Джейн Харпър
Сушата (11)

Десета глава

— Казвам ти, аз направо щях да започна да се катеря по стените. — Рако потръпна зад волана. Минаваха покрай тънка телена ограда, отделяща пътя от пожълтелите храсти. Зад нея нивите бяха обагрени в бежово и кафяво. — Затворен по средата на нищото само с една стара дама. Тази къща прилича на някакъв откачен музей.

— Не си ли падаш по херувимчета от китайски порцелан? — засмя се Фолк.

— Приятел, моята баба е по-ревностна католичка и от папата. Ако става въпрос за религиозни символи, аз съм живял сред повече такива, отколкото ти изобщо си виждал. Просто ми се струва, че такъв живот не е подходящ за мъж на неговата възраст.

Минаха покрай поставен до пътя знак, сочещ вероятността от пожари. След пристигането на Фолк нивото на опасност се бе повишило драстично. Стрелката сочеше настойчиво яркооранжевия сегмент на полукръга.

— Мислиш ли, че беше откровен с нас? — Той разказа на сержанта как бе реагирала бабата на Съливан на заявлението му, че си е бил у дома през цялата вечер.

— Много интересно. Тя е доста побъркана, нали? И зла при това. В рапортите не се споменава момчето да е излизало или да е било видяно близо до местопрестъплението, но това не означава нищо. Вероятно не са го проверили много щателно, ако изобщо са се занимавали с него.

— Работата е там — подметна Фолк, като се наведе да усили климатика, — че ако Съливан е искал да убие Люк, би могъл да го направи много лесно. Повече от час двамата са били сами в средата на нищото, при това въоръжени. Мястото е чудесно за сцена на нещастен инцидент. А после баба му да го измъкне.

Отказа се от климатика и смъкна прозореца няколко сантиметра, при което в купето мигновено нахлу горещ въздух. Бързо го вдигна отново.

Рако се засмя:

— А аз си мислех, че жегата в Аделейд е непоносима.

— Значи си оттам? А какво те доведе насам?

— Първата възможност за повишение в сержант. Стори ми се привлекателна идеята да ръководя собствено управление, освен това съм си момче от провинцията. А ти винаги ли си работил в Мелбърн?

— През повечето време. Но се установих там отдавна.

— Харесва ли ти да се занимаваш с финансови афери?

Тонът му накара Фолк да се усмихне. Учтив, но и невярващ, че някой доброволно би избрал този път. Позната реакция. Хората винаги се изненадваха, откривайки колко често банкнотите, които преследваше, лепнеха от кръв.

— Устройва ме — отвърна той. — И като стана въпрос за това, снощи започнах да преглеждам финансовото състояние на семейство Хедлър.

— Нещо интересно?

— Още не. — Фолк потисна една прозявка. Бе стоял до късно, взирайки се в числата под слабата лампа в стаята си. — Което говори само по себе си. Фермата е имала затруднения, това е очевидно, но едва ли по-големи от тези на останалите наоколо. Поне са правили някакви планове. Заделили са малко пари в по-добрите времена. Застраховката им живот не е нищо особено. Само базисната ставка и вноските им.

— Кой ще я получи?

— Шарлот чрез родителите на Люк. Но сумата е незначителна. Едва ли ще остане много, след като се изплати ипотеката. Предполагам, ще наследи и фермата, независимо дали това ще й хареса, или не. Дотук никакви червени сигнали. Безброй сметки, теглени големи суми, заеми към трети лица, такива неща. Но смятам да продължа.

Основното, което научи от разследването си, беше, че Карън Хедлър е била компетентен и съвестен счетоводител. Усети известна близост с нея, докато преглеждаше четливо изписаните цифри и вписаните с молив забележки.

Рако намали скоростта, когато наближи безлюдното кръстовище, и погледна часовника си.

— Седем минути.

Движеха се по пътя на Люк от дома на Съливан. Завиха вляво по отбивката, водеща към къщата на Хедлър. Беше асфалтирана, но в лошо състояние. Дълбоки пукнатини бележеха местата, където асфалтът се бе издул или вдлъбнал вследствие на сезонното извозване на реколтата. На практика шосето беше трилентово, но недостатъчно широко, за да могат по него едновременно да се движат две коли в едната посока. Идващ насреща автомобил неминуемо би изпратил едната направо в страничните храсталаци. През цялото време не видяха никакво друго превозно средство.

— Почти четиринайсет минути от врата до врата — отбеляза Фолк, когато Рако спря на алеята. — Е, добре. Сега да видим къде е намерено тялото на Люк.

Това не можеше да се нарече дори сечище.

Рако го подмина, изруга тихо и натисна спирачките. Даде на заден няколко метра и спря встрани от пътя. Излязоха, без да си направят труда да заключат вратите. Наоколо нямаше никого. Сержантът тръгна към малка пролука между дърветата.

— Ето тук.

За момент настъпи зловеща тишина, когато невидимите птици замлъкнаха, стреснати от гласа му. Просеката ги отведе в малко пространство, достатъчно широко да побере кола, но не и да завие обратно. Фолк застана в центъра. Тук беше малко по-хладно заради сенките, хвърляни от призрачните корони на дърветата. Пътят оставаше невидим зад гъстата растителност. В храстите нещо прошумоля и избяга. Пръстта беше спечена и напукана. Не се виждаха следи от маркировка или автомобилни гуми.

Точно под краката му, в средата на сечището, беше насипан ситен пясък. Досети се какво е покрито с него и бързо отскочи встрани. Теренът беше отъпкан наскоро от десетина чифта ботуши, но иначе изглеждаше рядко използван.

— Ужасно място да прекараш последните минути от живота си — отбеляза той. — Дали е имало някакво специално значение за Люк?

Рако повдигна рамене.

— Надявах се ти да ми кажеш.

Фолк се зарови в спомените си за някакви излети на къмпинг или момчешки приключения. Но нищо не му идваше наум.

— И определено е умрял тук? Отзад в пикапа си? — попита той. — Никаква вероятност да е бил застрелян някъде другаде и преместен в това сечище?

— Никаква. Кървавите следи го потвърждават категорично.

Арън се опита да подреди хронологично събитията. Люк си е тръгнал от фермата на Джейми Съливан към четири и половина следобед. Около половин час по-късно пикапът му е заснет от камерите в собствения му двор. На тях с Рако им отне доста повече време да изминат същото разстояние. Два изстрела, четири минути — и колата изчезва.

— Прекалено ясно е, ако Люк е застрелял семейството си — отбеляза той. — Отива до къщата, като избира по някаква причина този живописен маршрут, избива ги и после идва тук.

— Дааа. Но става доста по-сложно, ако го е извършил друг — въздъхна Рако. — Убиецът някак си трябва да се е озовал в пикапа му, след като е напуснал фермата на Съливан, защото оръжието на убийството е било с него. В такъв случай кой го е закарал в къщата?

— И ако Люк не е бил зад волана, къде, по дяволите, е бил, докато са избивали семейството му? Просто е седял на пътническата седалка и е наблюдавал случващото се? — продължи Фолк.

Сержантът отново повдигна рамене.

— А може би е станало точно така? Искам да кажа, че е възможен сценарий. Зависи кой е бил другият и в какво положение го е поставил. — Двамата се спогледаха и Фолк разбра, че Рако също мисли за Съливан. — Или пък го е превъзхождал физически. Сигурно е коствало известни усилия, но някои мъже биха могли да го направят. Ти сам видя какви са ръцете на Джейми. Като орехи, натъпкани в чорап.

Арън кимна и си спомни рапорта за трупа на Люк. Той беше едър човек. Изключително здрав, като се изключи раната от куршума. Нямаше следи от опит за съпротива по ръцете му. Никакви белези от връзване или друго насилие. Представи си го проснат по гръб в задната част на пикапа му. С образувалата се кървава локва около него и четирите необясними ивици върху металната стена.

— „Проклети жени“ — каза на глас. — Какво според теб е имал предвид?

— Нямам представа — отвърна Рако и погледна часовника си. — Но ни предстои среща с някого, който вероятно ще се появи по-късно този следобед. Помислих си, че си струва да видим какво е държала Карън Хедлър в чекмеджето на бюрото си.