Джейн Харпър
Сушата (16)

Петнадесета глава

Фолк се облегна на скалното дърво и се загледа в прашното, пресъхнало корито. Къщата на Хедлър и колата му се намираха надолу по пътя отляво. Отдясно се виждаше намек за отдавна забравена пътека, която тръгваше от реката и се губеше нагоре към обраслия с храсти хълм. За двайсет години беше почти изчезнала, но за него си оставаше като татуировка върху земята. Беше минавал по нея хиляди пъти. Изправи се и дълго се двоуми. Накрая зави надясно. Хиляди пъти. Още един нямаше да навреди.

Отне му само няколко минути да стигне до края на пътеката, но когато излезе иззад дърветата, небето вече бе придобило цвят на индиго. В далечината семейната фермерска къща сивееше в мрака. Както винаги, тръгна напряко през полето. Когато приближи, забави крачка и спря на двайсетина метра от сградата. Загледа се в онова, което някога беше родният му дом.

Вратата на верандата, някога жълта, сега беше боядисана в блудкав нюанс на синьото, отбеляза с известно възмущение. На места боята се лющеше, оставяйки върху рамката белези като от едра шарка. Отдолу жълтото прозираше подобно на мръсни, мазни петна. Дървените стълби, на които си играеше с играчки и с картички на футболисти, бяха разкривени от времето. В основата им, на изсъхналата трева, се търкаляше захвърлена празна кутийка от бира.

С усилие потисна внезапния импулс да я вдигне и да потърси кофата за боклук. Да боядиса дървената рамка. Да поправи стълбите. Но вместо това остана на мястото си. Прозорците бяха тъмни, с изключение на един, през който мъждукаше синкавата светлина на работещ телевизор.

Обзе го копнеж по онова, което можеше да бъде. Сякаш видя баща си, застанал до предпазната мрежа вечер, докато осветлението отвътре придаваше някакво сияние на високия му, строен силует. Викаше го да остави игрите и да се прибира. „Време е за вечеря, Арън. После за банята и леглото. Влизай, синко. Трябва да си идваш вече.“ Той рядко споменаваше майка му, но когато Фолк беше малък, обичаше да се преструва, че усеща присъствието й. Прокарваше пръсти през неща, които знаеше, че е докосвала — батерията на мивката в кухнята, кранчетата в банята, завесите — и си я представяше на същото място.

Знаеше, че някога са били щастливи. Поне той и баща му. Къщата, която гледаше в момента, беше някакъв предел. Линията, разделяща живота му на преди и след. Изпита прилив на гняв, насочен отчасти към него самия. Нямаше представа защо изобщо дойде. Отстъпи крачка назад. Това беше просто още една постройка, която се нуждаеше от ремонт. От неговото семейство там не беше останало нищо.

Обърна се да си тръгне, но в този момент дървената рамка на предпазната мрежа изскърца. На верандата излезе жена, чиято безформена фигура се осветяваше от отблясъците на телевизора. Сплъстената кестенява коса бе хваната на провиснала конска опашка, а плътта около талията й преливаше над колана на късия панталон. Лицето й имаше червеникавия цвят, типичен за човек, чиято слабост към алкохола бе преминала границите на социалното и се бе превърнала в сериозен порок. Запали цигара, смукна дълбоко и мълчаливо впери студен поглед в неканения гост.

— От помощ ли се нуждаеш, приятел? — Издуха пушека и присви очи от образувалата се плътна пелена дим.

— Не, аз… — Той спря, проклинайки се мислено. Трябваше предварително да съчини нещо. Някакво оправдание за това, че се размотава пред чужда врата малко преди настъпването на нощта. Загледа се внимателно в изражението й. В него имаше подозрение, но никакъв знак, че го познава. Нямаше представа кой е. Това помогна. Помисли си и в същия момент отхвърли идеята да й признае истината. Винаги можеше да покаже металната значка. И щеше да го направи, ако се наложеше. Но полицаят в него се срамуваше от присъствието му тук. Вместо това каза: — Извинете. Просто познавах хората, които живееха някога в тази ферма.

Жената не отговори, само всмукна още веднъж от цигарата. Протегна свободната си ръка назад и замислено издърпа вмъкнатото между бедрата й дъно на панталона. Присвитите й очи не се откъсваха от Фолк.

— Тук сме само ние с мъжа ми. Вече пет години. А преди това имотът е бил собственост на майка му повече от петнайсет.

— Да, приблизително толкова време мина — отвърна Арън. — Откакто предишните обитатели напуснаха къщата.

— Те са се преместили — каза тя с тон на човек, принуден да посочи очевидното. Бръкна с палец и показалец в устата си и извади късче тютюн.

— Знам.

— Тогава?

Много добър въпрос. Фолк сам не знаеше отговора. Шум от къщата накара жената да се обърне. Открехна вратата достатъчно, за да може да пъхне глава в отвора.

— Да, любов — чу я да казва. — Да, ще се оправя. Всичко е наред. Не, никой. Влизай вътре. Не, просто… се прибери, нали? — Изчака за момент, после се появи отново с още по-червено, смръщено лице. Обърна се към Фолк и слезе от верандата. Спря на няколко метра от него. — По-добре си тръгвай веднага, за да не си изпросиш боя. — Гласът й беше тих, но враждебен. — Вече е обърнал няколко и няма да е много сговорчив, ако му се наложи да излезе, нали схващаш? Нямаме нищо общо нито с онзи негодник, нито с онова, което е извършил тогава. Разбра ли ме? Никога не сме имали. Нито пък майка му. Така че си вземай проклетата журналистическа карта, спрея с боя, торбата с кучешки лайна или онова, с което си дошъл, и се измитай оттук. Ясно?

— Вижте, съжалявам. — Фолк направи широка крачка назад и протегна длани напред. Знак, че не представлява никаква заплаха. — Не исках да ви разстроя. Никого от вас.

— Е, ама успя. Това е нашият дом, ясно ли е? Купихме го и го платихме. И страшно се изнервям, когато някой идва да ни тормози. Минали са двайсет години. Не ви ли омръзна вече, глупаци такива?

— Достатъчно. Ще си тръгна…

Тя пристъпи към него, като с едната си ръка сочеше към къщата, а с другата извади мобилния си телефон.

— И добре ще направиш. Защото аз няма да се обадя на полицията. Ще извикам него и няколко от приятелите му, които ще се зарадват на съобщението. Чу ли ме? Махай се. Изчезвай! — Пое си дълбоко въздух и продължи, вече по-високо: — Можеш да го кажеш на всички, които трябва да го знаят. Нямаме нищо общо с онези, които някога са живели тук. Нищо общо с тези извратеняци.

Думата сякаш отекна над полето. За момент Фолк застина на мястото си. После, без да каже нищо, се обърна и се отдалечи. И нито веднъж не погледна назад.