Джеймс Клавел
Шогун (37)

Глава тридесет и шеста

— Поканих те на лов, Нага-сан, а не да слушам още веднъж какво мислиш по въпроса! — сопна се Торанага.

— Моля ви за последен път, татко — прекратете ученията, забранете пушките, убийте варварина, обявете експеримента за неуспешен и сложете край на тези безобразия.

— И аз за последен път ти казвам — не, не и не! — Покритата с качулка соколица, кацнала върху ръкавицата на Торанага, се размърда неспокойно от заплахата, прозвучала в гласа на господаря й, и — нещо непривично за нея — започна раздразнено да съска. Бяха навлезли в гъстите шубраци, където викачите и охраната не можеха да ги чуят. Денят беше зноен, влажен и мрачен.

Нага вирна брадичка нагоре.

— Добре тогава. Все пак мой дълг е да ви напомня, че тук ви дебне опасност, и да ви помоля най-учтиво за последен път още днес да напуснете Анджиро.

— Не! Също за последен път!

— Тогава ми отсечете главата!

— Тя и без това е моя!

— Отсечете я днес, още сега и сложете край на живота ми, щом не желаете да се вслушате в съветите ми.

— Научи се на търпение, пале такова!

— Как да имам търпение, като ви гледам как се погубвате? Мой дълг е да ви го кажа. Стоите тук, ловувате и си прахосвате времето, докато враговете ви кроят планове как да ви погубят. Утре е срещата на регентите. Четири пети от всички даймио в Япония или са пристигнали вече в Осака, или пътуват натам. Вие сте единственият важен даймио, който е отказал да се яви. Ще ви лишат от всички права и тогава нищо няма да е в състояние да ви помогне. В този момент трябва най-малкото да сте си у дома, в Йедо, ограден от войските си. А тук сте като гол. Ние не можем да ви защитим. Не сме повече от хиляда души, а на всичкото отгоре Ябу-сан мобилизира цяло Идзу. В радиус от двадесет ли не по-малко от осем хиляди души са вдигнати на бойна нога и други шест хиляди са разположени край границите. Много добре знаете какво докладваха шпионите ни — на север ви причаква флотата му и ще ви потопи, ако се опитате да бягате с галерата. Не виждате ли, че сте негов пленник? Само един пощенски гълъб да пристигне от Ишидо, и Ябу ще ви унищожи, без да му мигне окото. Откъде знаете, че двамата с Ишидо не са ви подготвили някаква предателска клопка?

— Убеден съм, че проучва тази възможност. Аз на негово място не бих се поколебал. А ти?

— Никога!

— Затова скоро ще си мъртъв, и то напълно заслужено, но с теб заедно ще загине и цялото ти семейство, целият ти род, както и васалите ти — а това вече е абсолютно непростимо. Ти си един опърничав глупак! Не мислиш, не слушаш какво ти говоря, от нищо не си вземаш поука, като малко дете си въобразяваш, че всички проблеми се решават с меч в ръка. Единствената причина, поради която още не съм ти взел главата или не те оставям да сложиш край на безсмисления си живот, е че си млад, защото едно време мислех, че криеш в себе си някакви заложби, защото грешките ти не са злонамерени, не си коварен и си ми беззаветно предан. Но ако в най-скоро време не се научиш на търпение и самодисциплина, ще ти отнема самурайския статут и ще те превърна — теб и всичките ти поколения — в селяни. — Торанага удари с дясната си ръка по седлото и соколицата рязко и нервно изкрещя. — Разбра ли?

 

Нага беше поразен. За пръв път в живота си виждаше Торанага да крещи разярен и да губи самообладание. Дори не бе чувал такова нещо да се е случвало с него. Често го беше гълчал, но винаги справедливо. Нага знаеше, че често вършеше грешки, ала баща му винаги извърташе нещата така, че да не изглежда глупав в собствените си очи. Например, когато му доказа как е попаднал в клопката на Оми — или Ябу — относно Джодзен, трябваше със сила да го спрат да не се втурне веднага да убие и двамата. Торанага обаче заповяда на личната си охрана да го обливат със студена вода, докато отново започна да мисли разумно и после спокойно му обясни, че той, Нага, всъщност бил оказал неоценима услуга на баща си, като премахнал голямата заплаха за него в лицето на Джодзен.

— Разбира се, щеше да е по-добре, ако си беше дал сметка, че те подвеждат ти да им свършиш мръсната работа. Имай търпение, синко, с търпение всичко се постига — посъветва го Торанага. — Скоро ти ще си този, който ще ги подвежда. Но това, което си направил, е от голяма полза. Научи се обаче да разгадаваш мислите на хората, за да бъдеш полезен и на себе си, и на своя господар. Трябват ми водачи, фанатици си имам достатъчно.

Баща му винаги е бил разумен, всичко му прощаваше, а ето че днес… Нага скочи от коня си и покорно коленичи.

— Моля да ме извините, татко. Не съм искал да ви разсърдя. Стана така само защото много се безпокоя за вашата безопасност. Извинете, че наруших хармонията…

— Дръж си езика! — изрева Торанага с такава сила, че конят му се подплаши и затанцува. Той с всички сили го притисна между коленете си и заопъва юздите с дясната си ръка, но конят не се успокои. Изгубила равновесие, соколицата се разбесня — заподскача върху ръката му с диво пърхане на крилете, закрещя пронизително „хек-ек-ек-ек!“, подлудена от непривичното поведение на стопанина си и от нежеланата възбуда около себе си.

— Няма нищо, красавицата ми, няма нищо — отчаяно се опитваше да я успокои Торанага и да овладее в същото време коня, докато Нага се мъчеше да хване коня за главата. Той улови юздите му и успя в последния момент да го удържи да не хукне напосоки. Соколицата пищеше пронизително. Накрая неохотно се отпусна отново върху ръката на Торанага, укротена от ремъците, с които бе завързана за ръкавицата му. Крилете й обаче продължаваха нервно да потрепват и миниатюрните звънчета на краката й остро подрънкваха.

— Хек-ек-ек екккк! — изкрещя тя за последен път.

— Недей, хубавице, всичко е наред — успокояваше я Торанага с все още изкривено от ярост лице. После се обърна към Нага и му изсъска, като се опитваше да прикрие яда си, за да не го усети соколицата: — Ако заради теб си е загубила формата, мисли му…

В този момент един от викачите предупредително се провикна. Торанага незабавно свали качулката от главата на птицата, остави я за миг да се приспособи към окръжаващата я среда и я пусна.

Беше дългокрила соколица-скитник и се казваше Тецу-ко — Стоманената дама. Издигна се рязко в небето и започна да се рее на шестстотин стъпки над Торанага в очакване да подгонят плячката й, забравила предишното си нервно състояние. Стрелна се за миг надолу и забеляза кучетата в шубрака, както и подплашеното ято фазани, които се засуетиха насам-натам и диво пърхаха с криле. Соколицата набеляза жертвата си, замря над нея с прибрани криле и безмилостно се гмурна надолу, а ноктите й вече бяха готови за атака.

Стрелна се надолу, но старият фазан, два пъти по-голям от нея, се изплъзна настрани и панически се впусна към шубраците на около двеста крачки разстояние. Тецу-ко се съвзе, разтвори криле и стремително го подгони. После отново набра височина, застина вертикално над фазана и падна като камък надолу, ала пак не улучи. Торанага възбудено я окуражаваше с виковете си, предупреждаваше я за опасностите, забравил напълно за Нага. Размахал трескаво криле, фазанът все така се мъчеше да се добере до шубраците. Тецу-ко отново се зарея във висините, замря и разпори въздуха в стремглавия си полет. Но вече беше късно. Хитрият фазан изчезна. Нехаеща за собствената си безопасност, соколицата се втурна към шубраците, заудря се в листа и клони, обладана от свирепото желание да открие жертвата си, но бързо се съвзе и се стрелна отново към открито небе, като надаваше разярени писъци.

В същия миг кучетата подплашиха ято пъдпъдъци, които се разхвърчаха в паника, но се придържаха близо до земята, където бе по-безопасно, стрелкаха се напред-назад и коварно следваха контурите на терена. Тецу-ко си набеляза един, сви криле и падна като камък отгоре му. Този път попадението й беше безупречно точно. Силен замах, и задните й нокти пречупиха врата на пъдпъдъка. Той тупна на земята сред облак перушина. Но вместо да последва жертвата си надолу или да я пресрещне още веднъж във въздуха и заедно да се приземят, соколицата с писък се издигна в небето, все по-високо и по-високо.

Разтревоженият Торанага извади примамката — малка мъртва птичка, завързана за тънка връвчица, и я завъртя над главата си. Но Тецу-ко не се съблазни да се върне обратно при него. Превърна се в малка точка и Торанага разбра, че я е изгубил, че птицата е решила да се върне на свобода, да убива по собствена воля, а не по негова, да се храни, когато е гладна, а не когато на него му скимне, да лети с ветровете или според настроението си — без господар и завинаги свободна.

Торанага я следеше с поглед — не тъжен, но някак си самотен. Тя беше диво същество и той, като всички соколари, знаеше много добре, че само временно е неин земен господар. Беше се изкачил сам до гнездото й в планините Хаконе и я беше взел оттам като голишарче, бе я обучил, дресирал, грижил се бе за нея, бе й дал първата плячка. А ето че сега почти не я виждаше вече как кръжи там, високо, гордо яхнала топлите течения, и му се прииска, със свито сърце и той да е там, в небесата, далеч от земните несгоди.

В този момент старият фазан безгрижно излезе от шубраците, за да продължи да си кълве. Тецу-ко замря и падна като чук — миниатюрно, целеустремено оръдие на смъртта, а ноктите й бяха вече готови да нанесат светкавично решаващия удар.

Фазанът умря мигновено сред облак перушина, но соколицата не го пусна, издигна се с него и отново се спусна на земята, а крилете й режеха остро въздуха и я задържаха като спирачка в най-последния момент. Чак тогава прибра криле, кацна върху плячката си, заби нокти в нея и започна да я кълве, преди да я разкъса и изяде. Но Торанага я изпревари и пришпори коня си да стигне по-бързо до птиците. Соколицата замря, тъй като вниманието й бе отвлечено. Жестоките й кафяви очи с жълти ципи го наблюдаваха как слиза от коня и тя се заслуша в гукащия му, успокояващ глас, който щедро хвалеше майсторството и храбростта й. После, понеже беше гладна, а той беше онзи, който й даваше храна, а също така, защото коленичи внимателно и търпеливо до нея, без резки движения, тя му позволи да се приближи.

Торанага започна тихичко да я ласкае. Извади ловджийския си нож, разцепи главата на фазана и я поднесе на Тецу-ко да изпие мозъка. Докато птицата се наслаждаваше на този деликатес, получен по негова воля, той отряза главата на фазана и соколицата леко кацна на свития му юмрук, където бе свикнала да се храни.

Торанага не преставаше да я ласкае и щом тя приключи с вкусния мозък, започна да я гали и да й прави щедри комплименти. Тецу-ко засъска от удоволствие, щастлива, че отново е върху юмрука му, където можеше да се храни, защото, откак я бе взел от родното гнездо, този юмрук бе единственото място, където й се разрешаваше да яде, а храната й се даваше само лично от Торанага. И тя започна да чисти перата си, готова да нанесе следващата смърт.

Като награда за прекрасния й полет Торанага реши да я нахрани обилно и повече да не ловува с нея за този ден. Даде й малката птичка, която предварително бе оскубал и почистил специално за нея. И докато тя още се хранеше, той й нахлузи качулката, което не й попречи доволно да продължи обяда си. Когато свърши и отново се зае с почистването на перата си, той вдигна фазана, хвърли го в торбата и кимна на соколаря си, който чакаше настрани заедно с викачите. Възбудени, те обсъдиха славния лов и преброиха улова: заек, връзка пъдпъдъци и фазана. Торанага освободи соколаря и викачите, и им нареди да се приберат в лагера заедно със соколите. Телохранителите му го чакаха по-надолу.

Чак сега прехвърли пялото си внимание върху Нага.

— Е?

Синът му коленичи до коня и се поклони.

— Вие сте напълно прав, господарю — всичко, което казахте за мен, беше справедливо. Извинявам се за обидата, която ви нанесох.

— А не се ли извиняваш, задето ми даде лош съвет?

— Аз… моля да ме прикрепите към някой, който би ме научил… за да не повтарям грешката си. Не искам никога вече да ви давам лоши съвети — никога.

— Добре тогава. Всеки ден ще прекарваш по няколко часа в разговори с Анджин-сан и ще научиш онова, което той знае. Той ще бъде един от учителите ти.

— Той?

— Да. Това може би ще те научи на известна самодисциплина. И ако успееш да се справиш с дървото, което имаш вместо глава, и се научиш да слушаш какво ти се говори, ще разбереш много полезни неща. Може би ще научиш дори неща, които ще бъдат от полза и за мен. — Нага начумерено гледаше земята. — Искам да усвоиш всичко, свързано с пушки, оръдия и военна стратегия. Ще станеш моят главен военен специалист. Да. И държа да бъдеш много добър специалист. — Нага не пророни нито дума. — И освен това искам да се сприятелиш с него.

— Как, господарю?

— Ами защо сам не помислиш как? Защо не си напрегнеш малко ума и да измислиш някакъв начин?

— Ще опитам. Кълна се, че ще направя всичко, каквото зависи от мен.

— Искам не само да се постараеш. Заповядвам ти да успееш. Използувай знанията си за „християнското милосърдие“. Вече би трябвало да знаеш достатъчно по този въпрос.

Нага се озъби недоволно.

— Такова нещо не е възможно да се усвои, макар че много се старах. Кълна ви се. Всичко, което чух от Цуку-сан, бяха глупости — догма, от която ми се доповръща. Християнството не е за самураи, а за селяни. Не убивай, не вземай повече от една жена и хиляди подобни глупости! Тогава ви се подчиних, както ще се подчиня и сега — винаги съм ви се подчинявал. Но защо не ме оставите да върша онова, на което съм способен? Ще стана и християнин, ако настоявате, но не съм в състояние да повярвам… това са такива безсмислици и… Извинявам се за думите си. Ще се сприятеля с Анджин-сан, обещавам.

— Добре. И помни — той струва двадесет пъти колкото собственото си тегло в сурова коприна и знае повече, отколкото ти ще научиш, ако ще да живееш и двадесет живота.

Нага се сдържа и покорно кимна в знак на съгласие.

— Добре. Ти ще поведеш двата батальона, Оми-сан другите два, а Бунтаро ще командува резервния.

— А останалите четири, господарю?

— За тях нямаме пушки. Това беше само номер, колкото да заблудя Ябу — подхвърли Торанага на сина си една мръвчица поверителни сведения.

— Не ви разбирам, господарю.

— Просто предлог, за да докарам още хиляда души. Утре пристигат, а с две хиляди души мога при нужда да се справя с Анджиро и да се спася.

— Но Ябу-сан пак ще може… — Нага преглътна забележката си, разбрал, че отново бе на път да направи погрешно умозаключение. — Защо съм толкова глупав? — огорчено попита той. — Защо не виждам нещата като вас или като Судара-сан? Толкова искам да ви помогна, да ви бъда полезен. А не постоянно да ви дразня.

— Тогава се научи на търпение, сине, научи се да бъдеш сдържан. Твоят час ще удари в най-скоро време.

— Какво значи това господарю?

Но на Торанага му омръзнаха търпеливите обяснения.

— Сега ще поспя — каза той и погледна нагоре към небето.

Нага моментално свали седлото, постла одеялото и приготви самурайско легло върху земята. Торанага му благодари и го изчака да постави часови наоколо. Когато се убеди, че всичко е както трябва и е в пълна безопасност, отпусна се на земята и затвори очи. Не искаше да спи, а само да размисли. Знаеше какъв лош признак беше неговият гняв. Имаше късмет, каза си той, че стана само пред Нага, който и без това нищо не разбира. Но ако бе избухнал пред Оми и Ябу, те веднага щяха да се сетят, че не си на себе си от тревоги. А това лесно може да ги подтикне към предателство. Да, голям късмет има този път. Добре, че Тецу-ко ти помага в такива случаи. Ако не беше тя, може би щеше да се изтървеш пред другите, да им покажеш гнева си, а това би било лудост.

Какъв красив полет! Учи се от нея — трябва и към Нага да се отнасяш като към сокол. Единственият проблем с Нага е, че бе пуснат да лети в неподходящ момент. Неговата стихия е битката и внезапната смърт и добре, че скоро ще има възможност да се прояви.

Безпокойството му отново се възвърна. Какво ли става в Осака? Не прецених добре кой даймио ще приеме и кой ще отхвърли поканата. Защо нямам новини? Дали не съм предаден? Толкова много опасности ме дебнат отвсякъде…

Ами Анджин-сан? И той също е ястреб. Но все още не е навикнал на юмрука ми, както твърдят Ябу и Марико. На каква ли плячка ще се спусне? На Черния кораб, Родригес-анджин и грозния, високомерен капитан, който няма да остане дълго още на този свят, както и всички свещеници с черни раса и всички смрадливи космати свещеници, всички португалци, испанци и турци — макар че не ги знам що за хора са, — и поклонници на исляма, които и да са, но да не забравям също Оми, Ябу, Бунтаро, Ишидо и себе си.

Торанага се обърна на другата си страна, за по-удобно, и се усмихна. Анджин-сан обаче не е дългокрил сокол, който се хваща на примамка и когото можеш да пускаш спокойно да кръжи над теб и да ти лови посочената плячка. Той е повече като късокрилите соколи, които литват направо от юмрука и убиват всичко, което се движи — ястреб-кокошкар, който се хвърля върху яребица или заек, три пъти по-тежък от него самия, върху плъхове, котки, кучета, горски бекаси, скорци и врани. Настига ги с фантастична скорост и ги убива на място с един-единствен удар на острите си нокти. Този ястреб ненавижда качулката и не я приема, а само седи върху китката ти, високомерен, опасен, самодоволен, безжалостен, жълтоок, прекрасен другар или опасен враг в зависимост от настроението му в момента.

Да, Анджин-сан е късокрил сокол. На каква плячка да го насъскам? Оми? Още е рано. Ябу? И за него е рано. Бунтаро? Защо Анджин-сан се е нахвърлил върху него с пищови в ръце? Заради Марико, разбира се. Дали са спали заедно? Възможности за това са имали предостатъчно. Според мен — да. Как се изрази тя първия ден? „Много надарен.“ Това е добре. Нищо лошо няма в това да спят заедно — нали Бунтаро го смятахме за загинал, — стига тайната да не излезе никога на бял свят. А Анджин-сан прояви голяма глупост — да рискува себе си заради чужда жена. Та нали наоколо има хиляди други — свободни, ничии, също толкова миловидни, дребни или едри, от добро потекло — изобщо всякакви. Държал се е като глупав, ревнив варварин. Я си спомни за Родригес-сан! Той пък се бил на дуел и убил друг един варварин, както е обичаят им, и то защо — за да вземе дъщерята на един дребен самурай, за която се оженил в Нагасаки! А тайко не го наказа за това убийство, макар че толкова го съветвах, защото жертвата била само някакъв си варварин, а не от нашите. Глупаво е да има два вида закони — едни за нас, други за тях. Законът трябва да е само един!

Не, няма да насъскам Анджин-сан срещу Бунтаро — този глупак ми е необходим. Но независимо дали онези двамата са спали заедно, или не, надявам се подобна мисъл никога да не мине през ума на Бунтаро. Тогава ще се наложи незабавно да го убия, защото няма сила, която да го удържи да не убие Анджин-сан и Марико, а те са ми много по-необходими от самия него. Дали да не го премахна още сега?

Торанага изпрати да му доведат Бунтаро веднага щом изтрезнее.

— Как смеете да поставяте интересите си над моите? Колко време Марико-сан няма да е в състояние да ми превежда?

— Лекарят каза само няколко дни, господарю. Много се извинявам за причинените неприятности.

— Аз ясно ви дадох да разберете, че ще ползувам услугите й още двадесет дни. Не помните ли?

— Да, помня, много се извинявам.

— Щом ви е ядосала, няколко плесника по задника, и толкова. Това е полезно за всяка жена от време на време, но повече е простащина. Вие най-себично излагате на опасност ученията и сте се държали като тъп селянин. Без нея как ще разговарям с Анджин-сан, а?

— Знам, господарю, и много съжалявам. За пръв път й вдигнах ръка. Но тя… понякога ме изважда от кожата до такава степен, че… сякаш ослепявам и оглушавам.

— Тогава защо не се разведете? Защо не я отпратите? Или я убийте, или й заповядайте да си пререже гърлото, но след като повече не ми е нужна.

— Не, мога, господарю, не мога — изстена Бунтаро. — Тя… от момента, в който я видях за пръв път, съм я желал… В началото, като се оженихме, Марико беше мечтата на всеки мъж. Мислех, че съм благословен от боговете — спомняте си, че всички даймио в империята я искаха. Тогава… когато онова се случи… аз я отпратих, за да я предпазя от сянката на подлото убийство, преструвах се на отвратен от нея заради собствената й безопасност, а когато след години тайко ми нареди да я върна, тя ме привличаше с още по-голяма сила. Истината е, че очаквах да ми бъде признателна, взех я, както мъж взема жена, без да се интересувам от разните дреболии, дето така допадат на жените, като стихчета и цветя… Беше ми все тъй предана, но студена като лед и постоянно ме молеше да я убия. — Бунтаро изпадна в трескаво състояние. — Не мога да я убия, нито да й заповядам да се самоубие. Тя оскверни сина ми и ме кара да презирам останалите жени, но не мога да се освободя от нея. Аз… опитах се да бъда мил с нея, но ледът не се топи и това ме влудява. Когато се върнах от Корея и научих, че приела тази идиотска християнска вяра, ми беше забавно, защото, какво означава някаква си там глупава религия? Мислех да я подразня малко на тази тема, но преди да съм се усетил какво върша, вече бях допрял ножа до гърлото й и се кълнях, че ще го прережа, ако не се откаже от християнството. И, разбира се, тя вече в никой случай не можеше да се откаже — кой самурай ще направи нещо под заплаха? Само ме погледна с тези нейни очи и ми каза: „Хайде, убийте ме! Заколете ме, господарю.“ Каза: „Ето, аз сама ще държа ръката ви. Моля се на господа да ми изтече кръвта.“ И не я заклах. Само я взех. Но затова пък отрязах косите и ушите на дамите й, дето я бяха насърчили да се покръсти, и ги прогоних от крепостта. Същото сторих и с дойката й. Отрязах й носа на старата вещица. И тогава Марико заяви, че… понеже съм наказал дамите й, ако се приближа непоканен до леглото й, незабавно ще извърши сепуку… независимо от дълга си към вас, семейството си, дори… въпреки заповедите на християнския й бог. — По бузите му се стичаха сълзи на ярост, но той не ги забелязваше. — А аз не мога да я убия, колкото и да ми се иска. Не мога да убия дъщерята на Акечи Джинсай, колкото и да заслужава…

Торанага го остави да се наприказва, докато Бунтаро остана без сили. Тогава го отпрати, като му нареди да не се доближава до Марико, докато не е решил какво да прави и с двамата. Изпрати личния си лекар да я прегледа. Докладът му беше благоприятен — силно натъртена, но без вътрешни кръвоизливи.

За своя собствена безопасност, тъй като очакваше всеки момент да стане жертва на предателство, а времето течеше, Торанага реши да попритисне всички. Заповяда на Марико да отседне в къщата на Оми и да си почива, без да се вижда изобщо с Анджин-сан. А на другия ден го повика и него, престори се на ядосан, макар че почти нищо не можеха да си кажат, и рязко го отпрати да си върви. Засилиха темпото на ученията, накара войските да направят няколко тежки похода. Нареди на Нага да вземе и Анджин-сан и да го съсипе от ходене. Но Нага не можа да го съсипе. Тогава той самият опита. Поведе батальона на единадесет часов преход през планините. Анджин-сан не изоставаше — вярно, че не вървеше с най-предните редици, но въпреки това вървеше. Като се прибраха обратно в Анджиро, той се обърна към Торанага на невъзможния си, едва разбираем японски: „Торанага-сама, аз върви може. Аз пушки учи може. Много съжалявам, но невъзможно двете същото време.“

Сега, като си спомняше, легнал под облачното небе в очакване на дъжда, Торанага се усмихна, затоплен от мисълта как ще дресира Анджин-сан да лети направо от юмрука му. Късокрил сокол, точно така. И Марико не е по-малко своенравна, също тъй умна, но много по-изтънчена и притежава една безпощадност, която онзи никога няма да познае. Тя е по-скоро сокол-скитник, като Тецу-ко. От най-добрите. Защо, интересно, при соколите женската винаги е по-едра, по-бърза и по-силна от мъжкия, винаги по-добра от него?

До един са соколи — и тя, и Бунтаро, и Ябу, и Оми, и Фуджико, и Очиба, и Нага, и всичките ми синове, дъщери, жени и васали, всичките ми врагове — или соколи, или плячка за соколи.

Трябва да накарам Нага да излети нависоко и да се зарее над плячката си. Кой да бъде плячката? Оми или Ябу?

— И така, Ябу-сан, какво решихте? — попита го той на втория ден.

— Няма да отида в Осака, ако вие не отидете, господарю. Обявих мобилизация в цяло Идзу.

— Ишидо ще ви обяви извън закона.

— Преди това ще го стори с вас, а падне ли Кванто, ще падне и Идзу. Аз сключих с вас тържествено споразумение. На ваша страна съм. Касиги винаги спазват сключените споразумения.

— И аз съм поласкан да ви имам за съюзник — излъга той, без да му мигне окото, доволен, че Ябу отново постъпи както на него му се искаше.

На другия ден Ябу събра войските, помоли го да направи преглед и тогава, там — пред всичките си хора, коленичи официално и предложи да му стане васал.

— Признавате ме за свой официален господар! — не повярва на ушите си Торанага.

— Да. И цялото население на Идзу. И моля ви също така, господарю, да приемете този подарък в знак на синовна преданост. — И все така коленичил, Ябу му протегна своя меч Мурасама. — Този меч уби вашия дядо.

— Не е възможно!

Тогава Ябу му разправи за меча, как стигнал до него, и че съвсем наскоро научил историята му. Повика и Суво. Старецът разказа на какво е бил свидетел като дете.

— Вярно е, господарю — гордо настоя той. — Никой не е видял бащата на Отаба да чупи меча или да го хвърля в морето. И се заклевам в надеждата си да се преродя като самурай, че служих на вашия дядо, Чикитада-сама. Служих му вярно до деня на неговата смърт. И присъствувах на нея, кълна се.

Торанага прие меча. Той сякаш потрепера злонамерено в ръката му. Винаги се бе присмивал на легендата, че някои мечове притежават собствена кръвожадност, че изпитвали необходимост да изскочат от ножницата си, за да се напият с кръв. Но сега повярва.

Потрепери при спомена за онзи ден. Защо така ни мразят мечовете Мурасама? Един от тях уби дядо ми. Друг за малко да ми отсече ръката, когато бях на шест години, и така и не можахме да си обясним как стана това — наоколо нямаше жива душа, но дясната ми ръка въпреки това бе разсечена и за малко да ми изтече кръвта. Трети обезглави първородния ми син.

— Господарю — продължи тогава Ябу, — такъв зъл меч не бива да живее. Нека го отнеса навътре в морето и го удавя, за да не може да застрашава вече никога вас или потомците ви.

— Да… да… — промърмори той, доволен от предложението на Ябу. — Още сега го направете.

И чак когато мечът се загуби от погледа му там, в най-дълбокото, пред очите на неговите хора, сърцето му отново заби нормално. Благодари на Ябу, заповяда да бъдат намалени данъците на шестдесет части за селяните и четиридесет за господарите им и му даде Идзу за лично владение. Всъщност всичко си остана като преди, само дето цялата власт в Идзу премина в ръцете на Торанага и ако пожелаеше, можеше да я упражни.

Той се обърна още веднъж, защото дясната му ръка бе изтръпнала, пак се настани удобно, упоен от близостта на земята, която както винаги му вдъхваше сили.

Мечът изчезна и никога вече няма да го видиш отново. Това е добре, но помни какво ти каза онзи ясновидец — старият китаец: че от меч ще умреш. Чий меч обаче и дали от моята собствена ръка или от чужда?

Когато му дойде времето, ще разбера, каза си той, без да изпита никакъв страх. А сега спи. Карма си е карма. Стани част от Дзен. Спомни си, както си в пълен покой, че Абсолютното — Дао — съществува вътре в теб и между теб и него не стои нито свещеник, нито култ, догма, книга, поверие, учение или учител. Знай, че разликата между доброто и злото е вътре в теб, а между вътрешното и външното, живота и смъртта няма същностна разлика. Навлез там, където няма страх от смъртта, няма надежда за задгробен живот, където си свободен от житейските несгоди и от нуждата за спасение. Ти самият си Дао. Още сега стани скала, в която вълните на живота ще се удрят напразно…

Слаб вик извади Торанага от състоянието му на самовглъбяване и той скочи на крака. Нага сочеше възбудено на запад. Всички очи следяха ръката му.

Пощенският гълъб летеше по права линия от запад към Анджиро. Кацна пърхащ на едно отдалечено дърво, за да си почине за момент, след което отново хвръкна точно когато закапа дъждът.

Далеч на запад, откъдето идваше, беше Осака.