Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Глава двадесет и втора

Малкият кортеж, обкръжил двете носилки, бавно се придвижи през лабиринта на крепостта и обичайните постове, където след задължителните поклони най-старателно проверяваха всички документи и ги поемаше нов ескорт от Сиви, за да ги предаде на следващия пост. Всеки път Блакторн наблюдаваше, изтръпнал, как началникът на поста се приближава до носилката на Кирицубо и наднича вътре през спуснатите перденца. Всеки път следваха учтиви поклони, чуваше се приглушеното хлипане на неясната фигура и след малко началникът им махваше да продължат.

Кой друг знае? — отчаяно се питаше Блакторн. Прислужничките не може да не са посветени — това обяснява защо са изплашени до смърт. И Хиромацу не може да не знае, а Садзуко сан, послужила като примамка, знае с положителност. Марико? Едва ли. Ябу? Би ли му се доверил Торанага? Ами онова говедо с късия врат, Бунтаро? Не вярвам.

Това очевидно е изключително таен опит за бягство. Но защо му е на Торанага да рискува живота си извън крепостта? Защо е цялата тази тайнственост? От кого бяга? От Ишидо? От убийците? От някой друг? Най-вероятно от всички, реши Блакторн и му се прииска да са вече в безопасност на галерата, в открито море. Ако Торанага го пипнат, лошо ни се пише на всички, боят ще е на живот и смърт и никой няма да те пита кой си и защо си. Не съм въоръжен, но дори и да имах пищови, барут и стотина мъжаги на разположение, Сивите пак ще ни смелят на бърза ръка с огромния си брой. Няма къде да бягаш и да се криеш. Както и да погледнеш, все си загубен!

— Изморихте ли се, Анджин-сан? — попита Марико. — Ако пожелаете, ще сляза да вървя, а вие се качете в носилката.

— Благодаря — кисело отвърна той. Усещаше липсата на ботушите си, защото още не беше свикнал с дървените сандали с каишка между двата пръста. — Не съм изморен. Просто ми се прииска да сме вече в безопасност, в морето.

— Нима морето е безопасно?

— Понякога, сеньора. Не много често. — Той почти не я слушаше, защото си мислеше: господи, дано не издам по някакъв начин Торанага. Би било ужасно! Колко по-добре щеше да е, ако изобщо не го бях видял. Какъв късмет — една от онези непредвидени случайности, които могат да провалят и най-грижливо замисления и изпълнен план. Старата Кирицубо е чудесна артистка, малката също си я бива. И само защото не разбрах какво извика, аз единствен не се хванах на номера. Лош късмет, че видях Торанага — с перука, грим, женско кимоно, наметало и във всяко едно отношение същинска Кирицубо, но въпреки това си беше Торанага.

На следващия пост новият командир на Сивите едва не разкри истината, а двете прислужнички му се кланяха, почти разплакани, и ловко му се пречкаха, без изобщо да личи, че му се пречкат. Той се втренчи в Блакторн и се приближи до него. След като го огледа изумен, сякаш не вярваше на очите си, той зададе някакъв въпрос на Марико, а тя поклати глава и му отговори нещо. Той изсумтя и се върна при Ябу, върна документите и им махна да продължат.

— Какво каза — попита Блакторн, щом тръгнаха отново.

— Попита откъде сте, коя е страната ви.

— Но вие поклатихте глава. На какъв въпрос отговорихте по този начин?

— Ах, извинете. Той попита дали предците ви не са родственици на ками — духовете, които живеят на север, на другия край на Китай. До неотдавна смятахме, че Китай е единствената цивилизована страна в света, освен Япония. Той е толкова огромен, че е почти отделен свят.

И тя приключи с това въпроса. Всъщност капитанът бе казал, че според него този варварин е потомък на Харимвакаири — онези ками, които покровителствуват котките, и бе добавил, че миришел на разгонен пор, както се предполага, че миришат всички ками.

Блакторн разбра, че тя не му каза истината. Защо не мога да бръщолевя като вас, ядоса се той. Веднъж да се махна от този проклет остров, да усетя под краката си палубата на „Еразъм“, със здрав екипаж, достатъчно храна, грог, барут и снаряди, с продадена стока и на път за дома! Кога ли ще стане това? Торанага обеща, че скоро. Но мога ли да му имам доверие? Как се е озовал корабът в Йедо? Дали са го теглили дотам? Да не би Родригес да го е закарал? Как ли е той? Да не е загноил кракът му? Вече трябва да му е станало ясно дали ще продължи да живее с два или само с един крак, ако оживее след ампутацията, и дали изобщо ще оживее. Исусе Христе на небето, пази ме от рани и лекари! И от свещеници.

Още един контролен пункт. Блакторн не можеше да си обясни как е възможно всички да се държат тъй учтиво, тъй търпеливо, да се кланят на всяка крачка, да подават документи и да ги приемат обратно, с постоянна усмивка на лицето и без никакъв признак на раздразнение и от двете страни. Господи, колко са различни от нас!

Той хвърли поглед към Марико, чието лице почти не се виждаше от широката периферия и воалетката. Помисли си колко е хубава и се зарадва, че изясниха всичко във връзка с грешката й. Няма повече да ме закачат за подобни глупости, доволен си помисли той.

След като прие извиненията й тази сутрин, той започна да й задава въпроси за Йедо, японските обичаи, Ишидо и крепостта. Избягваше да засяга темите, свързани със секса. Тя най-подробно му обясняваше: отговорите бяха изчерпателни, но безобидни. Скоро след това си тръгна, придружена от прислужничките, за да се подготви за пътуването, а той остана сам с телохранителите си. Фактът, че непрекъснато бе плътно обграден от тях, му действуваше на нервите. Вечно някой ми се мотае в краката, ядосваше се той. Безчетна сган — като мравки. Как ми се иска за разнообразие да постоя малко зад затворена дъбова врата — затворена от мен, а не от тях. Нямам търпение да се кача отново на кораба и да отплавам в открито море, на свобода. Дори и в онази трътлеста галера, в която ти се преобръщат червата.

Сега, като кръжеше по лабиринтите на крепостта, той си даде сметка, че Торанага скоро ще попадне в неговата стихия, в открито море, където той, Блакторн, беше истински господар. Там ще имаме време да си поговорим до насита. Марико ще превежда и аз всичко ще си изясня. Търговските споразумения, кораба, връщането на среброто ни, заплащането на мускетите и барута, ако желае да ги купи. Ще се спазаря за догодина да се върна с пълни трюмове с коприна. Много ми е жал за бедния фра Доминго, но ще се възползувам изцяло от сведенията, които ми даде. Ще закарам „Еразъм“ нагоре по Перлената река до Кантон и ще пробия само блокадата на португалците и китайците. Върнете ми кораба и аз ще бъда богат човек. По-богат от Дрейк! Щом се прибера, ще събера морските вълци от Англия и Холандия и ще превземем търговията на цяла Азия. Дрейк опърли брадата на Филип, но аз цялата ще му я подпаля! Без коприна Макао е труп, без Макао умира и Малака, а след нея и Гоа! Ще навием португалската империя на руло, като килим. „Желаете ли, ваше величество, да имате на разположение търговията с Индия? С Африка? С Азия? С Япония? Ето как може да стане това в срок от пет години!“ — „Станете, сър Джон!“ Да, в кърпа ще ми е вързана благородническата титла. А може дори и нещо повече. Капитаните и лоцманите ставаха адмирали, рицари, благородници, дори графове. Единственият начин, по който някой англичанин от простолюдието можеше да се сдобие със свобода, истинска свобода и сигурност, беше чрез личното благоволение на кралицата, дано бъде благословена! А благоволението й можеше да се спечели, като й се поднесяха богатства, за да може тя да воюва с Испания и онова копеле папата.

За три години ще мога да осъществя три плавания, продължи да мечтае Блакторн. Е, да, знам за мусоните и големите бури, но ще затегнем рейките на платната и няма да препълваме трюмовете на „Еразъм“. Момент — защо не свършим работата както трябва — какви ти полупразни трюмове! Защо да не превзема тазгодишния Черен кораб? Тогава вече ще имам всичко! Но как? Много лесно — ако не е придружен от военни кораби и ако го изненадаме. Да, но нямам достатъчно хора. Почакай — в Нагасаки моряци колкото щеш. Нали там са все португалци! Доминго каза, че Нагасаки бил почти като португалско пристанище. И Родригес ми каза същото. Винаги има моряци, които са били принудени по една или друга причина да се наемат на някой кораб и после са готови да сменят и кораба, и капитана независимо от флага, под който плават, стига да им се даде възможност да забогатеят набързо. Ако имам „Еразъм“ и среброто си, ще успея да наема екипаж. Знам, че ще мога. Дори не ми трябват три години — две ще стигнат. Значи още две години с моя кораб и екипаж и ще мога да потегля към дома. При това богат и прочут. И ще се разделим като приятели с морето — най-сетне.

Ключът към всичко е Торанага. Как мога да се справя с него?

Минаха през още един контролен пункт, и завиха зад ъгъла. Пред тях беше последната кула с последната порта на крепостта, зад нея се виждаха подвижният мост и последният ров. В далечината се мяркаше последното укрепление. Множеството факли превръщаха нощта в пламтящ ден. И тогава от тъмнината се зададе Ишидо. Кафявите моментално го забелязаха и през тях премина вълна от омраза. Бунтаро препусна покрай Блакторн, за да излезе начело на колоната.

— Това копеле само търси повод да се сбие — изръмжа Блакторн.

— Сеньор? Какво казахте, извинете?

— Казах само, че вашият съпруг, изглежда кипва щом види Ишидо.

Тя премълча.

Ябу спря, най-спокойно подаде на началника на поста документите и се приближи до Ишидо.

— Не очаквах да ви видя отново. Постовете ви са много изпълнителни.

— Благодаря. — Ишидо не откъсваше поглед от затворената носилка зад гърба му.

— Предполагам, че една проверка на колоната ни е достатъчна. — Бунтаро разклати заплашително оръжията си. — Най-много две. За какво ни мислите — за войскова част ли? Това е оскърбление!

— Нямаме никакво намерение да ви оскърбяваме, Бунтаро-сан. Наредих по-строги мерки за сигурност заради убиеца. — Ишидо хвърли един поглед към Блакторн и пак се запита дали да го пусне, или да го задържи, както настояваха Оноши и Кияма. После пак погледна към Бунтаро. Ама че лайно! Скоро главата ти ще се ветрее на върха на някое копие. Как е възможно такова изящно същество като Марико да е съпруга на орангутан като теб?

Новият началник на поста педантично оглеждаше дали всеки един отговаря точно на представения му списък.

— Всичко е наред, Ябу-сама — върна се той в началото на колоната. — Повече постове няма и затова ще задържим пропуска при нас.

— Добре. — Ябу се обърна към Ишидо: — До скоро виждане.

Ишидо извади от ръкава си пергаментов свитък.

— Искам да помоля Кирицубо-сама да вземе това със себе си в Йедо. Писмо до племенничката ми. Едва ли ще ходя скоро натам.

— Разбира се. — Ябу протегна ръка да поеме писмото.

— Не си правете труда, Ябу-сан, аз сам ще я помоля.

И Ишидо се запъти към носилката. Прислужничките раболепно го пресрещнаха. Аса протегна ръка.

— Мога ли аз да приема посланието ви, господарю? Моята гос…

— Не.

За голяма изненада на Ишидо и всички останали прислужничките не се помръднаха.

— Но моята гос…

— Махай се — изръмжа Ишидо.

И двете момичета отстъпиха назад с ниски поклони, изплашени до смърт.

Ишидо се поклони към спуснатото перденце.

— Кирицубо-сан, бихте ли отнесли това писмо на племенничката ми в Йедо?

Слабо колебание между хлипанията, след което фигурата се поклони в знак на съгласие.

— Благодаря. — Ишидо подаде свитъка на сантиметър от пердето.

Хлипанията замряха. Блакторн разбра, че Торанага е в клопка. Учтивостта изискваше да поеме писмото, но ръката му щеше да го издаде.

Всички чакаха ръката да се подаде.

— Кирицубо-сан?

Фигурата не помръдваше. Тогава Ишидо направи крачка напред, рязко разтвори пердето и в същия миг Блакторн изрева високо и започна да подскача нагоре-надолу като луд. Ишидо и всички останали се извъртяха към него изумени.

За миг Торанага се виждаше целият зад гърба на Ишидо. Блакторн си помисли, че от двадесетина крачки разстояние той можеше при добро желание да мине за Кирицубо, но не и от пет, дори с воалетка пред лицето. И в тази безкрайна секунда, докато той дръпна перденцето обратно, на Блакторн му стана ясно, че Ябу го е разпознал, Марико със сигурност, Бунтаро може би също, както и някои от самураите. Той се хвърли напред, сграбчи свитъка, промуши го през процепа на завесата, обърна се и заломоти:

— В моята страна се смята за лоша поличба един принц собственоръчно да подава послания като някакъв плебей… Лоша поличба…

Всичко стана тъй неочаквано и бързо, че Ишидо успя да измъкне меча си чак когато Блакторн се кланяше и буйствуваше отпреде му, като че беше на пружина, но в следващия миг рефлексите му надделяха и мечът му изсвистя. Блакторн отчаяно търсеше погледа на Марико.

— За бога, помогнете… лоша поличба… лоша поличба…

Тя изпищя. Острието замръзна на косъм от врата му. Марико бе започнала да обяснява думите на Блакторн. Ишидо свали меча си, ослуша се за миг, прекъсна я ядосано, после вбесен изкрещя нещо и удари Блакторн през лицето с опакото на ръката си.

Блакторн полудя от яд, сви огромните си юмруци и се нахвърли върху Ишидо.

Ако Ябу не бе скочил достатъчно бързо и не беше хванал издигнатата ръка на Ишидо с меча, главата на англичанина щеше да се търколи в прахта. Част от секундата по-късно Бунтаро сграбчи Блакторн, който вече стискаше врата на Ишидо. Не по-малко от четирима Кафяви успяха все пак да го откъснат от него, а Бунтаро го удари с всички сили отзад по тила, за да го замае. Сивите се хвърлиха да помагат на господаря си, но Кафявите обкръжиха Блакторн и носилките и за миг настъпи затишие. Марико и прислужничките умишлено виеха и пищяха, за да създадат по-силен хаос и всеобща бъркотия. Ябу започна да успокоява Ишидо, а Марико през сълзи повтаряше в престорената си истерия, че лудият варварин само се опитвал да спаси от зъл ками великия пълководец Ишидо, когото смятал за принц.

— А няма по-силно оскърбление от това да докоснеш лицата им, както и за нас, и то именно го подлуди. Той е неразумен варварин, но в собствената си страна е даймио и само се опитваше да ви помогне, господарю.

Ишидо беснееше и риташе Блакторн, който започна да идва на себе си. Все още проснат в прахта, той започна спокойно да се ослушва във врявата около себе си. Погледът му се избистри. Сивите, които ги обкръжаваха, бяха около двадесет пъти по-многобройни, но засега убити нямаше и всички дисциплинирано чакаха заповеди. В следващия миг цялото внимание се насочи към него. Ишидо отново се нахвърли върху му с ругатни и крясъци. Блакторн усети как Кафявите, които го държаха, се напрегнаха и разбра, че ще последва удар, но този път, вместо да се опита да се измъкне от здравата им хватка, както те очакваха, той се отпусна вяло и в следващия миг рязко се освободи, започна истерично да се кикоти и да си пее пискливо „хорнпайп“. Фра Доминго му беше казал, че според японците лудостта се причинява от ками и затова лудите, както децата и престарелите хора, не са отговорни за себе си и понякога се ползуват със специални привилегии. Затова щуро заподскача и си затананика, като в същото време припяваше на Марико в такт с песента:

— Помощ… помогнете, за бога… няма да издържа дълго… помогнете…

Отчаяно се придържаше към ролята си на полудял, защото очевидно само това можеше да ги спаси.

— Той полудя, полудя — развика се Марико, която веднага схвана замисъла му.

— Да, да — додаде Ябу, все още потресен, че бе зърнал Торанага и без да му е съвсем ясно дали Анджин сан се преструва, или наистина е полудял.

Марико напълно се обърка и не знаеше какво да прави. Анджин-сан спаси господаря й, но откъде знаеше той, питаше се тя, без да може да си отговори.

По лицето на Блакторн нямаше капка кръв, ако не се смятаха алените следи от ударите. Той танцуваше и подскачаше като обезумял в очакване на помощ, но помощ не идваше. Прокле наум Ябу и Бунтаро като долни страхливци, а Марико като „глупава кокошка“, след което рязко спря да танцува, поклони се на Ишидо като парцалена кукла, а после тръгна към изхода с танцова стъпка и заприпява: „След мен, след мен!“ Гласът му засядаше в гърлото, а той се опитваше да ги изведе като вълшебния свирач, извел плъховете от загиващия град.

Сивите му препречиха пътя. Той изрева с престорена ярост, властно им нареди да се махат и в следващия миг го обърна на истеричен смях. Ишидо сграбчи лък и стрела. Сивите се разпръснаха. Блакторн почти беше доближил тяхната порта. Обърна се и спря, защото знаеше колко е безполезен всякакъв опит за бягство. И отново се впусна безпомощно в безумния си танц.

— Той е побеснял! Бесните кучета трябва да се избиват — рязко извика Ишидо и вдигна лъка.

Марико веднага напусна безопасното си място до носилката на Торанага и тръгна към Блакторн.

— Не се безпокойте, Ишидо-сан — извика тя. — Не се безпокойте, това е временна лудост, позволете ми… — Тя се приближи до Блакторн, видя изтощеното му лице, безумната му изкуствена усмивка и се изплаши. — Ще ви помогна, Анджин-сан — бързо добави тя. — Ще се помъчим сега да се махнем оттук. Аз ще ви следвам. Не се тревожете, той няма да стреля. Само престанете да танцувате.

Блакторн веднага спря, обърна се и бавно тръгна по моста. Тя го следваше на една крачка разстояние, както беше редно, и почти чуваше свистенето на стрелите.

Хиляди очи следяха лудия исполин и мъничката жена, които се отдалечаваха от тях по моста.

Ябу пръв се размърда.

— Ако желаете да бъде убит, нека аз свърша това вместо вас, Ишидо-сама. Недостойно е вие да му отнемате живота. Един генерал не убива лично. Други вършат това вместо него. — Той се приближи плътно до Ишидо и добави тихо, да не чуе никой друг. — Оставете го жив. Лудостта му беше причинена от удара по лицето. Той е даймио в страната си и Марико-сан беше права… Вярвайте ми, жив ще ни бъде от по-голяма полза.

— Какво?

— Жив ще ни бъде по-полезен. Можете да го убиете по всяко време. Но сега ни трябва жив.

Ишидо се вгледа в отчаяното лице на Ябу, прозря истината и отпусна лъка.

— Добре. Но един ден ще ви го поискам жив и ще го обеся с краката надолу.

Ябу преглътна и се поклони, после нервно махна на колоната да продължи по пътя си, да не би Ишидо да се сети пак за носилката и „Кирицубо“.

Бунтаро се престори на вежлив, взе инициативата в свои ръце и поведе Кафявите. Не си зададе въпроса по какво чудо Торанага се е оказал сред тях като някакъв ками, а мислеше само за опасността, застрашаваща живота на беззащитния му господар. Видя, че Ишидо не сваля поглед от Марико и Анджин-сан, но въпреки това му се поклони най-учтиво и застана зад носилката на Торанага, за да го предпази от евентуални стрели, в случай че започне бой тук, на това място.

Приближиха портата. Ябу завършваше колоната в качеството си на ариергард. Очакваше всеки момент да ги спрат. Не може поне някой от Сивите да не е видял Торанага, мислеше си той. Колко ли време ще трябва, за да съобщят на Ишидо? Дали няма да си помисли, че съм взел участие в опита за бягство? Ами ако това ме погуби?

По средата на моста Марико се огледа назад.

— Вървят след нас, Анджин-сан, и двете носилки вече са минали през портата и са на моста.

Блакторн нито отговори, нито се обърна. Напрягаше малкото си останали сили, за да върви изправен. Беше загубил сандалите си, лицето му гореше от ударите, главата му пулсираше от болка. Последните часови ги оставиха да минат през вертикалната решетка на крепостната стена, после пропуснаха и носилките. Блакторн поведе колоната надолу по хълма, през една открита поляна и през следващия мост. И припадна чак когато стигнаха гората, далеч от крепостта.