Джеймс Клавел
Шогун (42)

Глава четиридесет и първа

Куриерът препускаше в галоп в тъмната нощ към спящото селце. Небето бе порозовяло от разпукващата се зора и лодките, които бяха излезли на нощен риболов из плитчините, тъкмо се завръщаха. Той бе яздил без отдих от Мишима, през планинските проходи, лошите пътища, бе сменял коне навсякъде, където му беше възможно.

Конят му зачатка по улиците на селото — безброй погледи вече го следяха скришом, — прекоси площада и се заизкачва към крепостта. Знамето му носеше герба на Торанага и той знаеше новата парола. Въпреки това на няколко пъти го спираха, четири пъти му искаха документите и чак тогава го допуснаха до началника на стражата.

— Спешна вест от Мишима, Нага-сан, от Хиромацу-сама.

Нага грабна свитъка и се втурна вътре. Спря пред добре охраняваната врата и тихо повика:

— Татко!

— Да?

Нага дръпна вратата и зачака. Торанага прибра меча си в ножницата. Един от пазачите донесе лампа.

Торанага се намести под мрежата и счупи печата. Преди две седмици бе наредил на Хиромацу да замине тайно с елитния му полк за Мишима — укрепения град на пътя Токайдо, охраняващ подстъпите към планините, откъдето се стигаше до градовете Атами и Одавара на източното крайбрежие на Идзу. Атами осигуряваше достъпа до Одавара на север, а Одавара бе ключът към защитата на цяло Кванто.

Ето какво пишеше Хиромацу:

„Господарю, вашият природен брат Дзатаки, господар на Шинано, пристигна днес от Осака с молба да дойде да ви види в Анджиро. Пътува най-официално, придружен от сто самураи и носачи, под герба на «новия» Съвет на регентите. За съжаление сведенията, получени от Кирицубо-сан, излязоха верни. Дзатаки ви е предал и открито е преминал на страната на Ишидо. Тя само не е знаела, че сега Дзатаки е регент на мястото на Сугияма-сама. Показа ми официалното си назначение, подписано от Ишидо, Кияма, Оноши и Ито. Едва удържах хората си да не го насекат на парчета за наглостта му и се подчинявам на заповедите ви да пусна всеки пратеник на Ишидо. Искаше ми се сам да убия тази фъшкия. Заедно с него пътува и варварският свещеник Цуку-сан, който пристигна по море от Нагасаки в пристанището Нумадзу. Поиска ми разрешение да ви посети и аз го изпратих заедно с Дзатаки. Придружават ги двеста души мои хора. Ще пристигнат в Анджиро след два дни. Вие кога се прибирате в Йедо? Шпионите ни доложиха, че Джикю тайно е обявил мобилизация, а от Йедо получих новини, че северните даймио са готови да се присъединят към Ишидо, щом провинция Шинано на Дзатаки се е обявила срещу вас. Моля ви да напуснете незабавно Анджиро — оттеглете се по море. Нека Дзатаки ви последва в Йедо, където можете да се справите с него както трябва.“

Торанага удари с юмрук по пода.

— Нага-сан, доведи веднага Бунтаро-сан, Ябу-сан и Оми-сан.

Те пристигнаха много бързо. Торанага им прочете писмото.

— Трябва да прекратим всички учения. Изпратете мускетния полк — всички до един, в планините. Точно сега не бива да допускаме врагът да подуши нещо.

— Моля да ме извините, господарю — започна Оми, — но помислете дали не е възможно да пресрещнем цялата делегация в планините. Например при Йокосе. Поканете Дзатаки-сан — той много внимателно подбра това „сан“ — да пие минерална вода в някой от близките извори, но срещата насрочете в Йокосе. И тогава, след като ви връчи посланието, той и хората му могат да потеглят обратно, придружени до границата от наши хора, или да бъдат избити — както предпочитате.

— Не познавам Йокосе.

— Много е красиво, почти в центъра на Идзу, господарю — важно и гордо се намеси Ябу. — Намира се отвъд планините, в една падина. На брега на река Кано. Кано тече на север и минава през Мишима и Нумадзу, както знаете, а Йокосе е на кръстопът — там се пресичат пътищата север-юг и изток-запад. Да, Йокосе е подходящо място за срещи, господарю. Наблизо се намират изворите Шудзенджи — много горещи и лековити, едни от най-добрите. Трябва да ги посетите, господарю. Според мен предложението на Оми-сан е добро.

— Лесно ли се отбранява?

— Да, господарю — побърза да отговори Оми. — Има мост, а планинските склонове наоколо са стръмни и евентуалните нападатели трябва да се бият по много криволичещ път. И двата прохода могат да се отбраняват от съвсем малък брой хора. Няма опасност от засада. Имаме повече от достатъчно самураи да ви отбраняваме и те могат да избият два пъти повече врагове от собствения си брой. Ако се наложи.

— При всяко положение ще ги избием! — презрително додаде Бунтаро. — И по-добре там, отколкото тук. Позволете ми, господарю, да осигуря безопасността на избраното от вас място. Петстотин стрелци с лък, никакви мускетари — само конници. Като прибавим и хората, изпратени от баща ми, това е повече от достатъчно.

Торанага провери още веднъж датата на писмото.

— Кога ще стигнат кръстовището?

Ябу погледна към Оми за потвърждение.

— Може би тази вечер?

— Да. Но по-вероятно утре призори.

— Бунтаро-сан, тръгнете веднага — нареди Торанага. — Спрете ги при Йокосе, но ги задръжте на другия бряг на реката. Аз ще тръгна утре призори с още сто души. По пладне трябва да пристигнем. Ябу-сан, вие ще поемете засега командуването на мускетния полк и ще ни пазите откъм гърба. Устройте засада на пътя за Хейкава — срещу линията на хоризонта, така че при нужда да можем да се оттеглим, като минем през вас.

Бунтаро стана да изпълнява заповедта, но спря, като чу разтревожения глас на Ябу:

— Защо очаквате предателство, господарю? Та те имат само сто души.

— И все пак очаквам. Дзатаки няма да рискува главата си, без да е скроил някакъв план, защото аз, разбира се, ще му я взема при първа възможност, и той много добре го знае. А ако него го няма, за да поведе лично фанатиците си, ние ще можем много по-лесно да преминем планините му. Защо тогава рискува всичко? Защо?

— Възможно ли е да се отметне и отново да ви стане съюзник? — попита Оми.

Всички знаеха за дългогодишното съперничество между двамата братя. До скоро приятелско.

— Не и той. Никога не съм му имал доверие. Сега бихте ли му се доверили?

Всички поклатиха глави.

— Но все пак няма за какво да се тревожите, господарю — повтори Ябу, — Дзатаки е регент, това е така, но сега идва само като пратеник, нали?

Глупак, искаше да му изкрещи Торанага, толкова ли нищо не разбираш?

— Скоро ще разберем. Вървете, Бунтаро-сан.

— Да, господарю. Ще избера място за срещата, но вие не го допускайте по-близо от десет крачки до себе си. Бихме се заедно с него в Корея и го знам колко светкавично действува с мечовете си.

— Добре.

Бунтаро забързано излезе.

— Дали все пак не можем да изкушим Дзатаки да предаде Ишидо? — предложи Ябу. — Да му подхвърлим някаква стръв? На какво кълве? Планините на Шинано са достатъчно непроходими и без неговото предводителство.

— Ясно е на какво кълве — отвърна Торанага. — На Кванто. Това е, към което се домогва и към което винаги се е домогвал. Същото, към което се стремят всичките ми врагове. Дори самият Ишидо.

Никой не продума. Нямаше какво да кажат.

— Буда да ни е на помощ — тържествено заключи Торанага. — Край на мира, наложен от тайко. Започва войната.

 

 

С опитните си уши на морски вълк Блакторн долови нещо тревожно в приближаващия се конски тропот, което му вещаеше опасност. Веднага се разсъни, готов да напада или да се оттегля — изострени сетива. Тропотът отмина нагоре по хълма и постепенно заглъхна.

Той изчака. Нямаше придружаващи конници. Очевидно самотен пратеник. Откъде? Дали не е избухнала най-после войната?

Вече разсъмваше. След малко небето изсветля и се открои в рамката на прозорчето. Беше облачно, миришеше на дъжд, въздухът имаше лек солен привкус и слаб ветрец издуваше от време на време мрежата против комари. Някакъв комар бръмна отвън. Беше му приятно, че е защитен от него, че няма опасност да бъде нахапан. Наслаждавай се на безопасността и спокойствието, докато ги имаш, каза си той.

Кику спеше спокойно до него, свита на кравай като котенце. Косата й се бе разрошила от съня и затова му се стори още по-красива. Той безгрижно се отпусна в меките постели върху застлания с рогозки под.

Много по-удобни са от нашенските легла и корабните койки. Но скоро ще се завърна на „Еразъм“. Скоро ще нападна Черния кораб и ще го пленя. Струва ми се, че Торанага е съгласен, макар че не ми го каза открито. Но съгласието му бе изразено по японски. Нещата в Япония могат да се решават само по японски. Да, започвам да вярвам, че е точно така.

Иска ми се да знам повече. Но нали той каза на Марико да ми превежда всичко и да ми разясни политическите му проблеми?

Поисках пари да наема нов екипаж. Нали ми даде две хиляди коку? Поисках триста самураи. Нали ми даде двеста — плюс нужната власт и обществено положение. Дали ще ми се подчиняват? Разбира се. Нали ме направи самурай и хатамото. Значи ще ме слушат до смърт, ще ги кача на „Еразъм“ и ще ги поведа в бой.

Как невероятно ми върви! Имам всичко, което искам. Освен Марико. Но всъщност и нея имам. Имам нейния вътрешен свят и любов. А снощи притежавах и тялото й — тази вълшебна нощ, която дори не съществуваше. Обичахме се, без да се любим. Толкова ли е голяма разликата?

Между нас с Кику не съществува любов, само едно разцъфнало желание. Колко ми беше хубаво! Надявам се и тя да е усетила същото. Опитах се да бъда истински японец и да изпълня дълга си, да й бъде така приятно, както беше и за мен.

Спомни си онова особено блаженство, каквото преди никога не бе изпитвал. По-късно, когато отново можеше да си поеме дъх, изведнъж се запревива от смях и тя прошепна: защо се смеете, а той отговори: не знам, може би защото ме правите тъй щастлив.

Никога не съм се смял в такъв момент. Смехът постави всичко на мястото му. Не обичам Кику — ценя я. Обичам Марико-сан безусловно, а Фуджико-сан уважавам и много харесвам.

Би ли се любил с Фуджико? Не, поне така ми се струва.

А не е ли това твой дълг? Щом приемаш привилегиите, които ти дава самурайството, и изискваш всички да се отнасят с теб като с такъв — каквото и да значи това, — трябва да поемеш и съответните отговорности и задължения. Това е справедливо и достойно. Твой дълг е да дариш Фуджико със син.

А Фелисити? Тя какво би казала?

Какво ще стане с Фуджико-сан, след като отплаваш? Ами с Марико? Ще се върнеш ли наистина отново тук, ще изоставиш ли рицарското звание и дори по-високите отличия, с които неминуемо ще те отрупат, ако се завърнеш натоварен със съкровища? Ще отплаваш ли още веднъж за Япония, ще навлезеш ли във вражески води, ще си пробиваш ли път през ужасите на Магелановия проток, ще се подложиш ли за още шестстотин деветдесет и осем дни на урагани, гигантски вълни, скорбут, моряшки бунтове, за да пристигнеш тук за втори път?

Решавай!

Той си спомни думите на Марико за различните кътчета на ума: „За да оцелеете, Анджин-сан, мислете като японец. Правете като нас — отдайте се на своята карма, без да се срамувате от това. Примирете се със силите, които са извън нашия контрол. Подредете всичко в отделните кътчета на ума си и се предайте на уа — хармонията в живота. Предайте се, Анджин-сан, карма си е карма.“

Да. Ще реша, като му дойде времето.

Първо да набера екипаж. След това да пленя Черния кораб. Чак тогава ще обиколя половината земно кълбо, за да се прибера в Англия. Там ще купя военните кораби и ще ги екипирам. Чак тогава ще реша. Карма си е карма.

Кику се размърда, после се зарови по-навътре в завивките и се сгуши по-плътно до него. Усети топлината й през копринените им кимона.

— Анджин-сан? — промърмори тя, все още сънена.

— Хай?

Не я разбуди. Достатъчно му беше да я подържи в прегръдките си и да се отпусне, завладян от спокойствието, подарено му от тази нощ. Но преди да се унесе в сън, благослови Марико, задето го бе научила на това.

 

 

— Да, разбира се, Оми-сан — каза Гьоко. — Веднага ще повикам Анджин-сан. Моля да ме извините. Ела с мен, Ако. — Гьоко изпрати детето да донесе чай и се втурна към градината, като се питаше какви ли жизненоважни новини е донесъл галопиращият конник, защото и тя бе дочула неговия тропот. И защо ли днес Оми-сан е такъв особен? Студен, груб, опасен. Защо е дошъл сам да изпълни такава незначителна поръчка? Защо не е изпратил някой от самураите?

Кой може да знае? Оми е мъж. Можеш ли го разбра, особено самураите? Но нещо не е наред. Дали пратеникът е донесъл вестта за война? Сигурно. Щом е война, значи — война, а тя не вреди на нашата работа. Даймио и самураите както винаги ще имат нужда от развлечения, по време на война дори повече, а във военно време парите нищо не значат за тях. Добре, много добре.

Тя се усмихна сама на себе си. Спомняш ли си войната преди близо четиридесет години, когато ти, седемнадесет годишно момиче, беше перлата на Мишима? Помниш ли смеха, любенето и чудните нощи, които плавно се сливаха с деня? Помниш ли, че беше дори със самия Стар плешивец, бащата на Ябу — приятен старец, който вареше престъпниците, както и синът му след него. Помниш ли колко усилия ти бяха нужни да го изтощиш — за разлика от сина му. Гьоко се закикоти. Веднъж ми гостува три дни, след което ми стана постоянен клиент за цяла година! Какви времена бяха — какъв мъж! Ах, какви времена бяха!

Война или мир, няма значение. Шигата га най, нее? Тя си бе вложила добре парите при лихвари и търговци на ориз — тук малко, там малко. Фабриката за саке в Одавара и Чаеният дом в Мишима процъфтяваха също, а ето че днес Торанага щеше да купи и договора на Кику!

Да, интересни времена се очертаваха, а и предишната нощ бе страшно интересна. Кику беше блестяща и избухването на Анджин-сан за малко не развали всичко. Но тя се справи много умело с положението, като истинска куртизанка. А като си отиде Тода-сама, всичко беше безупречно, нощта — блажена, благодарение на Кику.

Ах, тези мъже и жени! Толкова са прозрачни. Особено мъжете. Същински деца. Суетни, капризни, непослушни, сприхави, податливи, ужасни — много рядко чудесни, но затова пък какво ли би представлявал този тъй тъжен свят без тяхната детинска наивност, изкупваща всичките им недостатъци и която наричат как ли не, но всъщност си остава точно това — наивност.

Гьоко се подсмихна и за хиляден път си зададе въпроса: какво щяхме да правим на този свят, ако не бяха мъжете?

И пак забърза, като стъпваше достатъчно шумно, за да оповести пристигането си. Изкачи излъсканите кедрови стъпала. А начинът, по който почука, бе практикуван безброй пъти.

— Анджин-сан, много се извинявам, но Торанага-сама е изпратил да ви повикат. Наредено ви е веднага да се явите в крепостта.

— Какво, какво казахте?

Тя повтори с по-прости думи.

— А, разбрах. Добре. Аз там бързо! — чу го тя да казва със смешното си произношение.

— Много моля да ме извините. Кику-сан?

— Да, мама-сан? — След миг вратата се отмести. Кику й се усмихна. Кимоното бе плътно прилепнало по нея, косата й — красиво разрошена. — Добро утро, мама-сан, приятни ли бяха сънищата ви?

— Да, благодаря. Много се извинявам, че те обезпокоих. Желаеш ли чай, Кику-сан?

— О! — Усмивката на Кику се стопи. Това бе паролата, която Гьоко използуваше пред клиентите и с която съобщаваше на Кику, че най-ценният от тях, Оми-сан, се намира в Чаения дом. В такива случаи Кику можеше да завърши набързо танца, песента или разказа си и да отиде при него, ако желаеше. Кику спеше с много малко клиенти, макар че забавляваше доста голям брой, ако платяха за това. Но малцина можеха да си позволят лукса да бъдат изцяло обслужени от нея.

— Какво има? — тихо, но остро попита Гьоко.

— Нищо, мама-сан. — И тя се провикна весело: — Анджин-сан, извинете, желаете ли чай?

— Да, благодаря.

— Ей сега! — засуети се Гьоко. — Ако! Бързай, дете!

— Да, господарке. — Ако внесе поднос с чай и две чаши, наля и Гьоко ги остави, след като отново се извини, задето ги е обезпокоила.

Кику сама подаде на Блакторн чашата. Той жадно изпи чая, след което тя му помогна да се облече. Ако й подаде чисто кимоно. Кику беше безкрайно внимателна към него, но вътрешно я изгаряше мисълта, че след малко ще трябва да придружи Анджин-сан извън пътната врата и да му се поклони на сбогуване. Изискваха го добрите обноски. Нещо повече — това бе нейна привилегия и нейно задължение. Само на куртизанките от Първа класа се разрешаваше да престъпват прага на пътната врата и да отдават на клиента си подобна чест. Всички други оставаха в очертанията на двора. Немислимо бе да не завърши нощта, както се очакваше от нея. Би било страшна обида за гостенина, но въпреки това…

За пръв път в живота си Кику усети неохота да се поклони на сбогуване на госта си в присъствието на друг клиент.

Не мога — само не на Анджин-сан пред Оми-сан!

Защо? — запита се тя. Дали не е, защото Анджин-сан е варварин и те е срам, че всички ще научат — тази нощ си принадлежала на един варварин? Не, не е това. Цяло Анджиро вече знае, пък и мъжете са еднакви — вземи единия… А този е самурай, хатамото, адмирал на всички кораби на Торанага-сама! Не, не е това.

Тогава?

Защото през тази нощ открих, че се срамувам от онова, което Оми-сан му направи. Защото всички трябва да се срамуваме. Не биваше Оми-сан да постъпва така. Анджин-сан е жигосан завинаги и имах чувството, че усещам това през коприната на кимоното. Горя от срам за него — един прекрасен човек, който не заслужава онова, което му бе сторено.

Омърсена ли съм?

Не, разбира се, само ме е срам заради него. И се срамувам от Оми-сан поради същото.

И тогава от дълбините на съзнанието и отново изплуваха думите на мама-сан: „Дете мое, остави мъжките работи на мъжете. Нашето оръжие е смехът — срещу тях, света, боговете и дори старостта.“

— Кику-сан?

— Да, Анджин-сан?

— Сега аз тръгвам.

— Да. Ще излезем заедно.

Той внимателно взе лицето й в грапавите си длани и нежно я целуна.

— Благодаря. Нямам достатъчно дума за благодаря.

— Аз съм тази, която трябва да ви благодари, Анджин-сан. Разрешете ми да го направя. А сега да тръгваме.

Тя позволи на Ако да доприглади косата й, която пусна свободно, завърза пояса на новото си кимоно и излезе след него.

Вървеше рамо до рамо с Анджин-сан, което беше нейна привилегия, а не на няколко крачки зад него, както бяха задължени да вървят съпруги, наложници, дъщери и прислужници. За миг той я прегърна през рамо и на нея й стана неприятно, защото не се намираха насаме в стаята. И изведнъж я обзе кошмарното предчувствие, че ще я целуне пред всички — Марико бе споменала за този варварски обичай — на раздяла пред портата. О, Буда, не допускай подобно нещо, молеше тя, почти изгубила съзнание от уплаха.

Мечовете му бяха в приемната. Обичаят изискваше те да се охраняват извън стаята за удоволствия, за да се избягнат кръвопролитни скандали между клиенти и да не би някоя от дамите да сложи край на живота си. Защото не всички дами в Света на върбите бяха щастливи или имаха късмет.

Блакторн затъкна мечовете си в пояса на кимоното.

Кику му се поклони на верандата, където той си обу сандалите, а Гьоко и останалите също се появиха, за да му се поклонят като на почетен гост. От другата страна на пътната врата бяха селският площад и морето. На площада се мотаеха голям брой самураи, включително и Бунтаро. Кику не видя Оми, но знаеше, че е някъде там и зорко следи всичко с поглед.

Анджин-сан изглеждаше огромен като планина, а тя до него като изящна статуетка. Прекосиха двора. И двамата съзряха Оми в един и същи миг. Бе застанал до портата.

Блакторн се спря.

— Добро утро, Оми-сан — каза като на приятел се поклони като на приятел, без да подозира, че Оми и Кику бяха повече от приятели. Пък и откъде да знае. Никой не му беше казал, мислеше тя. Защо да му казват? И какво значение има това?

— Добро утро, Анджин-сан. — Гласът на Оми беше също дружелюбен, но от погледа й не се изплъзна фактът, че той се поклони само колкото изискваше учтивостта. После черните му очи се обърнаха към нея и тя му се поклони с грейнала усмивка.

— Добро утро, Оми-сан. Голяма чест е за този дом.

— Благодаря, Кику-сан. Благодаря.

Тя почувствува изпитателния му поглед върху себе си, но се направи, че не го забелязва, и очите й, както беше редно, нито за миг не се откъснаха от земята. Гьоко, прислужниците и свободните куртизанки наблюдаваха от верандата.

— Аз отивам крепост — каза Блакторн. — Всичко добре?

— Да, Торанага-сама изпрати да ви повикам.

— Да.

Кику вдигна очи. Оми не откъсваше поглед от нея. Тя му дари най-приятната си усмивка и погледна Анджин-сан. Той напрегнато наблюдаваше Оми, но щом усети, че тя го гледа, веднага се обърна и се усмихна.

— Много съжалявам, Кику-сан, Оми-сан, трябва отивам сега.

Поклони се на Оми. Оми отвърна на поклона му. Излезе през портата. Тя го последва, затаила дъх. Всякакво движение замря на площада. В настъпилата тишина тя го видя да се обръща към нея и в един страшен миг й се стори, че ще я прегърне. Но за огромно нейно облекчение той само спря и зачака, като всеки цивилизован човек.

Тя се поклони с всичката нежност, която можа да изстиска от себе си, усещайки как погледът на Оми се забива в нея като свредел.

— Благодаря, Анджин-сан — усмихна се тя само на него. Въздишка премина през целия площад. — Благодаря. — И добави задължителното: — Заповядайте пак при нас. Ще броя миговете до следващото ви посещение.

Той се поклони точно толкова безгрижно, колкото изискваше доброто възпитание, и си тръгна високомерно, като истински самурай. А тя, за да го възнагради за безупречното му държане и да накаже Оми за излишната хладност в поклона му, остана на мястото си и изпрати Анджин-сан с поглед, с което му оказа още по-голяма чест.

Изчака, докато най-после почти се изгуби от погледа й. Той се извърна в последния момент и погледна към нея. Махна й с ръка. Тя се поклони много ниско, като се разтапяше от вниманието на целия площад, насочено към тях двамата, но същевременно се преструваше, че не го забелязва. И чак когато той наистина изчезна, тя се прибра вътре. Горда и неизмеримо грациозна. Всеки мъжки поглед беше закован в нея, докато тя затваряше вратата, опиваше се от тази красота и завиждаше на Анджин-сан, който, изглежда, се бе проявил като истински мъж, щом тя така го изпрати.

 

 

— Колко сте красива — каза Оми.

— Как ми се иска да е така, Оми-сан — отвърна му тя с втората си по хубост усмивка. — Желаете ли чай? Или нещо за хапване?

— Ако ми направите компания — да.

Гьоко се присъедини към тях с най-мазната си усмивка.

— Моля да ме извините за лошите обноски, Оми-сама. Моля ви да хапнете с нас. Закусили ли сте?

— Още не, но не съм гладен. — Той погледна към Кику. — А вие закусихте ли?

Гьоко ги прекъсна многословно:

— Разрешете ни да ви донесем нещо, което няма да е недостойно за вас, Оми-сама. Ще се присъедините ли към нас, след като се преоблечете, Кику-сан?

— Разбира се, моля да ме извините, Оми-сама, задето ви се показвам в такъв вид. Много се извинявам. — И момичето се затича, като се престори на щастливо — което не беше вярно. Ако я следваше по петите.

— Бих искал да бъда с нея тази вечер за вечеря и развлечения — кратко отряза Оми.

— Разбира се, Оми-сама — поклони се ниско Гьоко, като знаеше много добре, че Кику няма да бъде свободна. — Голяма чест е за дома ми и за всички нас. Кику-сан има голям късмет, че й оказвате такова внимание.

 

 

— Три хиляди коку! — Торанага беше възмутен.

— Да, господарю — отговори Марико. Намираха се на личната му веранда в крепостта. Започна да вали, но дъждът не намали голямата жега. Марико се чувствуваше отпусната, много уморена и копнееше за хладната есен. — Съжалявам, но по никакъв начин не можах да сваля цената. Преговаряхме до зори. Много съжалявам, господарю, но вие ми наредихте на всяка цена да се споразумея с нея още тази нощ.

— Но три хиляди, Марико-сан! Това е изнудване. — Всъщност Торанага беше доволен, че се е появил нов проблем, който да му отвлече вниманието от налегналите го тревоги: фактът, че християнският свещеник Цуку-сан пътуваше заедно с регента парвеню Дзатаки, предвещаваше само неприятности. Беше обмислил всички пътища за измъкване, оттегляне и нападение и отговорът беше неизменен: ако Ишидо действува бързо, аз съм загубен.

Трябва ми време. Но как да го изкопча?

На мястото на Ишидо бих започнал незабавно, без да чакам края на дъждовете. Ще разположа хората си по същия начин, както направихме с тайко, за да разбием Бепу. Този план винаги ще печели — защото е безкрайно прост. Ишидо не може да е толкова глупав, че да не вижда: единственият начин да се защищава Кванто е, като се притежава Осака. Докато Осака е настроена враждебно, Кванто е в опасност. Тайко много добре го знаеше и именно затова ми подари тези осем провинции. Без Кияма, Оноши и варварските свещеници…

Торанага с усилие на волята пропъди мисълта за утрешния ден и се съсредоточи изцяло върху невъзможната сума пари.

— За три хиляди коку и дума не може да става.

— Съгласна съм, господарю, напълно сте прав. Според мен и петстотин е много, но тази Гьоко не пожела да свали цената. Макар че има една възможност…

— Каква?

— Тя помоли за честта да свали цената до две хиляди и петстотин коку, ако благоволите да я приемете насаме за една пръчка време.

— Една мама-сан ще се откаже доброволно от петстотин коку само за да разговаря с мен?

— Да, господарю.

— Защо? — подозрително попита той.

— Каза ми каква е причината, господарю, но смирено ме помоли да й разрешите сама да ви обясни всичко. Имам всички основания да вярвам, че предложението й ще ви се стори интересно. Пък и петстотин коку… не е малко спестяване. Много съжалявам, че не можах да се справя по-добре, макар че Кику-сан е дама Първа класа и напълно заслужава статута си. Знам, че не се справих с възложената ми задача.

— Така е — кисело се съгласи Торанага. — И хиляда коку щяха да са много. Това е Идзу, а не Киото.

— Напълно сте прав, господарю. Казах на жената, че цената е направо възмутителна и неприемлива и че аз в никой случай не мога да я приема на своя глава, макар и да ми заповядахте да приключа сделката още снощи. Надявам се да ми простите неподчинението, но й казах, че преди да й дам окончателната си дума, трябва да се посъветвам с майката на Оми-сан, която е старша дама в селото.

Торанага се съживи и веднага забрави неприятностите си.

— Аха, значи сделката е уговорена, но не е окончателна?

— Да, господарю, докато не се посъветвам с Касиги-сама, не сте обвързан с нищо. Казах, че ще й отговоря днес по пладне. Моля да ми простите неподчинението.

— Трябваше да приключите сделката, както ви наредих — престори се на ядосан Торанага, макар да беше ужасно доволен от умната вратичка, която Марико му беше оставила отворена, за да даде положителен или отрицателен отговор, без да изгуби престиж. Би било немислимо той самият да се пазари за пари. Но ох ко, три хиляди коку… — Значи твърдите, че договорът на това момиче си струва ориза, необходим за изхранването на хиляда семейства в продължение на три години?

— Заслужава си всяко зрънце ориз, но за определен мъж.

Торанага я изгледа изпитателно.

— Нима? Я ми разкажете какво знаете за нея и всичко, което се случи там.

И Марико му разказа — като пропусна само чувствата си към Анджин-сан и дълбочината на неговите чувства към нея. Както и предложението, което й направи Кику.

— Добре, много добре — остана доволен Торанага. — Той трябва много да й е допаднал, щом още първия път е останала тъй дълго на портата.

Цяло Анджиро бе очаквало този момент — момента на раздялата между варварина и дамата Първа класа.

— Трите коку се оказаха за него добре вложени. Славата му сега ще се носи навсякъде.

— Така е — отвърна Марико, много доволна от достойното представяне на Блакторн. — Тя е изумителна дама, господарю.

Торанага беше заинтригуван от увереността на Марико, че е сключила добра сделка. Все пак петстотин коку щяха да са предостатъчни за договора. Повечето съдържателки на чайни домове не спечелваха толкова за цял живот работа, затова беше много озадачаващо, че Гьоко-сан бе готова да пожертвува с лека ръка такава сума…

— Значи си заслужава всяко зрънце ориз, казвате? Не мога да повярвам.

— Зависи за кой мъж, господарю. Но съм убедена в това. Не мога само да преценя кой може да бъде този мъж.

Чу се почукване по вратата.

— Да?

— Анджин-сан чака при главната порта, господарю.

— Доведете го тук.

— Да, господарю.

Торанага започна да си вее с ветрилото. Беше наблюдавал скришом Марико и от погледа му не убягна радостта, която премина през лицето й. Той нарочно не я беше предупредил, че е изпратил да го повикат.

Какво да правя? Всичко, което включих в плановете си, все още е в сила. Сега обаче повече от всякога имам нужда от Бунтаро, Анджин-сан и Оми. И от Марико — много.

— Добро утро, Торанага-сама.

Торанага отвърна на поклона му и забеляза топлината, обляла Блакторн при вида на Марико. Последваха официални поздрави и отговори, след което нареди:

— Марико-сан, кажете му, че призори ще потегли заедно с мен. А вие продължавате за Осака.

Тя отново усети познатата хладна тръпка.

— Да, господарю.

— Аз отивам в Осака, Торанага-сама? — попита Блакторн.

— Не, Анджин-сан. Кажете му, Марико-сан, че аз заминавам за ден-два при минералните извори в Шудзенджи. Дотам ще ме придружите и двамата, откъдето вие продължавате за Осака, а той ще тръгне към границата и оттам за Йедо.

Следеше ги отблизо. Блакторн каза нещо забързано и напрегнато.

— Много съжалявам, Торанага-сама, но Анджин-сан най-покорно моли да му разрешите да ползува услугите ми за още два дни. Казва, моля да ме извините, че присъствието ми до него ще ускори въпроса с неговия кораб. След това, ако такава е волята ви, веднага ще вземе един от крайбрежните ви кораби и ще ме изпрати за Осака, а той самият ще продължи за Нагасаки. Предполага, че по този начин ще се спести много време.

— По въпроса за кораба не съм взел още окончателно решение. Нито по въпроса за екипажа. Може да не му се наложи да ходи в Нагасаки. Изяснете му много добре това. Още нищо не е решено. Но ще обмисля молбата му относно вас. Утре ще получите отговора ми. А сега можете да вървите… Да, още нещо, Марико-сан. Кажете му, че ми трябва списък на всичките му предци. Да го направи, а вие ще го преведете и ще потвърдите писмено достоверността му.

— Да, господарю. Веднага ли да свършим тази работа?

— Не, като пристигне в Йедо.

Марико преведе на Блакторн.

— За какво му е? — учуди се той.

Марико го изгледа поразена.

— Как за какво? Всеки самурай трябва да има записани официално всички раждания и всяка смърт в рода си, както и всички имения, които притежава, и земи, които е получил в награда. Как иначе ще може господарят му да държи всичко в пълен ред? Във вашата страна не е ли така? Тук законът задължава всички граждани да бъдат записани в обществените регистри, дори и ета: дати на раждане, смърт, женитби… Всяко селце, град и улица са задължително регистрирани. Иначе как ще знаем кой откъде е, какво му е потеклото?

— Ние не записваме такива неща. Невинаги. И неофициално. Значи всички са регистрирани? До един?

— О, да, дори и ета, Анджин-сан. Това е много важно, не мислите ли? По този начин никой не може да претендира, че е нещо, което не е. Престъпниците се залавят по-лесно, а мъже, жени и родители не могат да измамят никого при женитбите.

Блакторн отложи разсъжденията си по въпроса за по-късно и изигра още една карта, на която беше заложил и която, както се надяваше, щеше да доведе до гибелта на Черния кораб.

Марико го изслуша най-внимателно, зададе му един-два допълнителни въпроса и чак тогава преведе на Торанага:

— Господарю, Анджин-сан ви благодари за благоволението и множеството подаръци. Моли ви да му окажете чест, като изберете лично двестате васали, които му позволихте да има. Казва, че вашите указания в това отношение ще са безценни.

— Готов ли е да даде за тях хиляда коку? — запита веднага Торанага. Забеляза изненадата, изписана по лицата и на двамата. Радвам се, че все още си прозрачен, Анджин-сан, въпреки цялата лакировка на цивилизованото ти поведение, помисли си той. Ако играех комар, бих заложил, че идеята не е твоя — някой ти е подсказал да ми искаш подобни указания.

— Хай — отговори твърдо Блакторн.

— Добре — съгласи се той сухо. — Щом като Анджин-сан е толкова щедър, приемам предложението му. Хиляда коку. В помощ на някои нуждаещи се самураи. Кажете му, че васалите му ще го чакат в Йедо. Ще се видим утре призори, Анджин-сан.

— Да, благодаря, Торанага-сама.

— Марико-сан, посъветвайте се още сега с Касиги-сан. След като вече сте се съгласили на тази сделка, предполагам, че тя също ще я одобри, колкото и да е неблагоразумна, макар да допускам, че ще пожелае да размисли до утре заран, защото сумата е наистина главозамайваща. Изпратете някой слуга да доведе тази Гьоко по залез-слънце. А тя да води със себе си куртизанката. Кику-сан може да пее, докато разговаряме.

Торанага ги освободи, доволен, че е направил спестяване от хиляда и петстотин коку. Някои хора са тъй разточителни, помисли си той добродушно.

 

 

— Ще ми останат ли достатъчно, за да наема екипаж? — попита Блакторн.

— О, да, Анджин-сан. Но засега не ви е разрешил да заминете за Нагасаки. Петстотин коку са повече от достатъчно, за да преживеете една година, а останалите петстотин можете да превърнете в сто и осемдесет кобана злато и с тях да си наемете моряци. Това са страшно много пари.

Фуджико се надигна, едва прикривайки болките си, и каза нещо на Марико.

— Вашата наложница ви моли да не се безпокоите, Анджин-сан. Тя ще ви даде препоръчителни писма до някои лихвари, които ще ви отпуснат всички необходими средства. Ще уреди каквото трябва.

— Да, но нали трябва да плащам на свитата си? И с какво ще издържам къщата, Фуджико-сан и слугите?

Марико беше потресена.

— Моля ви, много се извинявам, но това, разбира се, не са ваши грижи. Наложницата нали ви каза, че ще се погрижи за всичко. Тя…

Фуджико я прекъсна и двете жени си говориха известно време.

— А со десу, Фуджико-сан. — Марико се обърна отново към Блакторн: — Тя ви моли да не си губите времето с подобни грижи, а да се занимавате само с проблемите на Торанага-сама. Тя има свои собствени средства, от които може да черпи в случай на нужда.

Блакторн пресметна.

— Ще ми заеме пари?

— О, не, Анджин-сан, ще ви ги даде, разбира се. Ако имате нужда. Не забравяйте, че финансовите ви затруднения ще продължат само тази година. От догодина сте богат. Що се отнася до свитата ви, първата година ще получат по две коку. Не забравяйте, че Торанага-сама ви подарява цялото им въоръжение и конете, а две коку са предостатъчно, за да се изхранят самите те, конете и семействата им. Не забравяйте също, че подарихте на Торанага-сама шестмесечния си доход, за да ги подбере лично той. Това е огромна чест, Анджин-сан!

— Така ли мислите?

— Разбира се. И Фуджико-сан е напълно съгласна. Много умно постъпихте.

— Благодаря.

Блакторн си позволи да не прикрива задоволството си. Възвръщаш си умението да мислиш. Нещо повече — започваш вече да мислиш като тях, зарадва се той. Да, много умно беше от моя страна, че поканих Торанага да ми помогне. Сега ще получа възможно най-добрите самураи — нещо, което беше немислимо да постигна сам. Какво са хиляда коку в сравнение с Черния кораб? Сбъдна се още нещо от думите на Марико: че една от слабостите на Торанага е неговото скъперничество. Тя, разбира се, никога не му го беше казвала направо, а само, че с невероятното си богатство Торанага успявал да постигне много повече, отколкото всички други даймио в империята. Този намек, подкрепен от собствените му наблюдения — дрехите на Торанага бяха крайно семпли, както и храната му, а начинът му на живот почти не се отличаваше от този на всеки самурай, — му подсказа още един ключ към разгадаването на Торанага.

Благодаря на бога за Марико и за брат Доминго!

Паметта му го върна обратно в затвора и си помисли колко близо беше тогава до смъртта и колко близо е до нея и сега — въпреки всичките си почести. Защото Торанага с едната ръка дава, а с другата може да отнеме всичко. Мислиш го за приятел, но щом е в състояние да убие жена си, любимия си син, как можеш да разчиташ на дружбата му или на живота си? Няма как, отговори си той и отново си каза за кой ли път: всичко е карма. Нищо не мога да направя срещу карма, а и винаги съм бил на ръба на смъртта, така че в сегашното си положение не виждаше нищо ново. Отдай се на карма в цялата й прелест. Приеми карма с цялото й величие. Довери се на карма през следващите шест месеца. И тогава, догодина по същото време, ще прекосяваш Магелановия проток, на път за Лондон, далеч от пипалата му…

Фуджико говореше нещо и той я наблюдаваше. По превръзките й все още имаше избили петна. Лежеше, обзета от болки, на рогозките, а една прислужница непрекъснато й вееше.

— Тя ще уреди всичко до утре сутринта, Анджин-сан. Предлага да вземете със себе си два коня и един товарен за багажа ви, един прислужник, една прислужница…

— Достатъчно е един прислужник.

— Много се извинявам, но трябва да вземете и прислужница. Освен това ви трябва готвач и помощник-готвач.

— Няма ли да има походна кухня, която можем… да мога да ползувам?

— Да, разбира се. Но ви трябва свой собствен готвач, Анджин-сан. Вие сте хатамото.

Той разбра, че споровете за безполезни.

— Оставям всичко вие да решите.

— Да, много умно постъпвате, Анджин-сан, много мъдро. А сега ви моля да ме извините, но трябва да започна да си опаковам багажа.

И Марико ги остави много щастлива. Почти не бяха разговаряли насаме, само размениха няколко думи на латински, колкото да разберат и двамата, че вълшебната нощ, както и онази, другата, бяха оставили нещо в душите им, но не биваше дори да споменават за тях, защото и така щяха да бъдат вечно живи в съзнанията им.

— Страшно се зарадвах, като научих, че е останала тъй дълго пред портата. Престижът ви сега е огромен, Анджин-сан.

— За миг щях да забравя думите ви и малко остана да я целуна пред всички.

— Ох ко, Анджин-сан, това щеше да е ужасно.

— Ох ко, напълно сте права! Ако не бяхте вие, сега да съм без капка престиж — сгърчен в прахта червей.

— Но вместо това сте знаменит и никой не се съмнява в способностите ви. Послужихте ли си с някой от онези любопитни инструменти?

— Ах, прекрасна лейди, в моята страна имаме древен обичай: един мъж никога да не обсъжда интимни подробности за една дама с друга дама.

— И ние имаме същия обичай. Но аз ви попитах само дали сте се насладили на инструмента, а не как сте го използували. Да, и ние имаме същия обичай. Радвам се, че сте останали доволен от нощта. — Тя му се усмихна топло. — Много е мъдро човек да се държи като японец в Япония, нали?

— Нямам достатъчно думи да ви се отблагодаря, задето ме учите, задето ме наставлявате, задето ми отворихте очите, задето… — Щеше да каже „задето ме обичате“. — Задето съществувате.

— Нищо не съм направила.

— Благодаря ви за всичко — и за подаръка.

— Радвам се, че сте изпитали такова голямо удоволствие.

— Тъжен съм, че вие не изпитахте никакво удоволствие. Радвам се, че и на вас ви е заповядано да тръгнете за минералните извори. Но защо и за Осака?

— О, не, не ми е заповядано да ходя в Осака. Торанага-сама ми разреши да отида там. Имаме имущества и семейни дела, за които трябва да се погрижа. Освен това и синът ми е там. Трябва да занеса също така лични послания до Кирицубо-сан и Садзуко-сан.

— Не е ли опасно за вас? Спомнете си какво ми казахте — войната ще избухне всеки момент, а врагът е Ишидо. Торанага-сама не е ли на същото мнение?

— Да, но засега войната все още не е избухнала. Пък и самураите не воюват с жени, освен ако жените не воюват с тях.

— А вие? Спомнете си за моста през рова в крепостта Осака. Нали тръгнахте с мен, за да заблудим Ишидо. Той щеше да ме убие иначе. Спомнете си също как се бихте с меч в ръка на кораба.

— А, тогава само защищавах живота на своя господар, както и собствения си живот, защото беше в опасност. Това беше мой дълг, Анджин-сан, и нищо повече. Сега за мен няма никаква опасност. Аз съм била придворна дама на Йодоко-сама, вдовицата на тайко, и дори на Очиба-сама, майката на наследника. Имам честта да бъда тяхна приятелка. Не ме заплашва никаква опасност. Именно затова ме пуска Торанага-сама. Но за вас в Осака не е безопасно поради бягството на Торанага-сама и начина, по който той постъпи с Ишидо-сама. Не бива никога да ходите там. А Нагасаки е безопасно място за вас.

— Значи е съгласен да отида там?

— Не още. Но когато даде съгласието си, безопасността ви ще бъде осигурена. Той има голяма власт в Нагасаки.

„По-голяма от властта на езуитите ли?“ — искаше му се да попита, но вместо това каза:

— Ще се моля Торанага-сама да ви нареди да пътувате с кораб до Осака. — Видя я как потръпна при тези думи. — Какво ви е?

— Нищо… Просто много ми е неприятно да пътувам по море.

— Как ще ви нареди да пътувате?

— Не знам, но… — Тя се превърна отново в палаво момиченце и премина на португалски: — Но заради вас ще трябва да вземем и Кику-сан, нали?

Блакторн се присъедини към смеха й.

— Няма да е зле, макар че… — Той млъкна, спомнил си внезапно погледа на Оми. — Знаете ли, Марико-сан, като бях там на портата, останах с впечатлението, че Оми-сан я погледна много особено, като любовник — ревнив любовник. Не знаех, че са в такива отношения.

— Доколкото ми е известно, той е неин клиент, постоянен клиент. Но това какво ви засяга?

— Защото погледът му беше много особен. Много.

— Той няма право на никакви претенции към нея. Тя е куртизанка Първа класа и може да приема или отхвърля, когото си желае.

— Ако в Европа съм имал такива отношения с момиче… нали ме разбирате, Марико-сан?

— Мисля, че ви разбирам, Анджин-сан, но какво ви засяга всичко това? Не сте в Европа и той няма никакви права над нея. Ако тя желае да приема и вас, и него, или дори да ви отхвърли и двамата, това си е само нейна работа и не засяга никого.

— Бих казал, че й е любовник в европейския смисъл на думата. При това положение има какво да ме засяга, нали?

— Но какво общо има това с нея и професията й?

Той не настоя повече. Ала сърцето и умът му подсказваха да бъде нащрек. Не е чак толкова просто, Марико-сан, дори тук. Оми смята Кику-сан за нещо много специално, дори и тя да не е на същото мнение. Може би трябваше да ме предупредят, че е неин любовник. Предпочитам Оми да ми е приятел, отколкото враг. Възможно ли е Марико и този път да е права? Че любенето за тях няма никаква връзка с любовта?

Помогни ми, господи, много съм объркан. Донякъде вече съм японец, но до голяма степен съм си още европеец. А за да оцелея, трябва да се държа като тях и да мисля като тях. Повечето от нещата, в които те вярват, са толкова по-приемливи от нашите обичаи, че се изкушавам изцяло да стана японец. Ала все пак… домът ми е там, през моретата, където са се родили моите прадеди, където живее семейството ми, Фелисити, Тюдор и Елизабет.

— Анджин-сан?

— Да, Фуджико-сан?

— Моля ви, не се притеснявайте за пари. Не мога да ви гледам разтревожен. Много съжалявам, че не съм в състояние да ви придружа до Йедо.

— Скоро видя вас в Йедо, нее?

— Да. Лекарят каза, че вече се оправям, и майката на Оми-сан е съгласна с него.

— Кога е тук лекар?

— Залез-слънце. Много съжалявам, че не мога да тръгна утре с вас. Много моля да ме извините.

Той отново се замисли за задълженията си към своята наложница. Но отложи тази тема за друг път, тъй като я измести друга, по-важна мисъл. Премисли хрумването си и го намери за добро. И нетърпящо отлагане.

— Аз отивам сега. Скоро ще се върна. Вие почивате… Разбирате, нали?

— Да, моля да ме извините, че не мога да стана и че… Много съжалявам.

Той отиде в стаята си. Взе пищова от скривалището, провери дали е в ред и го затъкна под кимоното си. След това се запъти към къщата на Оми. Оми го нямаше. Посрещна го Мидори и му предложи чай, но той вежливо отказа. Тя държеше на ръце двегодишното си момченце. Много съжалявам, рече, Оми-сан скоро ще се върне. Не би ли искал Анджин-сан да го почака? Беше неспокойна, макар и извънредно учтива. Той отново отказа, благодари и, добави, че по-късно пак ще намине, и се спусна обратно към своята къща.

Селяните бяха вече разчистили мястото и се готвеха да започнат строежа. От пожара не бяха спасили нищо, освен някои кухненски прибори. Фуджико не пожела да му каже колко ще струва новият строеж. Било много евтино, твърдеше тя. Моля, не се тревожете.

— Карма, Анджин-сан — обади се един от селяните.

— Да.

— Шигата га най, нее? Не се безпокойте, къщата скоро ще е готова — по-хубава от преди.

В този момент Блакторн забеляза Оми, който се изкачваше към дома си сериозен и изпънат като струна. Отиде да го пресрещне. Като го видя, Оми сякаш се поуспокои.

— А, Анджин-сан — сърдечно възкликна той. — Разбрах, че и вие заминавате призори с Торанага-сама. Много добре, ще пътуваме заедно.

Въпреки явното му дружелюбие Блакторн беше нащрек.

— Чуйте, Оми-сан — сега аз отивам там — посочи той платото. — Моля, елате с мен, да?

— Днес няма да има учения.

— Знам. Моля, елате с мен.

Оми забеляза, че ръката на Блакторн стискаше дръжката на големия меч с типичен самурайски жест — за да не се клати. В следващия миг наблюдателните му очи видяха и издутото място под пояса и по очертанията се досети, че това е скрит пищов.

— Комуто е позволено да носи два меча, трябва да умее да ги използува, а не само да ги носи, нали?

— Моля? Не разбрах.

Оми повтори, този път с по-прости думи.

— А, разбрах. Да, добре.

— Да. Господарят Ябу каза — сега, щом сте вече самурай, трябва да научите някои неща, които за нас са естествени като слънцето и въздуха: как да бъдете секундант при сепуку или дори вие самият да се подготвите за собственото си сепуку — нещо, което сме длъжни да знаем. Да, Анджин-сан, трябва да се научите да боравите с мечовете си. Много е важно за самурая да умее да си служи с меча и да го почита.

Блакторн не разбра и половината от казаното, но му беше ясно какво се опитва да му внуши Оми. Или поне, поправи се той неспокойно, горе-долу ми е ясно какво говори, но какъв ли е подтекстът?

— Да, вярно, много важно. Моля, един ден вие ме научите може би? За мен голяма чест.

— Да, аз ще ви науча, Анджин-сан.

Блакторн настръхна от заплахата, прозвучала в гласа на Оми. Внимавай, каза си той. Не започвай да си въобразяваш разни неща.

— Благодаря. А сега да отидем там, моля. Малко време. Вие елате с мен, да?

— Добре, Анджин-сан, но да отидем с конете си. След малко ще дойда.

Оми се изкачи горе и влезе в двора на къщата си.

Блакторн нареди на слугата да оседлае коня му и го възседна от дясната му страна, както беше прието в Япония и Китай. Да си знаеш, че не те чака добро, ако вземе да те учи да се биеш с меч, каза си той и дясната му ръка докосна скрития пищов. Топлината му вдъхна увереност, която обаче се стопи с повторната поява на Оми. До него яздеха четирима самураи.

Шестимата се задрусаха един до друг по неравния път нагоре към платото. Минаха покрай няколко роти самураи в пълно бойно снаряжение, водени от офицерите си, с развени знаменца на върховете на копията си. Когато се изкачиха на високото, пред тях се откри целият мускетен полк, строен за поход извън лагера, всеки застанал до оседлания си кон с приготвен отзад багаж. Начело бяха Ябу, Нага и помощниците им. Дъждът заваля силно.

— Всички войски отиват? — озадачено попита Блакторн и дръпна юздите на коня си.

— Да.

— Отиват на извори с Торанага-сама, Оми-сан?

— Не знам.

Както винаги в опасни моменти Блакторн усети по интуиция, че не бива да задава повече въпроси. Но на един трябваше да получи отговор.

— А Бунтаро-сан? Той с нас утре? — небрежно попита той.

— Не. Бунтаро-сама вече замина. Тази сутрин беше на площада, когато излизахте от Чаения дом. Не го ли забелязахте?

Блакторн не прочете нищо необичайно по лицето на Оми.

— Не, не го видях, много съжалявам. Той също отива на извори?

— Предполагам, не съм сигурен. — Дъждът се стичаше по конусовидната шапка на Оми, завързана под брадичката му. Очите му почти не се виждаха. — Защо искахте да ме доведете тук?

— Ще покажа едно място, както казах. — И преди Оми да успее да добави нещо, Блакторн пришпори коня си. Безпогрешното му чувство за ориентация на опитен мореплавател му помогна да си припомни съвсем точно мястото над земната пукнатина. Той слезе от коня си и повика с жест Оми. — Моля.

— Какво има? — прозвуча остро гласът на Оми.

— Моля, тук, Оми-сан. Сам.

Оми махна на телохранителите си да се отдалечат и пришпори коня си напред, докато най-после се извиси над Блакторн.

— Нан десу ка? — попита той, а ръката му недвусмислено стисна дръжката на меча.

— Това място Торанага-сама… — Блакторн не можа да намери подходящи думи и дообясни мисълта си с красноречиви жестове.

— Тук го измъкнахте от земята ли? И какво от това?

Блакторн го погледна многозначително, след това свали поглед към меча си, отново го погледна, но не каза нищо. Избърса дъждовните капки от лицето си.

— Нан десу ка? — още по-раздразнено попита Оми.

Блакторн продължи да мълчи. Оми се загледа надолу към пропастта и пак вдигна поглед към Блакторн. Изведнъж очите му светнаха.

— А со десу! Уакаримасу! — Замисли се за миг, после извика един от телохранителите си. — Доведи веднага Мура и двадесет души с лопати.

Самураят препусна в галоп. Оми отпрати останалите обратно в селото, слезе от коня си и застана до Блакторн.

— Да, Анджин-сан. Отлична идея! Отлична!

— Идея? Каква идея? — невинно попита Блакторн. — Само показал място. Помислил: вие искате знаете място. Много съжалявам, не разбирам.

— Торанага-сама е изгубил тук мечовете си. Те са много ценни. Ще е доволен, ако си ги получи обратно. Много доволен, нали?

— А со! Не моя идея, Оми-сан. Идея на Оми-сан.

— Разбира се, благодаря. Вие сте добър приятел и мислите много бързо. Трябваше сам да се досетя. Да, добър приятел сте, а през следващите месеци ще имаме голяма нужда от приятели. Войната е неминуема, независимо дали я искаме, или не.

— Моля? Много се извинявам. Не разбирам, говорите толкова бързо. Моля да ме извините.

— Радвам се, че сме приятели. Вие и аз. Разбирате ли?

— Разбирам. Вие казвате война? Война сега?

— Скоро. Шигата га най. Какво можем да направим? Нищо. Не се безпокоите, Торанага-сама ще победи изменника Ишидо и неговите съюзници. Това е истината, разбирате ли? Не се тревожете.

— Разбирам. Аз отивам сега моя къща. Добре?

— Да. Ще се видим призори. Отново ви благодаря. — Блакторн кимна, но не си тръгна.

— Много е хубава, нали?

— Кой?

— Кику-сан.

Блакторн стоеше леко разкрачен, готов да отскочи назад, да измъкне пищова си и да стреля. Спомняше си като бял ден нечовешката скорост, при това постигната с такава лекота, с която Оми обезглави онзи селянин преди толкова много време, затова гледаше да е винаги нащрек. Беше решил, че е в интерес на собствената му безопасност да повдигне въпроса за Кику. Оми никога не би го направил. За него подобна проява на невъзпитание бе немислима. Изпълнен със срам заради собствената си слабост, японецът би заключил своята тъй неподобаваща за него ревност в някое тайно кътче на мозъка си. И именно защото бе тъй чуждоземна и срамна, тази ревност щеше да го разяжда, докато в най-неочакван момент Оми щеше да избухне, заслепен от ярост.

— Кику-сан ли? — попита Оми.

— Хай. — От погледа на Блакторн не убягна фактът, че събеседникът му бе поразен. Въпреки това бе доволен, че така добре избра мястото и момента за този разговор. — Много е хубава, нали?

— Хубава ли?

— Хай.

Дъждът се засили. Тежките капки удряха по калта. Конете им потръпваха зиморничаво. И двамата се бяха измокрили до кости, но дъждът беше топъл и не ги смущаваше.

— Да — съгласи се Оми. — Кику-сан е много хубава. — Последва порой от думи, които Блакторн не разбра.

— Няма достатъчно думи сега, Оми-сан. Няма достатъчно думи, за да говоря ясно. По-късно — да. Не сега. Разбирате ли?

Но Оми сякаш не го чуваше. После изведнъж каза:

— Има достатъчно време, Анджин-сан. Достатъчно, за да говорим за нея, за вас, за мен и за карма. Но съгласен, сега не е моментът.

— Мисля, че разбирам. До вчера не знам, че Оми-сан и Кику-сан добри приятели — притисна го той отново.

— Тя не е моя собственост.

— Сега знам, вие и тя много добри приятели. Сега…

— Тръгвайте си! Този въпрос е приключен. Жената е нищо. Нищо!

Но Блакторн упорито не помръдна от мястото си.

— Следващия път аз…

— Разговорът приключи! Не ме ли чухте? Приключи!

— Ийе, ийе, за бога!

Ръката на Оми посегна към меча. Без дори да се усети, Блакторн отскочи две крачки назад. Ала Оми не издърпа меча си, нито Блакторн — пищова. И двамата се приготвиха, макар че никой не искаше да започне пръв.

— Какво искате да кажете, Анджин-сан?

— Следващия път аз първо попитам — за Кику-сан. Ако Оми-сан каже да — да. Ако не — не. Разбирате ли? Като приятел на приятел.

Оми отпусна ръката си върху меча.

— Повтарям, тя не е моя собственост. Благодаря, че ми посочихте това място, Анджин-сан. Довиждане.

— Приятел?

— Разбира се.

Оми се доближи до коня на Блакторн и го хвана за юздата. Блакторн се метна на седлото и погледна надолу към Оми. Ако имаше някакъв начин да му се размине, още сега би стрелял в главата на самурая. Което щеше да е най-безопасното.

— Довиждане, Оми-сан.

Оми го проследи с поглед. Блакторн не се обърна нито веднъж, докато не превали хребета. Оми отбеляза с камъни точното място до пропастта, клекна до него и вбесен зачака, без да обръща внимание на поройните води.

След малко пристигнаха Мура и селяните, опръскани с кал.

— Мура, точно на това място Торанага-сама е паднал в пукнатината. Тук някъде са заровени мечовете му. Донесете ми ги преди залез-слънце.

— Да, Оми-сама.

— И ако имахте поне малко мозък, ако наистина ви беше грижа за мен, вашия господар, и за моите работи, досега да сте ги изкопали.

— Моля да извините глупостта ми.

Оми си тръгна. Те погледаха след него, след което се разпръснаха в кръг около камъните и започнаха да копаят.

Мура тихо се обади:

— Уо, утре ще тръгнеш заедно с носачите на багажа.

— Да, Мура-сан. Но как?

— Ще предложа услугите ти на Анджин-сан. Той нищо няма да забележи.

— Да, но наложницата му, ох ко — тя веднага ще забележи — прошепна Уо.

— Тя няма да пътува с него. Разбрах, че изгарянията й са доста тежки. По-късно ще тръгне с кораб за Йедо. Знаеш какво трябва да направиш, нали?

— Да издиря тайно светия отец и да отговоря на всичките му въпроси.

— Да. — Мура се отпусна и започна да говори с нормален глас. — Значи заминаваш с Анджин-сан, Уо. Той плаща добре. Бъди услужлив, но не прекалено, за да не те вземе със себе си чак в Йедо.

Уо се засмя.

— Казват, че в Йедо всички били толкова богати, че пикаели в сребърни гърнета — дори и ета. А жените им имали кожа като морска пяна — без никакви косми.

— Вярно ли е, Мура-сан? — намеси се втори селянин. — Наистина ли нямат косми?

— Първия път като бях там, Йедо беше само едно смрадливо рибарско село, по-малко дори от Анджиро — отговори Мура, без да спре да копае. — Това беше, когато преследвахме Бепу с Торанага-сама. Отсякохме повече от три хиляди глави. Що се отнася до другото, всичките момичета, с които съм бил там, си имаха косми освен една корейка, но тя ми каза, че си ги била изскубала един по един.

— Какво ли не правят жените, за да ни привлекат — обади се някой.

— Да, но много ми се иска да видя с очите си подобно нещо — въздъхна беззъбият Нинджин.

— Залагам лодка с риба срещу кофа фъшкии, че страшно боли да си скубеш космите — подсвирна учудено Уо.

— Когато стана ками, искам да навестя Кику-сан — казват, че от рождение си е напарфюмирана и с гладка кожа.

Те се смееха и шегуваха, но не преставаха да копаят под силния дъжд и ямата ставаше все по-дълбока.

— Анджин-сан трябва да се е представил много добре, щом като тя толкова дълго стоя пред вратата. Иии, какво ли не бих дал да съм на негово място!

Уо избърса потта от челото си. Като всички останали, и той беше само по набедрена превръзка и конусовидна шапка, с боси крака.

— Иии, аз, Уо, бях там на площада и видях всичко с очите си. Видях я как се усмихна и изтръпнах чак до петите от удоволствие.

— Да — призна друг. — И на мен от една нейна усмивка ми става тъй хубаво…

— Но не чак колкото на Анджин-сан, а, Мура-сан? — закикоти се Уо. — Хайде, моля, разкажете ни още веднъж.

Мура не чака да го молят повторно и на драго сърце им разказа за кой ли път какво стана през първата нощ в банята. От безбройните разкази историята доста се бе разкрасила, но това не смущаваше никого.

— Иии, какво ли е да си така надарен! — въздъхна Уо, изимитира как би изглеждал той самият в подобна ситуация и толкова силно се разсмя, че падна в калта.

— Кой можеше да допусне, че този нищо и никакъв варварин ще стигне от ямата чак до рая? — облегна се Мура на лопатата си, за да си поеме дъх. — Никога нямаше да повярвам, ако някой ми го беше казал — също като в приказките. Карма.

— Сигурно е бил японец в предишния си живот и просто се е преродил с друг цвят на кожата.

Нинджин кимна в знак на съгласие.

— Сигурно е така. От думите на светия отец си бях извадил заключението, че отдавна вече трябва да гори в ада. Нали отецът каза, че го е проклел с много тежко проклятие? Чух го, като призоваваше да се стовари върху Анджин-сан отмъщението на великия ками, на самия Исус и ох ко! Дори аз страшно се изплаших. — Той се прекръсти. — Но Исус Христос и светата Богородица наказват по доста особен начин, ако питате мен.

— Аз не съм християнин, както знаете — намеси се Уо, — много се извинявам, но имам чувството, че Анджин-сан не е лош човек, пак ви моля за извинение, и го предпочитам пред християнския отец, който смърди, ругае и само ни плаши. Анджин-сан и с нас се отнася много добре, не е ли така? Добре се държи със слугите си. Казват, че е приятел на Торанага-сама, и сигурно е вярно, като гледам какви почести му оказва. И не забравяйте, че Кику-сан го удостои със Златната си бразда.

— Че е златна, златна е. Чух, че тази нощ му струвала пет кобана.

— Петнадесет коку за една нощ? — Нинджин не можеше да повярва. — Иии, колко му върви на Анджин-сан! Кармата му си я бива за един враг на бога и светата Дева.

— Платил е един кобан — три коку — намеси се Мура. — Но ако смятате, че това е прекалено… — Той млъкна и се огледа заговорнически, за да се увери, че никой не ги подслушва, макар да беше сигурен, че в този дъжд нямаше кой да слухти наоколо, а дори и да беше така, какво значение би имало това?

Всички млъкнаха и го обкръжиха плътно.

— Да, Мура-сан?

— Научих, че тя щяла да става наложница на Торанага-сама. Тази заран купил договора й. За три хиляди коку.

От тази цифра им се зави свят — повече от печалбата на цяло едно село в продължение на двадесет години от наловената риба и произведения ориз. Кику-сан още повече им се издигна в очите, ако това беше възможно. Както и Анджин-сан, който по този начин ставаше последният мъж на този свят, успял да й се наслади като на куртизанка Първа класа.

— Иии — промърмори накрая Уо с пресъхнало гърло. — Толкова пари… Не знам дали ми се доповръща, или ми се припика…

— Нито едното, нито другото — посъветва го Мура. — Копай! Трябва да намерим мечовете.

Те се подчиниха и всеки потъна в мислите си. Ямата неумолимо нарастваше. След малко Нинджин не се стърпя и сподели безпокойството, което го глождеше отвътре.

— Мура-сан, моля да ме извините — спря да копае той. — Но какво решихте за новите данъци?

Другите също спряха да копаят и зачакаха да чуят отговора.

Мура обаче продължи да забива лопатата си със същия неотслабващ ритъм.

— Какво има да решавам? Щом Ябу-сама казва да плащаме, значи ще плащаме!

— Но нали Торанага-сама съкрати данъците и сега той ни е господар?

— Така е. Но нали върна Идзу на Ябу-сама? Както и Суруга и Тотоми? Така че той отново ни става господар.

— Господар ни е Торанага-сама, Мура сан, нали…

— И ще отидеш ли да му се оплачеш, Нинджин? А? Я ела на себе си! Ябу-сама отново ни е господар, както си е било винаги. Нищо не се е променило. Ако повиши данъците, ще плащаме по-високи данъци, и туйто! Хайде, стига толкова!

— Но при това положение трябва да се простим със запасите си за зимата. С всичките запаси! — Гласът на Нинджин се извиси с досаден вой, но всички знаеха, че говори самата истина. — Дори и с ориза, който откраднахме…

— Който спестихме — поправи го Уо.

— Дори и той няма да ни стигне да изкараме криво-ляво зимата. Ще трябва да продадем някоя от лодките…

— Лодки няма да продаваме — отсече Мура, заби лопатата в земята и изтри потта от челото си, след което завърза по-здраво връзките на шапката си. — Плюй си на ръцете, Нинджин, за да не мислиш за утрешния ден.

— Как ще изкараме зимата, Мура-сан?

— Преди това да изкараме лятото.

— Така е — горчиво се съгласи Нинджин. — Платихме си данъците за две години напред и пак не стига.

— Карма, Нинджин — додаде Уо.

— Наближава война. Може би ще имаме нов господар, по-справедлив — обади се друг.

— По-лош не може да бъде — няма начин.

— Не залагайте на това — охлади ги Мура. — Нали сте живи — а можеше и да сте мъртви и тогава никакви Златни бразди, нито с косми, нито без косми. — Лопатата му удари на камък и той спря да копае. — Я ми помогни, Уо, стари приятелю.

Двамата заедно измъкнаха камъка от калта. Уо прошепна тревожно:

— Мура-сан, ами ако светият отец попита за оръжието?

— Кажи му, че сме готови. Че Анджиро е готово.