Джеймс Клавел
Шогун (22)

Глава двадесет и първа

Веднага след залез-слънце Кири заслиза нервно по стълбите, придружена от две прислужнички, и се запъти към покритата носилка със спуснати перденца, поставена до малката къщичка в градината. Върху кимоното си бе наметнала огромна пелерина — която я правеше още по-пълна, а на главата си имаше голяма широкопола шапка, завързана под брадичката.

Садзуко търпеливо я чакаше на верандата. До нея стоеше Марико. Блакторн се бе облегнал на стената, близо до голямата порта. Беше с кафяво кимоно, чорапи таби и военни сандали. В предния двор зад портата се беше строил в стегнати редици ескортът им от шестдесет тежковъоръжени самураи, всеки трети от които държеше по един факел. Оглавяваше ги Бунтаро, съпругът на Марико — нисък, набит мъж, почти без врат. Той тихо разговаряше с Ябу. И двамата бяха в железни брони, с преметнати през рамо лъкове и колчани, а Бунтаро носеше на главата си рогат военен шлем. Носачите търпеливо бяха наклякали недалеч от многобройния багаж и дисциплинирано мълчаха.

Лекият свеж ветрец обещаваше топло лято, но никой не му обръщаше внимание, освен Блакторн, макар че дори и той усещаше напрежението, което ги обкръжаваше. Освен това забеляза, че всички, с изключение на него, бяха въоръжени.

Кири се приближи до Садзуко.

— Не бива да стоите на течение, Садзуко-сан, ще настинете. Мислете за детето! Тези пролетни нощи са все още много влажни.

— Не ми е студено, Кири-сан. Нощта е много приятна.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред.

— Ах, как не ми се тръгва!

— Няма защо да се безпокоите — обади се Марико и се приближи до тях. Тя носеше подобна широкопола шапка, но нейната беше ярка, докато на Кири беше в тъмен цвят. — Ще видите колко ще ви е приятно да се завърнете в Йедо. Господарят ще се присъедини към нас само след няколко дни.

— Кой може да каже нещо за утрешния ден, Марико-сан?

— Утрешният ден е в божиите ръце.

— Утре денят ще бъде прекрасен, а ако не е, какво от това? — каза Садзуко. — Кой го е грижа за утрешния ден? Сега ми е приятно и това е най-важното. Вие сте чудесна, Кири-сан, и много ще ни липсвате. И вие, Марико-сан. — Тя погледна към портата и вниманието й се отвлече за миг, защото Бунтаро се бе разкрещял на един от самураите, за гдето си изтървал факела.

Официално началник на ескорта и по-старши от Бунтаро беше Ябу.

— Ах, Ябу-сан, Бунтаро-сан — притеснено им се поклони Кири. — Извинете, че ви накарах да ме чакате. Господарят Торанага щеше да слезе с мен, но в последния момент се отказа. Заповяда веднага да потеглим. Моля ви да приемете извиненията ми.

— Никакви извинения не са необходими — галантно отвърна Ябу, който умираше от нетърпение да напусне крепостта и да се прибере в Идзу. Все още не можеше да повярва, че тръгва заедно с главата си на раменете, варварина, пушките и всичко останало. Бе изпратил специални послания с пощенски гълъби до жена си в Йедо, за да е сигурен, че в столицата му Мишима всичко ще е подготвено за неговото пристигане, а също писа и на Оми в Анджиро. — Готови ли сте?

Очите на Кири се изпълниха със сълзи.

— Само да си поема дъх, и веднага се качвам в носилката. Ах, как не ми се тръгва. — Тя се огледа за Блакторн и най-сетне го видя, застанал в сянката. — Кой отговаря за Анджин-сан, докато се качим на кораба?

Бунтаро се обади заядливо:

— Заповядах му да върви до носилката на съпругата ми. Ако тя не смогне да го усмири, аз ще се заема с тази работа.

— Може би, Ябу-сан, вие ще придружите Садзуко-сан.

— Охрана!

Предупредителният вик се раздаде откъм предния двор. Бунтаро и Ябу се затичаха натам през укрепената порта. Целият отряд се изниза след тях, а от вътрешните крепостни стени заприиждаха още Кафяви.

По алеята между двете крепостни стени се зададе Ишидо, начело на двеста Сиви. Спря в предния двор зад портата и макар и от двете страни самураите да нямаха враждебен вид — никой не докосваше лъка си — всички бяха напрегнати.

Ишидо се поклони учтиво.

— Хубава вечер, Ябу-сан.

— Да, наистина.

Ишидо кимна едва-едва на Бунтаро, който му отвърна също така небрежно — с възможно най-незабележимата вежливост. И двамата бяха любими пълководци на тайко. Бунтаро беше командир на един от полковете в Корея, когато Ишидо беше главнокомандуващ. Всеки бе обвинил другия в предателство и измяна. Само личната намеса и категорична заповед на самия тайко предотврати кръвопролитието и личната мъст.

Ишидо огледа Кафявите. После погледът му се спря на Блакторн, който леко му се поклони. През портата се виждаха трите жени и носилката.

— Изглеждате, сякаш отивате на война — обърна се той пак към Ябу — а не като официален ескорт на Кирицубо-сама.

— Хиромацу-сама нареди така заради наемния убиец.

Ябу млъкна по средата на изречението, тъй като Бунтаро войнствено пристъпи напред и закова дебелите си крака по средата на портата.

— Ние сме винаги в бойна готовност! Готови да се бием! С броня или без. Готови сме да се опълчим срещу десеторно по-многоброен враг и петдесеторно повече чесъноядци^[1]. Никога не обръщаме гръб на врага, не бягаме като сополиви пъзльовци и не зарязваме другарите си в беда!

Ишидо се усмихна презрително, а гласът му бе предизвикателен:

— Нима? Може би в най-скоро време ще ви се предостави такава възможност — да се изправите срещу истински мъже, а не срещу чесъноядци!

— Колко скоро? Защо не още тази вечер? И защо не тук?

Ябу предпазливо се промъкна помежду им. И той се беше бил в Корея и знаеше, че и двамата бяха донякъде прави и същевременно и на двамата не можеше да се вярва, при това на Бунтаро дори по-малко, отколкото на Ишидо.

— Тази вечер не може, защото сме сред приятели, Бунтаро-сан — опита се да го успокои той, защото на всяка цена трябваше да избегне сблъсък, който би ги задържал в крепостта. — Ние сме сред приятели — повтори той.

— Какви приятели? Много добре знам кои са ми приятели и кои — врагове. — И Бунтаро отново се нахвърли върху Ишидо. — Къде е този мъж, този истински мъж, за когото споменахте, Ишидо-сан? Или мъже? Нека изпълзят от дупките си и се изправят срещу мен — Тода Бунтаро, господар на Сакура — ако им стиска!

Всички заеха позиции. Ишидо го изгледа злобно.

— Не е сега моментът, Бунтаро-сан — намеси се отново Ябу. — Приятели или вра…

— Приятели? Къде виждате приятели? В тази торна купчина?

И Бунтаро се изплю в прахта.

Ръката на един от Сивите се стрелна към дръжката на меча, десетина Кафяви веднага го последваха, петдесетина Сиви изостанаха от тях само на част от секундата и чакаха Ишидо да извади меча си и да даде сигнал за атака.

В този момент от сянката на градината се появи Хиромацу и излезе през портата в предния двор. Мечът му беше полуизваден от ножницата, макар че ръката му го държеше някак отпуснато и свободно.

— Понякога и в тора можеш да откриеш приятели, синко — спокойно каза той. Ръцете пуснаха дръжките на мечовете. Самураите на срещуположните кули — и Сиви, и Кафяви — отпуснаха опънатите тетиви. — Ние имаме приятели в цялата крепост. В цяла Осака. Нашият господар Торанага постоянно ни го напомня. — Той застана като гранитна скала пред единствения си жив син и прочете в очите му жажда за кръв. В момента, в който забеляза приближаването на Ишидо, Хиромацу зае бойна позиция при вътрешната врата. И щом отмина първата опасност, той се промъкна тихо като котка в сянката на градината. Сега се взираше в очите на Бунтаро. — Нали така, сине?

Бунтаро кимна с огромно усилие на волята и отстъпи крачка назад. Но все още препречваше с тялото си входа към градината.

Хиромацу се обърна към Ишидо.

— Не ви очаквахме тази вечер, Ишидо-сан.

— Дойдох да засвидетелствувам почитта си към Кирицубо-сан. Едва преди няколко минути научих, че си тръгва.

— Нима синът ми е прав? Може би наистина трябва да се разтревожим, че не сме между приятели? Да не би да сме заложници, които трябва да искат позволение за всяка своя стъпка?

— Не. Но ние се споразумяхме с Торанага-сама за някои протоколни формалности, докато трае посещението му. Трябва да бъда известяван с един ден по-рано за пристигането или заминаването на високопоставени личности, за да мога да им оказвам полагаемите им се почести.

— Това заминаване беше ненадейно хрумване на моя господар. Той сметна, че изпращането на една от жените му обратно в Йедо не е достатъчно важен повод да ви обезпокои. Просто подготвя собственото си отпътуване.

— То решено ли е вече?

— Да. В деня след заседанието на регентите. Ще бъдете известен навреме, както го изисква протоколът.

— Добре. Разбира се, има една вероятност заседанието пак да се отложи. Кияма-сама е още по-зле.

— Отлага ли се, или не?

— Споменавам само, че не е изключено. Ще ми бъде много приятно, ако Торанага-сама ни погостува по-дълго време. Той нали ще дойде утре с мен на лов?

— Помолих го да отложи всякакъв лов, докато се състои заседанието. Смятам, че не е безопасно. Според мен цялата област не е безопасна. Щом един долен убиец можа така лесно да проникне през вашата охрана, какво остава тогава за сигурността извън стените на крепостта?

Ишидо се направи, че не е чул оскърблението. Знаеше, че това още повече ще настърви хората му, но реши, че не е дошъл моментът. Доволен беше от намесата на Хиромацу, защото за малко да изгуби контрол над себе си. Едва бе устоял на непреодолимото желание да търколи главата на Бунтаро в прахта, с тракащи зъби.

— Всички началници на охраната през онази нощ получиха нареждане да се отправят във Великия безкрай, което ви е много добре известно. За жалост убийците Амида си имат собствени закони. Но в най-скоро време ще се разправим с тях. Регентите ще бъдат помолени да решат веднъж завинаги този въпрос. А сега може би ще ми позволите да поднеса почитанията си на Кирицубо-сан?

И Ишидо пристъпи напред. Личните му телохранители тръгнаха с него. Но внезапно се заковаха на място. Бунтаро бе опънал тетивата си и макар стрелата да сочеше към земята, лъкът бе изпънат до краен предел.

— На Сивите е забранено да пристъпват през тази порта! Записано е в протокола!

— Аз съм комендант на крепостта Осака и началник на охраната на наследника! Имам право да ходя навсякъде!

И този път положението бе овладяно от Хиромацу.

— Вярно е, че сте началник на охраната на наследника и че имате право да ходите навсякъде. Но само петима от вашите хора могат да ви придружат през тази врата. Нали така сте се разбрали лично с моя господар — докато трае престоят му в Осака.

— Какво значение има дали са петима или петдесет? Тази обида е непоно…

— Обида? Синът ми не е искал да ви обиди. Той изпълнява заповеди, издадени от вас и неговия господар. Пет души! Пет! — Думите му бяха категорична заповед и той обърна решително гръб на Ишидо, за да каже на сина си: — Ишидо-сама ни оказва голяма чест, като желае да отдаде почести на Кирицубо-сан.

Мечът на стареца беше измъкнат на пет сантиметра от ножницата и никой не беше сигурен дали за да отсече с един замах главата на Ишидо, ако започне схватката, или главата на сина си, ако насочи стрелата. На всички беше известно, че бащата и синът не хранеха топли чувства един към друг — само взаимно уважение към жестокостта си.

— Е, сине, какво ще кажеш за началника на охраната на наследника?

По лицето на Бунтаро се стичаше пот. Но той направи крачка встрани и отпусна тетивата. И все пак остави стрелата в лъка.

Ишидо неведнъж бе наблюдавал как Бунтаро стреля по време на състезания с лък. От двеста крачки разстояние изстрелваше и шестте стрели още преди първата да се е забила в мишената — и шестте право в целта. Той с удоволствие би наредил на Сивите веднага да нападнат и унищожат тези двамата — баща и син — както и всички останали. Но много добре знаеше, че само един глупак би постъпил по този начин — да започне от тях, а не от Торанага, пък и кой знае, може би когато войната наистина започне, Хиромацу ще се изкуши да зареже Торанага и да премине на негова страна? Очиба-сама спомена, че би направила предложение на Железния юмрук, когато се предостави подходящ момент. Кълнеше се, че той никога не би се опълчил срещу наследника, че ще го склони да премине на нейна страна и дори ще го убеди да убие Торанага и по този начин да се избегне конфликтът. Как ли го държи в ръцете си, каква ли негова тайна знае — отново и отново се питаше Ишидо. Той бе наредил на Очиба да напусне Йедо, ако е възможно, още преди да започне заседанието на регентите. Животът й няма да струва и оризово зрънце, след като отнемат на Торанага властта — нещо, на което се съгласиха и четиримата регенти. Отнемане на властта и незабавно сепуку, а ако трябва и насила. Успее ли Очиба да избяга — добре, ако ли не — голяма работа! След осем години наследникът и без нея ще започне да управлява.

Той мина през портата и влезе в градината, придружен от Хиромацу и Ябу. С него останаха само петима телохранители. Учтиво се поклони на Кирицубо и й пожела приятен път. След това доволен, че всичко е минало както трябва, той се обърна и си тръгна заедно с хората си.

— Най-добре е да потегляте вече, Ябу-сан — тихо каза Хиромацу. — Този оризов червей няма да ви безпокои повече.

— Да, веднага тръгваме.

Кири избърса с кърпичка потта от челото си.

— Той е зъл ками. Боя се за нашия господар. — И тя се разплака. — Не искам да тръгвам!

— Нищо лошо няма да се случи на Торанага-сан. Обещавам ви — увещаваше я Хиромацу. — Трябва да тръгнете. Още сега.

Кири се опита да заглуши хълцането си и спусна плътната воалетка, която висеше от периферията на шапката й.

— Ах, Ябу-сама, бихте ли придружили лично Садзуко-сан до горе? Моля ви.

— Разбира се.

Садзуко се поклони и тръгна да се прибира, следвана от Ябу. Тя се затича нагоре по стълбите, но на предпоследното стъпало се препъна и падна.

— Детето — изпищя Кири.

Всички бяха вперили погледи в падналото момиче.

Марико се втурна към нея, но Ябу я изпревари и я вдигна на ръце. Тя беше само изплашена.

— Нищо ми няма — успокои ги тя задъхана. — Не се безпокойте, добре съм. Много глупаво беше от моя страна.

След малко Ябу се върна в двора и се приготви за тръгване.

Марико също се върна успокоена. Блакторн оглеждаше градината.

— Какво има? — попита го тя.

— Нищо. Какво извика Кирицубо-сан?

— „Детето!“ Садзуко-сан е бременна — поясни тя. — Всички се изплашихме, че падането може да й навреди.

— Детето на Торанага-сама ли е?

— Да.

Марико погледна назад към носилката. Кири се беше настанила вътре и през прозиращите перденца се виждаше как оправя воалетката на шапката си. Горката жена, съжали я Марико, защото знаеше, че тя просто се опитва да скрие сълзите си. И аз на нейно място не бих искала да оставя господаря си.

Погледът й отново се прехвърли върху Садзуко, която им махаше от най-горното стъпало, преди да влезе вътре. Желязната порта се затвори след нея. Звънна така, сякаш предвещава нечия гибел, помисли Марико. Дали ще ги видим пак някога?

— Какво искаше Ишидо? — продължи да пита Блакторн.

— Той… не знам точната дума. Проверяваше… обикаляше крепостта за проверка, без предупреждение.

— Защо?

— Защото е комендант на крепостта.

Не й се искаше да му разкрива истината. Някъде в началото на колоната Ябу даваше команди на висок глас. Най-сетне потеглиха. Марико се качи в носилката си, но остави перденцата дръпнати. Бунтаро направи знак на Блакторн да отстъпи встрани и той се подчини.

Изчакаха да мине носилката на Кири. Блакторн се взря в неясната фигура, увита в широк плащ, и дочу сподавеното й хлипане. Двете прислужнички Аса и Соно вървяха до нея с изплашен вид. После хвърли последен поглед назад. Хиромацу стоеше самотен до малката къщичка в градината, облегнат на меча си. В следващия миг градината се скри от взора му, защото самураите затвориха огромната укрепена порта. Дървената греда, която служеше за резе, падна в улея си. Стражите се бяха изтеглили и в двора не се виждаше нито един Кафяв. Всички бяха на крепостната стена.

— Какво става? — не се стърпя Блакторн.

— Не ви разбирам, Анджин-сан.

— Имам чувството, че са едва ли не в обсадно положение и че Кафявите и Сивите са от два различни лагера. Неприятности ли се очакват?

— Ах, много се извинявам. Тук е прието вратите да се затварят през нощта — отговори Марико.

Носилката й потегли и той тръгна след нея, а Бунтаро и ариергардът ги последваха. Блакторн не откъсваше поглед от носилката пред него, от полюляващата се походка на носачите и неясната фигура зад перденцата. Беше силно развълнуван, макар че се опитваше да го прикрие. Когато Кирицубо изпищя внезапно, той погледна към нея. Очите на всички останали бяха вперени в падналото на стълбите момиче. Инстинктивно и той щеше да погледне натам, но в същия момент Кири с учудваща за дебелината си бързина се стрелна в малката градинска къщичка. В първия миг той помисли, че му се привижда нещо, защото в нощния мрак тъмните й дрехи и шапката с воала я правеха почти невидима. Той видя как тя изчезна за миг, веднага се появи отново, втурна се към носилката, бързо се качи и дръпна пердетата. За секунда погледите им се срещнаха. Беше Торанага.