Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 225 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev (2007)
Начална корекция
MikoBG (2007)
Сканиране и разпознаване
Boman (2007)
Корекция и форматиране
GeOrg (2008)
Допълнителна корекция
thefly (2018)
Допълнителна корекция
thefly (2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly
  3. — Допълнителна корекция

Книга трета

Глава тридесета

— Сигурен ли си, че всичко е готово, Мура?

— Да, Оми-сан, сигурен съм. Изпълнихме точно заповедта ти — и тази на Игураши-сан.

— Внимавай всичко да бъде както трябва, иначе до довечера селото ще има нов кмет — кисело предупреди Игураши, главният помощник на Ябу. Очите му се бяха налели с кръв от безсъние. Беше пристигнал предния ден от Йедо с първия отряд самураи и носеше специални нареждания.

Мура не каза нищо, само кимна почтително, с вперени в земята очи.

Стояха на брега, недалеч от кея, пред редиците коленичили, безмълвни, почтителни и също тъй изтощени селяни: всички до един, мъже, жени и деца, с изключение само на онези, които не можеха да се надигнат от леглата си, очакваха пристигането на галерата. До един бяха издокарани в най-хубавите си дрехи. Бяха се изкъпали, а селото бе изметено и безупречно чисто, сякаш на другия ден беше Нова година — тогава по стар обичай цялата империя се почистваше. Рибарските лодки бяха грижливо строени в редици, мрежите сгънати, въжетата навити. Дори брегът около залива бе почистен с гребла.

— Всичко ще бъде както трябва, Игураши-сан — увери го Оми. И той цяла седмица почти не беше мигнал — откак пристигна заповедта на Ябу през Осака с един от пощенските гълъби на Торанага. Той незабавно мобилизира селото и всички работоспособни мъже в радиус от двадесет ли да подготвят Анджиро за пристигането на самураите и Ябу. А преди малко Игураши прошепна на ухото му голямата тайна: че великият даймио Торанага се намира на същата галера заедно с чичо му — успял да се измъкне от капана на Ишидо, така че Оми беше още по-доволен за изхарчените пари. — Нямате основания да се безпокоите, Игураши-сан. Нося пълна отговорност.

— Да, така е. — Игураши презрително махна на Оми и добави тихо. — Вие отговаряте. Но едно ще ви кажа — не сте виждали господаря, когато нещо не е в ред. Ако само сме забравили нещо или тази паплач не е свършила работата както трябва, до залез-слънце господарят ще превърне цялата област в купчинка тор.

И с тези думи Игураши се присъедини към хората си.

Последните отряди самураи пристигнаха същата сутрин от Мишима, столицата на Ябу. И те бяха строени в стегнати редици на брега, на площада и в подножието на планината, с развети знамена и проблясващи на слънцето копия. Три хиляди самураи — елитната армия на Ябу — и петстотин души конница.

Оми не се страхуваше. Всичко беше изпълнил както трябва, лично провери как е свършена работата. Ако нещо се окажеше не наред — всичко е карма. Но нямаше какво да не е наред, възбудено си повтори той. Подготовката му струваше петстотин коку — повече от годишния му доход, преди Ябу да го повиши. Сумата го беше стреснала, но Мидори, жена му, настоя да не се стискат, защото парите са нищо в сравнение с честта, която им оказва Ябу-сама.

— А щом и Торанага-сама пристига — кой знае какви възможности могат да се открият пред вас — прошепна тя.

Колко е права, гордо си помисли Оми.

Направи още една проверка на брега и площада. Всичко беше безупречно. Мидори и майка му чакаха под навеса, построен за посрещането на Ябу и неговия гостенин Торанага. Оми не пропусна да забележи, че майка му пак говореше нещо и съжали жена си за постоянните заяждания, на които бе подложена. Оправи въображаема гънка на идеално изгладеното си кимоно, опипа още веднъж мечовете си и впери поглед в морето.

— Слушай, Мура-сан — обади се шепнешком рибарят Уо. Той беше един от петимата старейшини, коленичили заедно с Мура пред всички останали. — Толкова ме е страх, че не бих могъл да се изпикая.

— Ами тогава недей, стари приятелю — потисна Мура неволната си усмивка.

Уо беше широкоплещест мъж-канара, с огромни ръце, счупен нос и вечно болезнена гримаса.

— Няма. Но не мога да не се изпърдя.

Уо беше прочут с шегите и закачките си, с безстрашието си и с гръмките си пръдни. Миналата година на състезанието по надпърдяване със съседното село той стана шампион на шампионите и донесе много слава на Анджиро.

— По-добре недей — изкиска се Хару — дребен, съсухрен рибар. — Някой от тези лайнари ще вземе да ти завиди.

— Заповядвам ви да престанете да наричате самураите така, докато в селото ни има дори един — изсъска Мура. Господи, мислеше той уморено. Дано не сме забравили нещо. Погледна към подножието на планината, към бамбуковата ограда около временната крепост, издигната от тях със светкавична бързина и толкова усилия. Триста души копаха, строиха и пренасяха. Другата къща, която построиха, беше по-лесна. Тя се намираше на възвишението недалеч от дома на Оми и се виждаше оттук — по-малка от тази на Оми, но с керемиден покрив, набързо оформена градина и малка баня до нея. Предполагам, че Оми ще се нанесе в нея и ще отстъпи своята на Ябу-сама, реши наум Мура.

Той хвърли още един поглед към носа, откъдето всеки момент се очакваше да се зададе галерата. Скоро Ябу щеше да стъпи на брега и те всички щяха да са в ръцете на боговете, на всички ками, на бога отца, благословения му син и благословената майка божия.

Ах, пресвета Дево, закриляй ни! Нали не искам прекалено много, като те моля да държиш под око това именно селце — Анджиро? Само за няколко дни. Имаме нужда от специална закрила от нашия законен господар. Ще ти запаля петдесет свещи и ще възпитам синовете си в Правата вяра, обеща кметът.

Днес Мура беше доволен от факта, че е християнин. Можеше да моли за застъпничество единствения бог, което беше допълнително покровителство за селото. Беше се покръстил на младини, тъй като тогавашният му господар прие християнството и незабавно заповяда на всичките си васали да последват примера му. И когато преди двадесет години господарят му падна убит в бой на страната на Торанага срещу тайко, Мура запази вярата си в знак на почит към паметта му. Добрият воин има само един господар, мислеше си той. Само един истински господар.

Кръглоликият Нинджин с изпъкналите зъби беше особено възбуден от присъствието на толкова много самураи.

— Извинявай, Мура-сан, но онова, което направи, е изключително опасно — ужасно е! Лекият трус тази сутрин беше предупреждение от боговете. Много сгреши, Мура-сан.

— Станалото — станало, Нинджин. Забрави го.

— Как да забравя? Нали е в мазето ми и аз…

— В мазето ти е само една част — намеси се Уо, този път вече без усмивка. — И при мен има доста.

— Никъде нищо няма! Няма, приятели, и туйто — предупредително изрече Мура. По негова заповед от комендантството на самураите през последните няколко дни задигнаха тридесет коку ориз, които сега бяха разпръснати из селото заедно с други провизии и оборудване, включително и оръжие.

— Не биваше да посягаме на оръжието — изстена Уо. — За ориза — как да е, но оръжието…

— Войната е неизбежна.

— Нарушаваме закона, като притежаваме оръжие — настоя Нинджин.

Мура изсумтя.

— Този закон е нов, няма и дванадесет години. А преди него можехме да носим всякакво оръжие и не бяхме закрепостени към селото. Можехме да се движим свободно, където си пожелаем и да бъдем каквито ни се иска: войници, рибари, търговци, дори самураи — знаеш, че говоря самата истина.

— Да, но сега нещата изцяло се промениха, Мура-сан, промениха се! Тайко заповяда да се променят.

— Скоро всичко ще се върне по старому. И пак ще воюваме.

— Но нека изчакаме — примоли се Нинджин. — Моля те! Сега-засега е забранено от закона. Ако законът се промени — значи карма. Но тайко изрично нареди: никакво оръжие! Никакво. Под страх от незабавна смърт.

— Отворете си очите бе, хора! Тайко е мъртъв. И вярвайте какво ви казвам — на Оми-сан ще му потрябват опитни воини, а повечето от нас доста са повоювали, така ли е? Според сезона — ловяхме риба или воювахме, така ли беше?

— Така беше, Мура сан — неохотно се съгласи все още изплашеният Уо. — Преди тайко не бяхме закрепостени.

— Ще ни хванат, ще видите че ще ни хванат — разплака се тогава Нинджин. — И няма да има милост — ще ни сварят, както свариха варварина.

— Затваряй си устата за варварина.

— Не се карайте, приятели — намеси се Мура. — Втори подобен случай обаче няма да ни се предостави. Изпратен ни е от бога. Или боговете. Трябва да се запасим с всеки нож, стрела, копие, меч, мускет, щит и лък, които можем да докопаме. Самураите ще си помислят, че други самураи са им задигнали оръжието — та нали тези лайнари довтасаха от цялата провинция! А кой самурай има доверие на друг самурай? Трябва да си възвърнем правото да воюваме. Баща ми е убит в бой, както и неговият баща и дядо му. Нинджин, в колко битки си се сражавал? Десетки, нали? А ти, Уо? Колко? Двадесет? Тридесет?

— Повече. Нали служих при тайко, проклета да е паметта му. Но преди да стане тайко, беше истински мъж. Това е самата истина. После коренно се промени. Нинджин, не забравяй, че Мура-сан е кмет. Да не забравяме, че и баща му беше кмет. Щом кметът казва оръжие, значи оръжие.

Сега, коленичил под палещите лъчи на слънцето, Мура отново бе уверен в правилността на постъпката си, в неизбежността на войната, която ще продължи безспир и светът ще стане такъв, какъвто си беше. Селото ще остане, както и лодките, и някои селяни. Защото всички — селяни, даймио, самураи, дори и ета, трябва да ядат, а рибата бе в морето. Така че войниците селяни от време на време ще си вземат отпуск, както едно време, и ще потеглят с лодките си навътре в морето.

— Вижте — обади се Уо, и неволно посочи с пръст насред настъпилата тишина.

Галерата завиваше откъм носа.

 

 

Фуджико бе коленичила почтително пред Торанага насред капитанската каюта, която му бе предоставена по време на плаването. Бяха сами.

— Моля ви, господарю, свалете тази присъда от главата ми.

— Това не е присъда, а заповед.

— Аз ще я изпълня, разбира се. Но не мога…

— Не можете — пламна Торанага. — Как смеете да спорите с мен! Нареждам ви да станете наложница на лоцмана, а вие имате наглостта да спорите с мен!

— От все сърце моля за прошка, господарю — побърза да се извини момичето. — Не исках думите ми да прозвучат като възражение. Исках само да кажа, че не мога да изпълня заповедта ви по начина, по който очаквате от мен. Моля да ме разберете, господарю, но не ми е възможно да бъда щастлива или да се преструвам на такава. — Тя се поклони ниско, до самия футон. — Коленопреклонно ви умолявам да ми позволите да извърша сепуку.

— Казах вече, че не одобрявам безсмислената смърт. Имате с какво да ми бъдете полезна!

— Моля ви, господарю, искам да умра. Умолявам ви. Нека се присъединя към съпруга си и сина си.

Гласът на Торанага я шибна, заглушавайки шума на галерата:

— Вече ви отказах тази чест! Все още не сте я заслужили. И ако слушах досега невъзпитаната ви реч, сторих го само заради дядо ви, защото Хиромацу-сан е моят най-стар приятел. Престанете веднага с тези глупости! Престанете да се държите като проста селянка!

— Умолявам ви да ми позволите да си отрежа косите и да се оттегля в някой манастир…

— Не, вече ви заповядах какво да правите. Подчинявайте се!

— Да се подчиня — повтори тя със сведен надолу поглед, с вкаменено лице. — Доколкото разбрах, заповедта ви беше да замина за Йедо.

— Заповедта гласеше да се качите на този кораб. Забравяте положението си, забравяте чия наследница сте, забравяте задълженията си. Най-вече задълженията си. Отвращавате ме! Вървете и се гответе!

— Искам да умра. Моля ви, нека се присъединя към тях.

— Съпругът ви се е родил самурай по погрешка. Беше изроден и детето му неминуемо щеше да е същото. Този глупак за малко не ме погуби! Значи искате да се присъедините към тях? Що за глупости! Забранявам ви да извършите сепуку! Хайде, махайте се!

Но тя не помръдна.

— Изглежда, че най-добре ще направя да ви изпратя при ета. В някое от техните семейства. Това може би ще ви припомни какво значат добри обноски и към кого имате задължения.

Тя потрепера от отвращение, но въпреки това изсъска предизвикателно:

— Те поне са японци!

— А аз съм ваш законен господар! И вие сте длъжна безпрекословно да изпълнявате всичките ми заповеди!

Фуджико се поколеба. После сви рамене.

— Да, господарю. Извинявам се за лошите си обноски. — Постави длани на футона и ниско се поклони, а гласът й прозвуча с искрено разкаяние. Ала дълбоко в душата си не бе убедена и двамата много добре знаеха как възнамерява да постъпи. — Много се извинявам, господарю, че ви обезпокоих и разстроих вашата хармония, че се държах неприлично. Вие сте напълно прав.

Тя се изправи и се запъти с тихи стъпки към вратата.

— Ако изпълня молбата ви, ще изпълните ли както трябва всичко, което ще ви поискам в замяна — обади се Торанага.

Момичето спря и бавно се обърна.

— Колко време ще продължи това, господарю? Осмелявам се да попитам, колко дълго ще бъда наложница на варварина?

— Една година.

Тя се извърна и посегна към дръжката на вратата.

— Половин година — побърза да се поправи Торанага. Ръката й замръзна във въздуха. Разтреперана, тя облегна глава на вратата.

— Да. Благодаря ви много, господарю. Благодаря ви.

Торанага стана и се приближи до вратата. Тя я разтвори пред него и пак я затвори, когато той излезе. Чак тогава по бузите й започнаха да се стичат безмълвни сълзи.

Тя беше самурай.

 

 

Торанага се изкачи на палубата, безкрайно доволен от себе си. Бе постигнал целта си с минимални усилия. Ако беше притиснал жената още малко, нямаше да му се подчини и щеше да си отнеме живота без разрешение. А сега ще прави всичко, което е по силите й. Беше много важно да пристъпи към задълженията си на законна наложница на лоцмана, доволна, поне външно, а шест месеца бяха предостатъчни. Колко е по-лесно да се оправи човек с жените в сравнение с мъжете, мислеше си той доволен. Толкова са по-лесни в някои отношения. В следващия миг забеляза струпаните на брега на залива самураи на Ябу и чувството му за самодоволство се изпари.

— Добре дошъл в Идзу, Торанага-сама — обърна се към него Ябу. — Заповядах на някои от моите хора да се явят тук и да ви придружават.

— Добре сте направили.

До пристана оставаха още около двеста метра и той вече ясно различаваше Оми, Игураши, рогозките и издигнатия навес.

— Всичко е както говорихме в Осака — продължи Ябу. — Но защо да не останете да ми погостувате няколко дни? Това ще е голяма чест за мен и това време може да се окаже много полезно. Ще имате възможността да огледате онези двеста и петдесет души, които съм избрал за мускетния батальон, и да се запознаете с техния командир.

— Много бих се радвал, но трябва възможно най-бързо да се прибера в Йедо, Ябу-сан.

— Само два-три дни. Моля ви! Няколко безгрижни дни ще ви се отразят прекрасно. Вашето здраве е от голямо значение за мен, както и за всичките ви останали съюзници. Малко почивка, добра храна и ловуване.

Торанага отчаяно се опитваше да се измъкне от клопката. Немислимо беше да остане тук само с петдесет души охрана. Това означаваше изцяло да е във властта на Ябу, което беше по-зле от положението му в Осака. Там поне знаеше какво може да очаква от Ишидо и се подчиняваше на някакви правила. А Ябу? Той е изменник до мозъка на костите си. Същинска акула, а с акулите шега не бива, напомни си той. Освен това не трябва да навлизаш в техни води и да им доверяваш живота си. Много добре знаеше, че сделката, сключена с Ябу в Осака, нямаше да струва и пукната пара от момента, в който Ябу реши, че ще получи повече облаги от Ишидо. А ако успее да поднесе на Ишидо главата на Торанага върху дървен поднос, незабавно ще получи много повече, отколкото Торанага изобщо можеше да му предложи.

Да го убия или да сляза на брега? Друг избор няма.

— Много сте любезен, но трябва да продължа за Йедо.

Не съм и допускал, че Ябу ще има достатъчно време да свика тук такава войска. Да не е разгадал шифъра ни…

— Моля ви, разрешете ми да настоявам, Торанага-сама. Тук наоколо гъмжи от дивеч. Имам соколи и добри треньори. Един хубав лов след заточението в Осака ще ви се отрази много добре.

— Да, няма да е зле днес да половувам малко. Съжалявам, че оставих там соколите си.

— Нали не са загубени. Хиромацу-сан сигурно ще ги вземе със себе си в Йедо.

— Заповядах му да ги пусне на свобода веднага щом разбере, че сме се спасили. До пристигането си в Йедо щяха вече да са забравили на какво съм ги учил и щяха да са напълно безполезни. Това е едно от неизменните ми правила: ловувам само с лично дресирани соколи и не им позволявам да имат друг господар. Така те вършат само моите грешки.

— Чудесно правило. С удоволствие бих чул и останалите. Може би ще ми ги кажете по време на вечерята?

Тази акула ми е необходима, горчиво си помисли Торанага. Ще избързам, ако го убия още сега.

Хвърлиха към брега две въжета и галерата бе здраво завързана. Въжетата се изпъваха от тежестта на кораба, който леко се поклащаше на вълните. Прибраха веслата, спуснаха стълбата и Ябу се появи на първото стъпало.

В същия миг самураите изкрещяха като един бойния си вик „Касиги! Касиги!“ и от дружния им рев чайките с писък се стрелнаха в небето. После редиците пак тъй дружно и стройно се поклониха.

Ябу също им се поклони и се обърна към Торанага е широк гостоприемен жест.

— Да слезем на брега.

Торанага погледна към строените самураи, към прострените в прахта селяни и се запита: нима тук ми е писано да умра от меч, както предсказа астрологът? Първата част от предсказанието вече се сбъдна: името ми бе изписано по стените на Осака.

Но той отхвърли тази мисъл. Застана на първото стъпало и извика гръмко и властно към петдесетте самураи, облечени като него в кафяви униформени кимона:

— Останете всички тук. Капитане, гответе се за незабавно потегляне! Марико-сан, вие оставате в Анджиро за три дни. Слезте още сега на брега заедно с лоцмана и Фуджико-сан и ме чакайте на площада. — После се обърна с лице към брега и за голямо учудване на Ябу усили още повече гласа си. — А сега, Ябу-сан, ще направя преглед на войските ви.

Мина покрай него и затрополи по стълбата със самоувереното високомерие на врял и кипял в битките военачалник, какъвто всъщност беше. Никой военачалник не бе спечелил повече битки и не бе по-изкусен от него освен тайко, а той беше мъртъв. Никой военачалник не бе участвувал в повече сражения, не бе проявявал повече търпение, не бе загубил толкова малко жива сила… И никой не го бе побеждавал.

Щом го разпознаха, по брега премина вълна на учудване. Прегледът беше съвършено неочакван. Името му минаваше от уста на уста и силата на шепота и страхопочитанието му доставиха удоволствие. Усещаше, че Ябу го следва, но не се обърна.

— А, Игураши-сан — каза той с любезност, каквато не изпитваше. — Приятно ми е да ви видя. Хайде с мен, заедно ще направим преглед на вашите хора.

— Да, господарю.

— А вие трябва да сте Касиги Оми-сан. Баща ви ми е стар боен другар. Вие също елате.

— Да, господарю — отвърна Оми и се наду от честта, която му бе оказана. — Благодаря.

Торанага наложи бърза крачка. Взе ги със себе си, за да им попречи да се наговорят с Ябу, и знаеше, че животът му зависеше от това дали щеше да съумее да задържи инициативата в свои ръце.

— Не се ли бихте на наша страна при Одавара, Игураши-сан? — попита той, макар да знаеше, че самураят именно там бе загубил окото си.

— Да, господарю. Имах честта. Бях с Ябу-сан и се бихме на лявото крило на тайко.

— Значи сте били на почетно място — там боят беше най-ожесточен. Има много неща, за които трябва да благодаря на вас и на вашия господар.

— Ние сразихме врага, господарю. Просто изпълнихме дълга си.

Игураши мразеше Торанага, но въпреки това му стана приятно, че заслугите му се помнеха и ценяха.

Приближиха се до първия полк. Торанага повиши глас.

— Да, вие и хората от Идзу много ми помогнахте. Може би, ако не бяхте вие, нямаше да спечеля Кванто. Как мислите, Ябу-сама — попита той и неочаквано спря, назовавайки Ябу публично с това почтително обръщение, като по този начин му оказваше още по-голяма чест. Ласкателството свари Ябу неподготвен. Знаеше, че има право да очаква всичко това, но не и от Торанага, пък и никога не бе възнамерявал да допусне такъв официален преглед…

— Възможно е, но се съмнявам. Тайко нареди да се изтрие родът Бепу от лицето на земята и той бе изтрит.

Това стана преди десет години, когато само изключително силният и древен род Бепу, под предводителството на Бепу Гендзаемон, се противопостави на обединените сили на генерал Накамура, бъдещия тайко, и Торанага. Бепу бяха последното значително препятствие по пътя към пълната победа на Накамура над цялата империя. От векове родът владееше Осемте провинции — Кванто. Укрепеният им град Одавара бе опасан от петдесет хиляди воини, които охраняваха планинския проход към невероятно богатите оризови долини. Единадесет месеца продължи обсадата. Последната наложница на Накамура, благородната Очиба, прекрасна, едва осемнадесетгодишна, бе пристигнала при мъжа си на бойното поле заедно със сина си — още бебе — на ръце. Накамура даваше мило и драго за това свое първородно дете. Заедно с Очиба пристигна и по-младата й сестра Генджико, която Накамура предложи на Торанага за жена.

— Господарю, за мен ще бъде голяма чест да свържем нашите два рода, но вместо аз да се женя за Генджико-сан, както предлагате, нека се ожени за нея моят син и наследник Судара.

Няколко дни му трябваше на Торанага да убеди Накамура, но накрая успя. Когато съобщиха на Очиба за взетото решение, тя незабавно възрази…

— Приемете хилядите ми извинения, господарю, но не съм съгласна с този брак.

Накамура се засмя:

— Аз също. Судара е само десетгодишен, а Генджико е на тринадесет. Но въпреки това те вече са сгодени и ще се оженят на неговия петнадесети рожден ден.

— Но, господарю, Торанага-сама вече ви е зет. Това не е ли достатъчно като родствена връзка? Трябват ви по-близки връзки с родовете Фуджимото и Такашима, дори с императорския дворец.

— Всички в двореца са фъшкии, пионки в чужди ръце — заяви Накамура с грубия си, селски маниер. — Слушай ме, О-чан. Торанага има седемдесет хиляди самураи. Като смажем Бепу, ще получи Кванто и ще свика под своите знамена още повече войници. Синът ми ще има нужда от водачи като Йоши Торанага, както и аз имам нужда от такива като него. А един ден синът ми ще има нужда и от Йоши Судара. Най-добре е той да стане негов чичо. Сестра ти е сгодена за него, но той ще остане да живее с нас няколко години, нали, Торанага-сама?

— Да, господарю — незабавно се съгласи Торанага, като по този начин предаде своя син и наследник като заложник.

— Добре. Но първо вие и Судара ще се закълнете във вечна вярност на сина ми.

Както и стана. Но през десетия месец на обсадата първородният син на Накамура умря — от треска, лоша кръв или зли ками.

— Дано боговете прокълнат Одавара и Торанага — беснееше Очиба. — Торанага е виновен, задето сме тук — защото иска да получи Кванто. Той е виновен за смъртта на сина ни. Той е истинският ви враг. Иска и ние с вас да умрем. Убийте го или го накарайте да поведе боя и да плати с живота си за смъртта на нашия син. Искам мъст…

И така Торанага поведе атаката. Превзе крепостта Одавара, като минира стените и нападна фронтално. След това скосеният от мъка Накамура изпепели града. С падането на Одавара и избиването на целия род Бепу империята се покори и Накамура стана пръв куампаку, а след това и тайко. Но при Одавара загинаха много самураи.

Прекалено много, мислеше Торанага сега, на брега на Анджиро, като наблюдаваше Ябу.

— Жалко, че тайко е мъртъв, нали?

— Да.

— Моят зет беше велик пълководец. И велик учител. И аз като него не забравям никога кой ми е приятел. Или враг.

— Скоро Яемон-сама ще стане пълководец. Неговият дух е духът на тайко. Тора… — Но преди Ябу да успее да предотврати прегледа, Торанага го започна и той можеше само да го следва.

Торанага мина покрай редиците, като излъчваше дружелюбие, спираше от време на време пред някой самурай, разпознаваше някои от тях, а очите му непрестанно шареха по лицата, докато си напрягаше паметта да си спомни някое име. Той притежаваше онова рядко качество в някои пълководци, които по време на преглед карат всеки войник да почувствува, макар и за миг, че генералът е погледнал именно него, че е поговорил само с него. Торанага бе роден за такава работа и я вършеше за кой ли път в живота си — подчиняваше волята на другите на силата на собствената си воля.

До края на прегледа Ябу, Игураши и Оми бяха капнали от умора, но не и Торанага. И преди Ябу да успее да каже „гък“, той се изкачи с бързи крачки на едно малко възвишение и застана там — над всички, сам.

— Самураи на Идзу, васали на моя приятел и съюзник Касиги Ябу-сама — провикна се той гръмогласно. — За мен е чест да бъда тук. За мен е чест да срещна част от силата на Идзу, част от силите на моя велик съюзник. Чуйте, самураи: тъмни облаци се сгъстяват над нашата империя и застрашават мира, завоюван от тайко. Трябва да защитим даровете, получени от тайко, от посегателството на някои високопоставени личности. Всеки самурай трябва да е готов! Всеки меч — наточен! Заедно ще се бием да защитим неговата воля. И ще победим! Богове на Япония, малки и големи, дайте ни своето благоволение! Унищожете без милост онези, които се противопоставят на заповедите на тайко!

Той вдигна ръце, изкрещя бойния им вик „Касиги!“ и невероятно — поклони се на войските и задържа поклона си.

Всички го гледаха, без да вярват на очите си. В следващия миг мощно „Торанага!“ раздра въздуха, после още веднъж и още веднъж. И самураите му се поклониха в отговор.

Дори Ябу се поклони, покорен от силата на момента.

Ала преди още да успее да вдигне глава, Торанага с бързи крачки се спусна от възвишението.

— Вървете с него, Оми-сан — нареди Ябу. Щеше да загуби престиж, ако го видеха да подтичва след Торанага.

— Да, господарю.

Когато Оми тръгна, Ябу каза на Игураши:

— Какви са новините от Йедо!

— Юрико-сан, вашата съпруга, каза да ви предадем преди всичко, че в цяло Кванто се наблюдава мощна мобилизация. На повърхността няма нищо, но отвътре всичко кипи. Според нея Торанага се готви за война. Вероятно ще нападне внезапно може би самата крепост Осака.

— А Ишидо?

— Преди да потеглим, още нищо не се усещаше. Но оттогава има пет дни. Нито дума не се чу за бягството на Торанага. Едва вчера научих от посланието, което вашата съпруга изпрати по гълъб.

— Значи Дзукимото вече е уредил пощенска служба?

— Да, господарю.

— Добре.

— Съобщението гласеше:

„Торанага е успял да избяга от Осака заедно с нашия господар и пристига с галера. Подгответе посрещането му в Анджиро.“

Реших, че ще е най-разумно да запазя тайната и я споделих само с Оми-сан, но всичко е готово.

— Как?

— Заповядах в цяло Идзу да започнат военни учения. До три дни всички пътища и проходи, които водят насам, ще бъдат блокирани, ако това сте имали предвид. На север плава фалшива пиратска флота, готова да нападне всеки непридружен кораб по всяко време на денонощието, стига да пожелаете. Построихме също така жилища за вас и вашия гост, независимо колко е висок рангът му, ако и това сте имали предвид.

— Добре. Друго? Други новини?

Игураши неохотно предаде новините, чиито последствия не му бяха много ясни.

— Тук сме се подготвили за всичко. Но тази сутрин от Осака пристигна шифровано съобщение, че Торанага е подал оставката си от Съвета на регентите.

— Не може да бъде! Защо го е направил?

— Не знам. Нищо не разбирам. Но трябва да е вярно, господарю. До сега от този източник не сме получавали погрешни сведения.

— Садзуко-сан ли — предпазливо назова Ябу най-младата наложница на Торанага, чиято прислужница беше негова шпионка.

Игураши кимна.

— Да. Но не разбирам какво значи това. Сега регентите ще го обвинят в държавна измяна, нали? Ще поискат смъртта му. Да си подаде оставката е истинска лудост.

— Ишидо, изглежда, го е принудил. Но как? Нямаше и намек за такъв слух. Торанага никога не би подал оставка по собствена воля. Ти си прав, само един луд би постъпил така. Ако го е направил, значи е загубен. Трябва да е лъжлив слух.

Объркан, Ябу се спусна от възвишението и се загледа в Торанага, който прекосяваше площада, за да се присъедини към Марико и варварина. Фуджико стоеше недалеч от двамата. Марико тръгна редом с Торанага, а другите останаха на площада. Торанага говореше нещо — бързо и припряно. И Ябу видя, че й подава малък свитък. Какво ли съдържа — попита се той. Какъв ли номер е замислила тази хитра лисица? Така му се искаше жена му да е тук и да му помогне с мъдрите си съвети.

На пристана Торанага спря. Не се качи на кораба, където щеше да е защитен от своите хора. Знаеше, че крайното решение трябва да се вземе тук, на брега. Бягството му беше изключено. Нищо не бе решено още. Ябу и Игураши се бяха запътили към него. Зле изиграната сдържаност на Ябу му подсказа много неща.

— Е, Ябу-сан?

— Нали ще останете няколко дни, Торанага-сама?

— По-добре да потегля незабавно.

Ябу нареди на всички да се отдръпнат, за да не могат да чуват. След миг двамата бяха сами на брега.

— Получих обезпокоителни вести от Осака. Били сте си подали оставката от Съвета на регентите.

— Да, така е.

— Но това е самоубийство, вие провалихте делото ви, всички свои васали, съюзници и приятели! Погребахте Идзу и ме погубихте!

— Да, ако Съветът на регентите реши, може да ви отнеме именията и живота.

— Кълна се в боговете, във всички мъртви, живи или още неродени. — Ябу едва се сдържаше. — Извинете лошите ми обноски, но вашата постъпка… Много се извинявам. — Нищо нямаше да постигне, ако дадеше воля на чувствата си, което беше неприлично и срамно. — Да, при това положение по-добре е да останете тук, Торанага-сама.

— Предпочитам веднага да отплавам.

— Тук или в Йедо — няма никакво значение. Заповедта на регентите ще пристигне всеки момент. Предполагам, че ще пожелаете незабавно да извършите сепуку. С достойнство. На спокойствие. За мен ще бъде голяма чест да ви бъда секундант.

— Благодаря. Но никаква законна заповед не е пристигнала още и главата ми ще остане на раменете ми.

— Какво значение имат ден или два? Заповедта неизбежно ще пристигне. Ще подготвя всичко, и то безупречно. Можете да разчитате на мен.

— Благодаря. Разбирам много добре защо ви трябва моята глава.

— И моята собствена е в опасност. Ако изпратя вашата на Ишидо или я отсека и го помоля за прошка, може би ще го убедя, но силно се съмнявам.

— Аз на ваше място може би също щях да поискам главата ви. За жалост моята няма да ви помогне ни най-малко.

— Склонен съм да се съглася. Но си заслужава да опитам. — Ябу се изплю злобно в прахта. — Заслужавам да умра, задето бях толкова глупав, че се поставих във властта на онзи кретен.

— Ишидо няма да се поколебае нито за миг да ви вземе главата. Но преди това ще вземе Идзу. Да, Идзу е загубен, ако той е на власт.

— Не ме дразнете. Знам какво ще се случи.

— Не ви дразня, приятелю — Торанага се наслаждаваше на малодушието на Ябу. — Просто ви казах, че ако Ишидо е на власт, и вие, и Идзу сте загубени, защото роднината му Икава Джикю отдавна е хвърлил око на провинцията ви, така ли е? Само че, Ябу-сан, Ишидо не е на власт. Поне засега.

И той му разказа, като на приятел, защо е подал оставка.

— Значи Съветът е безсилен? — Ябу не можеше да повярва.

— Няма никакъв съвет. И не може да има, докато отново не станат петима. — Торанага се усмихна. — Помислете сам, Ябу-сан. Сега съм по-силен от всякога. Ишидо е неутрализиран — както впрочем и Джикю. Имате на разположение колкото време си пожелаете, за да обучите стрелците си, Суруга и Тотоми са ваши. Както и главата на Джикю. След няколко месеца ще я видите забучена на кол сред главите на целия му род и тържествено ще влезете във владение на новите си имения. — Той рязко се извърна и се провикна: — Игураши-сан!

И петстотин души чуха командата му. Игураши хукна към него, но преди да направи и три крачки, Торанага извика:

— Доведете петдесет души почетен караул! Веднага! — Не смееше да даде на Ябу и миг да размисли, за да не прозре огромната празнина в доводите му: щом Ишидо е с вързани ръце и няма никаква власт, тогава главата на Торанага, поднесена на тепсия, ще бъде от още по-голямо значение за него, а оттам и за Ябу. Или още по-добре, ако овържат Торанага като най-обикновен престъпник и го доставят жив пред вратите на крепостта Осака — това би обезсмъртило Ябу и би му връчило ключовете за Кванто. Докато почетният караул се строяваше пред него, Торанага изрече високо:

— В чест на този голям ден, Ябу-сама, ви моля да приемете това в знак на моето приятелство.

И той свали дългия си меч и го подаде с две ръце на Ябу.

Ябу пое меча като замаян. Той нямаше цена. Беше кован от най-известния майстор и се предаваше в рода Миновара от баща на син, от поколение на поколение. Беше прочут в цялата страна. Торанага го имаше от петнадесет години. Подари му го Накамура пред всички благородници и важни даймио в империята, с изключение на Бепу Гендзаемон, в знак на благодарност за един тайно сключен договор.

Това стана скоро след битката при Нагакуде, много преди появата на Очиба. Торанага тъкмо бе победил генерал Накамура — бъдещия тайко, когато онзи беше само едно парвеню без официална власт и титла, което се домогваше до абсолютната власт. Но вместо да събере огромна войска и да помете Торанага, както правеше обикновено, Накамура реши да преговаря. Той предложи на Торанага да сключат договор за дружба и съюзничество и да вземе сестра му по баща за своя жена, за да скрепят договора. Това, че въпросната жена бе на средна възраст и вече бе омъжена, не притесни нито за миг кой да е от двамата. Торанага прие. Съпругът на жената, който беше васал на Накамура, веднага я върна на брат й, отправяйки благодарности към боговете, че поканата да се разведе с нея не бе съпроводена от покана да извърши и сепуку. Торанага незабавно се ожени за нея с всичката церемониалност и тържественост, на които бе способен, и още същия ден сключи таен договор за дружба с безкрайно силния род Бепу — откритите врагове на Накамура, по него време владетели на Кванто, което опираше в незащитения гръб на Торанага.

Торанага хвърли предизвикателството и зачака неизбежното нападение от страна на Накамура. Но такова не последва. Вместо това, за голямо учудване на всички, Накамура изпрати своята почитана и обожавана майка като заложница в лагера на Торанага под предлог, че отивала да посети заварената си дъщеря, новата съпруга на Торанага, Това обаче не променяше статута й на заложница. Веднага след това Накамура покани Торанага на голямото събиране на всички даймио, организирано от него в Осака. Торанага дълго и напрегнато размишлява. След това прие поканата, но посъветва съюзника си Бепу Гендзаемон да не отиват и двамата. Следващата му стъпка бе да изпрати тайно шестдесет хиляди самураи в Осака, като предпазна мярка срещу очакваното предателство на Накамура, и остави най-големия си син Нобору да бди над жена му и нейната майка. Нобору моментално струпа под стрехите на къщата, в която живееха, сухи като прахан съчки и направо им заяви, че ако с баща му се случи нещо, той ще ги запали, без да му мигне окото.

Торанага се усмихна при спомена за онези събития. Нощта, когато го очакваха да пристигне в Осака, Накамура както винаги постъпи най-непредвидено — посети го тайно, сам и невъоръжен.

— Добре дошъл, Накамура-сама.

— Добре заварил, Торанага-сан. Чуйте ме: в прекалено много битки сме се били, прекалено много тайни владеем, прекалено дълго сме пикали в едно гърне, за да си пикаем един на друг по краката.

— Така е — предпазливо се съгласи Торанага.

— Тогава чуйте: само косъм ме дели от спечелването на империята. За да получа пълна власт, се нуждая от уважението на древните родове, на наследствените владетели на провинции, на настоящите наследници на Фуджимото, Такашима и Миновара. Веднъж като взема властта, могат да вървят по дяволите и хич не ме интересува.

— Имате моето уважение и винаги сте го имали.

Дребното човече с лице на маймуна се изсмя гръмогласно.

— Вие честно спечелихте при Нагакуде. Не познавам по-добър военачалник от вас, нито по-голям даймио в цялата империя. Но време е да спрем да се надлъгваме. Искам утре да ми се поклоните пред всички даймио като мой васал. Искам вие, Йоши Торанага-но-Миновара, доброволно да се обявите за мой васал. Пред всички. И не с половин уста, а учтиво, почтително, с уважение. Ако вие станете мой васал, останалите ще си изпотрошат краката да паднат в прахта пред мен с подбити опашки. А онези, които не го сторят — то ще си е за тяхна сметка.

— Това ще ви направи господар на цяла Япония, нали?

— Да. Първият в историята. И то благодарение на вас. Признавам, че не мога да го направя без вашата помощ. Но чуйте: ако го направите, ще бъдете вторият след мен. Ще имате всички почести, за които можете да се сетите. Има достатъчно и за двама ни.

— Сигурен ли сте?

— Да. Първо ще завоюваме Япония. После Корея. След това Китай. Казах на Города, че искам всичко това и ще го имам. Тогава ще ви дам Япония, която ще е провинция на моя Китай.

— Но сега, Накамура-сама, сега ви трябва моето подчинение. И съм във вашата власт, нали? Силите ви са далеч по-многобройни, а войските на Бепу ме заплашват откъм гърба.

— Скоро ще се разправя с тях — заяви селянинът военачалник. — Тази мърша най-презрително отказа поканата ми да се яви утре тук — върнаха ми свитъка, нацвъкан от кокошки. Искате ли земите им? Цялото Кванто?

— От никого нищо не искам.

— Лъжете — най-мило произнесе Накамура. — Слушайте, Торанага-сан, аз наближавам петдесетте. Никоя от жените ми не е родила досега. Сокове имам в изобилие — винаги съм преливал от тях, и през живота си съм спал със сто или двеста жени, какви ли не, на всякаква възраст, по всеки възможен начин, но нито една от тях не е родила — нито дори мъртво дете. Имам всичко, но не и синове, и никога няма да имам. Такава е моята карма. А вие имате четирима живи синове и кой знае колко дъщери. На четиридесет и три години сте и можете да заченете още поне десетина синове, без да ви мигне окото, и това си е ваша карма. Освен това сте от рода Миновара и това също е карма. Искате ли да осиновя един от синовете ви ида го направя свой наследник?

— Сега ли?

— В най-скоро време. Да кажем, след три години. Досега не се бях замислял за наследник, по нещата се промениха. Покойният ни господар Города има глупостта да се остави да го убият. — Така че страната е моя… може да стане моя. Какво ще кажете?

— Ще направите ли съглашението ни официално, и то публично, след две години?

— Да. След две години. Можете да ми имате доверие — интересите ни съвпадат. Значи се разбрахме: след две години публично. А двамата с вас ще решим кой от синовете ви ще стане мой наследник. По този начин делим всичко по равно. Бъдещето принадлежи на общата ни династия без никакви пречки и това е за благото на двама ни. Плячката ще бъде огромна. Първо Кванто, какво ще кажете?

— Може би Бепу Гендзаемон ще се подчини, ако аз ви се подчиня?

— Не мога да допусна това, Тора-сан. Вие копнеете за земите им.

— За нищо не копнея.

Накамура се засмя весело.

— Вярно е. Но не бива. Провинциите Кванто са достойни за вас. Скрити са зад стени от планини и много лесно се отбраняват. Ако имате и делтата, ще притежавате най-богатите оризища в империята. Гърбът ви ще е обърнат към морето и приходите ви ще се равняват на два милиона коку. Но не правете Камакура своя столица, нито Одавара.

— Камакура винаги е била столица на Кванто.

— Защо не копнеете за Камакура, Тора-сан? Та нали в нея от шестстотин години се намира свещеният храм на камите — покровители на вашия род? А Хачиман, ками на войната, е богът покровител на рода Миновара. Вашият праотец е бил достатъчно мъдър, за да избере за свое божество ками на войната.

— За нищо не копнея, нищо не боготворя. Светилището си е просто светилище, а ками на войната не може да се затвори в никакъв храм.

— Радвам се, че не копнеете за нищо, Тора-сан, защото няма да останете разочарован. В това отношение си приличаме. Но Камакура не е подходяща столица за вас. Към нея водят седем прохода и много трудно се отбранява. Освен това не е на морето. Така че не ви съветвам Камакура. Най-умно ще постъпите, ако построите столицата си на безопасно място, отвъд планините. Ще ви трябва пристанище. Видях преди време едно — Йедо се казва. Сега е рибарско село, но вие бързо ще го превърнете в голям град. Лесно се отбранява и е много подходящо за водене на търговия. А вие си падате по търговията. Както впрочем и аз. Това е добре. Значи ви трябва пристанище. Що се отнася до Одавара, ще я изтрием от лицето на земята за всеобщо назидание.

— Никак няма да е лесно.

— Да, но какъв прекрасен урок ще дадем на всички даймио, не мислите ли?

— Много скъпо ще излезе превземането на града с щурм.

Отново се разнесе същият предизвикателен смях.

— Да, ако се опитате сам, без моя помощ. Аз трябва да премина през вашите земи, за да стигна дотам — нали сте предната линия на рода Бепу? Ако се съюзите, ще успявате да ме отблъсквате година-две, ако не и три. Но в края на краищата пак ще надвия. Да, не се съмнявайте. Защо си прахосвате времето с тях? До един са обречени на гибел — с изключение на зет ви, стига да пожелаете. Знам, че сте сключили с тях съюзническо споразумение, но то не струва и шепа фъшкии. Така че какъв е отговорът ви? Плячката ще е огромна. Първо, провинциите Кванто са ваши, след което аз вземам цяла Япония. Корея лесно ще падне. После Китай — трудно, но не и невъзможно. Знам, че един селянин не може да стане шогун, но „нашият“ син ще може, а нищо чудно да възседне и китайския трон на драконите, или ако не той, то неговият син. Тук разговорът ни свършва. Какъв е вашият отговор, Йоши Торанага-но-Миновара? Ставате ли мой васал? На нищо друго не държа.

— Дайте да препикаем споразумението — предложи направо Торанага, тъй като бе спечелил всичко, на което се надяваше и което бе намислил.

На другия ден, пред изуменото множество непреклонни даймио, той смирено предложи меча си, земите си, честта и наследството си на това парвеню — селянина военачалник. И помоли за честта да му бъде позволено да служи завинаги на Накамура и неговия род. И той — Йоши Торанага-но-Миновара — покорно склони глава чак в прахта. Бъдещият тайко се показа щедър — прие земите му и веднага му подари провинциите Кванто за вечно владение — веднага щом ги завоюват, и обяви тотална война на Бепу за оскърбленията, нанесени на императора. Освен това подари на Торанага и меча си, който бе получил неотдавна от императорската съкровищница. Той бе изработен преди много векове от най-големия майстор на мечове Мийоши-го и бе принадлежал на най-великия воин в историята на страната — Миновара Йошитомо — първия шогун от рода Миновара.

Торанага си припомни онзи паметен ден. И други дни си припомни — как скоро след това Очиба роди син и как — невероятно — след като първият син на тайко умря, така удобно за него, Торанага, скоро след това се роди вторият му син — Яемон. Така че целият план се провали. Карма.

Ябу стискаше със страхопочитание в двете си ръце меча на праотците на Торанага.

— Наистина ли е толкова остър, колкото се говори?

— Да.

— Оказвате ми голяма чест. Ще пазя вашия дар като зеницата на окото си.

Ябу се поклони: стана му ясно, че този подарък го прави втори човек след Торанага, стига да излезе победител.

Торанага отвърна на поклона му и тръгна към трапа, както си беше невъоръжен. Трябваше да мобилизира всичката сила на волята си, за да прикрие, че е бесен от яд, и да не допусне краката му да се подкосят. Започна да се моли алчността на Ябу да го държи в плен поне още няколко минути.

— Потегляй — изреди той, щом стъпи на палубата, обърна се към брега и весело махна с ръка.

Някой наруши мълчанието, като извика името му, което веднага бе подето от останалите. Всички изразяваха шумно одобрението си за голямата чест, оказана на техния господар. Добронамерени ръце помогнаха да избутат кораба от пристана. Гребците дружно задвижиха весла. Галерата започна да набира скорост.

— Капитане, бързо към Йедо!

— Да, господарю.

Торанага погледна назад. Погледът му обхвана целия бряг и напрегнато затърси откъде може да дойде опасността. Ябу стоеше до кея, все още запленен от меча. Марико и Фуджико чакаха до навеса заедно с другите жени. Анджин-сан бе застанал на другия край на площада, където му бе наредено да чака — скован, извисяващ се над всички и очевидно вбесен. Погледите им се срещнаха. Торанага се усмихна и му махна с ръка.

Блакторн също му махна в отговор — но много хладно и това ужасно развесели Торанага.

Блакторн мрачно се приближи до кея.

— Кога ще се върне, Марико-сан?

— Не знам, Анджин-сан.

— А ние как ще стигнем до Йедо?

— Ние оставаме тук. Или поне аз оставам за три дни. След това ми е заповядано да се явя там.

— По море?

— По суша.

— А аз…

— Вие оставате тук.

— Защо?

— Нали изразихте интерес към изучаването на нашия език? Освен това за вас тук има работа.

— Каква работа?

— Съжалявам, но не знам. Ябу-сан ще ви обясни. Господарят ме остави тук за три дни да превеждам.

Сърцето на Блакторн се изпълни с опасения. Пищовите бяха затъкнати в колана му, но нямаше нито ножове, нито барут. Всичко остана в каютата на галерата.

— Защо не ме предупредихте, че оставаме? Само ми казахте да сляза на брега.

— Аз също не знаех, че оставаме. Торанага-сама ме извести преди малко тук, на площада.

— А защо сам не ми го каза?

— Не знам.

— Нали щях да ходя в Йедо? Там е екипажът ми. И корабът. Какво ще стане с тях?

— Той каза само, че оставате тук.

— За колко време?

— Не знам, Анджин-сан. Може би Ябу-сан знае. Моля ви, имайте търпение.

Торанага още се забелязваше на палубата, впил поглед в брега.

— Имам чувството, че той през цялото време е знаел, че ще остана тук.

Марико не отговори. Колко глупаво е да произнасяш на глас онова, което мислиш, каза си тя. И как умно, невероятно умно се измъкна Торанага-сама от този капан.

Фуджико и двете прислужници стояха недалеч от нея и търпеливо чакаха под навеса заедно с майката и съпругата на Оми, с които се бе запознала набързо. Марико погледна през главите им към галерата, която бе набрала скорост. Всеки момент вече трябва да започна, каза си тя. О, пресвета Богородице, дай ми сили, помоли се тя и съсредоточи вниманието си върху Ябу.

— Така ли е? Вярно ли говоря? — питаше Блакторн.

— Какво? Ах, извинете ме, Анджин-сан, но не знам. Мога само едно да ви кажа: Торанага-сама е много мъдър. Няма по-умен от него. Каквито и да са били съображенията му, бъдете сигурен, че е прав. — Тя се взря в сините му очи и напрегнатото му лице и разбра, че Блакторн изобщо нямаше представа какво се бе разиграло на брега. — Бъдете търпелив, Анджин-сан, няма от какво да се боите. Вие сте негов васал, той се отнася благосклонно към вас и се намирате под негова…

— Не се боя, Марико-сан. Просто ми омръзна да ме местят по дъската като някаква пионка. И не съм ничий васал.

— Подчинен по-добра дума ли е? Как се нарича изобщо човекът, който работи за друг или е в нечия власт. — Тя млъкна, забелязала как лицето на Ябу се наля с кръв.

— Пушките! Пушките останаха в галерата — изкрещя той.

Марико разбра, че моментът е настъпил. Веднага се приближи до него, докато той се обръщаше да заповяда нещо на Игураши.

— Моля да ми простите, Ябу-сан — побърза да предотврати тя виковете му — но не се безпокойте за пушките. Торанага-сама ме помоли да ви предам неговите извинения, защото много бързал за Йедо, където го чака спешна работа във ваш общ интерес. Каза, че незабавно ще върне галерата заедно с пушките, допълнително количество барут и двеста и петдесет души, които сте поискали от него. Ще бъдат тук след пет или шест дни.

— Какво?

Марико повтори думите си търпеливо и учтиво, както я бе инструктирал Торанага. Когато Ябу най-сетне проумя, тя извади от ръкава си пергаментовия свитък.

— Моят господар ви моли да прочетете това. Отнася се за Анджин-сан.

И тя официално му връчи посланието.

Но Ябу не го пое. Очите му се върнаха към галерата. Тя се бе отдалечила на значително разстояние и се движеше вече с голяма скорост. Беше извън досега му, но какво значение има, успокояваше се той, като се опитваше да превъзмогне тревогата си. Нали ще си получа скоро пушките, нали излязох здрав и читав от клопката на Ишидо, нали получих любимия меч на Торанага, а в най-скоро време всички даймио ще научат за новия ми пост в източните армии — втори след Торанага! Торанага все още се виждаше на палубата. Ябу му махна, Торанага също му махна в отговор и в следващия миг се прибра от квартердека.

Ябу пое свитъка и прехвърли мислите си върху настоящия момент. Върху Анджин-сан.

Блакторн ги наблюдаваше от тридесетина крачки разстояние и усети как се наежва под изпитателния поглед на Ябу. Чу напевния глас на Марико, но той не го успокои. Ръката му скришом стисна дръжката на пищова.

— Анджин-сан — повика го Марико. — Елате, моля ви, тук.

Блакторн се приближи, а Ябу вдигна поглед от пергамента и му кимна приятелски. Прочете посланието, върна го на Марико и каза нещо, колкото на нея, толкова и на него, а Марико почтително подаде на Блакторн пергамента. Той го взе и заразглежда непонятните йероглифи.

— Ябу-сан ви приветствува с добре дошъл в Анджиро. Това писмо е с печата на Торанага-сама, Анджин-сан. Трябва да го пазите. Той ви оказва голяма чест. Прави ви хатамото. Това ще рече специален васал, който спада към най-приближените му. Ще се радвате на абсолютната му закрила. Ябу-сан, разбира се, зачита тези ваши права. По-късно ще ви обясня привилегиите, свързани с този пост. Освен всичко друго Торанага-сама ви отпуска доход от двадесет коку на месец. Това прави около…

Ябу я прекъсна, като махна с широк жест към Блакторн и селото и заговори нещо надълго и нашироко.

— Ябу-сан повтаря още веднъж, че сте добре дошъл — преведе Марико. — Надява се, че ще останете доволен. Ще бъде направено всичко, за да прекарате най-приятно. Ще ви бъде отделена къща. Ще имате учители. Моли ви да научите японски колкото се може по-бързо. Довечера ще ви зададе някои въпроси и ще ви разкаже за една специална задача.

— Бихте ли го попитали каква задача?

— Мога ли да си позволя да ви посъветвам да имате търпение, Анджин-сан? Уверявам ви, че моментът не е подходящ.

— Е, добре тогава.

Уакаримасу ка, Анджин-сан? — попита Ябу. — Разбрахте ли?

Хай, Ябу-сан. Домо.

Ябу нареди на Игураши да освободи войниците и се запъти към селяните, които през цялото време лежаха проснати по лице върху пясъка.

Застана над тях в топлия пролетен следобед и замахна с меча на Торанага. Думите му ги зашибаха като камшик. Посочи с меча към Блакторн, изкрещя им нещо и млъкна внезапно. Селяните потрепериха. Мура се поклони, повтори няколко пъти хай, хай, обърна се, попита нещо съселяните си и всички погледнаха към Блакторн.

Уакаримасу ка — извика Мура и всички в хор отговориха хай, а гласовете им се сляха с плисъка на вълните.

— Какво става — недоумяваше Блакторн, но Мура изкрещя кейрей! и селяните отново се поклониха ниско първо на Ябу, после на Блакторн.

— Какво става, Марико-сан?

— Ябу-сан им каза, че вие сте негов почетен гост в селото. Че сте също така много почетен вас… подчинен на Торанага-сама. Че се намирате тук главно за да научите езика. Той оказва на селото честта да ги натовари с отговорността да ви обучат. Селото ще отговаря за това, Анджин-сан. Всеки един от тях е длъжен да ви помага. Ако за шест месеца не научите както трябва японски, той ще изгори селото, а преди това ще разпъне на кръст всеки мъж, жена и дете.