Джейн Харпър
Сушата (13)

Дванадесета глава

— Щяхме да знаем тези неща, ако се бяхме свързали с полицията в Клайд — измърмори Фолк, когато излязоха навън. Той пъхна кутията с вещите на Карън и Били под мишница. Картонът залепна неприятно върху влажната му кожа.

— Вярно, но не е станало нищо страшно. И така ги научихме.

— В крайна сметка. Не знам. Може би е време да включим и тях.

Рако го изгледа.

— Наистина ли смяташ, че сме събрали достатъчно улики, за да им се обадим? Даваш ли си сметка как ще реагират?

Фолк отвори уста да отговори, но в този момент от другия край на площадката се разнесе глас:

— Ей, Арън! Почакай.

Той се обърна и видя Гретчън Шонър да тича към тях. Усети как настроението му леко се повдигна. Траурните дрехи бяха заменени с къси панталони и подходяща синя риза с навити над лактите ръкави. „Така изглежда много по-добре“, отбеляза мислено той. Рако пое кутията от ръцете му.

— Ще те чакам в колата, приятел — каза тактично и кимна учтиво към жената. Тя спря пред Фолк и вдигна слънчевите очила нагоре, завивайки кичури от русата си коса в сложна плетеница на върха на главата. Забеляза, че синята блуза подхожда съвършено на очите й.

— Ей, какво правиш още тук? Мислех, че си заминал. — Гретчън се мръщеше и усмихваше едновременно. Докато говореше, протегна ръка и докосна лакътя му. Той усети чувство на вина. Трябваше да я уведоми.

— Разменихме няколко думи със Скот Уитлъм — отвърна Фолк. — Директора.

— Аха, знам кой е. Аз съм в училищното настоятелство. Имах предвид, защо си още в Киуара?

Погледът му се плъзна покрай нея. Група майки обърнаха към тях глави със скрити зад слънчевите очила очи. Дръпна Гретчън за ръката и я завъртя така, че да застанат с гръб към тях.

— Доста е сложно. Старите Хедлър ме помолиха да разбера какво се е случило с Люк.

— Шегуваш се. Защо? Да не е изскочило нещо ново?

Фолк изпита непреодолимо желание да й разкаже цялата история. За Ели, алибито, лъжите. За вината. Гретчън беше част от четворката. Балансиращата сила. Светлината до сенките на Ели, спокойствието срещу лудостта на Люк. Тя щеше да разбере. Над раменете й майките продължаваха да ги наблюдават.

— Става въпрос за пари — каза с въздишка. Разказа набързо за съмненията на Барб Хедлър. Лоши кредити, финансови затруднения.

— Исусе — примигна тя и застина неподвижно, обмисляйки информацията. — Мислиш ли, че може да има връзка?

Арън само повдигна рамене. Разговорът с Уитлъм хвърли нова светлина върху предположението.

— Ще видим. Но ми направи услугата засега да не го споделяш с никого.

Гретчън се намръщи.

— Може би е прекалено късно за това. Вече се носи мълвата, че някакви полицаи са ходили при Джейми Съливан по-рано днес.

— Господи, как се е разчуло толкова бързо? — възкликна Фолк, знаейки отговора. В малкия град клюките се носеха бързо.

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Просто действайте предпазливо. — Махна с ръка, за да прогони кацналата на рамото му муха. — В момента хората се държат здраво един за друг. Не е нужно много, за да взриви недоволството им.

Арън кимна.

— Благодаря. Разбрах.

— Както и да е… — Гретчън замълча, когато малка група момчета се втурнаха в хаотична игра на футбол, отърсили от крехките си рамене тежестта на възпоминателната служба с наближаването на уикенда. Заслони очи с длан и махна към тях с другата си ръка. Фолк се опита да разпознае сина й сред тълпата, но не успя. Когато се обърна към нея, тя го наблюдаваше. — Колко време смяташ да останеш?

— Седмица — отвърна колебливо той. — Не повече.

— Добре. — Ъгълчетата на устата й се изкривиха леко нагоре, точно както преди двайсет години.

Когато се отдалечи няколко минути по-късно, Фолк стискаше в ръката си лист с номера на мобилния й телефон и мястото, където щяха да се срещнат следващата вечер, написани с четливия почерк на Гретчън.

 

 

— Ти какво, опитваш се да завържеш нови познанства, а, приятел? — шеговито подхвърли Рако, когато Фолк се качи в колата.

— Не, благодаря. Това е моя стара приятелка — отвърна Арън, но не успя да прикрие усмивката си.

— И така, какво искаш да направиш? — вече сериозно попита сержантът и кимна към малкия кашон на задната седалка. — Да се обадиш в Клайд и да се опиташ да убедиш проклетите бюрократи, че може би нещо не са догледали, или да дойдеш с мен в управлението, за да проверим какво има в кутията?

Фолк се загледа в него за момент, представяйки си телефонния разговор.

— Да, добре. Управлението. Кутията.

— Правилно решение.

— Хайде, тръгвай.

 

 

Полицейското управление представляваше ниска сграда от червени тухли, намираща се в единия край на главната улица на Киуара. Магазините от двете й страни бяха затворили завинаги и витрините им прашасваха празни. На отсрещната страна на пътя положението беше същото. Само млечният бар и магазинът за бутилиран алкохол се радваха на някаква реална търговия.

— Господи, тук е такова мъртвило — въздъхна Арън.

— Това му е проблемът на безпаричието. Оказва се заразно. Фермерите нямат пари в брой, които да харчат в магазините, те фалират и така неплатежоспособните непрекъснато се увеличават. Предполагам, нещо като ефекта на доминото.

Рако дръпна вратата на управлението. Оказа се заключена. Изруга и бръкна в джоба си за ключовете. На стъклото беше залепено работното време: понеделник — петък, от девет сутринта до пет следобед. Според същата бележка извън този период жертвите на престъпление трябваше да опитат късмета си в Клайд. Фолк погледна часовника си. Четири и петдесет и една. Мобилният номер за извънредни случаи бе дописан отдолу с молив. Можеше да се обзаложи, че е на Грег Рако.

— Не сте ли малко подранили? — извика той, щом се озоваха вътре, с тон, издаващ ясно раздразнението му.

Администраторката, вече прехвърлила шейсетте, но с коса, боядисана в неестествено черния цвят от младежките години на Елизабет Тейлър, вирна брадичка предизвикателно.

— Днес дойдох по-рано — тросна се тя и се размърда неспокойно зад гишето. На рамото й дамската чанта стърчеше като пушка на войник.

Рако я представи като Дебора. Жената не протегна ръка да се здрависа. В тясното пространство зад нея полицай Евън Барнс гледаше виновно, стиснал ключовете на колата си.

— Добър ден, шефе — обади се той. — Време е, нали? — Гласът му беше прекалено небрежен, докато с демонстративен жест погледна часовника си. — О, да. Остават още няколко минути.

Едрият мъж с гладка загоряла кожа на лицето и къдрава коса, висяща нелепо в разбъркани кичури, седна зад бюрото си и започна да размества листовете върху него.

Рако изви очи към тавана.

— О, хайде, махайте се. Изчезвайте — каза той и повдигна подвижния плот на гишето. — Приятен уикенд. Да се надяваме, че градът няма да изгори до основи през тази една минута до пет часа.

Дебора изправи гръб като жена, водена от убеждението, че е била права през цялото време.

— Е, тогава довиждане — обърна се към началника си тя. После кимна отривисто на Фолк, вперила поглед в челото, вместо в очите му.

Той разбра и ледена ръка стегна гърдите му. Тя знаеше. Това ни най-малко не го учуди. Ако приемеше, че е родена и израсла в Киуара, жената беше на подходяща възраст да си спомня Ели Дийкън. Смъртта й си оставаше най-драматичното събитие в града, поне до убийството на семейство Хедлър. Сигурно е пиела първото си за деня кафе, докато е четяла статията под черно-бялата снимка на момичето. Разменяла е клюки със съседите. Може би е познавала баща му. Преди трагедията, разбира се. След това едва ли би признала, че изобщо е виждала някого с фамилията Фолк.

 

 

Часове след като лицето на Люк изчезна от прозореца на стаята му, Арън продължаваше да лежи буден. Събитията се въртяха в съзнанието му в безкрайна спирала. Ели, реката, риболовът, бележката. Двамата ходихме заедно да стреляме по зайци.

Очакваше го през цялата нощ, но когато най-после на вратата се почука, не беше за него. Наблюдаваше с ням ужас как баща му бе принуден да измие пръстта от ръцете си и да тръгне с полицаите към управлението. Името в бележката не уточняваше кой точно Фолк, заявиха те, а на шестнайсет по-малкият на практика беше още дете.

Ерик Фолк, жилав и суров мъж, прекара в полицията пет часа.

Познавал ли е Ели Дийкън? Да, разбира се, тя е съседско дете. Приятелка на сина му. Изчезналото момиче. Попитаха го за алиби за деня на смъртта й. Бил навън през по-голямата част от следобеда, за да купи някои продукти. Вечерта отскочил до кръчмата. Видели го десетки местни хора на няколко места. Алиби достатъчно солидно, ако не непробиваемо. Затова въпросите продължиха. Да, разговарял е с момичето в миналото. Няколко пъти? Да. Много пъти? Вероятно. И не. Не може да обясни защо Ели Дийкън е държала бележка с името му и датата на смъртта си.

Но Фолк не беше само негова фамилия, нали?, попитаха многозначително полицаите. На този въпрос баща му не отговори. Наведе глава и отказа да каже и дума повече.

Пуснаха го да се прибере и след това дойде ред на сина.

 

 

— Барнс е командирован от Мелбърн — обясни Рако, докато Фолк го следваше към офиса му. Зад тях вратата се затръшна и двамата останаха сами.

— Така ли? — изненада се Арън. Мъжът имаше здравия вид на израсло в провинцията момче.

— Да, родителите му са фермери. Не в тази част на страната, а някъде на запад. Мисля, че това е било решаващо при избора къде да го изпратят. Наистина му съчувствам, защото се озова тук още преди да успее да се наслади на изкушенията на града. И като стана въпрос за това… — Грег погледна към затворената врата на управлението и премисли. — Няма значение.

Фолк можеше да се досети. Рядко се случваше градските правоохранителни служби да командироват в провинцията най-добрия си офицер, особено на място като Киуара. Барнс едва ли беше най-острият нож в чекмеджето. Тактичността на Рако не му позволяваше да го изрече на глас, но посланието беше ясно. В това управление той нямаше на кого да разчита.

Оставиха кутията с вещите на Карън и Били на свободното бюро и я отвориха. Флуоресцентните лампи бръмчаха над главите им.

Една муха непрекъснато се блъскаше в стъклото на прозореца.

 

 

Арън седна на дървения стол с пълен до болка пикочен мехур и твърдо решен да се придържа към плана. Бях с Люк Хедлър. Стреляхме по зайци. Два, улучихме два. Да, Ели е… исках да кажа, беше моя приятелка. Да, срещнах я в училище същия ден. Не! Не сме се карали. Дори не съм я виждал след това. Не съм я нападал. Бях с Люк Хедлър. Бях с Люк Хедлър. Стреляхме по зайци. Бях с Люк Хедлър.

Налагаше се да го пуснат.

Тогава слуховете придобиха друга форма. Може би не убийство, а самоубийство. Уязвимо момиче, докарано до това решение от момчето на Фолк, беше най-популярният. Преследвано и използвано от неговия малко странен баща — бе другият. Кой можеше да каже? И в двата случая единият от тях я бе убил. Клюките се подхранваха охотно от бащата на жертвата — Мал Дийкън, и ставаха все по-украсени и по-убедителни. Пуснаха хиляди пипала и така и не замряха.

Една нощ някой хвърли тухла по предния прозорец на къщата им. Два дни по-късно бащата на Арън бе изгонен от магазина на ъгъла. Принудиха го да си тръгне с празни ръце и пламнали очи, оставяйки продуктите струпани на щанда. Следващия следобед трима мъже в пикап преследваха момчето през целия път от училището до дома му. Пълзяха след него, докато то натискаше педалите на велосипеда все по-бързо и по-бързо, потръпвайки всеки път, когато се осмеляваше да погледне назад през рамо, а тежкото дишане отекваше в ушите му.

 

 

Рако бръкна в кутията и подреди съдържанието й в редица върху бюрото.

Чаша за кафе, телбод с името на Карън, изписано с бял маркер, дебела ръчно плетена жилетка, малко шише с парфюм „Пролетна наслада“, снимка на Били и Шарлот в рамка. Твърде скромна находка.

Фолк отвори рамката и погледна зад фотографията. Нищо. Сглоби я отново. От другата страна на бюрото Грег свали капачката на парфюма и натисна пулверизатора. Из въздуха се разнесе лек цитрусов аромат. Арън кимна одобрително.

Преминаха към вещите на Били: три рисунки на коли, чифт малки спортни обувки, учебник по четене и комплект моливи за оцветяване. Фолк разгърна читанката, без да е сигурен какво търси.

 

 

Приблизително по това време той забеляза, че баща му започна да го наблюдава. От другия край на стаята, през прозореца, над вестника. Арън усещаше неприятно гъделичкане на тила си и вдигаше глава. Понякога Ерик бързо отклоняваше поглед. Друг път не. Замислен и мълчалив. Момчето чакаше въпроса, но той така и не идваше.

Пред вратата им оставиха мъртво теле с толкова дълбоко прерязано гърло, че главата почти се бе отделила от тялото. На следващата сутрин бащата и синът натовариха всичко, което можаха, в пикапа. Арън се сбогува набързо с Гретчън и доста по-дълго с Люк. Никой не спомена причината за заминаването им. Когато напуснаха Киуара, колата на Мал Дийкън ги следваше цели сто километра извън границите на града.

И повече не се върнаха.

 

 

— Карън е накарала Били да се прибере вкъщи онзи следобед — каза Фолк. Мислеше за това, откакто си бяха тръгнали от училището. — Той е трябвало да играе навън с приятелите си, а тя го е задържала в къщата в деня, когато е бил убит. Как ти се струва това неестествено съвпадение?

— Не ми харесва — поклати глава Рако.

— И на мен.

— Но ако е имала някаква представа какво ги очаква, сигурно щеше да отведе и двете деца колкото може по-далече.

— Може би е подозирала, че нещо ще се случи, но не е знаела какво.

— Или колко ужасно ще бъде.

Арън взе чашата за кафе на Карън и я остави отново. Огледа кутията, опипвайки внимателно ръбовете й. Празна.

— Надявах се на нещо повече — отбеляза Рако.

— И аз.

Двамата дълго се взираха във вещите, после една по една ги прибраха обратно.