Джеймс Клавел
Шогун (49)

Глава четиридесет и осма

— Варварите живеят ей там, Анджин-сан — посочи пред себе си самураят. Блакторн, който не беше много на себе си, присви очи и се взря в тъмнината. Въздухът беше спарен и той едва дишаше.

— Къде? В онази къща? Там?

— Да, там, много се извинявам. Виждате ли къщата?

На стотина крачки се мержелееха коптори и тесни улички, после се виждаше някаква пуста и блатиста местност, а над всичко се извисяваше и се открояваше смътно на синьо-черното небе голяма къща.

Блакторн се огледа бързо, за да се ориентира поне донякъде, и отпъди с ветрилото си нахалните насекоми. Веднага щом минаха През Първия мост, той се изгуби в лабиринта от улици. Отначало вървяха към морето, после тръгнаха на изток, над мостове и мостчета, след това пак на север покрай брега на някаква река, която се виеше из влажните и ниски покрайнини. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-лоши ставаха пътищата и по-бедни къщите. Хората бяха по-раболепни, по-малко светлини проникваха през прозорците. Йедо се състоеше всъщност от разпрострели се махали, отделени една от друга само от улици или ручеи.

Югоизточният край на града, където се намираха сега, беше доста блатист, пътят жвакаше под краката им, вонеше на гнило. Смрадта нарастваше осезаемо — миришеше на гниещи водорасли, изпражнения и блато, а над всичко това тегнеше някаква парлива и същевременно сладникава воня, която не можа да определи, макар да му се стори позната.

— Като Билингзгейт при отлив — промърмори той и уби още едно насекомо, кацнало на бузата му. Цялото му тяло лепнеше от пот.

В следващия миг дочу холандска моряшка песен, напомняща прибоя на вълните, и забрави, всичките си притеснения.

— Ти ли си, Винк?

И Блакторн се понесе като на криле към песента, а носачите внимателно му осветяваха пътя. Самураите го следваха неотстъпно.

Като наближи, видя, че по стил ниската едноетажна постройка беше наполовина японска, наполовина европейска. Издигаше се на пилони и бе заобиколена от разнебитена бамбукова ограда. Разположена бе по-настрани от останалите колиби, струпани недалеч. Оградата нямаше врата — в нея просто зееше дупка. Покривът беше сламен, предната врата — изключително солидна, стените бяха от грубо сковани дъски, а по прозорците имаше кепенци като в Холандия. Тук-там през пролуките се процеждаше светлина. Пеенето и шегите се засилиха, макар че все още не различаваше отделните гласове. Каменните плочи на пътеката водеха през занемарената градина право към верандата. При портата имаше издигнат невисок флагщок. Той спря до него и вдигна поглед. От върха му безжизнено висеше като дрипа скалъпено надве-натри холандско знаме, ала щом го видя, сърцето му лудо заби.

Входната врата рязко се отвори. Ярка светлина заля верандата. Бакус ван Нек залитна напред с полузатворени очи, отмести предното парче на панталоните си и се облекчи.

— Ах-х-х! — въздъхна той блажено. — Друго си е като се изпикае човек!

— Нали! — откликна на холандски Блакторн откъм портата. — А защо не използуваш кофа?

— Ъ? — Ван Нек се взря с късогледите си очи в тъмнината по посока на гласа. Блакторн стоеше осветен от факлите, заобиколен от самураите. — Дявол да го вземе проклет самурай! — Той се изправи с пъшкане и се поклони сковано. — Гомен насай, самурай-сама. Ичибан гомен насай на всички маймуни-сами. — Напъна се, усмихна се с върховно усилие и промърмори на себе си: — По-пиян съм, отколкото си мислех. За миг ми се стори, че диването ме заговори на холандски. Гомен насай, нее! — извика отново и се запрепъва към задния двор на къщата, като се почесваше и оправяше предното парче на панталоните си.

— Ей, Бакус, защо мърсиш собственото си гнездо?

— Кво? — Ван Нек се извърна рязко отново с полуслепите си очи към факлите, напъвайки се отчаяно да различи нещо. — Лоцмане, ти ли си? Проклетите ми очи, нищо не виждам! Ти ли си, за бога, лоцмане?

Блакторн се засмя. Старият му приятел имаше такъв безпомощен, глупав вид.

— Аз съм! — И се обърна към самураите, които наблюдаваха с едва прикрито презрение. — Мате курасай. Чакайте ме, моля.

— Хай, Анджин-сан.

Блакторн пристъпи напред и този път струящата през вратата светлина освети двора и той видя колко беше замърсен. С отвращение прескочи някакви боклуци и изтича нагоре по стъпалата.

— Здрасти, Бакус! Май си понадебелял, а? — тупна го той дружески по рамото.

— Исусе Христе, ама наистина ли си ти?

— Разбира се, че съм аз!

— Ние отдавна вече те отписахме. — Ван Нек се пресегна и го докосна, за да се увери, че няма грешка и не сънува. — Исусе Христе, благодаря ти, че откликна на молитвите ми! Какво става с теб, лоцмане, откъде изникна? Не, това е някакво чудо! Наистина ли си ти?

— Да. А сега, моля те, оправи си гащите и да влезем вътре — каза Блакторн, който се смущаваше от присъствието на самураите.

— Какво? Ах, да, извинявай, аз… — Ван Нек се оправи набързо и по бузите му се затъркаляха едри сълзи. — Господи, лоцмане… Аз пък си помислих, че злите духове отново ми играят номера. Хайде, нека те представя, а?

И той го поведе, като се олюляваше леко, но голяма част от опиянението му се бе изпарила от внезапната радост. Блакторн го последва. Ван Нек отвори вратата и го пусна да мине пръв, след което се опита да надвика прегракналото пеене:

— Момчета! Вижте какво ни донесе Дядо Коледа! — И за по-голям ефект тръшна силно вратата. Настъпи мъртво мълчание.

На Блакторн му потрябва известно време, докато очите му привикнат с мътната светлина. Зловонният въздух почти го задушаваше. Всички зяпаха с отворени уста, сякаш бяха съзрели задгробен дух. В следващия миг дойдоха на себе си и избухнаха в радостни крясъци, приветствия, опитваха се да го прегърнат, да го потупат по гърба и викаха едновременно.

— Лоцмане, къде беше през цялото това… Я си пийни… Господи, нима е възможно… Да пикая в шапката си, толкова се радвам да те… Бяхме те отписали вече… Не, добре сме, повечето сме добре… Ставай от стола, курво, лоцман-самата ще седне на най-хубавия ни стол… Ей, донеси грог! Бързо, дявол да те вземе, бързо!… А бе я се махайте, и аз искам да му стисна ръката…

Най-сетне Винк надвика врявата:

— Един по един, момчета! Дайте му възможност да дойде на себе си! Дайте на лоцмана да седне и чаша грог, за бога! И аз в първия момент го взех за самурай.

Някой пъхна в ръката на Блакторн дървена чаша. Той седна на паянтовия стол и всички вдигнаха чаши за наздравица, след което потокът от въпроси се отприщи отново.

Блакторн се огледа. В стаята имаше пейки, няколко грубо сковани стола, маси и всичко това се осветяваше от свещи и газени лампи. Направо върху мръсния под се мъдреше голяма бъчва саке. Една от масите бе отрупана с мръсни чинии. Виждаше се също голям къс недопечено месо, накацано от мухи.

До самата стена му се кланяха на колене шест мърляви жени.

А неговите хора, грейнали в усмивки, го чакаха да започне разказа си: готвачът Сонк, помощник-боцманът и главен артилерист Йохан Винк, немият Саламон, юнгата Кроок, специалистът по платната Гинзел, главният търговец и ковчежник Бакус ван Нек и накрая вторият търговец Ян Ропер, седнал както винаги встрани от другите, с познатата кисела усмивка на тясното си, изопнато лице…

— А къде е капитанът? — попита Блакторн.

— Умря, лоцмане, умря… — отвърнаха му един през друг шест гласа и започнаха да му разказват едновременно как е станало, докато Блакторн не издържа и вдигна ръка:

— Кажи ти, Бакус!

— Умря, лоцмане. Така и не излезе от ямата. Нали си спомняш колко беше зле? След като те отведоха… същата нощ го чухме, че нещо се дави… Нали така беше, момчета?

Последва одобрителен хор, а ван Нек добави:

— Аз седях до него, лоцмане. Опита се да гребне вода, но във варела нямаше нито капка и той започна да се задъхва, да стене… Не знам колко продължи това — бяхме наплашени до смърт — но по едно време нещо се задави и след това… с една дума умря. Много беше страшно, лоцмане.

— Че беше страшно, беше. Наказание, изпратено ни от всевишния — обади се Ян Ропер.

Блакторн ги огледа един по един.

— Да не би някой да го е ударил, за да не крещи, а?

— О, не, не! — побърза да отговори ван Нек. — Той едва-едва стенеше. Оставихме го в ямата заедно с другия — японеца, — нали си спомняш? Онзи, дето се опита да се удави в кофата с пикнята? После Оми ги накара да изнесат тялото на Шпилберген и да го изгорят. А онзи, другият нещастник, си остана долу. Оми му хвърли нож и той си разпра корема, а самураите запълниха ямата с пръст. Нали си го спомнящ, лоцмане?

— Да. А какво стана с Маецукер?

— Най-добре Винк да ти разкаже.

— Старият плъх изгни, лоцмане — започна Винк, но другите го прекъснаха и един през друг заразказваха подробности, докато накрая Винк изрева: — Млъкнете, за бога! Бакус ме помоли аз да разкажа! После ще ви дойде редът!

Гласовете стихнаха и Сонк се обади насърчително:

— Хайде, Йохан, започвай.

— Отначало, лоцмане, започна да загнива ръката му. Нали му я порязаха по време на боя? Помниш за кой бой говоря, нали? Дето ти загуби съзнание. Господи, Исусе Христе, имам чувството, че беше преди сто години. Но както и да е, ръката му започна да гноясва. Пуснах му кръв на другия ден и на следващия още веднъж. После взе да се зачервява. Казах му, че е по-добре да я пристегна, за да не отиде цялата — колко пъти му казвах, всички му го казвахме, но не ни послуша. На петия ден ръката се вмириса. Хванахме го насила и изрязахме по-голямата част от загнилото, но нищо не помогна. Аз си знаех, че няма смисъл, но някои смятаха, че си заслужава да опитаме. Жълтото копеле, лекарят, идва на няколко пъти, но и той нищо не можа да направи. Старият плъх живя още ден-два, но загниваше все по-надълбоко и страшно се мяташе и бълнуваше. Към края вече ни се наложи да го връзваме.

— Така беше, лоцмане — потвърди Сонк, като се почесваше блажено. — Връзвахме го, нямаше как.

— С тялото му какво стана? — попита Блакторн.

— Качиха и него на хълма и го изгориха. Искахме да ги погребем двамата с капитана както трябва, по християнски, но не ни позволиха. Само ги изгориха.

Настана тишина.

— Но ти не си докоснал чашата си, лоцмане!

Блакторн я вдигна към устата си и отпи. Чашата беше мръсна и усети как му се повдига. Чистият неразреден спирт опари гърлото му. Имаше чувството, че вонята на мръсните некъпани тела и непраните омазнени дрехи ще го събори на земята.

— Как ти се струва грогът, лоцмане? — поинтересува се ван Нек.

— Добре е, добре.

— Хайде, Бакус, разкажи му!

— Ами аз го правя, лоцмане! — гордо заяви ван Нек, огрян от щастливите усмивки на другарите си. — Вече го произвеждаме в цели бурета. Ориз, плодове и вода — оставяме ги да ферментират, чакаме около една седмица и после с помощта на малко магия… — Шишкото се закикоти и се почеса доволно. — По-добре ще е, разбира се, да го подържим една година да отлежи, ама кой ще ти чака толкова — на бърза ръка го изпиваме… — Той млъкна. Не ти ли харесва?

— Хубав е, хубав… Извинете ме… — Блакторн бе забелязал въшка в редичката коса на ван Нек.

— А ти, лоцмане? — предизвикателно попита Ян Ропер. — добре си, както виждам. Какво стана с теб?

Последва нов порой от въпроси, който заглъхна чак когато Винк се развика:

— Оставете го да си каже приказката! — И сам избухна доволен: — Божичко, като те видях до вратата, в първия момент си помислих, че е някоя от маймуните — честна дума!

Отново всички се съгласиха в хор и този път ван Нек надвика останалите:

— Така си е! Заради тия идиотски кимона. Приличаш на някоя жена, лоцмане, или на някой от онези… полумъже. Сигурно умираш за нормални човешки дрехи. Слушай, твоите са тук, при нас. Пристигнахме в Йедо на „Еразъм“. Привързаха го тук и ни позволиха да си вземем дрехите и нищо друго. Та взехме и твоите, разрешиха ни, за да ти ги пазим, ако дойдеш. Донесохме цялата ти торба с вещите. Сонк, я иди ги донеси!

— Ще ги донеса, Бакус, но по-късно. Страх ме е да не изпусна нещо.

— Добре. — Тънката усмивка на Ян Ропер беше подигравателна както винаги.

— Мечове и кимоно — като истински езичник. Може би ти допада повече и да живееш като езичник, а лоцмане?

— Дрехите им държат хладно, по-удобни са от нашите — отговори Блакторн, но се чувствуваше някак си неудобно. — Бях забравил вече, че има и друго облекло. Толкова неща се случиха… Други дрехи нямах, така че свикнах вече да ги нося. Не съм се замислял много за тях. Но без съмнение са по-удобни.

— А тези мечове истински ли са?

— Да, разбира се, защо?

— На нас не ни разрешават оръжие. Никакво! — озъби се Ян Ропер. — Защо на теб ти е разрешено? Като на самурай-езичник!

Блакторн се изсмя:

— Не си се променил, Ян Ропер. Все така си по-свят и от светците. Е, ще дойде време, ще ви разкажа и за мечовете си, но преди това най-приятната новина, горе-долу след месец ще отплаваме в открито море!

— Исусе Христе, лоцмане, вярно ли е? — възкликна Винк.

— Да.

Гръмко „ура!“ разцепи въздуха, последвано от нов порой от въпроси и отговори.

— Аз казах ли ви, че ще се измъкнем… казвах ли ви, че господ е с нас… Оставете го да говори… Дайте думата на лоцмана…

Най-сетне Блакторн вдигна ръка. Забеляза отново жените, все така мълчаливо коленичили, още по-смирени под неговия поглед.

— Кои са тези жени?

Сонк се засмя.

— Това са нашите курви, лоцмане, при това знаеш ли колко евтино ни излизат! Точно до нас има пълна къща, пък и в селото колкото щеш…

— Послушни са като зайци — намеси се Кроок.

— Така е, лоцмане — продължи Сонк. — Вярно, че са ниски и кривокраки, но затова пък нямат болести. Искаш ли някоя от тях, лоцмане? Имаме си и легла, не сме като тукашните маймуни. Всеки си има легло и стая…

Гласът на Ян Ропер се извиси отново:

— Потрябвали са му на лоцмана вашите блудници! Той си има свои, нали, лоцмане?

Лицата им сияеха.

— Вярно ли е, лоцмане? Имаш ли си жени? Ей, я ни разкажи! Нали като тези маймуни няма втори…

— Я ни разкажи за твоите, лоцмане — почеса се пак по въшливата глава Сонк.

— Много неща има за разказване, но само насаме — каза Блакторн. — Тук и стените имат уши. Отпратете жените, пък после ще говорим.

Винк им посочи с пръст вратата.

— Изчезвайте, хай!

Жените се поклониха, промърмориха благодарности и извинения, измъкнаха се тихо и безшумно затвориха след себе си вратата.

— Първо за кораба. Просто е невероятно! Искам да ви благодаря и да ви поздравя за прекрасната работа, която сте свършили. Щом се приберем в къщи, ще настоявам да ви възнаградят с тройно по-голям дял от плячката за труда, който сте положили, че и допълнително възнаграждение… — Той забеляза как те взеха да се споглеждат смутено. — Какво има?

— Не сме ние, лоцмане — поясни притеснено ван Нек. — Хората на крал Торанага свършиха всичката работа. Винк само им показа какво да правят, но ние самите нищо не сме пипнали…

— Какво?

— Не ни позволиха да припарим повече до кораба. Освен Винк никой не се е качвал след това. Той ходи по веднъж на всеки десет-дванадесет дни. Така че нищо не сме правили по кораба.

— Само той — потвърди и Сонк. — Йохан им показа как да свършат работата.

— И как се разбираш с тях, Йохан?

— Има един самурай, който говори португалски — колкото да се разберем криво-ляво. Името му е Сато-сама и той отговаря за нас, откак сме пристигнали. Попита кои измежду нас са офицери и моряци. Ние казахме, че Гинзел, само че той е повече артилерист, аз и Сонк, който…

— Който е най-некадърният готвач, дето…

— Затваряй си мръсната уста, Кроок!

— Дявол да го вземе, ти на суша не можеш да готвиш като хората, камо ли по време на плаване!

— Млъкнете и двамата! — скара им се Блакторн. — Продължавай, Йохан.

— Сато-сама ме попита какви са повредите на кораба и аз му обясних, че трябва да се килне, за да се изстърже корпусът и да се позакърпи, казах му и за всичко друго, което се сетих, и те се заловиха за работа. Килнаха го много добре, почистиха дъното и го лъснаха, като че ли е кралски палат — искам да кажа, че самураите нареждаха, а другите маймуни работеха като бесни — не мога да ти кажа колко народ бяха, но няколко стотици имаше. Господи, лоцмане, ти не си виждал такива работници!

— Вярно е — потвърди и Сонк. — Работиха като грешни дяволи.

— Аз направих каквото можах… господи, лоцмане, мислиш ли, че наистина ще можем да се измъкнем?

— Да, ако имаме търпение и…

— Ако рече господ, лоцмане — само тогава.

— Да, може и да си прав — съгласи се Блакторн и си помисли: какво значение има, че Ропер е фанатик? Имам нужда от него — от всички тях. И от божията помощ. — Да, божията помощ ще ни потрябва — повтори той на глас и се обърна пак към Винк: — Как е килът?

— В пълен ред, лоцмане. Свършиха всичко много по-добре, отколкото допусках. Тези копелета са незаменими дърводелци, въжари и корабостроители — не отстъпват по нищо на холандските. И снаряжението е безупречно — всичко.

— Платната?

— Направиха ги от коприна и са здрави като брезент. Имаме и запасен комплект. Свалиха нашите и ги прекопираха съвсем точно. Оръдията са също в изрядно състояние, всички са монтирани по местата си и има предостатъчно барут и снаряди. Корабът е готов да отплава с отлива — ако трябва още довечера. Е, разбира се, не е извеждан в открити води и докато не извие буря, няма да знаем как ще се справят платната, но си залагам душата, че корпусът е също тъй здрав, както в деня, в който го свалиха от доковете на Зюдер Зее — дори по-здрав, защото сега гредите са насмолени, слава богу. — Винк млъкна за миг да си поеме въздух. — Кога отплаваме?

— След около месец.

Те започнаха да се ръгат един друг с лакти, преизпълнени с възторг, и гръмко завдигаха наздравици за лоцмана и кораба.

— А как сме с вражеските кораби? Има ли наблизо? Каква ще е плячката? — попита Гинзел.

— Огромна — за такава плячка не сте и мечтали. До един ще станем богати.

Последва още един изблик на радост.

— Крайно време беше!

— Богат съм, значи? Ще си купя замък.

— Господи боже мой, щом се прибера у дома…

— Богати! Ура за лоцмана!

— Значи, ще има католици за трепане? Това е добре — доволен измърка Ян Ропер. — Много добре.

— Какъв е планът, лоцмане? — попита ван Нек и всички замълчаха.

— След малко ще стигнем и до плана. Имате ли пазачи? Можете ли да се движите свободно, по своя воля? Колко често…

— Можем да се движим навсякъде из селото, на около левга около къщата — бързо отвърна Винк. — Но не ни е позволено да ходим в Йедо, нито…

— Нито да преминаваме моста — доволен се намеси Сонк. — Кажи му за моста, Йохан.

— О, за бога, тъкмо щях да стигна до моста, Сонк. Престани да ме прекъсваш най-сетне. На половин миля югозападно оттук има един мост, лоцмане. И на него има много надписи. Само до него ни пускат. Не можем да го прекосим. Всеки път един самурай ни казва „кинджиру“. Знаеш ли какво значи „кинджиру“, лоцмане?

Блакторн кимна, но премълча.

— А иначе можем да ходим, където си искаме. Но само до бариерата. На половин левга разстояние сме оградени от бариери, в пълен кръг. Господи, не мога да повярвам, че скоро ще си бъдем у дома.

— Кажи му за доктора, и за…

— Самураите ни изпращат от време на време един доктор, лоцмане, и ни карат да си сваляме дрехите и да ни преглежда…

— Да. Да му се отще всичко на човек — някакво си гадно езическо копеле ни оглежда, като че ли сме…

— Но като оставим това, лоцмане, не ни закачат изобщо, освен…

— Ей, не забравяй да кажеш, дето докторът ни дава едни гадни билки, викат им ча. Трябвало да ги киснем в гореща вода и да ги пием, ама ние ги изхвърляме. Като ни е зле, добрият стар Йохан ни пуска малко кръвчица и пак се оправяме.

— Така е — додаде и Сонк. — Направо ги изхвърляме.

— А освен това, само дето…

— Тук сме си добре, лоцмане, а не като първия път…

— Така си е. Отначало…

— Разкажи му също, дето ни проверяват, Бакус.

— Тъкмо щях да му кажа — ама имайте малко търпение, за бога! Стига сте ме прекъсвали така! Човек не може да си каже думата — веднага започвате да дрънкате! Я ми долейте чашата! — Ван Нек задоволи жаждата си и продължи: — На всеки десет дни пристигат няколко самураи, строяват ни отвън и ни преброяват. После ни дават чували с ориз и пари — медни монети. Стига ни за всичко и дори ни остава. Сменяме ориза за месо и какво ли не — плодове и всичко, каквото ни потрябва. От всичко си имаме предостатъчно, пък и жените са послушни като зайци. А отначало…

— В началото не беше така. Я му разкажи как беше, Бакус. — Ван Нек се отпусна на пода.

— Божичко, дай ми малко сили.

— Зле ли ти е, момчето ми? — разтревожи се Сонк. — Я по-добре спри да пиеш, че да не ти се върнат бесовете, а? От време на време го нападат бесове, лоцмане, горе-долу веднъж в седмицата. Впрочем ние до един си патим от тях.

— Ама ще млъкнеш ли, докато разказвам на лоцмана?

— Кой, аз ли? Че аз дума не съм обелил. Никой не ти пречи да говориш. На, ето ти чашата.

— Благодаря, Сонк. Та, значи, лоцмане, отначало ни настаниха в една къща в западната част на града…

— Близо до нивите беше…

— Дявол да те вземе, Йохан, тогава ти разказвай!

— Добре, ще разкажа. Божичко, лоцмане, ако знаеш колко ужасно беше! Нито храна, нито капка спирт, а къщата беше от онези отвратителни хартиени кутийки, дето не можеш да си почовъркаш из носа, без да те види някой. На всичко отгоре при най-малкия шум довтасваха съседите и разни самураи, а на кой му се иска тези диванета да му размахват мечовете си под носа? Веднага започват да ни крещят, да ни заплашват и да ни карат да пазим тишина. Една нощ обаче някой преобърна свещта и тези маймуни вдигнаха такава олелия! Господи, да ги беше чул! Запъплиха като мравки с кофи вода, бесни от яд, съскаха, кланяха се и ругаеха… При това пострада само една-единствена нещастна стена! Като хлебарки плъзнаха из къщата, копелетата. На човек му…

— Продължавай де!

— Ти ли искаш да разказваш?

— Продължавай, Йохан, не му обръщай внимание. Той е само един прост готвач.

— Какво…

— О, я си затваряйте устата, за бога! — побърза да възобнови разказа си ван Нек. — На другия ден, лоцмане, ни изведоха оттам и ни настаниха в друга къща, близо до пристанището. Ама и там не беше по-добре. Няколко седмици след това Йохан се натъкна на тази къща. По онова време, само на него му разрешаваха да излиза, заради кораба. Сутрин идваха да го вземат и вечер го връщаха. Та излязъл да полови риба — ние сме само на стотина метра от реката… Я по-добре ти разкажи, Йохан.

Блакторн усети сърбеж по голия си крак и го почеса, без да се, замисли. Засърбя го още повече. Тогава забеляза леко подутото зачервено петънце — беше го ухапала бълха. А Винк гордо продължи:

— Точно така беше, както Бакус го разказа, лоцмане. Попитах Сато-сама дали можем да се преместим тук и той каза: добре, защо не. Понякога ми даваха да половя риба с някоя от техните лодки, колкото да минава времето. И носът ми ме доведе тук, добрият стар нос, който никога не ме лъже и този път пак надуши кръвта.

— Кланица! — възкликна Блакторн. — Кланица и кожарска работилница! Това е… — Той млъкна и пребледня.

— Какво има? Какво ти става?

— Това е село на ета! Боже мой, тук, значи живеят ета?

— Че какво им е на етите? — учуди се ван Нек. — Разбира се, че са ети.

Блакторн замаха по комарите, които гъмжаха из въздуха, и усети как цялата кожа го сърби.

— Проклети буболечки… Тук наблизо има и кожарска работилница, нали?

— Да, няколко преки по-нагоре. Защо?

— Нищо. Чак сега познах миризмата.

— Какво им е на етите?

— Нищо, просто не се досетих, колко съм глупав! Ако бях видял някой мъж, щях да го позная по късата коса. Но с жените човек никога не знае… Извинявай, Винк, продължавай.

— Та тогава те казаха…

Но Ян Ропер го прекъсна:

— Чакай малко, Винк. Какво има, лоцмане? Какво им е толкова на етите?

— Нищо особено, просто японците ги имат за много различни хора. Те са палачи, обработват кожите на животните и се занимават с умрелите. — Усети погледите им, особено на Ян Ропер. — Ета обработват кожите — опита се той да поясни с безгрижен глас, — убиват старите коне и волове и пипат трупове.

— Че какво лошо има в това? Ти самият си погребал досега поне десетина души, увивал си ги лично в саваните, измивал си ги… пък и всички ние, нали? Сами си режем месото и цял живот сме го правили. А Гинзел е бил и палач — бесил е хора… Какво лошо има в това?

— Нищо — отговори Блакторн и макар да знаеше, че казва истината, все пак се чувствуваше омърсен.

— Етите са най-добрите еретици, на които сме попадали досега — изпръхтя Винк. — Най-много приличат на нас в сравнение с другите копелета. Голям късмет извадихме, че попаднахме тук, лоцмане, защото нямаме проблеми с прясното месо и лойта. Много лесно си ги набавяме…

— Така си е. Ако ти беше поживял малко сред етите…

— Господи, Исусе Христе, лоцманът през цялото време е трябвало да живее сред онези! Откъде да знае къде е хубавото? Защо не изтичаш за Мери Дебелия задник, Сонк?

— Или може би…

— Не, тя не става за него, на лоцмана му трябва нещо по-специално. Я да попитаме най-добре мама-сан…

— Бас държа, че се е затъжил за малко месце. Ей, Сонк, я му отрежи едно хубаво парче!

— Сипете му още грог…

— Три пъти ура за лоцмана…

Сред веселата глъч ван Нек потупа Блакторн по рамото и възкликна:

— Стари приятелю, най-сетне си пак у дома си. Господ чу молитвите ни и всичко е вече наред. У дома си, стари приятелю. Чувай, ще ти отстъпя моето легло… Настоявам да…

 

 

Блакторн весело им махна за последен път. Откъм тъмнината, от отсрещната страна на малкото мостче, се дочуваха радостни подсвирквания. Ала щом се обърна, изкуственото му веселие го напусна, и той зави зад ъгъла, където веднага го оградиха десетина самураи.

По обратния път към крепостта усещаше някакво странно объркване в мислите си. Нищо им нямаше на ета и всичко им имаше. Та това са моите хора, моят екипаж, а тези тук са езичници, чужденци и врагове…

Минаваше като в унес през улици, улички и мостове. В един момент се усети, че е пъхнал ръка под кимоното си и се чеше. Веднага спря.

— Тези гнусни, мръсни…

Развърза пояса си, смъкна с рязко движение влажното кимоно и го запрати в канавката, сякаш бе осквернено.

— Додзо, нан десу ка, Анджин-сан? — попита обезпокоен един от самураите.

— Нани мо. Нищо, за бога.

И Блакторн продължи така, понесъл мечовете си.

— А! Ета! Уакаримасу. Гомен насай.

Самураите се разприказваха помежду си, но той не им обръщаше внимание. Така ми е по-добре, мислеше си с облекчение, без да забелязва, че е полугол, а само че откак свали нападнатото от бълхи кимоно, вече не го сърбеше. Господи, какво ли не бих дал сега за една баня!

Беше разказал на екипажа за приключенията си, без да споменава обаче, че е самурай, хатамото и приближен на Торанага, нито пък за Фуджико. Нито за Марико. Също така не им разказа, че ще влязат със сила в пристанището на Нагасаки и ще нападнат Черния кораб, че ще бъде начело на самураите. Има време за това, уморено си каза той. И за всичко останало.

Бих могъл да им разкажа някога за Марико-сан?

Дървените му сандали затропаха по дъските на Първия мост. Застаналите на пост самураи, също полуголи, се отпуснаха, щом го видяха, и учтиво му се поклониха, докато минаваше покрай тях, като напрегнато го наблюдаваха под око, защото това беше необикновеният варварин, покровителствуван по такъв изумителен начин от господаря им Торанага, и на когото — невероятно! — Торанага бе оказал безпрецедентната за един варварин чест да го издигне в ранг хатамото и самурай.

При главната южна порта на крепостта го чакаше нов ескорт, който го придружи до собствените му покои в най-вътрешния кръг. Стаята му се намираше в една от укрепените къщи за гости и макар че беше много привлекателна, той вежливо отказа да се прибере веднага.

— Първо баня, моля — каза на самурая.

— А, разбирам. Колко сте благоразумен! Банята е насам, Анджин-сан. Нощта е много гореща, нали? Разбрах, че сте ходили при Мръсните. Другите гости високо ще оценят вашата съобразителност. Благодаря ви от тяхно име.

Блакторн не разбра всички думи, но смисълът му беше ясен. Мръсните. Това много точно определя мен и моите хора. Да, именно нас, а не онези нещастници.

— Добър вечер, Анджин-сан — поздрави го главният прислужник на банята.

Беше огромен мъж на средна възраст, с необятно шкембе и мускулести ръце. Току-що го беше събудила една прислужница да му съобщи, че пристига още един късен гост. Той плесна с ръце. Появиха се прислужничките и Блакторн ги последва в стаята за триене, където го изтъркаха, насапунисаха, измиха, а той ги помоли да повторят процедурата. След това премина в помещението с вградената под нивото на пода вана, влезе в почти врялата вода и се отпусна в нейната гореща прегръдка.

След време силни ръце му помогнаха да излезе и втъркаха благовонно масло в кожата му, размачкаха мускулите му, разтриха врата му и го поведоха към стаята за отмора, където му връчиха чисто, ухаещо на слънце памучно кимоно. С дълбока въздишка на облекчение той се отпусна на скамейката.

— Додзо, гомен насай, чай, Анджин-сан?

— Хай домо.

Чаят пристигна. Каза на прислужницата, че ще остане да нощува там и няма да се прибере в стаята си. Останал сам на спокойствие, той засърба животворната течност и усети как тя го пречиства. „… Едни гнусни билки, викат им ча“ — спомни си той с отвращение.

— Имай търпение, не позволявай това да наруши хармонията ти — произнесе той на глас. — Те са само неуки и прости глупаци, които не са виждали такива неща и не желаят да отворят умовете си за тях. И ти беше същият. Но нищо, сега ще можеш да ги научиш.

Пропъди ги от мислите си и се пресегна за речника. Ала тази вечер, за пръв път, откак притежаваше книгата, Блакторн я остави внимателно настрана и духна свещта. Прекалено съм уморен — каза си той.

Но не дотам, че да не си отговори на един прост въпрос: дали те са невежите глупци, или той е този, който живее в заблуда?

Ще си отговоря по-късно, когато му дойде времето. Засега знам само, че не бих желал да са около мен.

Обърна се на другата страна, пропъди въпроса от ума си и заспа.

 

 

Събуди се освежен. Видя сгънатото чисто кимоно, набедрена превръзка и таби. Ножниците на мечовете му бяха излъскани. Облече се бързо. Отвън вече го чакаха самураите и му се поклониха.

— Днес ние ще ви охраняваме, Анджин-сан.

— Благодаря. Отивам кораб сега?

— Да. Ето ви пропуска.

— Добре. Благодаря. Мога ли да ви знам името, моля?

— Мусаши Мицутоки.

— Благодаря, Мусаши-сан. Тръгваме сега?

Запътиха се към пристанището. „Еразъм“ бе завързан здраво на около шест метра дълбочина. Песъчливото дъно му се видя чудесно. Гмурна се покрай корпуса и заплува под кила. Почти нямаше водорасли, само няколко ракообразни животинки се бяха прикрепили с хоботчетата си към чистия кил. Кормилото също беше в пълен ред. В барутния склад — сух и безупречно чист — намери кремък и удари една искра към малката купичка барут, оставена за проба. Тя моментално се възпламени — състоянието на барута беше великолепно.

Горе при главната мачта започна да се оглежда за издайнически пукнатини. Не откри нищо такова, нито пък горе, където се изкачи, нито по останалите мачти. Много от въжетата и фаловете бяха съединени погрешно, но половин вахта беше достатъчна, за да се справят.

Върнал се на квартердека, той си позволи една широка усмивка. „Здрав си като… като какво?“ Не можа да измисли сравнението, достойно за състоянието на кораба, така че само се засмя и слезе отново долу. В каютата си се почувствува чужд. И много сам. Мечовете му бяха положени върху койката. Докосна ги, после извади от ножницата Стария търговец на масло. Изработката беше великолепна, острието — като бръснач. Правеше му удоволствие да го оглежда, защото беше истинско произведение на оръжейното изкуство. Но смъртоносно произведение, додаде той както винаги наум, като го обръщаше към светлината.

Колко смърт си причинил през двестагодишния си живот? И колко още живот ще отнемеш, преди самият ти да умреш? Дали наистина някои от мечовете притежават собствен живот, както твърди Марико. Марико…

Какво Марико? Погледът му се спря на моряшкия му сандък, отразен в стоманата, и това го извади от внезапно обзелата го меланхолия.

Прибра Стария търговец в ножницата — внимателно, без да се докосва до острието, защото според преданието дори най-лекият допир е в състояние да го повреди.

Облегна се на койката и впи поглед в празния сандък.

— Ами дневници? Ами навигационни инструменти? — попита той отражението си в медната лампа, излъскана също тъй изрядно, както и всичко останало. И сам си отговори:

— Ще си набавиш в Нагасаки заедно с екипажа. И трябва да обезвредиш Родригес. Още преди нападението. Така ли е?

Видя как усмивката му стана по-широка.

— Май си напълно сигурен, че Торанага ще те пусне, а?

— Да — отговори си уверено той. — Независимо дали ще отиде в Осака, аз ще си получа исканото. Ще получа също и Марико.

Доволен, той пъхна мечовете в пояса си, изкачи се на палубата и изчака да запечатат отново вратата.

Прибра се в крепостта преди пладне, така че отиде да обядва в стаята си. Сипа си ориз и две порции риба, печена на дървени въглища и залята със соев сос — готвачът я беше приготвил по негови лични указания. Малко шише саке и чай.

— Анджин-сан?

— Хай?

Вратата се отвори. Фуджико се усмихна притеснено и се поклони.