.

— Торанага-сама казва, че плувате много добре. Бихте ли го научили да плува по същия начин?

— С удоволствие.

Той си наложи да се обърне и също като Торанага да се облегне небрежно на парапета. Марико му се усмихваше и му се видя много красива.

— Как се гмурнахте в морето! Не сме виждали подобно нещо. Ние просто скачаме. Иска да го научите.

— Сега ли?

— Да, ако обичате.

— Може — или поне ще се опитам да го науча.

Втората прислужничка му подаде памучно кимоно и той с облекчение го навлече и завърза пояса. Сега вече се поотпусна и започна да обяснява как става гмуркането, как трябва да прибере глава между ръцете, да подскочи, да се хвърли встрани, но да се пази от падане по корем.

— За начало най-добре да започне от долното стъпало и да се пусне с главата надолу, без да се засилва и без да скача. Ние така учим децата.

Торанага слушаше внимателно и задаваше въпроси, а накрая заяви:

— Добре. Мисля, че разбрах.

Той се запъти към най-горното стъпало и преди Блакторн да каже „гък“, вече се бе хвърлил надолу с главата от пет метра височина. Пльосването по корем беше ужасно. Никой не се засмя. Торанага се качи на палубата, като плюеше вода, и отново опита. Пак се пльосна по корем. Няколко самураи се присъединиха към него, но също така безуспешно.

— Не е лесно — успокояваше го Блакторн. — Много време ми трябваше, за да се науча. Починете си и утре пак ще опитаме.

— Торанага-сама казва: утре си е за утре, а днес ще се науча да се гмуркам.

Блакторн захвърли кимоното и им показа още веднъж. Самураите се опитаха да му подражават. Пак безуспешно, както и Торанага. Шест пъти.

След още едно показно скачане Блакторн се качи на палубата и съзря сред самураите голата Марико, която също се готвеше за гмуркане. Тялото й беше изящно, а малкото кръстче на врата й подчертаваше голотата. Той й показа как да се наведе и да падне в морето и я хвана през кръста, за да може да се обърне правилно и да потопи първо главата си.

Торанага също опита от по-ниско и сполучи по-добре. Марико направи втори опит, но допирът до кожата й възбуди Блакторн и той се престори, че залита и пада в морето. Поплува малко настрана от останалите, докато студената вода го охлади, след което изтича горе по стълбите и им показа гмуркане „като труп“, което реши, че е по-лесно. Разбра колко е важно за Торанага да успее.

— Но трябва да държите тялото си съвсем сковано, хай? Като меч.

И той скочи във водата. Гмуркането му беше безупречно, затова отплува настрани и зачака.

Няколко самураи веднага изскочиха напред, но Торанага им махна да останат по местата си. Гърдите и коремът му бяха силно зачервени от пльосването по корем. Той вдигна сковано ръце, с изпънат гръб, и се метна във водата, както му показа Блакторн. Главата му се вряза в повърхността и краката му се отметнаха назад, но все пак това беше гмуркане — първото успешно гмуркане, и когато се показа, бе посрещнат с бурни овации. Хвърли се отново, още по-добре. Примерът му беше последван незабавно от самураите — кой успешно, кой не. Марико също се приготви.

Блакторн се вгледа в малките й, стегнати гърди, в тънкото й кръстче, плоския корем и стройните крака. Тя прехапа устни до болка, когато вдигна ръце над главата си, но се изпъна като стрела и безстрашно се хвърли с главата надолу. Тялото й разпори повърхността почти без никакви пръски. Освен Блакторн почти никой не й обърна внимание.

— Браво, много добре беше — похвали я той, като й подаде ръка. — Но за днес стига, може да се отвори раната.

— Да, благодаря, Анджин-сан. — Тя едва стигаше до рамото му — дребна и много доволна от себе си. — Докато падах надолу с главата и трябваше да се държа изправена, и главното — да овладея страха си, имах изключително усещане. Направо изключително.

Тя се изкачи по стълбата, облече кимоното, което прислужницата й подаде, избърса внимателно лицето си и слезе долу.

Господи, каква жена — помисли си Блакторн.

 

 

По залез-слънце Торанага изпрати да доведат англичанина. Беше седнал на задната палуба върху чисти рогозки, а до него в малък мангал горяха благовонни дърва, които ароматизираха въздуха и пъдеха комарите. Кимоното му беше чисто, изгладено, а огромните колосани рамене на връхната дреха му придаваха внушителен вид. Ябу също носеше официалните си дрехи, както и Марико. До нея бе седнала Фуджико. Двадесет самураи безмълвно клечаха наоколо и охраняваха господарите си. В специални стойки горяха факли и галерата спокойно се поклащаше в залива.

— Саке, Анджин-сан?

— Благодаря, Торанага-сама.

Блакторн се поклони и пое от Фуджико малката чашка, после я вдигна като за наздравица и я изпразни в гърлото си. Жената веднага я напълни отново. Блакторн се бе облякъл в униформено кафяво кимоно, в което се чувствуваше по-удобно и свободно, отколкото в собствените си дрехи.

— Торанага-сама казва, че тази нощ ще останем тук. Утре пристигаме в Анджиро. Той би искал да му разкажете още за вашата страна и изобщо за света.

— Разбира се. Какво би искал да чуе? Нощта е прекрасна, нали?

Блакторн се настани удобно, но през цялото време усещаше нейната женственост. Дори прекалено. Странна работа, когато е облечена, ме вълнува дори повече, отколкото когато беше гола.

— Много е приятна. Но скоро ще стане влажно. Лятото не е особено приятен сезон. — Тя преведе на Торанага казаното. — Господарят казва, че Йедо се намира в блатиста местност. През цялото лято гъмжи от комари, но пролетта и есента са чудно хубави — раждането и умирането на годината са най-прекрасните времена.

— В Англия климатът е умерен. Приблизително веднъж на седем години имаме тежки зими. Същото се отнася и за лятото, а глад имаме средно на шест години веднъж, макар че понякога се случва да има две последователни гладни години.

— И при нас има глад. Гладът е лошо нещо. Как е сега у вас?

— За последните десет години три пъти нямахме реколта — лятото се случваше без слънце и зърното не узряваше. Но такава е волята божия. Сега Англия е силна и процъфтява. Хората ни са трудолюбиви. Сами си правим дрехите и оръжието — дори произвеждаме повечето от вълнените дрехи за цяла Европа. От Франция купуваме малко коприна, но качеството й е лошо и само богатите могат да си я позволят.

Блакторн реши да не им разказва за чумните епидемии и за бунтовете и въстанията, предизвикани от заграждането на общинските земи. Нито за преселването на селяните в градовете. Вместо това им заразправя за добри крале и кралици, за способни военачалници, мъдри парламенти и успешни войни.

— Торанага-сама желае да изясни някои неща. Значи твърдите, че само морската ви мощ ви пази от Испания и Португалия.

— Да, само тя. Свободни сме, защото владеем водите си. И вие сте островна страна като нас. Щом не сте господари на собствените си морета, не се ли чувствувате беззащитни пред външния враг?

— Господарят е съгласен с вас.

— А, значи са ви нападали?

Блакторн забеляза как Торанага леко се намръщи, когато тя преведе думите му, и си напомни да се въздържа от въпроси.

Когато заговори отново, тонът й беше по-суров.

— Торанага-сама нареди да отговоря на въпроса ви, Анджин-сан. Да, вече два пъти са ни нападали. Преди повече от триста години — през 1274 година по вашето летоброене — Кублай хан, който тъкмо бил превзел Китай и Корея, нахлува в земите ни, тъй като сме отказали да се подчиним на властта му. Няколко хиляди монголци връхлитат върху остров Кюшу, но самураите успяват да се справят с тях. Седем години по-късно ни нападат отново. Този път пристигат с близо хиляди китайски и корейски кораби и двестахилядна войска — монголци, китайци и корейци — главно кавалерия. В цялата история на Китай не е събирана такава войска. Били сме безпомощни пред такъв многоброен враг. Слизат на брега при залива Хаката в Кюшу, но преди да успеят да разгънат редиците си, Великият вятър, тайфунът, започва да духа откъм юг и унищожава флотата им. Останалите на брега били избити. Това бил камикадзе — Божественият вятър, Анджин-сан — каза тя с твърда увереност. — Камикадзе, изпратен от боговете да защити тази божествена земя от чуждия нашественик. Монголците не се завръщат повече и осемдесет години по-късно династията им бива ликвидирана в Китай — добави тя, доволна. — Боговете са ни закриляли от тях. И винаги ще ни пазят. В края на краищата тази земя е тяхна.

Блакторн се замисли за огромния брой кораби и войска, нападнали Япония. На техния фон Испанската армада направо се губеше.

— И на нас ни помогна бурята, сеньора — също тъй сериозно каза той. — Много хора вярват, че тя също е била изпратена от бога — защото много приличаше на чудо. Кой знае, може да е вярно. — Той се загледа в мангала — едно от дръвцата се разсипа в искри и пламъците затанцуваха в падащия мрак. — Монголците за малко да превземат и Европа — добави той и разказа за ордите на Чингис хан, дядото на Кублай, които стигнали до Виена, преди нашествието им да бъде спряно. Разказа и за осеяния с трупове обратен път. — Хората вярвали тогава, че Чингис хан и войските му са били изпратени от бога да ги накажат за големите им грехове.

— Господарят казва, че той е бил просто един варварин, но великолепен военачалник.

— Да. Но въпреки всичко ние, англичаните, сме благодарни на съдбата, че сме островна страна. Благославяме господа за това — и за Ламанша. Както и нашата флота. Учуден съм, че и вие нямате голяма флота, като се има предвид колко е близо Китай, колко е силен и че сте в състояние на война. — Не се ли боите от ново нападение?

Марико не отговори, а само преведе казаното на Торанага. Той се обърна към Ябу, който кимна и много сериозно му отговори. Двамата си казаха още нещо. Марико също отговори на някакъв въпрос, зададен от Торанага, и чак тогава се обърна към Блакторн:

— Колко кораба са необходими, за да контролирате водите си, Анджин-сан?

— Не знам със сигурност, но не по-малко от сто и петдесет военни кораба…

— Моят господар пита: по колко кораба на година строи вашата кралица?

— От двадесет до тридесет — най-бързите и най-добрите в света. Но корабите обикновено се строят от частни групи търговци, които после ги продават на короната.

— С печалба?

Блакторн си спомни за отношението на самураите към печалбата и парите.

— Кралицата щедро ги възнаграждава с повече, отколкото са им стрували, с цел да насърчи търсенето на още по-добри решения и стилове в корабостроенето. Без кралското благоволение това не би било възможно. Моят кораб „Еразъм“ например е последен модел, строен в Холандия по английски проект.

— Можете ли да построите такъв кораб тук, у нас?

— Мога, ако имам на разположение дърводелци, преводачи, необходимите материали и много време. Първо трябва да построя един по-малък кораб. Никога не съм строил самостоятелно, така че ще трябва да опитам един-два пъти. Разбира се — добави той, като едва сдържаше вълнението си, защото в главата му веднага се родиха хиляди планове — ако Торанага-сама желае да притежава кораб или кораби, може да уредим някаква сделка. Защо да не поръчаме няколко кораба в Англия? Можем да му ги предоставим оборудвани и въоръжени, както той желае.

Марико преведе думите му и интересът на Торанага видимо се засили. Както и на Ябу.

— Той пита, дали е възможно да бъдат обучени наши моряци за тези кораби?

— Разбира се, но за всичко трябва време. Можем да направим така, че наши учители — или може би един само е достатъчен да остане в тукашните води за една година и да състави програма на обучението. Така че след няколко години ще имате собствени морски сили. На съвременно равнище. Няма да имат равни на себе си.

Марико дълго време им говоря. А Торанага и Ябу й задаваха подробни въпроси.

— Ябу-сан пита, наистина ли няма да имат равни на себе си?

— Да. По-добри ще са и от испанците, и от португалците.

Настъпи мълчание. Торанага очевидно беше поразен от тази идея, макар че се опитваше да го прикрие.

— Моят господар пита, сигурен ли сте, че това може да се уреди.

— Да.

— Колко време ви трябва?

— Две години, за да се прибера в Англия. Две години, за да построя кораба или корабите. Две, за да се върна. Половината цена ще трябва да се плати предварително, а останалото при получаването на корабите.

Торанага замислено се наведе напред и подхвърли в мангала още няколко парчета благовонно дърво. Всички го гледаха, без да откъснат от него поглед, и чакаха. После той дълго разговаря с Ябу. Марико не преведе казаното, а и Блакторн беше достатъчно умен, за да не задава въпроси, макар че би дал мило и драго, за да участвува в разговора. Започна да ги разглежда един по един, дори и младата Фуджико, която също слушаше внимателно, но нищо не му стана ясно от изразите на лицата им. Знаеше, че идеята е чудесна, че може да спечели огромни пари и да осигури завръщането си в Англия.

— Анджин-сан, по колко кораба можете да ни изпращате от Англия?

— Най-добре е по пет кораба наведнъж. Поне един ще бъде унищожен по време на буря или от испанците — те няма да се спрат пред нищо, за да ви попречат да създадете военна флота. В срок от десет години Торанага-сама ще може да притежава от петнадесет до двадесет кораба. — Той я изчака да преведе и продължи: — С първата флотилия могат да пристигнат опитни дърводелци, корабни конструктори, артилеристи, моряци и капитани. За десет-петнадесет години Англия може да достави на Торанага-сама окото тридесет модерни кораба, които са напълно достатъчни, за да контролирате водите си. А междувременно, ако желаете, можете да започнете строежа на ваши собствени кораби. Ние ще ви… — За малко да каже „продадем“, но се поправи. — Нашата кралица с удоволствие ще ви помогне да си построите ваша собствена флота, а ако желаете, ще обучим екипажите ви и ще снабдим корабите е всичко необходимо.

Да, точно така, мислеше той въодушевен, докато и последните подробности от плана се изясняваха в главата му. Ще обучим и капитаните, и дори един адмирал, а кралицата ще предложи да сключите договор за взаимно ненападение — и за ваше, и за наше добро. Това ще е част от споразумението. Тогава, приятелю Торанага, заедно ще прогоним испанските и португалските копелета от тези води и ще ги контролираме завинаги. Това може да се окаже най-големият търговски договор, сключван някога между две държави, ликуваше той вътрешно. А когато англо-японската флота започне да прочиства тукашните морета, ние, англичаните, ще сложим ръка върху японо-китайската търговия с коприна. А това ще носи милиони годишно!

Ако направя този удар, може дори да обърна колелото на историята. Богатствата и почестите не могат да се опишат с прости думи. Ще установя своя династия — това е най-доброто, което може да постигне един човек, и си заслужава да опита, дори и да не успее.

— Моят господар много съжалява, че не говорите японски.

— Да, но съм убеден, че превеждате безупречно.

— Той не го казва като упрек към мен, Анджин-сан, а само като забележка. И е прав. Щеше да е по-добре, ако можеше да разговаря с вас направо, като мен.

— Нямате ли някакви речници, Марико-сан? Португалско-японски или латинско-японски? Ако Торанага-сама е в състояние да ми намери учебници и учители, ще се опитам да науча езика ви.

— Нямаме такива книги.

— Езуитите нали имат! Вие самата ми го казахте.

— Ах, да!

Тя се обърна към Торанага и Блакторн видя как и двамата се оживиха и лицата им се огряха от усмивки.

— Господарят казва, че ще ви помогне, Анджин-сан.

Торанага нареди на Фуджико да налее на Блакторн и Ябу още саке. Той самият пиеше само чай, както и Марико. Блакторн не можа да се сдържи и попита:

— Какво отговори той на предложението ми? Какво мисли?

— По-добре имайте търпение, Анджин-сан. Ще ви даде отговор, когато му дойде времето.

— Попитайте го сега, моля ви.

Марико неохотно се обърна към Торанага:

— Много моля да ме извините, господарю, но Анджин-сан пита с безкрайна почтителност какво мислите за неговия план. Той най-учтиво и коленопреклонно моли да му отговорите.

— Ще отговоря, когато му дойде времето.

— Господарят каза, че ще обмисли вашия план най-внимателно. Моли ви да имате търпение.

Домо, Торанага-сама.

— Сега отивам да си легна — заключи Торанага. — Призори тръгваме.

И той стана. Всички го последваха освен Блакторн, който остана сам с нощта.

 

 

При първите проблясъци на зората Торанага пусна четири от пощенските гълъби, изпратени на кораба заедно с основния багаж още когато го подготвяха за плаването. Птиците направиха един-два кръга и се разделиха — две полетяха към Осака и две към Йедо. Шифрованото послание до Кирицубо нареждаше да предаде на Хиромацу, че трябва да опитат да си тръгнат от крепостта с добро, и то незабавно. Ако им попречат, веднага да се барикадират. В момента, в който разбият вратата, да подпалят тази част от крепостта и да си направят сепуку.

Шифрованото послание до сина му Судара в Йедо гласеше, че е избягал и е в безопасност, и му нареждаше да продължава тайната подготовка за война.

— Вдигайте котва, капитане.

— Да, господарю.

По пладне отминаха залива, разделящ провинциите Тотоми и Идзу, и се запътиха към носа Ито — най-южната точка на полуостров Идзу. Вятърът беше попътен, вълнението умерено и единственото платно помагаше на кораба да увеличи скоростта си.

Изведнъж, недалеч от брега, когато се намираха в дълбокия проход между сушата и някакви малки скалисти островчета и завиваха на север, откъм брега се разнесе зловещо бучене.

Гребците спряха да движат веслата.

— Какво става, дявол да го вземе? — Блакторн не откъсваше поглед от брега.

В следващия миг огромна цепнатина проряза скалите, милиони тонове скална маса се отрониха със страхотен тътен и се сринаха в морето. Водите закипяха. Малка вълна настигна галерата и я отмина. Скалният порой престана. Отново се чу същото бучене, този път по-дълбоко и по-ръмжащо, но и по-далечно. От скалите се отрониха още камъни. Всички се ослушваха напрегнато и очакваха нещо, вперили очи в надвисналите над морето скали. Чуваха се само чайките, морето и вятърът. После Торанага махна на барабанчика, който веднага заудря ритъма. Веслата се впиха във водата. Животът на кораба се нормализира.

— Какво беше това? — не се стърпя Блакторн.

— Просто земетресение — озадачи се Марико от въпроса му. — Вие нямате ли земетресения?

— Не, никога. За пръв път виждам такова нещо.

— О, ние често имаме. Това беше съвсем незначително. И центърът му беше някъде далече, може би в морето. Или пък е било съвсем ограничено. Имахме късмет, че трусът беше сравнително слаб.

— Стори ми се, че цялата земя се тресеше. Мога да се закълна, че я видях как. Чувал съм за земетресения. В Светите места и в земите на отоманите понякога се случвало. Исусе! — Сърцето му още биеше като обезумяло. — Кълна се, че цялата земя се разтресе!

— Разбира се, че се разтресе, Анджин-сан. Трусовете идват на вълни — понякога отстрани, друг път от долу на горе, случва се и по няколко един след друг. Или пък малък, последван чак след един ден от голям. Няма никаква закономерност. Най-страшното, което аз лично съм преживяла, беше преди шест години близо до Осака, през третия ден от месеца на падащите листа. Къщата се срути върху нас. Аз и синът ми се отървахме без наранявания и можахме сами да се изровим от развалините. Цяла седмица продължиха трусовете, един от друг по-силни. Новият замък на тайко във Фуджими бе разрушен до основи. Стотици хиляди загинаха от самото земетресение и от последвалите го пожари. И това именно е най-голямата заплаха за нас, Анджин-сан — пожарите, които винаги следват земетресенията. Нашите градове и села загиват много лесно. Понякога се случва центърът на земетресението да е навътре в морето и казват, че това причинявало Големите вълни. Те са високи от три до шест метра. Винаги връхлитат неочаквано, без никаква закономерност, по всяко време на годината. Изведнъж от морето се появява Голяма вълна и помита брега. По цели градове изчезват, така преди няколко години половината Йедо бе унищожено по този начин.

— Но нима това е нещо естествено? Всяка година ли се повтаря?

— Да. Всяка година в тази Божествена земя имаме трусове и пожари. Големи вълни и чудовищни бури — тайфуни. Природата е доста сурова към нас. — Очите й се навлажниха. — Може би затова така обичаме живота, Анджин-сан. Както виждате, нямаме друг изход. Смъртта е неотделима част от нашето море и земя. Знайте, Анджин-сан, че това е земя на сълзите и нашето наследство е смъртта.