Джейн Харпър
Сушата (3)

Втора глава

— Арън Фолк, да не си посмял да си тръгнеш.

Фолк стоеше до колата, борейки се с желанието да се качи в нея и да потегли незабавно. Повечето опечалени вече бяха извървели късата алея до мястото на помена. Обърна се по посока на гласа и се усмихна против волята си.

— Гретчън — каза той, когато жената го притегли за прегръдка и притисна челото си към рамото му. Допря брада върху русата й глава и останаха така в продължение на една дълга минута, люлеейки се напред-назад.

— Господи, толкова се радвам да те видя. — Гласът й беше приглушен от ризата му.

— Как си? — попита Фолк, когато тя най-после се отдръпна. Гретчън Шонър сви рамене и свали евтините слънчеви очила, разкривайки зачервените си очи.

— Не много добре. Зле всъщност. А ти?

— И аз.

— Със сигурност си все същият — успя да се усмихне тя. — Виждам, че продължаваш да полагаш усилия да изглеждаш като албинос.

— И ти не си се променила.

Жената изсумтя тихо, но продължи да се усмихва:

— За двайсет години? О, я стига!

Думите му не бяха просто проява на учтивост. В нея все още лесно можеше да се разпознае едно от момичетата от снимката на четиримата тийнейджъри, показана преди малко по време на службата.

Талията, която Люк беше обгърнал, изглеждаше по-широка и този бебешко рус цвят вероятно се поддържаше с помощта на боя, но сините очи и високите скули си оставаха само нейни. Официалният й панталон и тъмното горнище бяха доста по-тесни от обичайното траурно облекло и в тях тя се движеше малко сковано. Запита се дали ги бе заела от някого, или рядко ги обличаше.

Гретчън го наблюдаваше внимателно и когато погледите им се срещнаха, се разсмя. И веднага стана по-ведра, по-млада.

— Хайде. — Улови го за ръката малко над лакътя. Той усети хладината на дланта й върху кожата си. — Поменът е в общинския център. Ще го изтърпим заедно.

Докато вървяха по пътя, тя извика на малко момченце, ровещо в нещо с пръчка. То вдигна глава и неохотно изостави заниманието си. Гретчън му подаде ръка, но детето поклати глава и тръгна пред тях, размахвайки пръчката като сабя.

— Синът ми — Лечи — обясни тя, поглеждайки отстрани Арън.

— А, да. Вярно. — Отне му няколко секунди да си спомни, че момичето, което познаваше някога, вече е майка. — Чух, че имаш дете.

— От кого си чул? От Люк?

— Вероятно — отвърна той. — Беше преди време. Очевидно. На колко е?

— Само на пет, но понякога е истински тартор.

Гледаха как Лечи забива импровизирания меч в невидими нападатели. Имаше раздалечени очи и къдрава коса с цвят на пръст, но Фолк не намираше в чертите му никаква прилика с Гретчън. Насили се да си припомни дали Люк му бе споменал, че е имала връзка с някого, или кой е бащата на детето. Май не. Искаше му се да мисли, че не би забравил. Погледна лявата й ръка. Нямаше венчална халка, но това не означаваше нищо в днешно време.

— Как ти се отразява семейният живот? — попита накрая, стреляйки на сляпо.

— Добре. Лечи запълва цялото ми време — отговори тя, снишавайки глас. — Ние сме си само двамата. Иначе е добро хлапе. Справяме се. Поне засега.

— Родителите ти все още ли държат фермата?

Тя поклати глава:

— Господи, не. Пенсионираха се и продадоха всичко преди осем години. Преместиха се в Сидни и купиха малък апартамент на три преки от сестра ми и децата й. — Повдигна рамене и продължи: — Казват, че им харесва. Градският живот. Изглежда, татко се занимава с пилатес.

Фолк не успя да потисне спонтанната усмивка, представяйки си как простичко говорещият мистър Шонър се съсредоточава върху вътрешния си свят и дихателните упражнения.

— Не се ли изкушаваш да ги последваш? — попита той.

Жената се засмя безрадостно и посочи към изсъхналите дървета край пътя.

— И да оставя всичко това? Не. Тук съм от много време, то ми е в кръвта. Знаеш как е. — Прехапа устни и отклони поглед. — Или може би не знаеш. Извинявай.

Фолк пренебрегна забележката, махвайки с ръка.

— С какво се занимаваш сега?

— Със земеделие, разбира се. Е, поне се опитвам. Купих земята на Келерман преди няколко години. Овце.

— Наистина ли? — учуди се той, искрено впечатлен. Имотът беше доста скъп. Поне навремето, в младежките му години.

— А ти? — попита на свой ред Гретчън. — Чух, че си постъпил в полицията.

— Да, във федералната. И все още съм там.

Известно време вървяха в мълчание. Френетичната песен на птиците, идваща от дърветата, звучеше точно така, както си я спомняше. Групите опечалени пред тях изглеждаха като кални петна върху прашния път.

— Как вървят нещата тук? — попита той.

— Ужасно. — Думата прозвуча като поставена точка. Гретчън потупа с върха на пръстите върху устните си в нервен жест на бивш пушач. — Господ е свидетел, че и преди беше достатъчно зле. Всеки се притеснява за пари и от сушата. После се случи това с Люк и семейството му, което също е страшно, Арън. Много страшно. Сам го усещаш. Обикаляме наоколо като зомбита. Не знаем какво да направим, какво да кажем. Гледаме се един друг. Опитваме се да отгатнем кой ще е следващият.

— Исусе!

— Да. Не можеш да си представиш.

— С Люк все още ли бяхте близки? — подхвърли той, обзет от любопитство.

Жената се поколеба. Устните й се стегнаха в тънка линия.

— Не. От години вече не. Не и както когато бяхме четворка.

Фолк се сети за снимката. Люк, Гретчън, той. И Ели Дийкън с дългата черна коса. Всички бяха толкова свързани. Като тийнейджъри, които вярват, че приятелите им са сродни души и връзката помежду им ще трае вечно.

Люк излъга. Ти излъга.

— Но вие двамата очевидно сте продължили да се чувате? — обади се тя.

— От време на време. — Поне това беше истина. — Сядахме на по бира, когато идваше в Мелбърн. Такива неща. — Фолк направи кратка пауза. — Но не сме се виждали няколко години. Бяхме прекалено заети, нали разбираш? Той си имаше семейство, а пък аз много работех.

— Разбирам. Не е нужно да се извиняваш. Всички изпитваме чувство на вина.

Общинският център беше претъпкан. Арън се поколеба на стълбите, но Гретчън го дръпна за ръката.

— Хайде, всичко ще бъде наред. Повечето хора вероятно дори не те помнят.

— Все някой ще се сети. Особено след онази снимка на погребението.

Тя изкриви лице в гримаса.

— Да, знам. И аз бях потресена. Но виж, днес всички си имат достатъчно грижи, за да се занимават с теб. Гледай надолу. Ще излезем през задния вход.

Без да изчака отговор, тя го улови за ръкава с едната си ръка, с другата хвана сина си и ги поведе навътре, проправяйки си път през тълпата. В залата беше задушно. Климатиците работеха на предела на възможностите си, но битката им бе обречена, докато опечалените търсеха спасение от жегата в сянката на сградата. Всички се опитваха да изглеждат тържествено, крепейки в същото време пластмасови чаши и чинии с шоколадов кейк. Гретчън се отправи към френския прозорец, където колективната клаустрофобия бе принудила някои от присъстващите да излязат на тясната детска площадка. Намериха сенчесто място до оградата и Лечи изтича да изпробва късмета си на парещата метална пързалка.

— Не е нужно да стоиш до мен, ако това ще опетни доброто ти име — подхвърли Фолк и придърпа периферията на шапката по-ниско, за да прикрие лицето си.

— О, я млъквай! Впрочем самата аз доста се погрижих за това.

Той огледа площадката и забеляза възрастни мъж и жена, които, доколкото си спомняше, някога бяха приятели на баща му. Те разговаряха с облечен в униформа и високи ботуши полицай, потящ се на следобедното слънце. Влажното му чело проблясваше всеки път, когато кимаше любезно.

— Ей — обади се Арън. — Този да не е заместникът на Барберис?

Гретчън проследи погледа му.

— Да. Значи, чул си за него?

— Разбира се. Огромна загуба. Помниш ли как ни плашеше до смърт с историите си за деца, които си играят със селскостопанската техника?

— Аха. В крайна сметка получи инфаркта, който го заплашваше в продължение на двайсетина години.

— И все пак много жалко — искрено додаде Фолк. — Кой е новият?

— Сержант Рако. И ако ти изглежда, че е нагазил направо в дълбоката вода, то е, защото това е самата истина.

— Не става ли? Струва ми се, че добре се справя с тълпата.

— Наистина не мога да преценя. Пристигна пет минути преди да се случи трагедията.

— Кофти е да попаднеш в такава ситуация още в самото начало.

Отговорът й бе прекъснат от леко раздвижване около френския прозорец. Множеството се раздели почтително, когато се появиха Барб и Джери Хедлър, примигвайки на слънчевата светлина. Хванати за ръце, двамата се спираха пред всяка група от опечалени. Няколко думи, прегръдка, окуражително кимване, после продължаваха напред.

— От колко време не си говорил с тях? — прошепна Гретчън.

— От миналата седмица. А преди това почти двайсет години — отвърна Фолк. Той чакаше. Джери все още беше на другия край на площадката, когато ги забеляза. Отдръпна се от половинчатата прегръдка на закръглена жена, оставяйки ръцете й да увиснат във въздуха.

Непременно ела на погребението.

И той беше тук, точно според инструкциите. И наблюдаваше как бащата на Люк приближава към него.

 

 

Гретчън пристъпи напред и го пресрещна с прегръдка. Очите му с разширени, блеснали зеници потърсиха над рамото й тези на Арън. Фолк се запита дали не беше взел успокоителни, за да преживее този ден. Когато най-после се почувства свободен, Джери протегна ръка и улови дланта му в топло, силно ръкостискане.

— Все пак го направи — каза неопределено, докато Гретчън се въртеше около тях.

— Да. Получих писмото ти.

Джери отново улови погледа му.

— Добре. Ами помислих си, че е важно да си тук. Заради Люк. Не бях сигурен, че ще го направиш, приятел. — Последното изречение увисна тежко във въздуха.

— Точно така — кимна Арън. — Наистина е важно.

Съмненията на стареца не бяха съвсем безпочвени. Седмица по-рано Фолк седеше зад бюрото си в Мелбърн и се взираше безучастно в снимката на Люк във вестника, когато телефонът иззвъня. С пресекващ глас, който не беше чувал от две десетилетия, Джери му съобщи подробности за погребението.

— Ще се видим там — завърши, без въпросителен знак накрая. Фолк избягваше разделения на пиксели поглед на Люк, докато мърмореше някакво извинение с работата си. Истината беше, че не можеше да се реши. Два дни по-късно пристигна писмото. Очевидно Джери го бе пуснал веднага след като бе затворил телефона.

Ти излъга. Непременно ела на погребението.

Същата нощ не спа добре.

Сега и двамата се обърнаха неловко към Гретчън. Тя гледаше намръщено към мястото, където синът й с треперещи крачета изкачваше стълбите на висока катерушка.

— Ще отседнеш в града тази нощ — каза Джери. Отново не беше въпрос.

— В една стая над бара.

Откъм детската площадка се разнесе вик и Гретчън изсумтя недоволно.

— По дяволите! Знаех си, че така ще стане. Извинете ме — каза тя и се отдалечи.

Джери улови лакътя на Арън и го дръпна настрани от тълпата. Ръката му трепереше.

— Трябва да поговорим. Преди да се върне.

Фолк се освободи с рязко, премерено движение, давайки си сметка за присъствието на останалите. Не беше сигурен кой беше там и кой можеше да ги види.

— За бога, Джери, какво искаш? — Надяваше се, че изглежда достатъчно спокоен. — Трябва да те предупредя, че ако това е някакъв вид изнудване, по-добре не започвай.

— Какво? Исусе, Арън! Не. Нищо такова. — Старецът изглеждаше искрено изумен. — Ако исках да създам неприятности, щях да го направя преди години, нали? Бях щастлив, че излъгахте. Господи, тогава сам бих ви насърчил да го направите. Но сега не мога. След всичко това? Карън и Били са мъртви, а той нямаше още седем години. — Гласът му заглъхна. — Виж, съжалявам за писмото, но имах нужда да дойдеш. Аз трябва да знам.

— Какво да знаеш?

Очите на Джери изглеждаха почти черни на ярката слънчева светлина.

— Дали Люк е убивал и преди.

Фолк мълчеше. Не попита какво имаше предвид съкрушеният баща.

— Виж… — Джери спря рязко, когато някаква досадна жена се заклатушка към тях, за да го уведоми, че свещеникът иска да говори с него. Веднага, ако е възможно. — Господи, какъв дяволски хаос — изсумтя той, а непознатата прочисти гърлото си и си придаде изражение на мъченическо търпение. После се обърна към Фолк: — Трябва да тръгвам. Ще държим връзка. — Стисна ръката му и я задържа по-дълго, отколкото беше необходимо.

Арън кимна. Разбираше. Възрастният мъж му се стори прегърбен и дребен, докато следваше жената. Гретчън успя да успокои сина си и се върна при него. Застанали рамо до рамо, двамата наблюдаваха как Джери бавно се отдалечава.

— Изглежда ужасно — тихо отбеляза тя. — Чух, че вчера в супермаркета се разкрещял на Крейг Хорнби, обвинявайки го, че приема твърде леко ситуацията или нещо такова. Трудно ми е да повярвам, защото са приятели от над петдесет години.

Фолк не можеше да си представи, че някой, още по-малко пък суровият Крейг Хорнби, ще погледне с лекота на онези три кошмарни ковчега.

— Люк наистина ли не показваше никакви признаци? — не успя да се въздържи той.

— Какви например? — Муха кацна на устните на Гретчън и тя я отпъди нетърпеливо. — Да размахва пушка на главната улица и да заплашва да избие семейството си?

— За бога, Гретчън, просто попитах. Имах предвид депресия или нещо такова.

— Извинявай. От жегата е. Само влошава нещата. — Направи кратка пауза. — Виж, едва ли в Киуара е останал някой, който да не е на предела на силите си. Честно казано, не изглеждаше Люк да се бори повече от другите. Или поне никога не го е признавал. — Погледна го мрачно и продължи след няколко минути мълчание: — Трудно е да се прецени. Всички са толкова гневни. Но не точно на Люк. Хората, които дойдоха да го изпратят, не го мразят заради онова, което е сторил. Много е странно. По-скоро сякаш почти му завиждат.

— За какво?

— Защото е направил това, което те самите не се осмеляват, струва ми се. Той вече е далече от всичко, нали? Докато ние оставаме да гнием тук, на него повече не му се налага да се притеснява за реколтата, за отложените плащания и следващите валежи.

— Отчаяно решение — отбеляза Фолк. — При това да отведеш цялото семейство със себе си. Как го понасят близките на Карън?

— Тя няма такива, доколкото знам. Виждал ли си я някога?

Той поклати глава.

— Единствено дете. Родителите й починали, когато била тийнейджърка. Преместила се тук да живее при една леля, която също умря преди няколко години. Мисля, че по отношение на намеренията и целите си Карън беше истинска Хедлър.

— Бяхте ли приятелки?

— Всъщност не. Аз…

Откъм френския прозорец се разнесе звън на вилица по чаша за вино. Множеството постепенно утихна и се обърна към мястото, където стояха Джери и Барб Хедлър, хванати за ръце. Изглеждаха много самотни, макар и заобиколени от всичките тези хора.

Останаха само те двамата, осъзна внезапно Фолк. Някога щяха да имат и дъщеря. Тя се роди мъртва, когато Люк беше на три години. Дори да са правили опити за още деца, явно са се оказали неуспешни. Вместо това бяха насочили цялата си енергия към единствения си син.

Барб прочисти гърлото си и погледът й обходи от край до край тълпата.

— Искаме да ви благодарим, че дойдохте. Люк беше добър човек.

Произнесе думите твърде бързо, твърде високо и стисна устни, сякаш да възпре следващите. Паузата се проточи достатъчно дълго, за да накара присъстващите да се почувстват неловко, после още малко. Джери мълчаливо се взираше в буца пръст пред себе си. Накрая Барб отвори уста и си пое дълбоко дъх.

— Карън и Били бяха красиви. Случилото се — преглътна с усилие тя — е ужасно. Но аз се надявам, че ще запомните сина ни с добро. Такъв, какъвто беше преди. Приятел на повечето от вас. Добър съсед и работник. Мъж, който обожаваше семейството си.

— Да, докато не го изби.

Забележката, разнесла се от края на тълпата, беше изречена тихо, но не само Фолк обърна глава. Множество очи се спряха върху едър мъж в края на четиресетте. Месестите му бицепси, състоящи се по-скоро от тлъстини, отколкото от мускули, опънаха тениската му, когато скръсти ръце. Лицето му беше червендалесто, с проскубана брада, придаваща му вид на недодялан грубиян. Взираше се нагло във всеки, отправил му укорителен поглед, докато всички, един по един, не извърнаха глави. Очевидно Барб и Джери не го чуха. Бяха пощадени, помисли си Арън.

— Кой е дърдоркото? — прошепна той и Гретчън го изгледа изненадано.

— Не го ли позна? Това е Грант Доу.

— Шегуваш се. — Усети как косъмчетата по врата му настръхват и бързо наведе глава. Спомняше си го двайсет и пет годишен, със стегнати като бодлива тел мускули. Изглежда, този мъж беше преживял две тежки десетилетия. — Много се е променил.

— Все същият досадник си е. Не се притеснявай. Не мисля, че те е видял. В противен случай щеше да разбереш.

Фолк кимна, но продължи да гледа надолу. Барб се разплака, което тълпата прие като знак, че речта е свършила, и всички тръгнаха към нея или в обратната посока, в зависимост от настроението си. Двамата с Гретчън останаха до оградата. Синът й изтича към тях и скри лице и панталона на майка си. Тя го вдигна на хълбок с известно усилие и детето отпусна глава на рамото й, прозявайки се сънливо.

— Мисля, че е време да го заведа вкъщи. Кога се връщаш в Мелбърн?

Арън погледна часовника си. Петнайсет часа.

— Утре — каза на глас.

Гретчън кимна и вдигна поглед. После се наклони към него и го прегърна със свободната си ръка, притегляйки го към себе си. Той усещаше топлината на слънцето отзад и тази на тялото й отпред.

— Чудесно е, че се видяхме, Арън. — Сините й очи шареха по лицето му, сякаш се опитваше да го запомни, преди да се усмихне малко тъжно. — Може би ще се срещнем отново след още двайсет години.

Наблюдаваше я как се отдалечава, докато я изгуби от поглед.