Джейн Харпър
Сушата (8)

Седма глава

— Някога, когато с Люк бяхме деца — подхвана Фолк, — … е, не точно деца. Малко по-големи, по-точно на шестнайсет… — Замълча, уловил някакво движение в другия край на бара. Заведението незабелязано се бе напълнило и когато вдигна поглед, видя не едно познато лице да се извръща настрани. Арън усети известно смущение миг преди да ги забележи. Клиентите свеждаха очи и се отдръпваха безропотно, докато група мъже минаваха през тълпата. Най-отпред вървеше набит човек с рошава кестенява коса, върху която бяха кацнали чифт слънчеви очила. Усети как ледени пръсти се впиха в стомаха му. Може на погребението на семейство Хедлър да не бе познал Грант Доу, но сега нямаше как да сбърка.

Братовчедът на Ели. Имаха съвсем еднакви очи, но Фолк знаеше, че приликата свършва дотук. Доу спря пред тяхната маса и отпуснатата му фигура закри гледката им. Носеше мръсна тениска, рекламираща марка бира от Бали. Чертите му бяха свински, дребни и се събираха нелепо в средата на лицето, докато тънката долна устна се губеше в дълга гъста брада. Излъчваше същото предизвикателство, с каквото се бе взирал в опечалените на погребението. Вдигна чашата си в подигравателна наздравица и му отправи усмивка, която така и не докосна очите му.

— Наистина не ти липсва кураж, щом си се осмелил да се появиш тук — процеди той. — Няма как да не ти го призная. Не мислиш ли, чичо Мал? Трябва да му го признаем, нали?

Доу се обърна. Възрастен мъж, скрит зад него, пристъпи колебливо напред и Арън се оказа лице в лице с бащата на Ели за първи път от двайсет години. Нещо в гърдите му се стегна и той усети, че преглъща с усилие.

Мал Дийкън беше вече доста прегърбен, но все още висок мъж с възлести мускули, спускащи се към огромни длани. Пръстите му, мазолести и подути от възрастта, почти побеляха, когато се вкопчи за опора в облегалката на стола. Набразденото му чело се сбърчи в недоволна гримаса, гъста червенина плъзна по голия му скалп между снопчета сива коса.

Фолк се приготви за гневно избухване, но вместо това на лицето на Дийкън се изписа смущение. Поклати леко глава и при всяко движение отпуснатата му като пилешка кожа плът се търкаше в мръсната яка.

— Защо се върна? — Гласът му беше провлачен и хриплив. Докато говореше, от двете страни на устата му се образуваха дълбоки вдлъбнатини.

Арън забеляза, че посетителите упорито гледат встрани. Само барманът следеше разговора с интерес. Дори бе оставил кръстословицата си.

— А? — Дийкън удари костеливия си юмрук в облегалката на стола и всички подскочиха. — Защо се върна? Мислех, че си схванал ясно посланието. И на всичко отгоре си довел и хлапето?

Беше ред на Фолк да изглежда объркан.

— Какво?

— Проклетия ти син. Не ме прави на глупак, копеле. И то ли се върна? Твоето момче?

Арън примигна. Дийкън го мислеше за покойния му баща. Вгледа се в лицето на стареца, който се намръщи срещу него, но в гнева му имаше нещо лениво.

Грант Доу пристъпи напред и сложи ръка на рамото на чичо си. В първия момент сякаш имаше намерение да му обясни грешката, но после тръсна недоволно глава и внимателно му помогна да се настани на стола.

— Ама и теб си те бива, копеле, да го разстроиш толкова — обърна се той към Фолк. — А сега трябва да те питам нещо, приятел. Мислиш ли, че това е най-доброто място за теб сега?

Рако извади полицейската значка от джоба на дънките си и я остави на масата с лицевата страна нагоре.

— И аз мога да те питам същото, Грант. Смяташ ли, че тук е най-подходящото място за теб?

Доу вдигна напред длани и изкриви лице в гримаса, изобразяваща невинност.

— Да, добре, няма нужда от това. Ние с чичо просто излязохме да изпием по едно питие с приятели. Както сами виждате, той никак не е добре. Не искаме да създаваме проблеми. Този обаче — погледна Фолк право в очите той — ги ръси след себе си, както куче — лайна.

Из помещението се разнесе почти недоловим шум. Арън знаеше, че историята ще изплува отново, при това съвсем скоро. Потръпна леко, усетил как всички погледи се насочват към него.

 

 

Туристите бяха изтощени от жегата и отегчени. Комарите ги атакуваха от всички страни, а преходът по тясната пътека край река Киуара ставаше по-бавно, отколкото очакваха. Тримата вървяха в колона и се караха, като повишаваха глас, за да надвикат бързата вода. Вторият в редицата изруга, когато се блъсна в раницата на водача и разплиска отворената бутилка вода върху себе си. Бивш инвестиционен банкер, той се бе преместил в провинцията заради здравето си и оттогава прекарваше всеки ден, опитвайки да се убеди, че не мрази всяка една минута от новия си живот. Водачът вдигна ръка и сложи край на недоволството. Посочи към мътната, пенлива вода. Другите се обърнаха и се загледаха нататък.

— Какво е това, по дяволите?

 

 

— Е, добре. Тук не искам такива неща, благодаря — обади се барманът от мястото си. Изправи се, опрял пръсти върху плота. Под рижата му брада не се виждаше усмивка. — Това е обществено заведение и всеки може да влезе да пие, когато пожелае. И той, и ти. Или го приемаш, или си тръгваш.

— Какъв е третият вариант? — Доу оголи жълтите си зъби към приятелите си и те угоднически се засмяха.

— Третият вариант е да се озовете в ареста. Така че изборът е ваш.

— Аха. Винаги даваш такива обещания, нали? — Грант впери поглед в бармана.

Рако се изкашля, но никой не му обърна внимание. Фолк си спомни думите на собственика на заведението. Тук тези значки не означават нищо.

— Проблемът не е в това, че е дошъл в бара. — Целият салон утихна, докато говореше Мал Дийкън. — Изобщо не трябваше да се връща в Киуара. — Вдигна дългия си, изкривен от артрит показалец и го насочи между очите на Фолк. — Разбери го и го предай на момчето си. Тук не ви очаква нищо, освен много хора, които помнят какво направи синът ти с дъщеря ми.

 

 

Инвестиционният банкер повърна сандвича с шунка в храстите. Той и другите двама бяха подгизнали до кости, но почти не забелязваха.

Тялото на момичето вече лежеше на пътеката и около него се образуваше локва вода. Беше слабичко, но бяха нужни устията на тримата, за да го извлекат на брега. Кожата изглеждаше неестествено бяла, в устата имаше втъкнат кичур коса. Гледката на изчезващите между бледите устни косми накара банкера отново да се наведе над храстите. Меките части на ушите около обеците бяха кървавочервени. Очевидно рибите се бяха възползвали от дадената им възможност. Същите белези имаше по ноздрите и около лакираните нокти.

Беше напълно облечена и изглеждаше млада, след като водата бе измила грима й. Бялата, почти прозрачна тениска очертаваше сутиена отдолу. Около ботушите с равна подметка бяха заплетени водорасли, задържали тялото на едно място. Те, както и всички джобове на дънките й, бяха натъпкани с камъни.

 

 

— Глупости. Нямам нищо общо със случилото се с Ели — не можа да се сдържи Арън и веднага съжали. Прокле дългия си език. Не се забърквай.

— Кой го казва? — Грант Доу се изправи зад чичо си. Студената му усмивка отдавна бе изчезнала. — Кой казва, че нямаш нищо общо? Люк Хедлър? — Когато произнесе името, сякаш нещо изсмука всичкия въздух от помещението. — Работата е там, че него го няма, за да каже вече каквото и да било.

 

 

Най-издръжливият от тримата изтича да повика помощ. Инвестиционният банкер седна на земята близо до локвата от повръщано. Чувстваше се по-сигурен там, обвит в киселата воня, отколкото до това бледо създание. Водачът на групата крачеше напред-назад с омекнали колене.

Можеха да се досетят коя е. Снимката й се появяваше във вестниците вече трети ден. Елинор Дийкън, шестнайсетгодишна. В неизвестност от петък вечерта, когато просто не се прибрала вкъщи. Бащата й дал една нощ, за да охлади тийнейджърския импулс, който най-вероятно я бе задържал далече от дома. Но когато не се появила и в събота, вдигнал тревога.

Сякаш измина цяла вечност, преди да се появи аварийният екип. Откараха тялото на момичето в болницата. Инвестиционният банкер бе изпратен вкъщи. След месец се върна обратно в града.

Патологът, изследвал трупа на Ели Дийкън, обяви удавяне като причина за смъртта. Дробовете й били пълни с вода. Очевидно е престояла няколко дни в реката, записа той, най-вероятно от петък. Съобщаваше също така за няколко синини в областта на гърдите и раменете и охлузвания по меките части на ръцете и дланите. Не били причинени от отломките, носещи се в реката. Видими стари белези, най-вероятно вследствие на самонараняване. В заключение докторът отбелязваше, че не е била девствена.

 

 

При споменаването на името на Люк из бара се разнесе шепот и дори Доу осъзна, че е отишъл твърде далеч.

— Люк беше мой приятел. Ели също. — Гласът на Фолк прозвуча чужд дори в собствените му уши. — Обичах ги и двамата. Така че млъкни!

Дийкън се изправи и столът изскърца по дъските на пода.

— Не ми казвай, че си обичал дъщеря ми. Тя беше моя кръв. — Той крещеше, а ръката му трепереше, когато вдигна обвинително пръст. С периферното си зрение Арън видя как Рако и барманът си размениха многозначителни погледи. — Смяташ, че ти и момчето ти нямате нищо общо. Ами бележката, лъжливо копеле?

Каза го с патос, сякаш изигра най-силния си словесен коз. Фолк усети, че не му стига въздух. Чувстваше се изтощен. Устата на Дийкън се изкриви от гняв. До него племенникът му се смееше. Почти долавяше миризмата на кръв.

— Май не бързаш много с отговора, а? — подхвърли Доу.

Арън с усилие се въздържа да не поклати глава. Исусе. Проклетата бележка.

 

 

На полицаите им трябваха цели два часа, за да преобърнат наопаки стаята на Ели Дийкън. Дебелите пръсти непохватно ровеха в чекмеджетата с бельо и кутиите с бижута. И почти пропуснаха бележката. Почти. Написана на откъсната страница от обикновена тетрадка. Сгъната само веднъж и пъхната в джоба на чифт дънки. На листа с почерка на Ели беше надраскана датата на изчезването й. И отдолу едно-единствено име: Фолк.

 

 

— Обясни това, ако можеш — предизвика го Дийкън.

Целият бар притихна.

Фолк не каза нищо. Не можеше. И старецът знаеше това.

Барманът остави рязко една чаша върху барплота.

— Достатъчно. — Изгледа строго Арън, преценявайки ситуацията. Като държеше значката си в ръка така, че да се вижда от всички, Рако повдигна вежди и едва забележимо поклати глава. Но очите на мъжа се спряха върху Доу. — Ти и чичо ти си тръгвайте веднага. И ще ви бъда благодарен, ако не се мяркате насам поне два дни. А всички останали да си поръчат пиене или да се измитат.

 

 

Слуховете тръгнаха отначало плахо, но до края на деня се носеха отвсякъде. Фолк, шестнайсетгодишен и много уплашен, се спотайваше в стаята си, обзет от хиляди тревожни мисли. Почукване по прозореца го накара да подскочи. Зад стъклото се появи лицето на Люк, призрачно бледо във вечерния мрак.

— Здравата си загазил, приятел — прошепна той. — Чух го от майка ми и баща ми. Хората говорят. Какво прави в действителност в петък след училище?

— Казах ти. Ходих за риба. Нагоре по реката. На няколко километра оттук, кълна се. — Арън клекна до прозореца. Имаше чувството, че краката му няма да го издържат.

— Питаха ли те вече? Ченгетата или някой друг?

— Не. Но непременно ще го направят. Мислят, че съм се срещал с нея или нещо такова.

— Но ти не си.

— Не! Разбира се, че не съм. Ами ако не ми повярват?

— И не срещна никого? Никой ли не те видя?

— Бях съвсем сам, разбра ли?

— Добре, слушай… Арън, приятелю, чуваш ли ме? И така, ако някой те попита, ще кажеш, че сме стреляли заедно по зайци. В далечните ниви.

— Но не близо до реката.

— Не. В нивите оттатък пътя за Курън. Но в никакъв случай близо до реката. Цялата вечер. Разбра ли? Размотавали сме се наоколо. Както обикновено. Убили сме само един или два. Два. Кажи два.

— Да, добре. Два.

— Не забравяй. Били сме заедно.

— Да. Искам да кажа, не. Няма да забравя. Господи, Ели. Не мога да…

— Повтори го.

— Кое?

— Повтори сега. Какво си правил. Да се упражниш.

— С Люк стреляхме по зайци заедно.

— Още веднъж.

— Бях с Люк Хедлър. Стреляхме по зайци. В нивите от другата страна на пътя за Курън.

— Повтаряй го, докато започне да звучи нормално. И гледай да не сбъркаш.

— Няма.

— Разбра всичко, нали?

— Да. Люк, приятелю, благодаря. Благодаря ти.