Джейн Харпър
Сушата (21)

Двадесета глава

— Там е.

Фолк погледна през дебелото стъкло на вратата на единствената стая за разпит в управлението. Джейми Съливан седеше до масата и гледаше нещастно картонената чаша пред себе си. Изглеждаше по-дребен, отколкото във всекидневната на фермата си.

Арън изпитваше угризение, задето остави Гретчън в парка. Колебаеше се, докато тя го гледаше в очите и го уверяваше, че всичко е наред. Не й повярва, затова му се усмихна и го избута към колата.

„Отивай. Ще се оправя. Обади ми се.“

И той си тръгна.

— Какво откри? — обърна се към Рако.

Сержантът му разказа набързо и Фолк кимна, впечатлен.

— Било е пред очите ни през цялото време. Просто ни се е изплъзнало сред всичко, което се случи миналия ден.

— Да, беше доста напрегнат. Особено за Джейми Съливан, както се оказва.

При влизането им младежът вдигна глава. Пръстите му бяха сплетени около чашата.

— И така, Джейми, искам да заявя съвсем ясно, че не си арестуван — бързо каза Рако. — Но трябва да изясним някои неща, за които говорихме онзи ден. Помниш федерален агент Фолк. Искаме да присъства на разговора, в случай че си съгласен да го проведем, естествено.

Съливан преглътна. Огледа се наоколо, без да може да реши какъв е правилният отговор.

— Да, предполагам. Той работи за Джери и Барб, нали?

— Неофициално.

— Имам ли нужда от адвоката си?

— Ти прецени.

Последва мълчание. Адвокатът му, ако изобщо имаше такъв, вероятно прекарваше петдесет седмици в годината в решаване на имотни спорове и договори за продажба на добитък, помисли си Арън. Това можеше да се окаже съвсем нова територия за него. Без да се брои хонорарът му на час. Очевидно Съливан стигна до същото заключение.

— Значи не съм арестуван?

— Не.

— Добре. Тогава питайте. Трябва да се прибера.

— Идвахме у вас преди два дни, Джейми — започна Рако, — за да поговорим за деня, в който умряха Люк, Карън и Били Хедлър.

— Да — потвърди младежът. Върху горната му устна избиха едри капки пот.

— По време на посещението ни уверяваше, че след като Люк Хедлър си е тръгнал от имота ти около четири и половина следобед, ти си останал там. Каза… — погледна записките си и продължи: — Останах във фермата. Работих. После вечеряхме с баба.

Съливан не отговори.

— Има ли нещо, което искаш да добавиш по този въпрос?

Местейки поглед от единия мъж към другия, младежът поклати глава.

— Ясно — измърмори сержантът и плъзна лист хартия през масата. — Знаеш ли какво е това?

Джейми прекара език по пресъхналите си устни. Два пъти.

— Доклад от Противопожарната служба — каза накрая.

— Аха. От клеймото можеш да видиш, че датата съвпада с деня на смъртта на семейство Хедлър. Всеки път, когато бъде извикан екип от пожарникари, те попълват такъв формуляр. В този случай са откликнали на спешен сигнал. Можеш да го видиш тук. — Рако посочи към напечатан ред върху листа. — А отдолу е адресът, на който са отишли. Познат ли ти е?

— Разбира се. — Продължителна пауза. — Това е моята ферма.

— Според краткото изложение — вдигна рапорта Грег, — екипът е извикан от къщата ти в пет и четиресет и седем следобед. Сигналът е подаден автоматично, след като баба ти е натиснала паникбутона. Пристигнали са и са я намерили сама с горяща печка. Угасили огъня и я успокоили. После се опитали да се свържат с теб, но не си отговарял. Малко по-късно си се прибрал. В доклада е отбелязано: шест и пет вечерта.

— Бях на полето.

— Не, не си бил там. Разговарях лично с пожарникаря, попълнил формуляра. Спомня си много добре, че си се появил откъм главния път.

Всички се спогледаха. Съливан пръв отклони поглед и сведе глава към масата, сякаш очакваше отговорът да се появи върху повърхността й. Над главите им с досадно тенекиено бръмчене закръжи самотна муха.

— Останах на нивата, след като Люк си тръгна, но после излязох да се поразходя с колата — каза Джейми.

— Къде?

— Без определена посока. Просто карах наоколо.

— Малко по-точно, ако обичаш — обади се Фолк.

— Към скалите. Оттам се разкрива хубава гледка. Впрочем доста далеч от къщата на Хедлър. Имах нужда от малко пространство, за да помисля.

Арън го погледна. Младежът се опита да срещне открито погледа му.

— А тази твоя ферма колко е голяма?

Съливан се поколеба, надушил капан.

— Около двеста акра.

— Значи, доста обширна.

— Достатъчно.

— В такъв случай ми обясни защо човек, който прекарва дванайсет, дори четиринайсет часа на ден на двеста акра полета, се нуждае от допълнително пространство, за да помисли?

Джейми отклони поглед.

— Значи, излязъл си на разходка с колата. Сам. Има ли някаква конкретна причина да го премълчиш? — попита Рако.

Момчето вдигна очи към тавана, очевидно премисляйки и отхвърляйки първоначалния отговор. После протегна длани напред и за първи път открито погледна двамата мъже в очите.

— Знаех как ще прозвучи, а не исках неприятности. Честно казано, надявах се, че няма да разберете.

Фолк инстинктивно усети, че най-накрая им казва истината. Знаеше от досието му, че е на двайсет и пет и се е заселил в Киуара преди десет години с покойния си баща и баба си. Повече от десетилетие след деня, в който Ели се удави. И все пак.

— Името Ели Дийкън говори ли ти нещо? — подхвърли той.

Момчето вдигна за момент глава и в изражението му като проблясък се мярна нещо, което не успя да разчете.

— Знам, че е умряла. Отдавна. И още… — кимна към Фолк и додаде: — Люк и ти сте й били приятели. Нищо повече.

— Хедлър говорил ли е някога за нея?

Съливан поклати глава.

— Поне пред мен не. Спомена веднъж или два пъти, че му е била приятелка и се е удавила. Не обичаше много да се връща в миналото.

Арън прелисти папката, намери търсената снимка и я плъзна през масата. Представляваше близък план на товарното отделение на пикапа на Люк с фокус върху хоризонталните линии близо до трупа му.

— Имаш ли някаква представа какво може да е това? — попита той и Джейми се загледа в тях.

Четири черти. Две по две на около метър една от друга, от вътрешната страна на багажника. Съливан не докосна снимката. Очите му блуждаеха върху изображението, сякаш се опитваше да измисли нещо.

— Ръжда? — подхвърли накрая. Но не звучеше нито убедено, нито убедително.

— Добре. — Фолк я прибра обратно в папката.

— Вижте, не съм ги убил аз — повиши глас Джейми. — С Люк се разбирахме добре. Беше ми добър приятел.

— Тогава ни помогни — обади се Рако. — Заради него. Не ни карай да губим време да разследваме теб, когато трябва да търсим някъде другаде.

По синята риза на младия фермер в областта на мишниците избиха мокри петна. Миризмата на тялото му се усещаше дори през масата. Мълчанието се проточи.

— Джейми — стреля наслуки Арън, — съпругът й няма да узнае.

Съливан го погледна и за миг на лицето му се появи бледо подобие на усмивка.

— Мислиш, че оправям чужда жена?

— Мисля, че ако има някой, който може да потвърди къде си бил, трябва да ни кажеш сега.

Младежът застина на мястото си. Те чакаха. После той бавно поклати глава.

— Няма такъв.

Толкова по-зле, мислено отбеляза Фолк. Но имаше чувството, че не бе сгрешил съвсем.

 

 

— Какво може да е по-лошо от това да си заподозрян в тройно убийство? — подхвърли Арън половин час по-късно, докато наблюдаваха как Съливан се качва в колата си и потегля. Разпитът се въртеше в кръг, докато фермерът скръсти решително ръце. Отказа да каже и дума, различна от настояването, че трябва да се погрижи за баба си или да се обади на някого, който да го направи вместо него.

— Да, той определено се страхува от нещо — отвърна замислено Рако. — Въпросът е от какво?

— Ще го държим под око. Ще се върна в стаята си и ще прегледам останалите документи на семейство Хедлър.

„Когато се съмнявате — казваше един от инструкторите му, — следвайте парите.“ Мъдър съвет. Сержантът запали цигара и го изпрати до колата му, оставена на малкия паркинг зад управлението. Завиха зад ъгъла и Фолк застина на място. Стоеше, гледаше и чакаше съзнанието да осмисли онова, което виждаха очите му.