Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава двадесет и седма

— Трябва да има някакъв изход, капитане — търпеливо повтори дел Аква.

— Нима желаете открити военни действия срещу една приятелска страна?

— Не, разбира се.

На всички в капитанската каюта им беше ясно, че са попаднали в една и съща клопка. Един враждебен акт открито ги поставяше на страната на Торанага, срещу Ишидо, което никак не им се искаше, в случай че Ишидо се окажеше крайният победител. В момента той контролираше Осака, столицата Киото и повечето от регентите. Освен това чрез Оноши и Кияма контролираше и по-голямата част от южния остров Кюшу, пристанището Нагасаки — главен търговски център — а по този начин и цялата търговия, включително и тазгодишния Черен кораб.

Торанага попита чрез Алвито:

— Какво толкова трудно има? Искам само да разгоните пиратите от изхода на пристанището.

Беше му неудобно на почетното място зад голямата маса — висок стол с твърда облегалка. До него седеше Алвито, отсреща — капитанът, до капитана — дел Аква. Марико стоеше зад гърба на Торанага, а самураите телохранители чакаха до вратата, с лице към въоръжените моряци. На европейците им беше ясно, че макар Алвито да превеждаше всичко казано в стаята, Марико присъствуваше, за да не би да се каже нещо против интересите на господаря й и всичко да бъде преведено точно.

Дел Аква се наведе напред.

— Дали не бихте могли, господарю, да изпратите вестоносци при Ишидо-сама? Може би въпросът ще се разреши чрез преговори. Бихме могли да предложим нашия кораб за неутрална територия за водене на разговорите. По този начин бихте могли да се споразумеете за войната.

Торанага се изсмя презрително.

— Каква война? Та ние е Ишидо не сме в състояние на война!

— Но, господарю, аз видях с очите си битката на брега!

— Не ставайте наивен! Кой беше убит! Няколко жалки ронини! Кой кого нападна? Биха се само ронини, бандити и заблудени фанатици.

— Ами засадата? Разбрахме, че Кафявите са се били със Сивите.

— Бандити нападнаха всички ни — и Кафяви, и Сиви. Моите хора се биха, за да ме защищават. А при подобни нощни схватки често стават недоразумения. Ако Кафяви са убили няколко Сиви и обратното, значи е станала грешка, за която много съжаляваме. Какво значение имат няколко самураи за двама ни? Никакво! Не, ние не сме в състояние на война.

Торанага прочете недоверието по лицата им и добави:

— Кажете им, Цуку-сан, че в Япония войните се водят от армии. Тези жалки засади и покушения са само опипване на почвата и ако се провалят — все едно, че не ги е имало. Войната не е започнала днес, а със смъртта на тайко или по-скоро когато умря, без да остави пълнолетен син да го наследи. А може би и още по-рано, когато бе убит Города, главният регент. А днешните стълкновения са без никакво значение. Никой от вас не може да разбере страната ни, нито политиката ни! Не сте в състояние. Разбира се, че Ишидо се опитва да ме убие. Както и много други даймио. Опитваха се в миналото, ще се опитват и в бъдеще. Кияма и Оноши са ту приятели, ту врагове. Вярно, че ако падна убит, нещата много ще се опростят за Ишидо, истинския враг, но само временно. В момента съм попаднал в капан, но ако той успее, надмощието му ще е много краткотрайно. А ако успея да избягам, все едно, че никога не е имало клопка. Но разберете всички, и то добре, че смъртта ми няма да премахне причината за войната, нито ще предотврати следващите конфликти. Конфликти няма да има само след смъртта на Ишидо. Така че в момента няма никаква открита война. — Той се размърда в стола си, отвратен от вонята в каютата, чийто източник бяха тлъстите храни и неумитите тела. — Имаме обаче неотложен проблем. Трябват ни вашите оръдия. И то още сега. В изхода на пристанището ме причакват пирати. Споменах и преди, Цуку-сан, че в най-скоро време всеки ще трябва да избира на чия страна да застане. Затова ви питам — на чия страна сте вие, вашият ръководител и цялата християнска църква? С мен ли са твоите португалски приятели или срещу мен?

— Можете да сте сигурен, Торанага-сама, че ние ще поддържаме вашите интереси — отвърна дел Аква.

— Добре. Тогава веднага ликвидирайте пиратите.

— Това ще е военен акт, от който нямаме никаква полза. Може би ще се споразумеем за някаква сделка, а? — намеси се Ферейра.

Алвито не преведе думите му, а дипломатично ги преиначи.

— Капитанът казва, че ние просто се опитваме да не се месим във вътрешните ви работи, Торанага-сама. Ние сме търговци.

— Много се извинявам, господарю, но това не са точните думи — обърна се Марико към Торанага на японски. — Не беше казано така.

Алвито въздъхна.

— Аз просто разместих някои от думите му, господарю. Капитанът не е запознат с формите на учтивостта, тъй като е чужденец. Той изобщо не познава Япония.

— Но вие я познавате, нали, Цуку-сан — стрелна го Торанага.

— Опитвам се, господарю.

— Какво всъщност каза той?

Алвито преведе думите му. След кратко мълчание Торанага продължи:

— Анджин-сан ми каза, че португалците много се интересуват от търговия и докато търгуват, губят и обноски, и чувство за хумор. Разбирам и приемам обяснението ви, Цуку-сан. Но отсега нататък ще ви моля да превеждате точно всичко казано.

— Да, господарю.

— Предайте на капитана, че щом се разреши конфликтът, аз ще разширя търговията. Защото съм благоразположен към нея. А Ишидо не е.

Дел Аква следеше разменените фрази и се надяваше, че Алвито е успял да прикрие глупостта на Ферейра.

— Ние не сме политици, господарю, а религиозни служители, представители на вярата и вярващите. Но ние наистина поддържаме вашите интереси.

— Съгласен съм. Мислех си… — Алвито спря да превежда думите на Торанага и лицето му светна. За миг изключи от японския език.

— Извинете ме, ваше високопреосвещенство, но Торанага-сама каза: „Мислех си да ви помоля да построите в Йедо голям храм, в знак на моето доверие във вашите интереси.“

Години наред, още от времето, когато Торанага стана владетел на Осемте провинции, дел Аква правеше всичко възможно да се домогне до такава отстъпка. И действително, да получи подобно разрешение за строителство в третия по големина град в империята, беше голяма придобивка.

Делегатът посетител разбра, че е настъпил моментът да решат въпроса с оръдията.

— Благодарете му, Цуку-сан — използува той условния израз, с който се бяха разбрали предварително с Алвито, че ще следват курса на собствените си интереси — и му предайте, че ние винаги ще се стараем да му бъдем в услуга. Ах, да, попитайте го още какво точно е имал предвид относно катедралата — добави той заради Ферейра.

— Позволете ми, Торанага-сама, да говоря направо — започна Алвито. — Моят господар ви благодари и заявява, че това, за което го помолихте по-рано, е може би възможно. Той винаги ще се старае да ви помага.

— Старая се е абстрактна, незадоволителна дума.

— Така е, господарю. — Алвито хвърли един поглед към телохранителите, които, разбира се, подслушваха, без да си дават вид. — Но си спомням, че по-рано ми казахте: понякога е по-умно да се изразяваш абстрактно.

Торанага веднага разбра, махна с ръка и освободи хората си.

— Чакайте ме отвън.

Те се подчиниха неохотно. Алвито се обърна към Ферейра.

— Нямаме повече нужда от вашата охрана, капитане.

Щом самураите напуснаха каютата, Ферейра също освободи моряците си и погледна към Марико. В пояса му имаше затъкнати два пищова, а в ботуша си криеше трети.

Торанага отново разбра, замисли се за миг, кимна едва-едва и каза, без да се извръща:

— Марико-сан, вземете един от моите пазачи и идете да намерите Анджин-сан. Останете с него, докато ви повикам.

— Да, господарю.

Вратата се затвори след нея. Четиримата останаха сами. Пръв се обади Ферейра:

— Какво е неговото предложение? Какво ни предлага?

— Имайте търпение, капитане — отвърна дел Аква, като барабанеше с пръсти по разпятието си и се молеше за успех.

— Торанага-сама — започна Алвито — моят господар казва, че ще се опитаме да изпълним всичко, което искате от нас. В срок от четиридесет дни. Ще ви извести по частен път как вървят преговорите. С ваше разрешение, аз ще служа за куриер.

— А ако не успее?

— Няма да е, защото не се е постарал, защото не се е опитал да ги убеди или защото не е обмислил добре нещата. Дава честната си дума.

— Кълне ли се в християнския бог?

— Да.

— Добре. Бих искал да имам всичко това черно на бяло. И подпечатано с личния му печат.

— Понякога деликатните съглашения не бива да се поверяват на хартията, господарю.

— Искате да кажете, че ако аз не дам писмено обещание, и той няма да даде?

— Просто си спомних вашите думи, че честта на самурая е по-важна от парче хартия. Делегатът посетител дава своята дума пред лицето на господа бог — честната си дума като един самурай. Вашата честна дума е напълно достатъчна за него. Мисля си, че ще се огорчи, ако не му окажете доверие. Желаете ли да го помоля за подпис?

След дълги размишления Торанага отстъпи:

— Добре. Честната му дума пред лицето на бог Исус, неговия бог. Съгласен ли е?

— Давам ви я от негово име. Той се закле в светия кръст да направи всичко, което е по силите му.

— И вие ли, Цуку-сан?

— И аз се кълна в господа и в светия кръст, че ще направя всичко възможно да убедя Оноши-сама и Кияма-сама да станат ваши съюзници.

— В замяна ще изпълня обещанието си. На четиридесет и първия ден можете да положите първия камък на най-големия християнски храм в империята.

— Можете ли още сега да определите мястото за тази цел, господарю?

— Веднага щом пристигна в Йедо. А сега какво ще правим с пиратите в рибарските лодки? Нали веднага ще ги разгоните?

— Ако имахте оръдие, бихте ли сторили това, господарю?

— Разбира се, Цуку-сан.

— Извинявам се, че трябваше да се изразявам тъй заобиколно, но бяхме принудени да съставим предварителен план. Оръдията не са наши. Моля ви да почакате малко. — Алвито се обърна към дел Аква: — Относно катедралата всичко е уредено, ваше високопреосвещенство. — После добави към Ферейра първите думи, за които също тъй предварително се бяха споразумели с дел Аква. — Добре, че не го потопихте, капитане. Торанага-сама моли да отнесете в Гоа с Черния кораб десет хиляди златни дуката, за да ги вложите в индийския златен пазар. Ние с удоволствие ще посредничим в сделката чрез нашите обичайни канали. Торанага-сама ви обещава половината от печалбата. — Алвито и дел Аква бяха стигнали до заключението, че след шест месеца, когато Черният кораб щеше да се връща обратно, Торанага или ще си е възвърнал поста на председател на регентите и като такъв ще бъде предоволен да разреши тази тъй доходна сделка, или ще е мъртъв. — Лесно ще приберете в джоба си четири хиляди дуката чиста печалба. При това без никакъв риск.

— В замяна на какво? Това е повече от годишната субсидия, която кралят на Испания предоставя на цялото езуитско братство в Азия. Какво се иска от мен в замяна?

— Торанага-сама казва, че пирати му пречат да излезе от пристанището. Той най-добре знае, че става дума именно за пирати.

Ферейра отговори с небрежен тон, който и тримата знаеха, че е предназначен за Торанага:

— Не ви съветвам да залагате на този човек. Неговият враг държи всички козове в ръцете си. Християнските крале до един са срещу него. Или поне двамата най-важни — чух ги със собствените си уши. Те ми казаха, че този тук е истинският враг. Вярвам на тях, а не на това копеле.

— Убеден съм, че Торанага-сама знае по-добре от нас кой е пират и кой не е — невъзмутимо повтори дел Аква, който знаеше какъв е изходът от положението, така както и Алвито го знаеше. — Предполагам, че нямате нищо против Торанага-сама сам да се разправи с пиратите?

— Не, разбира се.

— Имате предостатъчно запасни оръдия — продължи Делегатът посетител. — Защо не му продадете няколко? Та вие постоянно продавате оръжие. Четири оръдия ще му стигнат. Лесно ще ги прехвърлим с голямата лодка, ще му продадем и достатъчно барут и снаряди. И въпросът е решен.

Ферейра въздъхна.

— Оръдията, ваше високопреосвещенство, не могат да свършат никаква работа на галерата. Нямат нито къде да ги поставят, нито въжета, нито подпори. Не биха могли да ги използуват, дори ако имаха артилеристи, а те нямат.

И двамата свещеници зяпнаха поразени.

— Не могат да стрелят с тях?!

— По никакъв начин.

— Но, дон Ферейра, не биха ли могли да приспособят…

— Трябва да се направят големи преустройства, за да монтират оръдията. Нужна е цяла седмица.

Нан дока? — попита подозрително Торанага, който разбра, че нещо не е в ред, колкото и да се опитваха да го скрият.

— Торанага пита какво има — преведе Алвито. Дел Аква разбра, че времето им е привършило.

— Капитане, моля ви да помогнете, моля ви! Открито ви моля. Ще спечелим за вярата огромни отстъпки от Торанага. Имайте ми доверие. Трябва по някакъв начин да му помогнете да се измъкне от пристанището. Моля ви от името на църквата. Само катедралата е огромна отстъпка! Моля ви!

Ферейра не допусна възторгът му от тази победа да надделее и да се издаде. Той дори накара гласа си да прозвучи тържествено:

— Щом ме молите да помогна в името на църквата, ваше високопреосвещенство, разбира се, че ще изпълня молбата ви. Ще го измъкна от капана. Но в замяна искам да бъда капитан на Черния кораб и догодина, независимо дали тазгодишният е успешен.

— Но това е личен дар от краля на Испания! Нямам властта да обещая такова нещо.

— Освен това: приемам предложението да превозя златото му, но искам да ми дадете гаранция, че няма да имам никакви спънки от страна на вицекраля на Гоа или от някой друг относно златото, или кой да е от Черните кораби.

— Вие се съмнявате в моята дума и в църквата?

— Това е чисто и просто делова сделка между вас, мен и тази маймуна.

— Той не е маймуна, капитане, запомнете го добре.

— Освен това: петнадесет процента от тазгодишната печалба, а на десет.

— Невъзможно!

— Освен това: за да няма недоразумения, ваше високопреосвещенство, ще ми дадете честната си дума, че нито вие, нито подчинените ви свещеници ще ме заплашват някога с отлъчване от църквата, освен ако не извърша някакво светотатство — а нищо от онова, което върша, не може да се нарече светотатство. И още нещо — закълнете се също в бога, че вие и светите отци активно ще ми съдействувате и ще помагате за въпросните два Черни кораба.

— И още какво, капитане? Това сигурно не е всичко?

— И последно: искам еретика.

 

 

Застанала на прага на каютата, Марико гледаше търкалящия се на пода Блакторн. Той беше в безсъзнание и си беше изповръщал червата. Боцманът стоеше облегнат на леглото и се хилеше, оголил жълтите си изпочупени зъби.

— Отровен ли е или пиян? — попита тя Тотоми Кана, самурая, който я придружи, и безуспешно се опитваше да не вдишва вонята на храна, повърнато, грозния моряк и вечната смрад на трюмна вода, просмукала целия кораб. — Изглежда, че е бил отровен, не мислите ли?

— Възможно е, Марико-сан. Вижте само тази гадост. — Самураят махна с отвращение към масата. Тя цялата бе отрупана с дървени паници, съдържащи оглозгани останки от печен полусуров говежди бут, половин петел на шиш, резени хляб, сирене, разлята бира, масло, съдинка със залоен сос за месото, половин бутилка бренди.

И двамата не бяха виждали в живота си готвено месо.

— Какво искате? — попита боцманът. — Не пускам никакви маймуни тук, ясно ли е? Никакви маймуни-сан в тази стая. — Той махна на самурая да си върви. — Вън! Изчезвай! — После пак се загледа в Марико. — Как се казваш? Име, а?

— Какво пита, Марико-сан — обади се самураят. Марико свали смаяния си поглед от масата и прехвърли вниманието си върху боцмана.

— Извинете, сеньор, не ви разбрах. Какво казахте?

— Ъ? — Долната челюст на боцмана увисна. Беше дебел, с близко разположени очички и огромни уши, а косата му беше сплетена в насмолена миша опашка. От шията му висеше кръст, а в пояса си имаше затъкнати пищови — Ъ? Говориш португалски? Японка да говори португалски? Кой те е научил да приказваш цивилизовано?

— Светият отец ме научи.

— Проклет да съм! Богородице, не бях чувал цвете-сан да приказва цивилизовано!

Блакторн отново взе да повръща, след което направи безуспешен опит да се надигне от пода.

— Можете ли… бихте ли могли, моля, да сложите лоцмана да легне там — посочи тя леглото.

— Да. Ако маймуната ми помогне.

— Кой? Извинете, не ви разбрах. Кой да ви помогне?

— Онзи! Японецът.

Думите достигнаха до нея и трябваше да напрегне цялото си самообладание, за да запази спокойствие. После се обърна съм самурая:

— Кана-сан, бихте ли помогнали на този варварин? Трябва да сложите Анджин-сан да легне.

— С удоволствие. Тода-сама.

Двамата вдигнаха Блакторн и го отпуснаха на леглото. Той усещаше главата си като олово и беззвучно мърдаше устни.

— Трябва да бъде измит — каза Марико на японски, все още като замаяна от думата, с която боцманът нарече Кана.

— Да — неговият все още невярващ поглед се върна върху масата. — Нима те наистина ядат тези неща?

Боцманът проследи погледите им. Изведнъж се пресегна към масата, откъсна кълката на петела и я предложи на Марико:

— Ти гладна? Ето, малка Цвете-сан, това хубаво. Съвсем пресен — истински скопен петел от Макао.

Марико поклати глава.

Сивото лице на боцмана разцъфна в усмивка. Той топна кълката в тлъстия сос и я поднесе към носа й.

— Със сос е още по-вкусно. Ей, ама хубаво е да може човек да се разбира като хората! Не ми се е случвало досега. Хайде, ще ти влее сили за каквото трябва. Скопен петел от Макао, казвам ти!

— Не, не, благодаря. Яденето на месо… е забранено. То е нарушение на будистките и шинтоистките закони.

— Е, поне в Нагасаки не е така — засмя се боцманът. — Японците там добре си хапват месце, стига да им падне, а и с грог се наливат. Ти си християнка, нали? Хайде, малка дона, опитай. Преди да си опитала, откъде знаеш, че не е вкусно?

— Не, благодаря.

— Човек не може да живее без месо. Месото е истинска храна. То дава сили. На — предложи той кълката на Кана. — Ти искаш?

Самураят поклати глава. На него също му се повдигаше.

Ийе.

Боцманът сви рамене и небрежно хвърли месото обратно върху масата.

— Щом ийе, значи ийе. Какво ти е на ръката? Да не са те ранили по време на сражението?

— Да, но съвсем леко.

Марико размърда ръка, за да му докаже — и преглътна острата болка.

— Горкичкото! За какво си дошла, дона сеньорита?

— Да видя Ан… лоцмана. Изпрати ме Торанага-сама. Той пиян ли е?

— Да, а освен това му прилоша и от храната. Нещастното копеле яде като невидяло, а на всичкото отгоре изгълта половин шише на един дъх. Тия англичани са все една стока — не издържат на грога и изобщо не ги бива. — Очите му подробно я опипаха. — Не съм виждал толкова дребно цвете, пък и не съм разговарял с японка на цивилизован език.

— Всички японски жени и самураи ли наричате маймуни?

Морякът се изсмя.

— Е, това ми се изплъзна от езика. Така наричаме сводниците и курвите в Нагасаки. Не съм искал да те обидя. Не съм разговарял с цивилизована сеньорита, а и не съм подозирал, че може да има такива, кълна се в бога!

— Както и аз, сеньор. Не съм разговаряла преди с цивилизован португалец, освен със светия отец. Маймуните са животни, нали?

— Така е. — Той й показа изпотрошените си зъби. — Говориш като истинска дама. Да, не съм искал да те обидя, дона сеньорита.

Блакторн започна да бълнува нещо. Тя веднага отиде при него и леко го побутна.

— Анджин-сан! Анджин-сан!

— Да. — Той отвори очи. — Здравейте… Извине… аз… — Болката обаче го притисна, стаята се залюля пред очите му и той пак се отпусна назад.

— Моля ви, сеньор, изпратете да повикат някакъв прислужник. Някой трябва да го измие.

— Имаме роби, но не са за тази работа, дона сеньорита. Оставете го англичанина — какво е малко повърнато за един еретик?

— Нямате прислужници? — Тя беше поразена.

— Имаме роби — черни копелета, но са много мързеливи, не бих доверил на някого от тях да го измие — добави той с крива усмивка.

Марико разбра, че няма никакъв избор. Анджин-сан всеки момент можеше да потрябва на господаря й и неин дълг беше да му го заведе.

— Тогава имам нужда от малко вода, за да го измия.

— На стълбата има кофа. На долната палуба.

— Моля ви, сеньор, да ми я донесете.

— Прати него!

Боцманът посочи с палец самурая.

— Не! Моля вие да ми я донесете. Веднага!

Боцманът погледна отново към Блакторн.

— Ти негова държанка?

— Какво?

— На англичанина ли си държанка?

— Какво е държанка, сеньор?

— Жена. Любовница. Любовница ли си му? Държанка?

— Не, сеньор, не съм му държанка.

— Тогава негова? На май… на самурая? Или може би на краля, дето се качи сега на кораба? Тора не знам си кой? Да не си някоя от неговите?

— Не.

— Тогава на някой друг от тия тук, на кораба?

Тя поклати глава.

— Моля, донесете ми вода.

Боцманът кимна и излезе.

— Не съм виждал по-грозен и по-смрадлив човек — обади се Кана. — Какво говореше?

— Попита ме дали не съм наложница на лоцмана.

Самураят се запъти към вратата.

— Кана-сан!

— Искам правото да отмъстя от името на вашия съпруг за това оскърбление! Още сега! Как може да допусне, че ще живеете с някакъв си варварин!

— Кана-сан, моля ви, затворете вратата!

— Та вие сте Тода Марико-сан! Как смее да ви оскърбява! Трябва да се отмъсти за такава обида!

— Ще отмъстите, Кана-сан, благодаря ви. Давам ви правото. Но ние сме тук по заповед на Торанага-сама. Не би било правилно да сторите това, докато той не ви разреши.

Кана неохотно затвори вратата.

— Съгласен съм. Но ви моля официално да помолите Торанага-сама, преди да тръгнем оттук, да му отсека главата.

— Да. Благодаря ви за вашата загриженост за моята чест. — Какво ли би направил Кана, ако знаеше за всичко казано, питаше се тя ужасена. Или Торанага-сама? Или Хиромацу? Или съпругът ми? Маймуни! Ах, света Богородице, дай ми сили да се сдържам и да мога да разсъждавам хладнокръвно. И за да поуспокои разярения Кана, тя промени темата. — Анджин-сан има такъв безпомощен вид. Като някакво бебе. Изглежда, че на варварите не им понася виното. Както и на някои от нашите мъже.

— Да, но не е от виното. Не може да е от него. Сигурно е от храната.

Блакторн се размърда неспокойно, съзнанието му безсилно се опитваше да се възвърне.

— На кораба нямат прислуга, Кана-сан, затова ще трябва аз да свърша работата, като че ли съм жена на Анджин-сан.

Тя започна да разсъблича Блакторн, доста неумело, заради болната си ръка.

— Аз ще ви помогна. — Кана беше много сръчен. — Колко пъти съм събличал баща си, когато сакето го събаряше на леглото.

— За мъжете е полезно да се напиват от време на време. Това ги освобождава от злите духове.

— Да, но на другия ден баща ми се чувствуваше ужасно.

— И мъжът ми се чувствува зле след това. По цели дни. — След кратко мълчание Кана додаде:

— Дано Буда помогне на мъжа ви да избяга.

— Да. — Марико огледа каютата. — Не разбирам как могат да живеят в такава кочина. И най-бедните японци живеят по-добре. Щях да припадна от вонята в онази каюта.

— Отвратително! За пръв път се качвам на варварски кораб.

— А аз за пръв път съм изобщо на кораб.

Вратата се отвори и боцманът постави кофата на пода.

Голотата на Блакторн го шокира, той рязко издърпа едно одеяло изпод леглото и го покри.

— Ще настине и ще умре! Да не говорим, че е срамота да се върши такова нещо с един мъж — дори с него!

— Какво?

— Нищо. Как се казваш, дона сеньорита? — Очичките му блеснаха.

Тя не отговори. Избута одеялото настрани, изми старателно Блакторн, доволна, че върши нещо, защото каютата я потискаше, както и смрадливото присъствие на боцмана. За какво ли говорят в съседната каюта, запита се тя. Дали господарят е в безопасност?

След като го изми, сви на топка кимоното и изцапаната набедрена превръзка.

— Има ли начин това да бъде изпрано, сеньор?

— Ъ?

— Това трябва веднага да се изпере. Бихте ли повикали някой роб?

— Нали ти казах, че са мързеливи черни копелета! Цяла седмица ще протакат тази работа. Я по-добре ги изхвърли, дона сеньорита, не си струва труда. Нашият капитан-лоцман Родригес заръча да го облечем в свестни дрехи. — Той отвори шкафа. — Каза да му дам оттук всичко необходимо…

— Не знам как да го облека в такива дрехи.

— Трябват му риза, панталони, предно парче за панталоните, ботуши и връхна дреха.

Боцманът извади всички тези вещи и ги показа на Марико. С помощта на самурая тя започна да облича Блакторн, които все още беше в полусъзнание.

— Това как се слага — посочи тя триъгълното торбесто предно парче за панталоните, от което висяха връзки.

— Богородице, ами това се слага отпред, ей така — смутено посочи боцманът собственото си парче.

Тя го огледа изучаващо, от което той се развълнува. После нагласи парчето, доколкото можа, и заедно със самурая препъхнаха задните връзки между краката му и ги вързаха отпред на кръста.

— По-смешно облекло не съм виждала — промърмори тя.

— И сигурно е крайно неудобно — съгласи се Кана. — Дали и свещениците им носят такива неща под робите си, Марико-сан?

— Не знам. Правилно ли е облечен сега Анджин-сан, сеньор? — попита тя, като отмахна кичур коса от очите си.

— Да. Остават само ботушите. Ето ги, но няма защо да се бърза. — Боцманът се приближи до нея и тя едва не се задави от непоносимата воня. Той сниши глас, обърнал гръб на самурая. — Какво ще кажеш да свършим набързо оная работа?

— Какво?

— Ами ти, сеньорита, ми допадаш. Какво ще кажеш? В съседната каюта има празно легло. Изпрати приятеля си да се качи горе. Англичанинът още поне един час няма да дойде на себе си. Ще си платя колкото винаги плащам.

— Моля?

— Ще спечелиш медна монета — а ако ми харесаш, може дори три, пък аз на теб положително много ще ти харесам. Какво ще кажеш?

Самураят прочете ужаса на лицето й.

— Какво има, Марико-сан?

Марико се отдръпна от боцмана, далеч от леглото.

— Той… той каза…

Кана моментално измъкна меча си, но срещу него вече бяха насочени дулата на два пищова със спуснати ударници. Това обаче не го стресна и той понечи да се хвърли напред.

— Спрете, Кана-сан — извика задъхано Марико. — Торанага-сама забрани без негова заповед да нападаме когото и да било.

— Хайде, маймуно, давай, лайно такова! Ей, ти! Кажи на тази маймуна да си прибира меча или ще остане без глава, преди да е успял да пръдне!

Марико беше на една крачка от боцмана. Дясната й ръка бе пъхната в пояса и стискаше дръжката на камата. Но навреме се опомни и извади ръката си.

— Кана-сан, приберете меча си. Моля ви! Трябва да се подчиним на Торанага-сама. Трябва!

С върховно усилие на волята Кана я послуша.

— Май ще взема да те пратя в пъкъла, маймуно!

— Моля да го извините, сеньор, както и мен. — Марико се помъчи гласът й да прозвучи учтиво. — Станала е грешка. Греш…

— Това маймунско копеле ме заплаши с меч! Никаква грешка не беше!

— Моля да го извините, сеньор, много съжалявам.

Боцманът облиза устни.

— Ще забравя всичко, ако се държиш добре с мен, малко цвете. Хайде, ела в съседната каюта, а на тази май… на този му кажи да стои тук. Тогава ще забравя станалото.

— Как… как ви е името, сеньор?

— Песаро. Мануел Песаро. Защо?

— Нищо. Моля да ни извините за недоразумението, сеньор Песаро.

— Хайде, в съседната каюта — веднага!

— Какво става? Какво… — Блакторн не знаеше дали кошмарът му продължава, или е вече буден, но усети надвисналата опасност. — Какво става дявол да го вземе?

— Този миризлив японец ми извади меч!

— Стана грешка — грешка, Анджин-сан — додаде Марико. — Аз… се извиних на сеньор Песаро.

— Марико? Марико-сан, вие ли сте?

— Хай, Анджин-сан. Хонто. Хонто.

Тя се приближи. Пищовите на боцмана нито за миг не се откъснаха от Кана. Тя трябваше да се допре до него, за да мине, но още по-голямо усилие й струваше да се сдържи и да не го намушка с ножа си. В този момент вратата се отвори и младият кормчия нахълта с кофа с вода. Той се опули при вида на пищовите и хукна да бяга.

— Къде е Родригес? — попита Блакторн, като се опитваше да събере мислите си.

— Горе, където е мястото на един свестен лоцман — обади се боцманът със стържещ глас. — Този японец ми извади меч, кълна се в бога!

— Помогнете ми да се кача на палубата.

Блакторн се хвана за двата ръба на леглото и се опита да стане. Марико го подхвана за ръката, но не можа да го помръдне.

Боцманът махна с пищова си към Кана.

— Кажи му да помогне! И също му кажи, че ако има господ на небето, ще се залюлее от мачтата преди залез-слънце.

 

 

Сантяго, първият помощник-капитан, отдръпна ухото си от тайната дупка в стената на капитанската каюта, а последните думи на дел Аква — „Значи се разбрахме“ — все още звънтяха в главата му. Той безшумно се плъзна по пода на неосветената каюта, измъкна се в коридора и тихо притвори вратата. Беше висок, жилест мъж, с набраздено от много преживелици лице. Косата му беше сплетена на плитка, намазана с катран. Облеклото му беше спретнато и като повечето моряци ходеше бос. Той хукна нагоре по стълбата, прекоси на бегом главната палуба и се изкачи на квартердека, където Родригес разговаряше с Марико. Извини се на двамата, наклони се към Родригес и зашепна забързано в ухото му каквото беше чул, каквото го бяха пратили да чуе — тихо, за да не достигне нищо до слуха на останалите.

Блакторн бе седнал на палубата, облегнат на перилата, подпрял глава на сгънатите си колене. Марико седеше с лице към Родригес с изправен гръб, както седяха японците, а намръщеният Кана се беше настанил до нея. Палубите и марсът горе гъмжаха от въоръжени моряци, други двама стояха на кормилото. Корабът все така сочеше с носа си посоката на вятъра, въздухът беше чист, облаците се бяха сгъстили и дъждът всеки момент можеше да се изсипе. На стотина метра се поклащаше галерата, обърната с широката си страна към фрегатата, безпомощна под дулата на нейните оръдия. Веслата бяха прибрани, с изключение на две от всяка страна, които я задържаха на едно място: иначе лекото течение би я отнесло встрани. Рибарските лодки дебнеха недалеч с враждебно настроените си самураи стрелци, но засега не нападаха.

Марико наблюдаваше Родригес и помощник-капитана. Не можеше да чуе думите му, но дори и да можеше, възпитанието й щеше да я накара да закрие уши: в хартиените домове никакъв личен живот и никакво усамотение не биха били възможни, ако не бяха възпитанието и деликатността на самите хора. А без усамотение не би имало цивилизован живот — затова всички японци се учеха и да чуват, и да не чуват. За всеобщото благо.

Когато се качиха на палубата с Блакторн, Родригес изслуша обясненията на боцмана и задъханите й думи, че грешката била нейна, че не била разбрала добре боцмана и затова Кана извадил меча си, да защити честта й. Боцманът я слушаше ухилен, а пищовите му бяха все така насочени в гърба на самурая.

— Че аз само я попитах дали не е любовница на англичанина, щом като си позволява да го съблича, да го мие и да пъха срамните му работи в предното парче на панталоните.

— Прибери си пищовите, боцмане!

— Този е много опасен, казвам ви! Вържете го!

— Аз ще го следя. Иди на носа!

— Тази маймуна да ме е убила досега, ако не бях реагирал бързо! Обесете го на мачтата! Ние в Нагасаки така бихме направили.

— Не сме в Нагасаки! Върви на носа! Веднага!

Когато боцманът се отдалечи, Родригес попита:

— Какво точно ви каза той, сеньора? Какви бяха думите му?

— Каза… нищо, сеньор, моля ви.

— Извинявам се за наглостта на този човек — пред вас и пред самурая. Моля ви да предадете на самурая моите извинения и да го помолите за прошка. И освен това ви моля най-официално да забравите оскърбленията, нанесени ви от боцмана. Нито на вашия, нито на моя господар ще им хареса, ако на кораба се случат неприятности. Обещавам ви, че в подходящ момент ще се разправя с него, както аз си знам.

Тя започна да увещава Кана да забрави случилото се и най-накрая той отстъпи.

— Кана-сан казва: добре, съгласен е, но ако срещне боцман Песаро на брега, ще му отсече главата.

— Така може. Добре. Домо аригато, Кана-сан — усмихна се Родригес. — И домо аригато годзиемашита, Марико-сан.

— Вие говорите японски?

— А не, една-две думи само. Имам жена в Нагасаки.

— О! Отдавна ли сте в Япония?

— Това е второто ми плаване от Лисабон. Общо в тези води съм прекарал седем години — тук и в пътувания до Макао и Гоа. — После добави: — Не му обръщайте внимание — той ета. Но нали Буда е казал, че ета имат право на живот? И жена ми говори португалски, но далеч не толкова добре. Вие сте християнка, нали?

— Да.

— И жена ми е покръстена. Баща й е самурай, макар и незначителен. Негов господар е Кияма-сама.

— Трябва да е щастлива, че има такъв съпруг — учтиво каза Марико, но си помисли поразена: как е възможно една японка да живее с варварин? И въпреки вроденото си възпитание не можа да се стърпи и попита: — А съпругата ви яде ли месо? Като онова в каютата?

— Не — засмя се Родригес и белите му, здрави зъби блеснаха в тъмнината. — А когато към си у дома, в Нагасаки, и аз не ям месо. Месо ям на кораба и в Европа. Такъв е нашият обичай. А хиляда години преди появата на Буда и вие сте яли месо. Това е било преди Буда да посочи Дао — Пътя — всички са яли месо. Дори тук, сеньора, дори тук, в Япония. Сега, разбира се, някои от нас разбират кое е хубаво, нали така?

Марико се замисли, преди да попита:

— А всички португалци ли ни наричат маймуни? Зад гърба ни, разбира се.

Родригес заопипва обицата на ухото си.

— А вие не ни ли наричате варвари? Ние сме цивилизовани, сеньора, поне така смятаме. В Индия, родината на Буда, вас, японците, ви наричат „източни дяволи“ и не ви пускат в страната си, ако сте въоръжени. А вие от своя страна наричате индийците „черньовци“ и „нечовеци“. А китайците как ви наричат? Ами вие тях? А корейците? Не им ли викате „чесъноядци“?

— Но не мисля, че Торанага-сама или Хиромацу-сама ще се зарадват, ако научат. Нито пък бащата на вашата съпруга.

— Благословеният Исус е казал: „Преди да махнеш саждата от моето око, махни прашинката от своето.“

Тя се беше замислила над тези думи, когато първият помощник-капитан трескаво зашепна нещо на португалеца лоцман. Така си е — присмиваме се над другите народи. Но пък ние сме жители на Страната на боговете и следователно сме техни избраници. Единствено ние от всички народи сме под закрилата на божествен император. Значи сме ненадминати и стоим над всички останали. Ами като си и християнка, и японка? Не знам. Ах, Богородице, помогни ми да разбера. Този лоцман Родригес е също толкова непонятен, колкото и английският лоцман. Защо те двамата са тъй различни? Дали не се дължи на професията им? Това, което вършат, е невероятно. Как е възможно да плават около света и да кръстосват моретата със същата лекота, с която ние ходим по сушата? Дали съпругата на Родригес няма да знае отговора на тези въпроси? Бих искала да се срещна с нея и да си поговорим.

Помощникът зашепна още по-тихо.

— Какво каза?

От устата на Родригес се изтръгна неволна ругатня и въпреки възпитанието си Марико се опита да чуе за какво става дума. Но не разбра повторените от помощника думи. После и двамата погледнаха към Блакторн и тя усети загрижеността им.

— И какво друго казаха, Сантяго? — попита Родригес предпазливо, притеснен от присъствието на Марико.

Помощникът прошепна нещо, като прикриваше устата си с длан.

— Колко още ще стоят долу?

— Вече се черпеха за сключеното споразумение.

— Мръсници. — Родригес сграбчи помощника за ризата. — Нито дума за това, чуваш ли? Пред никого! Заклевам те в живота ти!

— Нямаше защо да ми го казваш, лоцмане!

— Винаги има защо. — Родригес погледна към Блакторн. — Събуди го!

Помощникът грубо разтърси англичанина.

— Кво, кво става?

— Удари го!

Сантяго го цапардоса.

— Исусе, ще те…

Блакторн се изправи с пламнало лице, но се олюля и падна.

— Дявол да те вземе, англичанино, събуди се!

Разяреният Родригес махна с ръка на двамата кормчии.

— Хвърлете го във водата.

— Ъ?

— Веднага, чувате ли!

Докато те бързаха да изпълнят заповедта му, Марико изплашено възкликна:

— Лоцман Родригес, не бива…

Но преди тя или Кана да успеят да се намесят, двамата моряци го бяха вече метнали през перилата. Той прелетя шестте метра до водата, пльосна се по корем в облак от пръски и изчезна под водата. Миг след това изплува, нагълтал вода, плюещ и задавен, и започна да маха с ръце, докато леденостудената вода проясняваше съзнанието му.

Родригес мъчително се надигна от стола си.

— Ох, господи! Я ми подайте ръка!

Единият от кормчиите се притича на помощ на първия помощник, който го бе хванал под мишниците и му помагаше да се изправи.

— Внимавай, непохватно животно! Кракът ми!

Заведоха го до борда. Блакторн все така кашляше и плюеше вода, но бе успял да доплува до кораба и гръмко ругаеше онези, които го бяха хвърлили в морето.

— Два градуса надясно — нареди Родригес. Корабът послушно се отдалечи от Блакторн. Португалецът се развика към него:

— Я да се махаш от кораба ми. — После се обърна към помощника и му нареди: — Вземи голямата лодка, качи англичанина и го откарай на галерата. Веднага! Кажи му… — Той понижи глас.

Марико въздъхна облекчено, като видя, че Блакторн не се дави.

— Лоцмане! Анджин-сан е под личното покровителство на Торанага-сама! Настоявам незабавно да го приберете на кораба!

— Извинете ме за момент, Марико-сан. — И Родригес продължи да шепне нещо на Сантяго, който кимна с глава и забърза нанякъде. — Извинете ме още веднъж, Марико-сан, гомен кудасай, но е много спешно. Трябваше да поразмърдам англичанина. Знам, че плува добре. Трябва да е нащрек и да действува много бързо!

— Защо?

— Ние сме приятели с него. Не ви ли е казвал?

— Каза ми. Освен това ми каза, че Англия и Португалия са в състояние на война. Както и Испания.

— Да, но лоцманите стоят над всякакви войни.

— На кого служите тогава?

— На националното знаме.

— Това не включва ли и вашия крал?

— И да, и не, сеньора. Дължах на англичанина един живот. — Родригес следеше с поглед лодката. — Успокой люлеенето… Сега я обърни към вятъра — нареди той на кормчията.

— Да, сеньор.

Той зачака, като изчисляваше наум силата и посоката на вятъра, преценяваше плитчините, отдалечеността от брега. Главният гребец гръмко му съобщи каква е дълбочината…

— Извинете, сеньора, какво казахте?

Той се обърна за миг към нея и отново провери наум положението на кораба спрямо лодката. Марико също не откъсваше поглед от нея. Моряците бяха издърпали Блакторн вътре и гребяха с всички сили към галерата; гребяха седнали, а не прави и наблягаха силно върху веслата. Бяха се отдалечили и тя вече не различаваше лицата им. Анджин-сан и мъжът до него — онзи, на когото Родригес пошепна нещо — вече не се виждаха ясно.

— Какво му казахте, сеньор?

— На кого?

— На господина, когото изпратихте да прибере Анджин-сан.

— Просто му заръчах да пожелае на англичанина добро здраве и попътен вятър — отговори той безизразно и уклончиво.

Тя преведе на Кана казаното.

Родригес се успокои чак когато видя, че лодката са доближи до галерата.

— Слава тебе, майко божия…

По стълбата на палубата се изкачиха капитанът и езуитите, следвани от Торанага и неговите телохранители.

— Родригес! Спуснете голямата лодка! Отчетата се прибират на брега — заповяда Ферейра.

— А след това?

— След това — в открито море. Заминаваме за Йедо.

— Как така за Йедо? Нали сме се запътили за Макао? — На лицето на Родригес се изписа чиста невинност.

— Първо ще откараме Торанага в Йедо.

— Ами? А галерата?

— Тя остава, а ако успее да си пробие път с бой, толкова по-добре.

Родригес се направи на още по-изненадан и погледна към галерата, после към Марико. В очите й прочете горчиво обвинение.

Мацу — тихо й прошепна той.

— Какво? — учуди се отец Алвито. — Търпение ли? Защо търпение, Родригес?

— Казах си молитвата, отче, и обясних на госпожата, че по този начин се уча на търпение.

Ферейра гледаше изненадано към галерата.

— Какво прави там нашата лодка?

— Върнах еретика.

— Какво сте направили…

— Пратих англичанина обратно на галерата. Какво толкова се учудвате, капитане? Той ме оскърби и аз хвърлих нахалното копеле във водата. Мислех, че ще се удави, но се оказа, че знае да плува, затова изпратих помощника да го прибере и да го качи обратно на кораба му. Разбрах, че се намира под личната закрила на Торанага. Защо питате?

— Върнете го обратно тук!

— Това значи да изпратя въоръжен отряд, капитане. Това ли искате? Той ни ругаеше и сипеше по нас огън и жупел, така че доброволно няма да се даде.

— Искам го обратно тук!

— Какво толкова има? Нали току-що казахте, че галерата остава или ако може — сама да си пробие път с бой? Така че англичанинът от всяко положение е загазил здравата. Толкова по-добре. Пък и на кого е потрябвал? Сигурен съм, че отчетата не желаят да го виждат. Нали отче?

Дел Аква замълча. Както и Алвито. Това нарушаваше плана, измислен от Ферейра и приет от тях и Торанага: свещениците да се приберат незабавно на брега и да се опитат да успокоят Ишидо, Кияма и Оноши с твърдението, че повярвали на разказа на Торанага за пиратите и понятие си нямали за неговото „бягство“ от крепостта. Междувременно фрегатата трябваше да се насочи към изхода на пристанището, а галерата, ако може, сама да се оправя с рибарските лодки. Ако нападнеха фрегатата, щяха да стрелят с оръдията и това щеше да реши въпроса.

— Но лодките няма защо да ни нападат — уверяваше Ферейра. — Те ще тръгнат да гонят галерата. Вашата задача, високопреосвещенство, е да убедите Ишидо, че сме нямали друг избор. В края на краищата Торанага е председател на регентите. И накрая, еретикът остава тук.

Никой от свещениците не попита защо. Пък и Ферейра не седна да им обяснява.

Делегатът посетител стисна успокояващо ръката на капитана и обърна гръб на галерата.

— Може да е за добро, че еретикът е там — каза той, като си мислеше: неведоми са наистина пътищата господни.

Но на Ферейра му идеше да изкрещи: не! Искам да го видя как се дави! Човек зад борда призори — никаква следа, никакви свидетели, никакви пречки. Торанага нямаше да се досети за нищо — нещастен случай, ако попитат него, Ферейра. Това беше съдбата, която англичанинът заслужаваше. Защото капитанът знаеше, че лоцманите изпитват див ужас при мисълта за смърт в морето.

Нан джа? — попита Торанага.

Отец Алвито му обясни, че лоцманът се намира на галерата и как се е озовал там. Торанага погледна въпросително към Марико, която кимна и потвърди думите на Родригес.

Торанага се приближи до борда и се взря в тъмнината. Откъм север спускаха още рибарски лодки, които бързаха да се присъединят към останалите. Знаеше, че Анджин-сан представляваше политическа пречка на пътя му и по този начин боговете му изпращаха лесен начин да се отърве от него — ако желаеше. Но дали ми се иска — попита се той. Християнските свещеници без съмнение ще останат много доволни, ако Анджин-сан изчезне от лицето на земята. Същото се отнася за Оноши и Кияма, които толкова се бояха от него, че един от тях или може би и двамата организираха покушението върху живота му. Защо е този страх?

Карма е причината за това, че Анджин-сан е на галерата, а не тук, в безопасност. Значи ще потъне заедно с кораба, Ябу и останалите, заедно с пушките — и това е също карма. Пушките мога да си позволя да загубя. Ябу също. Но Анджин-сан?

И него.

Защото ми остават в запас още осем такива странни варвари. Може би техните знания, взети заедно, ще се равняват или ще надвишават уменията на един-единствен човек. Важното сега е да се прибера в Йедо възможно най-бързо и да се подготвя за войната, която е неизбежна. Кияма и Оноши — дали ще ме подкрепят? Може да ме подкрепят, а може и да излязат срещу мен. А парче земя и няколко обещания са нищо, ако след четиридесет дни на моя страна преминат всички християни.

— Всичко е карма, Цуку-сан, нали?

— Да, господарю. — Алвито хвърли доволен поглед към капитана. — Торанага-сама казва, че нищо не можа да се направи. Такава е божията воля.

— Нима?

Внезапно откъм галерата се разнесоха ударите на тъпана. Веслата се забиха с мощен замах във водата.

— Какво прави този човек, дявол да го вземе — изрева Ферейра.

И докато те наблюдаваха как галерата се отдалечава от кораба, флагът на Торанага се спусна, трептящ, от главната мачта.

— Изглежда, съобщава на всички проклети лодки в пристанището, че Торанага вече не е на кораба — забеляза Родригес.

— Какво ще прави сега?

— Не знам.

— Така ли? — вдигна вежди Ферейра.

— Така. Но на негово място бих се запътил право в открито море и бих зарязал фрегатата да се оправя както може — или поне бих опитал. Англичанинът ясно даде да се разбере, че трябва да насочат вниманието си към нас. Какво ще правим?

— Заповядано ви е да тръгвате към Йедо.

На Ферейра му се искаше да добави: и ако се врежеш в галерата, толкова по-добре. Но се въздържа, защото Марико ги слушаше.

Свещениците с облекчение се качиха в лодката и слязоха на брега.

— Вдигнете всички платна — развика се Родригес. Кракът му пулсираше от болка. — Юг-югозапад! Всички на работа!

— Сеньора, обяснете на Торанага-сама, че за него ще е по-добре да слезе долу. Там е безопасно — каза Ферейра.

— Той ви благодари, но предпочита да остане тук.

Ферейра сви рамене и се приближи до ръба на квартердека.

— Насочете всички оръдия! Заредете! Готови за стрелба!