Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава четиридесет и втора

По пладне стигнаха Йокосе. Предната вечер Бунтаро бе срещнал Дзатаки и както му бе наредил Торанага, го бе приветствувал в съответствие с церемониала.

— Помолих го да разположи лагера си извън селото, откъм северната страна, господарю, докато подготвим мястото за срещата — докладва Бунтаро. — Официалната среща ще се състои днес следобед тук, ако сте съгласен. — И опита да се пошегува: — Реших, че часът на козата ще е добро предзнаменование.

— Добре.

— Искаше да се срещнете още тази вечер, но аз възразих. Казах му, че за вас ще е „удоволствие“ да се видите днес или утре, но не по тъмно.

Торанага изръмжа нещо в знак на одобрение, без да слиза от запенения си кон. Беше с нагръдник, шлем и лека бамбукова броня, също като не по-малко изморения си ескорт. Внимателно се огледа още веднъж. Поляната беше много добре подбрана — всякаква възможност за нападение от засада беше изключена. Наблизо нямаше нито дървета, нито къщи, откъдето да се стреля с лък или мускет. На изток от селото теренът беше равен и леко издигнат. На север, запад и юг поляната беше заградена от селото и дървения мост, прехвърлен през бързоводната рекичка. Тук, при поляната, бързеите образуваха шеметни водовъртежи и дъното бе осеяно с остри скали. На изток, зад Торанага и морните му изпотени конници, пътеката се изкачваше стръмно към прохода, където бе забуленият в мъгла връх, на двадесет ли оттук. Планините се извисяваха от всички страни, повечето бяха изгаснали вулкани, със сънливо скрити в облаците върхове. В центъра на поляната на дървени колове бе издигната специална платформа, застлана с дванадесет рогозки и покрита с висок тръстиков навес. Бързината, с която бе правено всичко, не се бе отразила на майсторската изработка. Върху рогозките бяха поставени една срещу друга две копринени възглавнички.

— Разположил съм хората там, там и там — продължи Бунтаро, сочейки с лъка си близките възвишения. — От там се вижда във всички посоки на много ли разстояние. Превъзходни отбранителни позиции, господарю — обхващат моста и цялото село. На изток оттеглянето ви е също осигурено от наши хора. Мостът, разбира се, се охранява много добре и поставих „почетна стража“ от сто души около лагера му.

— Там ли е сега Дзатаки?

— Не, господарю. За него и конните му офицери избрах едно достойно за ранга му ханче в покрайнините на селото, на север, и го поканих да се наслади на хубавата му минерална баня. Ханчето е изолирано и строго охранявано. Намекнах му, че утре ще посетите изворите в Шудзенджи и го каните със себе си. — Бунтаро посочи спретнатото ханче в дъното на поляната, с прекрасен изглед към горещия минерален извор, който с бълбукане се стичаше по една скала в естественото си корито. — А онова там е ханът, в който ще отседнете вие, господарю. — Пред хана бяха коленичили групичка хора с ниско сведени глави, обърнати към тях. — Това са кметът и старейшините на селото. Не знаех дали няма да поискате да се видите с тях веднага.

— По-късно — махна с ръка Торанага. Конят му изцвили уморено и замята глава встрани, а юздите издадоха мелодичен звън. Торанага го потупа нежно по гривата, доволен от добре организираната охрана. Махна на хората си и слезе от коня. Един от самураите подхвана юздите му — и той, както и самият Бунтаро и останалите самураи, беше в пълно бойно снаряжение.

Торанага се протегна доволно, разтъпка уморените си крайници и разкърши схваналите се мускули на гърба и краката си. Бе повел хората си от Анджиро с бърз, стегнат ход и бяха спирали само за да сменят изморените си коне. Багажът пътуваше на носилки и с пеши носачи под ръководството на Оми и още не беше пристигнал, но вече преваляше пътя, който се виеше покрай хребета. Отначало пътят от Анджиро следваше бреговата линия, след което се раздвои. Те поеха по западното му отклонение, което се отдалечаваше от брега, и се изкачиха през гъсти, гъмжащи от дивеч гори. Вдясно се издигаше връх Омура, вляво стърчаха вулканичните планини Амаги — на височина близо хиляда и седемстотин метра. Пътуването повиши настроението му — най-сетне някакво действие. Част от пътя минаваше през такива прекрасни места за лов със соколи, че той се зарече един ден да ловува из цяло Идзу.

— Добре, много добре — похвали той Бунтаро, надвиквайки глъчката на хората си, които слизаха от конете, подрънкваха с оръжието си и се оправяха. — Справили сте се чудесно.

— Ако желаете да ми окажете чест, господарю, моля да ми разрешите още сега да убия Дзатаки и всичките му хора.

— Обиди ли ви с нещо?

— Не, напротив — държа се учтиво, както подобава на един истински придворен, но самият факт, че пътува под това знаме, е едно предателство към вас.

— Имайте търпение. Колко пъти да ви повтарям? — упрекна го Торанага дружелюбно.

— Все се боя, господарю — мрачно отговори Бунтаро. — Моля да ме извините.

— Нали бяхте приятели.

— А вие бяхте съюзници.

— Той ви спаси живота при Одавара.

— В Одавара се бихме на една и съща страна — хладно възрази Бунтаро и в следващия миг избухна: — Как може да постъпи с вас по този начин, господарю? Собственият ви брат! Колко почести сте му оказвали, колко сте воювали заедно — през целия си живот!

— Хората се променят. — Торанага насочи вниманието си към платформата. За украса от гредите бяха провесени фини копринени драперии. Красиви декоративни пискюли от пъстра коприна в тон с възглавниците образуваха приятна плетеница, а на четирите ъглови стълба беше закачен по един по-голям пискюл. — Прекалено е разкошно и придава излишно голямо значение и на срещата. Искам всичко да е по-простичко. Приберете завесите, всички пискюли и възглавници, върнете ги на търговците, а ако откажат да върнат парите на интенданта, наредете му да ги продаде. Да се сложат четири — не, две възглавници, съвсем обикновени, напълнени с оризови люспи.

— Добре, господарю.

Погледът на Торанага се спря на извора и той се запъти натам. Водата вдигаше пара, миришеше на сяра и със съскане преминаваше през процепа в скалите. Тялото му изнемогваше за една хубава баня.

— А християнинът?

— Моля, господарю?

— Цуку-сан, християнският свещеник?

— А, той ли? Някъде в селото е, отвъд моста. Забранено му е да минава отсам без ваше разрешение. Защо? Важно ли е? Той спомена, че ще е голяма чест за него, ако го приемете, когато ви е удобно. Да го доведа ли?

— Сам ли беше?

Бунтаро сви устни.

— Не, придружават го двадесет послушници, всички с тонзури като него — до един от Кюшу, самураи от добър произход. На хубави коне, но без оръжие. Накарах да ги претърсят. От главата до петите.

— А него?

— И него, разбира се. Дори по-старателно от останалите. В багажа му открихме четири пощенски гълъба. Конфискувах ги.

— Добре. Да се унищожат. Много съжаляваме, но храната не им понесла… Ясно ли е?

— Да, господарю. Искате ли да го видите още сега?

— Не, по-късно.

Бунтаро свъси вежди.

— Сгреших ли, дето накарах да го претърсят?

Торанага поклати глава, разсеяно погледна назад към хребета и се замисли.

— Изпратете двама доверени хора да надзирават мускетния полк.

— Вече го сторих, господарю. — Лицето на Бунтаро светна от задоволство. — И в личната охрана на Ябу си имаме шпиони. Не може да пръдне, без да научим за това, стига да пожелаете.

— Добре.

Началото на кервана с багажа, все още някъде в далечината, се показа иззад един от завоите на криволичещата планинска пътека. От мястото, където беше застанал, Торанага различи трите носилки. Оми най-отпред на кон, а до него Анджин-сан, който яздеше със същата лекота и грация.

— Доведох жена ви — обърна той гръб на кервана и отново заговори Бунтаро.

— Да, господарю.

— Помоли ме да й разреша да замине за Осака.

Бунтаро го погледна, но нищо не каза. После присви очи и ги впи в едва забележимите фигури горе, на високото.

— Разреших й при условие, че и вие, разбира се, давате съгласието си.

— Щом сте съгласен, господарю, значи и аз съм съгласен.

— Мога да й разреша да пътува по суша от Мишима или да придружи Анджин-сан до Йедо, а оттам да продължи за Осака по море. Анджин-сан е готов да отговаря за нея, ако вие нямате нищо против.

— По море е по-безопасно — изръмжа Бунтаро, който кипеше от гняв.

— Всичко ще зависи от посланието, което ми носи Дзатаки. Ако Ишидо ми обявява открито война, тогава, естествено, ще й забраня да пътува. Ако ли не, може да тръгне още утре или вдругиден, ако сте съгласен.

— Съгласен съм с всяко ваше решение.

— Предайте днес следобед всичките си задължения на Нага-сан. Моментът е подходящ да се сдобрите с жена си.

— Моля да ме извините, господарю, но моят дълг е да бъда до хората си. Моля да ме оставите при тях — докато отпътувате безопасно.

— Довечера предавате работите си на сина ми. Двамата с жена ви ще вечеряте с мен. Ще отседнете в хана. И ще се сдобрите.

Бунтаро заби поглед в земята. После се обади с каменно лице:

— Да, господарю.

— Заповядвам ви да се опитате да се сдобрите с нея. — На Торанага му се искаше да добави: „По-добре почтен мир, отколкото война“, но това не беше истина и можеше да послужи като аргумент за философски спор, а се чувствуваше уморен и не му се разговаряше — копнееше само за баня и почивка. — А сега ми доведете кмета.

Кметът и старейшините се хвърлиха да му се кланят и да го приветствуват най-церемониално. Торанага само им заяви направо, че сметката, която ще представят накрая на интенданта му, трябва да бъде, разбира се, честна и разумна.

— Разбрано ли е?

Хай — отвърнаха те покорно в хор, благославяйки наум боговете за неочаквано добрата сполука и тлъстата печалба, която това посещение без съмнение им носеше. С още повече поклони, комплименти и уверения за голямата чест, която им бе оказана с възможността да бъдат в услуга на най-великия даймио в империята, пъргавият стар кмет го поведе към ханчето.

Торанага го обходи цялото през тълпите кланящи се усмихнати прислужнички от всички възрасти — най-отбраните жени на селото. Около доста безличната градина с малък чаен дом по средата имаше десет стаи, отзад бяха кухните, а от западната страна, сгушена в скалите, беше голямата баня с минерална вода. Около всички постройки се издигаше спретната ограда, а до банята водеше покрита пътечка. Изобщо ханът можеше много лесно да се отбранява.

— Нямам нужда от целия хан, Бунтаро-сан — върна се той на верандата. — Три стаи ми стигат — една за мен, една за Анджин-сан и една за жените. Вие ще вземете четвъртата. Няма защо да плащаме за останалите.

— Интендантът ми съобщи, че е сключил много изгоден договор за целия хан, господарю — ще се плаща на ден, и то по-малко от половин цена, — защото още не е настъпил сезонът. Одобрих разходите заради вашата безопасност.

— Добре сте направили — неохотно се съгласи Торанага. — Но на тръгване искам да погледна сметката. Няма защо да се прахосват пари. Напълнете тогава стаите с телохранители, по четирима души в стая.

— Да, господарю. — Бунтаро и без това възнамеряваше да постъпи точно така. Торанага се запъти към стаята си в източното крило, следван от двама телохранители и четири от най-миловидните прислужнички. Бунтаро се запита разсеяно: какви жени? За кои жени е стаята? Фуджико? Какво пък, каза си накрая уморено, скоро ще разбера.

Покрай него притича една прислужница, усмихна му се лъчезарно, а той отвърна на усмивката й. Беше младичка, хубава, с мека кожа и той бе спал с нея предната нощ.

Все още потънал в мрачни мисли, той излезе на двора и впери поглед нагоре към пътя.

Защо Осака?

 

 

В часа на козата пазачите на моста заеха местата си. Кортежът тръгна да преминава през него. Най-отпред вървяха вестоносците със знамената, украсени с всевластния йероглиф на регентите, следвани от разкошна носилка, и накрая от охраната.

Селяните се закланяха. До един бяха на колене, смаяни от този невиждан разкош и величие. Кметът предпазливо се бе поинтересувал дали да събере цялото село в чест на голямото събитие. Торанага изпрати да му съобщят, че всички, които не са на работа, могат да присъствуват, ако получат разрешение от господарите си. Тогава кметът много старателно подбра представителна делегация предимно от старци и послушни младежи, колкото да има зрители (макар че на всички им се искаше да присъствуват), но без да нарушават заповедта на даймио. Останалите надничаха скришом иззад прозорците и вратите, от които най-добре се виждаше всичко.

Сайгава Дзатаки, господар на провинция Шинано, беше с пет години по-млад от Торанага и имаше същите широки рамене и едър нос. Обаче нямаше шкембе, рядката му брадичка бе черна и дълга, а очите му бяха като тесни цепки. Макар че когато не бяха един до друг, хората откриваха невероятна прилика между двамата, братя, сега ясно личеше колко са различни. Кимоното на Дзатаки беше от най-скъпа коприна, бронята му лъщеше, а мечовете очевидно често влизаха в употреба.

— Добре дошли, братко. — Торанага слезе от платформата и се поклони. Кимоното му беше съвсем просто, а сандалите — сламени, войнишки. Освен това носеше само мечовете си. — Моля да ме извините, че ви посрещам толкова неофициално, но много бързах да дойда.

— Вие ме извинете за безпокойството, което ви причиних. Изглеждате добре, братко, много добре.

Дзатаки слезе от носилката и отвърна на поклона му, като по този начин започна безкрайната, строго съблюдавана церемония, която им предстоеше да изпълнят.

— Моля ви, Дзатаки-сан, да се разположите на тази възглавничка.

— Моля да ме извините, но за мен ще е чест, ако вие седнете пръв.

Те продължиха играта по всички правила — бяха я играли безброй много пъти един с друг, с приятели и врагове, докато се изкачваха по стълбата на властта, наслаждавайки се на правилата, които определяха всяко тяхно движение и дума, а същевременно предпазваха честта им, за да не сбърка някой и по този начин да изложи себе си и мисията си на опасност.

Най-сетне се разположиха един срещу друг на възглавниците, на разстояние два меча. Бунтаро се настани зад Торанага, от лявата му страна. Главният помощник на Дзатаки, възрастен самурай с прошарена коса, също седна зад него, от лявата му страна. Около платформата на двадесет крачки разстояние насядаха в редици самураите на Торанага, нарочно облечени в дрехите, с които бяха пътували, но затова пък оръжието им беше в безупречно състояние. Оми кръстоса крака на земята, до ръба на платформата, а Нага — от другата страна. Хората на Дзатаки бяха издокарани в най-официалното си и скъпо облекло, с огромни връхни дрехи с рамене като криле и сребърни токи на коланите. Те също бяха отлично въоръжени и също се настаниха на двадесет крачки от платформата.

Марико поднесе чая и двамата братя започнаха да си разменят безобидни учтиви реплики. Когато настъпи подходящият момент, Марико се поклони и си тръгна, а Бунтаро, който болезнено усещаше присъствието й, се почувствува безкрайно горд от нейното изящество и красота. И тогава, малко прибързано, Дзатаки изведнъж изтърси:

— Нося ви заповед от Съвета на регентите.

Всички замряха. Дори собствените му хора се ужасиха от нечуваната му грубост — той нагло бе произнесъл „заповед.“ вместо „послание“ и изобщо не бе изчакал Торанага да го попита: „С какво мога да ви услужа?“, както изискваше церемонията.

Нага стрелна с очи меча на Дзатаки, после баща си. Забеляза как вратът на Торанага пламна, което беше сигурен признак, че всеки момент може да последва яростно избухване. Ала изразът на лицето му остана невъзмутим и Нага изумен чу сдържания му глас:

— Много се извинявам, заповед ли казахте? За кого, братко? Да не би да носите послание?

Дзатаки рязко измъкна от ръкава си двата свитъка. При това неочаквано движение ръката на Бунтаро се стрелна към дръжката на меча, защото ритуалът изискваше всички жестове да бъдат умишлено забавени. Торанага не бе помръднал.

Дзатаки счупи печата на единия свитък и прочете с висок, вледеняващ глас:

— „По заповед на Съвета на регентите, в името на Го-Ниджо, Син на небето, поздравяваме нашия знаменит васал Йоши Торанага-но-Миновара и го каним да ни окаже дължимото уважение с присъствието си в Осака, като съобщи на нашия многоуважаван посланик Сайгава Дзатаки дали приема, или отхвърля тази покана.“ — Той вдигна поглед, след което също тъй гръмко продължи: — Подписано е от всички регенти и е подпечатано с Великия печат на империята.

После високомерно постави свитъка пред себе си. Торанага кимна на Бунтаро, който пристъпи напред, поклони се ниско на Дзатаки, вдигна свитъка, обърна се към Торанага и отново се поклони. Торанага взе свитъка и махна на Бунтаро да се върне на мястото си. После безкрайно дълго се взира в йероглифите.

— Всички подписи са истински — не издържа Дзатаки. — Приемате ли поканата, или я отхвърляте?

С тих глас, за да го чуят само седналите на платформата, Торанага попита:

— А защо да не ви взема още сега главата заради нахалството ви?

— Защото съм син на майка ви.

— Ако продължавате така, и това няма да ви спаси.

— Тогава ще умре и тя.

— Какво?

— Нашата майка се намира в Такато. — Такато беше непристъпната крепост и столица на Шинано, провинцията на Дзатаки. — Съжалявам, но тялото й завинаги ще остане там.

— Не вярвам. Вие я почитате не по-малко от мен.

— Кълна се в безсмъртния й дух, братко, че колкото и да я почитам, много повече ме отвращават вредите, които нанасяте на империята.

— Аз нито се домогвам до нови територии, нито…

— Искате да премахнете законния наследник на тайко.

— И тук грешите — винаги съм се стремил да предпазя племенника си от предатели.

— Търсите начини да го свалите, убеден съм. Ето защо реших да запазя живота си и да затворя Шинано, като по такъв начин ви преграждам северния път, каквото и да ми струва това — докато Кванто попадне в добронамерени ръце.

— Своите ръце ли имате предвид, братко?

— Чиито и да са, стига да са добронамерени — което изключва вас, братко.

— Доверявате се на Ишидо?

— Нямам никому доверие — вие ме научихте на това. Ишидо си е Ишидо, но предаността му към наследника е извън всякакво съмнение. Дори вие не можете да го отречете.

— Не мога да отрека едно — че Ишидо прави всичко, което е по силите му, за да ме погуби и да раздроби империята, че узурпира властта и нарушава волята на тайко.

— А отричате ли, че се бяхте споразумели със Сугияма-сан да разтурите Съвета на регентите? — продължи злобно Дзатаки. Вената на слепоочието му пулсираше като черен червей. — Какво ще кажете, а? Един от съветниците му си призна за това предателство: че сте скроили план той да приеме Ито-сан на ваше място, а в деня преди първото съвещание да си подаде оставката и да избяга през нощта, за да хвърли империята в хаос. Лично чух признанието му… братко.

— И вие ли бяхте сред убийците?

Дзатаки почервеня.

— Сугияма бе убит от престарали се ронини, а не от мен или хората на Ишидо.

— Любопитно е, че толкова бързо заехте мястото му.

— В това няма нищо странно. Потеклото ми е също тъй древно, както и вашето. Но не аз наредих да го убият, нито Ишидо — той се закле в самурайската си чест. Аз също се кълна. Убиха го ронини, но си заслужи смъртта.

— Чрез мъчения, обезчестен в мръсна килия, а децата и наложниците му съсечени пред очите му?

— Това са слухове, разпространявани от подли противници — може би от вашите шпиони, с цел да бъде дискредитиран Ишидо-сама, а чрез него и Очиба-сама и наследникът. Доказателства няма.

— Достатъчно е да се видят труповете им.

— Ронините запалиха къщата. Трупове няма.

— Колко удобничко, не мислите ли? Как можете да сте толкова лековерен? Та вие не сте някой тъп селянин!

— Отказвам да седя тук и да слушам подобни гнусотии! Дайте ми веднага отговора си! А след това или ми вземете главата, което означава смърт и за нашата майка, или ме пуснете да си вървя. — Дзатаки се наклони напред. — Само минути след като главата ми се отдели от моите рамене, десет пощенски гълъба ще литнат към Такато. Имам доверени хора на север, изток и запад, на един ден разстояние оттук, където не можете ги стигна, а ако те не успеят, имам и други отвъд границата. Ако ми отсечете главата или организирате убийството ми, или умра в Идзу — независимо по какви причини, — тя също ще умре. А сега или ме обезглавете, или да свършваме със свитъците, за да напусна веднага Идзу. Избирайте.

— Сугияма-сама бе убит от Ишидо. След време ще ви представя доказателства. Това е важно, нали? Трябва ми само малко…

— Време нямате. В посланието изрично се посочва — веднага! Разбира се, ако откажете да се подчините — добре, значи всичко е ясно. Ето. — Дзатаки сложи втория свитък върху рогозката. — Това е официалното обвинение срещу вас в държавна измяна и заповед да извършите сепуку. Ако и към тях се отнесете със същото пренебрежение — нека Буда ви прости. Това е всичко. Тръгвам си веднага. Следващата ни среща ще стане на бойното поле и в името на Буда, дал съм обет преди залез-слънце на същия ден да видя главата ви набучена на кол.

Торанага не откъсваше поглед от противника си.

— Сугияма беше наш общ приятел. Наш другар и по-достоен самурай не се е раждал. Истината за неговата смърт би трябвало да ви интересува.

— Вашата смърт ме интересува много повече, братко.

— Ишидо ви е засукал като бебе, умиращо от глад.

Дзатаки се обърна към съветника си.

— Закълни се в самурайската си чест — поставил ли съм хора и какво нареждане съм им дал?

Беловласият, изпълнен с достойнство стар самурай, главен съветник на Дзатаки и добре познат на Торанага като почтен мъж, изпитваше неудобство и срам от тази груба проява на нескривана омраза — както впрочем и всички, които можеха да чуят разговора.

— Много се извинявам, господарю — поклони се той на Торанага и заговори със задавен глас, — но господарят ми, разбира се, казва истината. Това изобщо не може да се оспорва. И също моля да ме извините, но мой дълг е да посоча най-смирено, че подобна… учудваща и срамна неучтивост помежду ви е недостойна за ранга ви и тържествения характер на този момент. Ако васалите ви… можеха да ви чуят, съмнявам се, че някой от двама ви ще съумее да ги задържи на своя страна. Забравяте задълженията си на самураи и дълга си към собствените си хора. Моля да ме извините — той се поклони и на двамата, — но все някой трябваше да ви го каже. — И добави: — Заповедите гласят едно и също и са подпечатани с официалния печат на господаря Дзатаки: „Незабавно умъртвете господарката, моята майка.“

— Как да ви докажа, че не се опитвам да сваля наследника? — попита Торанага брат си.

— Като незабавно се откажете от всичките си титли и власт в полза на вашия син и наследник Судара и още днес извършите сепуку. Тогава аз и хората ми — до един — ще го подкрепим като господар на Кванто.

— Ще обмисля думите ви.

— Какво?

— Ще обмисля думите ви — натъртено повтори Торанага. — Ще се срещнем утре по същото време, ако ви е удобно.

Лицето на Дзатаки се изкриви.

— Това е пак някой от вашите номера. Защо трябва да се срещаме?

— За посланието ви и затова — посочи Торанага свитъка. — Утре ще ви дам отговора си.

— Бунтаро-сан — кимна Дзатаки към втория свитък. — Моля ви, подайте това на господаря си.

— Не! — звънна ясно гласът на Торанага из цялата поляна. И добави също тъй високо, но подчертано официално: — Имам честта да приема посланието на Съвета и ще предам отговора си на именития им посланик, моя брат, господаря на Шинано, утре по това време.

Дзатаки го изгледа подозрително.

— Че какъв отго…

— Моля да ме извините, господарю — прекъсна го старият самурай тихо, с достойнство, като внимаваше да го чуят само седналите на платформата. — Много се извинявам, но Торанага-сама е прав. Вие му давате възможност да направи един много важен избор — избор, за който не се казва нищо в свитъците. Ще бъде честно и почтено, ако му предоставите времето, което иска за размисъл.

Дзатаки вдигна втория свитък от рогозката и го пъхна обратно в ръкава си.

— Добре тогава. Съгласен съм. Моля да извините неучтивостта ми, Торанага-сама. И последно, бихте ли ми казали къде е Касиги Ябу? И за него нося свитък. Но само един.

— Ще ви го пратя.

 

 

Соколът прибра крилете си и от триста метра височина стремглаво се спусна върху обречения гълъб, около който се разхвърча облак перушина. Соколът го сграбчи в ноктите си и го понесе на изток, като продължаваше да се спуска надолу. Изведнъж, само на метър-два от земята, пусна мъртвата си плячка, рязко спря и ловко се приземи отгоре й.

— Ииик! — изкряска грабливата птица и започна гордо да кокошини вратната си перушина, а ноктите й разкъсаха главата на гълъба в изблик на възторг от победата.

Торанага и Нага вече галопираха натам. Торанага чевръсто слезе от коня си и нежно повика сокола да се върне върху юмрука му. Той послушно се подчини и бе веднага възнаграден с парче месо от предишния си улов. Торанага му надяна качулката и стегна със зъби възела на връвчицата, с която птицата бе привързана към ръката му. Нага вдигна гълъба и го пъхна в напълнената до половината торба, провесена от седлото на баща му, след което се обърна и замаха на викачите и телохранителите.

Торанага се метна отново на седлото си със сокола, разположен удобно върху ръкавицата му, привързан с леките кожени ремъчета. Вдигна поглед към вечерното небе да прецени колко остава до стъмване.

Късно следобед слънцето си бе пробило път през облаците и сега тук, в долината, денят бързо умираше, а слънчевият диск отдавна се бе скрил зад западните зъбери. Беше прохладно и приятно. Облаците се бяха оттеглили на север, изтласкани от властния вятър, а планинските върхове вече затулваха по-голямата им част. На тази височина, в затворената от всички посоки долина, въздухът беше чист и ароматен.

— Утре ни чака прекрасен ден, Нага-сан. Струва ми се, че няма да има облаци. Призори ще изляза на лов.

— Да, татко.

Нага го наблюдаваше озадачен, страхуваше се да задава въпроси, колкото и да му се искаше да научи всичко. Не разбираше как баща му можеше да бъде тъй безгрижен след такава съдбоносна среща. Да се поклони на Дзатаки на сбогуване с нужната церемониалност и веднага да свика соколите, викачите и телохранителите си и да ги поведе навътре в планините, отвъд гората. За Нага това беше проява на нечовешко самообладание. Него само при мисълта за Дзатаки го полазваха тръпки и той беше напълно съгласен със стария съветник: дори само една десета от разговора да бе достигнала до слуха на самураите, те щяха незабавно да наскачат в защита на честта на своя господар. Ако не беше опасността, която витаеше над главата на тъй почитаната от него баба, той самият би се нахвърлил върху Дзатаки. Предполагам, че именно затова баща ми е това, което е, мислеше той…

Очите му различиха няколко конници, които излязоха от гъстата гора и запрепускаха към тях по полегатите хълмове. Зад тъмната зеленина на гората реката изглеждаше като черна виеща се панделка. Светлинките на хана проблясваха като светулки.

— Татко!

— А? Да, виждам. Кои са?

— Ябу-сан, Оми-сан и… осем телохранители.

— Очите ти са по-зорки от моите. Да, сега вече ги различавам.

Без да се замисли, Нага изрече:

— Аз не бих позволил на Ябу-сан да се среща насаме с Дзатаки-сан, без… — Млъкна и тихо, със запъване промърмори: — Моля да ме извините.

— Защо не би му позволил?

Нага се прокле, задето отвори уста, и се сви под погледа на баща си.

— Моля да ме извините, но тогава нямаше да знам какви тайни уговорки си правят. А от него всичко може да се очаква, татко. Бих ги държал настрани един от друг. Моля да ме извините, но му нямам доверие.

— Ако Ябу-сан и Дзатаки-сан замислят предателство зад гърба ми, те ще го осъществят, независимо дали ще изпратя свидетел, или не. Понякога е по-благоразумно да хвърлиш и запасна въдица — нали така се лови риба?

— Да, моля да ме извините.

Торанага разбра, че на Нага не му стана ясно и никога нямаше да му стане ясно, че щеше да си остане само един сокол, когото да насъсква срещу врага — бърз, безпогрешен и смъртоносен.

— Радвам се, че ме разбираш, сине — реши той да го насърчи, защото познаваше добрите му страни и много ги ценеше. — Ти си добър син — искрено добави той.

— Благодаря ви, татко — изпълни се Нага с гордост от редкия комплимент. — Надявам се само, че ще ми простите глупостта и ще ме научите как да ви служа по-добре.

— Ти не си глупав. — Торанага за малко да добави: „Глупав е Ябу.“ Колкото по-малко знаят хората, толкова по-добре, и няма защо да напрягаш излишно ума на Нага. Той е толкова млад — по-млад от него е само брат му Тадатеру. На колко ли е сега? На седем, скоро ще ги навърши.

Известно време проследи с поглед приближаващите се конници:

— Как е майка ти, Нага?

— Както винаги — най-доволната жена на този свят. Но все още ми разрешава да я посещавам само веднъж в годината. Не можете ли да я убедите да промени решението си?

— Не — отвърна Торанага. — Тя никога няма да се промени.

Винаги при мисълта за Чано-Цубоне, осмата си официална наложница, и майка на Нага, Торанага усещаше особена топлина. Усмихна се вътрешно при спомена за нейното земно чувство за хумор, бузи с трапчинки и звънък смях, който винаги го караше и той да се смее.

Беше вдовица на един селянин близо до Йедо и го бе привлякла преди двадесет години. Три години остана при него, след което го помоли да я пусне да се върне при земята. И той я пусна. Сега живееше в едно стопанство недалеч от родното си място — дебела и доволна като будистка монахиня, почитана от всички. От време на време отиваше да я посети и те се смееха заедно, без причина, като приятели.

— Да, добра жена — усмихна се пак Торанага.

Ябу и Оми се приближиха и слязоха от конете си. На десет крачки разстояние спряха и се поклониха.

— Връчи ми послание! — Ябу побеснял размахваше свитъка. — „Каним ви да тръгнете незабавно от Идзу за Осака, още днес, и да се представите в крепостта Осака за аудиенция. В противен случай земите ви се отнемат и ви обявяваме извън закона.“ — Той смачка свитъка на топка и го запрати на земята. — Днес!

— Ами тогава най-добре е да тръгнете веднага! — Торанага изведнъж се ядоса на опърничавостта и глупостта на Ябу.

— Умолявам ви, господарю — побърза да коленичи покорно Оми. — Ябу-сама ви е верен васал и аз смирено ви моля да не го предизвиквате. Простете ми дързостта, но Дзатаки-сан… Простете ми.

— Извинете ме за тези думи, Ябу-сан, нямах намерение да ви засегна — прокле се Торанага, задето не успя да се сдържи. — Трябва всички да се отнасяме с чувство за хумор към подобни писания, не мислите ли? — Той повика соколаря си, подаде му птицата от юмрука си и го освободи заедно с викачите. После заповяда на самураите си, с изключение на Нага, да се отдръпнат по-настрани, за да не чуват, клекна и махна на другите да сторят същото. — По-добре ще е да ми разкажете точно какво се случи.

— Почти нищо няма за разказване — започна Ябу. — Отидох при него. Държа се с мен на границата на неучтивостта. Предаде ми „поздрави“ от генерал Ишидо и доста груба покана да се съюзя тайно с него, да скроим планове за незабавното ви ликвидиране, както и на всички ваши самураи в Идзу. Аз, разбира се, отказах да слушам подобни неща и той веднага — веднага! — без капка вежливост ми връчи това. — Пръстът му войнствено посочи свитъка. — Ако не ми бяхте дали изрично нареждане да не го докосвам, щях да го насека на парчета още там, на място. Искам да отмените заповедта си. Не мога да живея с този срам. Искам да си отмъстя.

— И това ли е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Торанага се направи, че не е забелязал грубостта му, и се озъби на Оми:

— Вие сте виновен! Защо не ви стигна умът да защищавате по-добре господаря си? Нали уж сте съветник! Трябваше да му послужите като щит. Трябваше да се опитате да изкопчите от Дзатаки-сан какво е замислил Ишидо, какво му е обещал, какви са им плановете. Нали уж сте ценен съветник! Такава великолепна възможност ви се предоставя, а вие я пропилявате като неопитен селянин!

Оми сведе глава.

— Моля да ми простите, господарю.

— Аз може да ви простя, но не виждам защо Ябу-сама трябва да ви прости. Ето че се е видял принуден да приеме свитъка и съдбата му е решена. Трябва да предприеме нещо.

— Какво? — попита Ябу.

— А вие защо мислите, че постъпих по този начин? За да протакам, разбира се, да протакам.

— Но става дума само за един ден! Какво значи един-единствен ден? — учуди се Ябу.

— Кой знае? Един ден повече за нас е един ден по-малко за врага. — Очите на Торанага отново се стрелнаха към Оми. — Писмено ли беше предадено посланието от Ишидо или устно?

Вместо от Оми, отговорът дойде от Ябу.

— Устно, разбира се.

Но Торанага не откъсваше пронизващия си поглед от Оми.

— Вие не изпълнихте дълга си към своя господар и към мен!

— Моля да ми простите…

— Какво точно му казахте?

— Нищо, господарю. Нищо не му казах.

— Какво?

Ябу се разтревожи.

— Нищо не е казал на Дзатаки, защото не присъствува на срещата. Дзатаки поиска да разговаря с мен насаме.

— Така ли? — Торанага прикри задоволството си, че принуди Ябу да признае онова, за което сам се бе досетил, и че част от истината най-сетне излезе наяве. — Тогава моля да ме извините, Оми-сан. Аз, естествено, предположих, че сте присъствували.

— Грешката е моя, господарю. Трябваше да настоявам. Вие сте прав, не изпълних дълга си към моя господар. Трябваше да бъда по-настойчив. Моля да ми простите, Ябу-сан, моля и вие да ми простите.

Но преди Ябу да успее да се обади, Торанага пак заговори:

— Разбира се, че ви прощаваме, Оми-сан. Щом вашият господар не ви е допуснал до срещата, това си е негово право. Нали вие не сте го допуснали, Ябу-сан?

— Да… но не мислех, че има някакво значение. Да не мислите, че аз…

— Е, няма как, злото е сторено. Какво възнамерявате на правите?

— Разбира се, че ще пренебрегна посланието. — Ябу беше обезпокоен. — Мислите, че не биваше да го приемам ли?

— Разбира се. Трябваше и вие да се спазарите за един ден. Или дори за повече. Седмици — добави Торанага, като завъртя ножа по-дълбоко в раната и злобно се зарадва, че глупостта на Ябу го бе натикала в капана. Ни най-малко не го занимаваше предателството, към което Ябу несъмнено е бил подтикван с подкупи, ласкателства, увещания или заплахи. — Много съжалявам, но сега сте обвързан. Както вие обаче сам казахте — колкото по-бързо реши човек на чия страна да застане, толкова по-добре. — Той се изправи. — Довечера няма нужда да се прибирате в полка. Ще вечеряте с мен. Уредил съм и забавления.

За всички, добави той наум, страшно доволен.

 

 

Умелите пръсти на Кику се плъзгаха по струните на самисена, здраво стиснали плектъра. Сетне тя запя и чистият й глас изпълни притихналата нощ. Всички стояха като омагьосани в голямата зала с изглед към верандата и градината зад нея, запленени от удивително красивия светлинен ефект, който се получаваше — златните нишки в кимоното на Кику отразяваха примигващите светлини на факлите при всяко нейно навеждане над самисена.

Торанага бързо се огледа и прецени положението. От едната му страна, между Блакторн и Бунтаро, седеше Марико. От другата му страна бяха Оми и Ябу, един до друг. Почетното място все още стоеше незаето. Дзатаки беше поканен, но, разбира се, отказа — много съжалявал, но не се чувствувал добре. Впрочем бяха го видели да препуска в галоп по северните склонове и сега по всяка вероятност спеше с някоя от наложниците си с присъщата си легендарна надареност. Тук беше и Нага с грижливо подбраната от него охрана, а някъде в дъното се виждаше Гьоко. Кику-сан бе коленичила на верандата с лице към тях и с гръб към градината — тъничка, самотна и тъй изящна.

Права беше Марико, помисли си Торанага. Тази куртизанка си заслужава парите. Духът му бе успокоен от присъствието й и той почти забрави неприятностите си с Дзатаки. Дали да изпратя да я повикат и тази нощ, или да си легна сам? Споменът за предишната нощ го изпълни с приятни усещания.

— Искали сте да ме видите, Гьоко-сан? — попита я той, след като я прие в покоите си в крепостта.

— Да, господарю.

Той запали пръчка благовоние — времето, за което тя бе поискала от него аудиенция.

Гьоко се поклони, но той сякаш не я забелязваше. За пръв път виждаше Кику толкова отблизо. А близостта подчертаваше изящните й черти, все още непохабени от напрегнатата й професия.

— Бихте ли ми посвирили, докато разговаряме? — помоли я той, изненадан, че Гьоко се кани да говори пред нея.

Кику незабавно се подчини, но снощното й пеене не можеше да се сравни със сегашното. Снощи то беше просто една отмора — акомпанимент към деловите въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени. А тази нощ изпълнението й възбуждаше, очароваше и… обещаваше.

— Господарю — започна официално Гьоко. — Мога ли най-напред да ви благодаря смирено за честта, която оказвате на мен, на скромния ми дом и на Кику-сан, първата от моите дами в Света на върбите? Съзнавам напълно, дори съм убедена, че цената, която искам за нейния договор, е възмутителна и невъзможна и мъдрите дами Касиги и Тода ще вземат окончателно решение за нея до изгрев-слънце. Ако работата беше опряла до вас, вие отдавна щяхте да сте решили, защото сумата е обидно малка за кой да е самурай, камо ли за най-великия даймио в империята.

Гьоко млъкна за миг, за да провери какъв е ефектът от думите й. Той обаче не се хвана на въдицата и продължи леко да си вее, което можеше да се изтълкува като раздразнение от нейната многословност, одобрение на комплимента или решително отхвърляне на исканата цена — в зависимост от това как бе настроена да го приеме. Защото и на двамата им беше пределно ясно кой всъщност трябваше да даде съгласието си за въпросната сума.

— Какво са парите? Само едно средство за общуване — продължи тя. — Като музиката на Кику-сан. Всъщност ние в Света на върбите само общуваме и забавляваме, за да разведрим душата на мъжа, да облекчим бремето му. — Торанага едва преглътна язвителната забележка, която му беше на езика, като си напомни, че жената все пак е купила една пръчка време за петстотин коку — сума, за която заслужаваше да бъде внимателно изслушана. Затова я остави да продължи, като я слушаше с едно ухо, а с другото се наслаждаваше на великолепното изпълнение — то докосваше най-съкровените му струни и му доставяше истинско блаженство. Изведнъж някаква фраза на Гьоко рязко го върна към действителността.

— Какво?

— Изказах просто едно предложение да вземете Света на върбите под своето покровителство и да промените хода на историята.

— Как?

— Като правите онова, което винаги сте правили, господарю — като се грижите за бъдещето на цялата империя повече, отколкото за собственото си бъдеще.

Той не се поддаде на смешните преувеличения и ласкателства и отклони вниманието си от музиката. Вече бе сторил една грешка, като бе наредил на Гьоко да доведе момичето, втора — като се бе оставил да бъде омаян от нейната красота и благоухание, и трето — като й бе разрешил да свири съблазнително, докато господарката й говореше.

— Светът на върбите ли? Какво му трябва на Света на върбите?

— Две неща, господарю. Първо, той е премного свързан с реалния свят и това му вреди. Второ, дамите не могат истински да постигнат нужното съвършенство, което всички мъже имат правото да изискват от тях.

— Нима? — Носът му отново долови полъх от парфюма на Кику, който му беше съвсем непознат. Беше подбран с много вкус и напълно подхождаше за случая. Без да иска, погледна към нея. На устните й блуждаеше почти незабележима усмивчица, предназначена само за него. Тя морно отпусна поглед, пръстите й погладиха струните и той усети почти физически допира им.

Опита се да се съсредоточи.

— Извинете, Гьоко-сан, какво казахте?

— Моля да ме извините, ако не се изразявам много точно, господарю. Първо, Светът на върбите трябва да се отдели от реалния свят. Моят Чаен дом в Мишима е на една от улиците в южния му край, а останалите чайни домове са разпръснати из целия град. Същото е в Киото, Нара и изобщо из цялата империя. Дори в Йедо. Но си помислих — защо Йедо да не даде пример на всички останали градове?

— По какъв начин? — Сърцето му трепна от съвършения акорд.

— Всички останали занаяти много умно са разположени на отделни улици или квартали. Ние също трябва да имаме свой квартал, господарю. Йедо е нов град — защо да не се определи специална част в него за нашия Свят на върбите? Всички чайни домове да бъдат съсредоточени в този квартал и да се забрани съществуването дори на най-скромния Чаен дом извън него.

Този път Торанага успя да се съсредоточи напълно, защото идеята криеше огромни потенциални възможности. Беше толкова удачна, че той се ядоса, задето не се беше сетил пръв. Да се затворят зад едни стени всички чайни домове и всички куртизанки — по този начин беше невероятно лесно да бъдат следени, наблюдавани, облагани с данъци, а също така следени, наблюдавани и шпионирани техните клиенти. Беше толкова просто, че той чак се потресе. Защото много добре знаеше какво силно влияние имат дамите Първа класа.

Лицето му обаче не издаде въодушевлението му.

— И каква ще е ползата от всичко това, Гьоко-сан?

— Ще си имаме наша собствена гилда, което означава и закрилата, осигурявана от една гилда — но една истинска, господарю, съсредоточена на едно място, а не разпръсната къде ли не и която би се подчинявала…

— Би трябвало да се подчинява може би?

— Да, господарю, прав сте. Трябва да се подчинява, за благото на всички. Тя ще следи цените да бъдат разумни и да се поддържат определени стандарти. По този начин след няколко години една дама Втора класа в Киото ще се равнява на дама Втора класа в Йедо и така нататък. Ако този план се окаже сполучлив за Йедо, защо да не се въведе във всички градове?

— Да, но ще стане така, че онези собственици на чайни домове, които са събрани във въпросния квартал, ще монополизират всичко. Те ще могат да определят прекалено високи входни такси, ще затворят вратите на много други, които имат същото право на съществуване в Света на върбите.

— Да, може да стане така, господарю. Не е изключено. Но могат да се наложат строги закони, които да гарантират честността и справедливостта — за наше добро и за доброто на почитаемите ни клиенти. Второ, дамите от…

— Да приключим с първа точка, преди да пристъпим към втората, Гьоко-сан — прекъсна я сухо Торанага. — Все пак това беше основателно възражение срещу вашето предложение.

— Така е, господарю. Съществува такава вероятност. Но всички даймио лесно могат да се разпоредят и да не се допусне подобно нещо. При това ще имат работа само с една гилда. Например вие, господарю, няма да имате никакви неприятности. Всеки квартал ще отговаря за спокойствието и реда, както и за данъците.

— Ах, да, данъците. Действително, че по този начин ще е много по-лесно да се събират данъците. Това е голям плюс.

Гьоко бе насочила поглед към благовонната пръчка. Повече от половината беше изгоряла.

— Вие с присъщата си мъдрост можете да наредите нашият Свят на върбите никога да не се облага с данъци — никога, за вечни времена. — Тя го погледна с чисти, искрени очи, а гласът й беше самата невинност. — Та нали, господарю, нашият свят се нарича още Плаващ свят и предлага красота, а красотата е привилегия на младостта. От своя страна, младостта, този дар от боговете, е тъй мимолетна и това я прави свещена. Вие като мъж не може да не знаете колко неповторима и преходна е красотата, както и жената!

Музиката заглъхна. Очите му се бяха вперили в Кику-сан. Тя го наблюдаваше напрегнато, между веждите й се бе образувала малка бръчка.

— Да — искрено потвърди той. — Знам колко е преходна. — Отпи от чая си. — Ще обмисля предложението ви. Второ?

— Второ… — Гьоко се съсредоточи. — Второ и последно. Според мен, господарю, трябва да се въведе справедлив ред в Света на върбите — веднъж и завинаги. Да вземем например някои от нашите дами: ето Кику-сан — тя е изучавала пеене, танци и свирене на самисен от шест годишна възраст. Всеки свободен миг се е трудила да усъвършенствува своето умение и изкуство. С пълно право стана дама Първа класа — заслужено получи тази титла за изключителното си дарование. Но въпреки всичко тя е куртизанка и някои клиенти желаят да й се наслаждават и в леглото, а не само на изкуството й. Спорел мен трябва да се въведат две категории за нашите дами. Първата да са куртизанките — както винаги забавни, весели, усмихнати, земни. И втора, нова категория — може би най-добре ще е да бъдат наречени гейши — човек на изкуството, човек, посветил се изцяло на изкуството. От гейшите няма да се очаква да спят с клиентите — това няма да влиза в задълженията им. Те само ще забавляват, ще развличат, ще танцуват, ще пеят, ще свирят, като истински професионални изпълнителки и ще бъдат отдадени само и изключително на тази си професия. Нека гейшите развличат ума и духа на мъжете чрез своята красота, грация и изкуство. И нека куртизанките задоволяват телата им със своята красота, грация и не по-малко изкуство.

Той отново бе поразен от простотата и огромното бъдеще на нейното предложение.

— Как ще бъдат избирани гейшите?

— Според дарбите им. Когато момичето стигне пубертета, собственикът ще реши какъв път ще поеме в бъдеще. А гилдата ще приеме или отхвърли кандидатката за гейша.

— Изумително хрумване, Гьоко-сан.

Жената се поклони и потръпна.

— Моля да извините моята многословност, господарю, но по този начин, когато красотата повехне и тялото загрубее, момичето пак ще има голямо бъдеще и стойност. Няма да й се налага да тръгне по нанадолнището, което сега очаква всички куртизанки. Моля ви заради истинските таланти сред тях, господарю, заради такива като Кику-сан. Умолявам ви да осигурите на онези, които имат данни, колкото и да не са много, положението и бъдещето, което заслужават в тази страна. Да се научиш да пееш, да танцуваш и да свириш, изисква години усилен труд, а за леглото е нужна главно младост, защото тя е най-силното възбудително средство, нали така?

— Така е. — Торанага я наблюдаваше изпитателно. — Значи на гейшите няма да им е позволено да правят любов?

— Това просто няма да влиза в задълженията им, независимо колко пари им се предлагат. Няма да бъдат длъжни да се любят, господарю. Ако някоя от тях желае да спи с определен мъж, това си е нейна работа — или може би ще се урежда с позволението на господарката й и цената ще бъде според възможностите на мъжа. Дълг на куртизанката ще бъде да прави любов с високо професионално майсторство, а гейшите ще бъдат освободени от това задължение. Моля да ме извините, че говорих толкова дълго. — Гьоко се поклони, след което и Кику също се поклони. От благовонната пръчка бе останала едва забележима частица.

Торанага разговаря с тях двойно по-дълго от определеното време, доволен от предоставената му възможност да научи някои подробности за техния свят, да узнае хрумванията, надеждите и страховете им. Това, което научи, го въодушеви. Получените сведения със сигурност щяха да му послужат някога. Накрая изпрати Кику в градината.

— Бих искал тя да остане с мен тази нощ, Гьоко-сан, ако желае и ако е свободна, до разсъмване. Бихте ли я помолили? Разбира се, предполагам, че сигурно е вече доста уморена. Нали свири тъй прекрасно и тъй дълго време. И все пак може би ще се съгласи. Ще ви бъда признателен, ако я попитате.

— Разбира се, господарю, но съм уверена, че ще бъде поласкана от поканата ви. Наш дълг е да ви служим възможно най-добре.

— Да. Но тя, както вие сама изтъкнахте, е нещо изключително. Напълно ще я разбера, ако отвърне, че е прекалено уморена. Моля ви да я попитате след малко. — Той подаде на Гьоко кожена торбичка с десет кобана. Този недвусмислен жест му беше неприятен, но знаеше, че положението му го изискваше. — Може би така ще успея да ви се отблагодаря за идеите, които ми подсказахте.

— Наш дълг е да ви служим, господарю. — От погледа му не убягна как тя се помъчи безуспешно да се пребори с неудържимото си желание да преброи с пръсти монетите през тънката кожа. — Благодаря, господарю. — Изведнъж, най-неочаквано, очите й се напълниха със сълзи. — Моля да приемете благодарностите на една проста стара жена за вашата любезност и за това, че я изслушахте. Но всичко е защото даряваме толкова удоволствие, а единствената ни отплата са реките от сълзи. Всъщност, господарю, трудно е да ви се обясни как се чувствува една жена… моля да ме извините…

— Аз ви разбирам, Гьоко-сан. Не се вълнувайте. Ще обмисля всичките ви предложения. Ах, да, и двете ще потеглите заедно с мен веднага след изгрев-слънце. Няколко дни в планината ще бъдат приятно разтоварване за вас. Предполагам, че цената на договора ще бъде одобрена.

Гьоко се поклони с благодарност, избърса сълзите си и каза твърдо:

— Мога ли в тази връзка да ви помоля да съобщите името на достойния мъж, за когото се купува договорът й?

— Йоши Торанага-но-Миновара.

Сега, в приятно прохладната планинска нощ в Йокосе, докато музиката на Кику-сан пленяваше умовете и сърцата на присъствуващите, Торанага си припомни всичко това с голяма яснота. Спомни си как лицето на Гьоко пламна от гордост и отново се зачуди колко лековерни са хората. Колко е учудващо, че дори най-хитрите и лукавите често виждат само онова, което им се иска да видят, и понякога не забелязват очевидното. Или пренебрегват действителността, защото не могат да прозрат през нея. А когато собственият им свят рухне в краката им и те се озоват на колене, принудени да разпорят коремите си или да си прережат гърлата, или пък животът ги отритне безмилостно, те започват да си скубят косите, да си късат дрехите и да оплакват злощастната си карма, да обвиняват боговете, ками, злата си участ, своите господари, съпрузи или васали — всичко и всеки, но само не и себе си.

Много странна работа.

Огледа гостите си — всички бяха впили погледи в момичето, затворили се в себе си, запленени от изкуството й — всички, освен Анджин-сан, който откровено скучаеше и едва го сдържаше на едно място. Нищо, Анджин-сан, помисли си Торанага и му стана забавно. Това е само защото още не си достатъчно цивилизован. Да, с течение на времето ще постигнеш и това, но и то е без значение — стига да се подчиняваш. А засега имам нужда от твоята докачливост, от твоите изблици на яд и ярост.

Да, всички сте тук. И Оми, и Ябу, и Нага, и Бунтаро, и Марико, и Кику-сан, и дори Гьоко — всичките ми соколи и ястреби от Идзу, дресирани и готови за полет. Всички, освен един — християнския свещеник. Скоро ще дойде и твоят ред, Цуку-сан. Или може би моят?

 

 

Отец Мартин Алвито от Обществото на Исуса беше бесен. Точно когато трябваше да се готви за срещата си с Торанага, за която му беше необходима пълна съсредоточеност на мислите, той бе изправен пред това ново безобразие, с което се налагаше незабавно да се занимае.

— Как можа да направиш подобно нещо! — шибаше той с език и поглед уплашения млад послушник — японец, коленичил смирено пред него. Останалите братя бяха застанали в полукръг около тях, в тясната малка стаичка.

— Моля да ми простите, отче, съгреших… — измърмори със запъване нещастникът, напълно съкрушен. — Моля да ми прос…

— Повтарям: прощава всемогъщият бог, а не аз. Ти си извършил смъртен грях! Как можа!

Отговорът едва се чу:

— Много съжалявам, отче.

Послушникът беше слаб, крехък, тридесетгодишен. При покръстването си бе получил името Жозеф. Останалите послушници, също кандидати за встъпване в езуитския орден, бяха на възраст от осемнадесет до четиридесет години. Всички бяха с тонзури, от благороден самурайски произход, родом от провинциите на остров Кюшу, старателно готвени за свещеници, макар и нито един да не бе ръкоположен.

— Но аз се изповядах, отче — настоя Жозеф, все така със сведена глава.

— И ти смяташ това за достатъчно! — избухна Алвито. После, изгубил търпение, се обърна и отиде до прозореца. Стаята беше съвсем обикновена, рогозките не бяха лошо качество, но книжните паравани бяха доста зле подлепени. Самото ханче беше твърде невзрачно, третокласно, но по-добро не можа да намери в цяло Йокосе — всички останали бяха заети от самураите. Той се вгледа навън в тъмната нощ, заслушан с половин ухо в пеенето на Кику, което се извисяваше отдалеч над шума на реката. Алвито знаеше, че ще изпратят да го повикат чак когато куртизанката спре да пее. „Мръсница“ — промърмори си той едва чуто. Японското пеене му звучеше като фалшиво виене и го дразнеше повече от всеки друг път, което пък засилваше яда му от провинението на Жозеф. — Чуйте какво ще ви кажа, братя — обърна се той към останалите. — Трябва да съдим брат Жозеф, който снощи е бил при проститутка тук, в този град, нарушил е свещената си клетва за непорочност и свещената си клетва за послушание, осквернил е безсмъртната си душа, положението си на езуит, мястото си в църквата и всичко, свързано с това. Питам ви сега пред лицето на бога — грешили ли сте и вие като него?

Те до един поклатиха отрицателно глави.

— Правили ли сте като него?

— Не, отче.

— Ти, нещастнико! Съзнаваш ли греха си сега, пред бога?

— Да, отче, нали вече си приз…

— Пак те питам, сега, пред бога — за пръв път ли ти беше?

— Не, не беше — призна си Жозеф. — Бях и при една друга, преди четири дни в Мишима.

— Но… но нали вчера имахме литургия! Нали се изповяда и снощи, и предишната нощ, нима… ами вчерашната литургия? За бога — ти не си се изповядал и така си приел светото причастие — в пълно съзнание за смъртния си грях!

Отец Жозеф бе станал пепелявосив от срам. Езуитите го бяха взели да го възпитават от осемгодишен.

— Беше ми за пръв път, отче… преди четири нощи. Цял живот не съм прегрешавал. Но бях изкушен — и да ми прости пресветата Дева, — не устоях. Аз съм тридесетгодишен, мъж съм все пак — всички сме мъже. Моля ви, отче, Исус отецът е прощавал на грешниците — защо да не можете и вие да ми простите? Все пак сме мъже…

— Ние сме преди всичко свещеници!

— Не сме истински свещеници! Не сме ръкоположени. Не сме дори встъпили в езуитския орден. Не сме приели като вас четвъртия обет — начумерено възрази Жозеф. — Другите ордени ръкополагат братята си, а езуитите не го правят. Защо да не…

— Затваряй си устата!

— Няма да я затварям! — пламна Жозеф. — Моля да ме извините, отче, но защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? — Той посочи един от братята — висок кръглолик мъж, който спокойно и невъзмутимо следеше спора. — Защо да не бъде ръкоположен брат Микаел? От дванадесетгодишен учи за свещеник. Вече е тридесет и шест годишен и е безупречен християнин, почти светец. Покръстил е хиляди, а все още не е ръкоположен, макар че…

— Ще млъкнеш ли, в името на бога?

— В името на бога, отче, защо да не бъдат ръкоположени някои от нас? Все някой трябваше да се осмели да ви попита! — Жозеф се беше изправил на крака. — Шестнадесет години вече уча, брат Матео — двадесет и три, Жулиао дори повече, цял живот — безброй години. Знаем всички молитви и химни дори по-добре от вас, а двамата с Михаел говорим не само португалски, но и латин…

— Млъкни!

— …латински, изнасяме повечето служби и спорове с будистите и останалите неверници, вършим по-голямата работа около покръстването. Ние я вършим! В името на бога и светата Дева — кое не ни е наред? Защо не сме достатъчно добри за езуитите? Дали не е, защото не сме нито португалци, нито испанци? Защо досега няма ръкоположен японец?

— Ще млъкнеш ли най-сетне!

— Та ние ходихме дори до Рим — Микаел, Жулиао и аз! — избухна Жозеф. — А вие никога не сте ходили там, нито сте се срещали с генерала на ордена и негово светейшество папата като нас…

— Това е още една причина, поради която не бива да спориш! Ти си дал обет за въздържание, скромност и послушание. Избран си измежду многото, оказана ти е чест измежду много други, а ето че си се оставил душата ти да бъде покварена до такава степен, че…

— Много съжалявам, отче, но не мисля, че ни е била оказана голяма чест — осем години ни бяха нужни, за да отидем дотам и да се върнем, а след цялото това учение и безброй молитви и проповеди, и чакане нито един от нас не е ръкоположен, макар че ни беше обещано. Аз бях дванадесетгодишен, когато потеглих, Жулиао беше единаде…

— Забранявам ти да говориш повече! Заповядвам ти да млъкнеш! — В настъпилата тишина Алвито огледа останалите, застанали с гръб до стената, следящи жадно разговора. — Ще бъдете ръкоположени, когато му дойде времето. Но ти, Жозеф, ще бъдеш пред бога…

— В името на бога! — избухна пак Жозеф. — Какво значи „когато му дойде времето“?

— Когато господ пожелае — сряза го Алвито, смаян от открития му бунт. И изрева: — На колене!

Брат Жозеф се опита да издържи на погледа му, но не успя и накрая се предаде. Въздъхна, падна на колене и сведе глава.

— Дано господ се смили над теб! Ти си призна един отвратителен смъртен грях, наруши свещения си обет за непорочност и послушание към висшестоящите. Прояви непростима наглост! Как смееш да оспорваш заповедите на нашия генерал и политиката на църквата! Обрече на гибел безсмъртната си душа и си позор за бога, за ордена, за църквата, за семейството и приятелите си. Твоят случай е толкова сериозен, че съм принуден да го отнеса до самия Делегат посетител. А дотогава няма да се причестяваш, няма да се изповядваш, нито ще изповядваш или участвуваш в някаква служба… — Раменете на Жозеф се разтресоха от обзелото го разкаяние. — Като първоначално наказание ти се забранява да разговаряш, тридесет дни ще бъдеш само на ориз и вода, а нощите ще прекарваш на колене в молитви към пресветата Дева да опрости гнусните ти грехове, а освен това ще бъдеш бичуван. Тридесет удара. Свали си расото!

Раменете на Жозеф спряха да се тресат. Той вдигна очи.

— Приемам всичко, което заповядахте, отче, и се извинявам от все сърце, от дъното на душата си. Моля ви за прошка. Ще моля винаги и за неговата прошка. Но няма да допусна да бъда бичуван като най-обикновен престъпник!

— Ще бъдеш бичуван.

— Моля да ме извините, отче — настоя Жозеф. — В името на пресветата Дева, не става дума за болката. Болката е нищо за мен, както и смъртта. Това, че съм прокълнат и ще горя във вечен огън, е моя карма и ще я понеса. Но аз съм самурай — аз съм от рода на Харима-сама.

— Твоята гордост ме отвращава. Няма да бъдеш наказан заради болката, а за да превъзмогнеш именно гордостта си. Като най-обикновен престъпник, казваш? Къде е твоята смиреност? Спомни си как нашият спасител Исус Христос понесе своето унижение! Как умря редом с най-обикновените престъпници!

— Да, и това е основният ви проблем тук, в Япония.

— Какво?

— Моля да ме извините за моята откровеност, отче, но ако Царят на царете не беше умрял като най-обикновен престъпник, разпънат на кръст, самураите биха приели…

— Млъкни!

— … християнството с много по-голяма готовност. Нашето общество постъпва много мъдро, като не проповядва за разпъването на кръста, както правят другите ордени…

Алвито вдигна разпятието пред гърдите си като ангел-отмъстител.

— В името на бога, млъкни или ще бъдеш отлъчен от църквата! Хванете го и го съблечете!

Братята дойдоха на себе си и направиха крачка напред, но Жозеф скочи на крака. В ръката му блесна нож, появил се като по чудо изпод расото му. Той долепи гръб до стената. Всички замряха, освен брат Микаел, който бавно и спокойно продължи да пристъпва към него с протегната ръка.

— Моля те, братко, дай ми ножа си — тихо рече той.

— Не, моля да ме извиниш.

— Тогава се моли за мен, братко, както аз се моля за теб… — И Микаел пак посегна към оръжието.

Жозеф отскочи настрани и се подготви за смъртоносен удар.

— Прости ми, брат Микаел.

Микаел продължи да се приближава бавно към него.

— Спри, Микаел! Остави го! — заповяда Алвито.

Микаел се подчини на сантиметри от смъртоносното острие.

— Господ да се смили над теб, Жозеф — каза силно пребледнелият Алвито. — Отлъчвам те от църквата. Душата ти е обладана от сатаната както на земята, така и отвъд. Махни се!

— Отказвам се от християнския бог! Аз съм японец — шинтоист! Сега вече съм собственик на душата си. Не се боя! — крещеше Жозеф. — Да, ние сме горди, не сме като варварите. Ние сме японци, а не варвари! Дори и селяните ни не са варвари!

Алвито тържествено, с широк жест прекръсти въздуха пред себе си, за да предпази всички от богохулството, и безстрашно обърна гръб на ножа.

— Нека се помолим заедно, братя. Сатаната е проникнал сред нас.

Останалите също се извърнаха, много от тях натъжени, някои все още дълбоко потресени. Само Микаел не се помръдна, с вперен в Жозеф поглед. Жозеф рязко свали от себе си кръста и броеницата. Щеше да ги запрати настрани, но Микаел отново протегна ръка.

— Моля те, братко, моля те — дай ми ги. Това е такъв малък дар.

Жозеф го изгледа продължително и му ги подаде.

— Моля те да ми простиш.

— Ще се моля за теб — каза Микаел.

— Не ме ли чу — отказах се от бога!

— Ще се моля Той да не се отказва от теб, Уранага-но-Тадамаса-сан.

— Прости ми, братко.

Жозеф пъхна ножа в пояса си, отвори рязко вратата и като сляп излезе на верандата. Хората отвън го наблюдаваха с любопитни очи, сред тях бе и рибарят Уо, застанал търпеливо в сянката. Жозеф прекоси двора и се запъти към портата. Един самурай му препречи пътя.

— Стойте!

Жозеф спря.

— Къде отивате, моля?

— Много съжалявам, моля да ме извините… не знам…

— Аз служа на господаря Торанага. Много съжалявам, но без да искам, чух всичко. Целият хан беше принуден да ви слуша. Такива непоносими обноски… Как може вашият водач да крещи по този начин и да нарушава покоя! И вие също! Аз съм дежурен офицер и смятам, че трябва да се явите при началника на стражата.

— Мисля… благодаря… ще мина от другата страна. Моля да извини…

— Няма да вървите никъде, много съжалявам. Ще се явите при моя началник.

— Какво? Ах, да. Да, много съжалявам, разбира се — опитваше се да размисли Жозеф.

— Добре. Благодаря.

Чуха се нечии стъпки и самураят се обърна. Откъм моста се зададе втори самурай и го поздрави.

— Изпратен съм да заведа Цуку-сан при господаря Торанага.

— Добре. Чакат ви.