Джейн Харпър
Сушата (41)

Четиридесета глава

Уитлъм щракна запалката и пламъкът затанцува — ослепително бял на фона на тъмната, обрасла земя. Това беше предизвестен кошмар. Като объркал се парашутист, приземил се на магистрала. Предчувствие, от което Фолк усети как страхът се надига дълбоко отвътре и се разпръсква по кожата.

— Скот… — опита той, но другият вдигна предупредително пръст. Скъпа запалка, от тези, които оставаха запалени, докато не се угасят ръчно. Огънят потрепваше и подскачаше от вятъра.

С бързо движение Уитлъм бръкна в джоба си и извади плоска малка бутилка. Отви капачката и отпи. Без да откъсва очи от тях, наклони шишето и изля кехлибарената течност около себе си. Миг по-късно миризмата на уиски стигна до Арън.

— Наречете го застраховка — извика директорът. Искрата прехвръкна, когато протегнатата му ръка леко потрепери.

— Скот — изкрещя Рако. — Тъпо копеле! Ще ни изгориш живи. Включително и себе си.

— Ами застреляй ме, ако смееш. Но тогава ще я изпусна.

Фолк премести тежестта си и клончето под крака му изпращя и се счупи. Две години без сериозни валежи, а сега и спирт. Стояха върху буре с барут. Някъде зад тях, невидими, но свързани с непрекъсната верига от храсти и сухи треви, бяха училището и градът. Знаеше, че пожарът ще стигне до тях по тази верига. Ще лумне, ще се разрази и ще обхване всичко. Ще опустошава с нечовешка сила.

Ръцете на Грег трепереха, докато държеше пистолета, насочен към Уитлъм. Извърна леко глава към приятеля си.

— Рита е някъде там — процеди тихо през стиснати зъби. — По-скоро ще го убия, но няма да го оставя да подпали това място.

Арън си помисли за жизнерадостната съпруга на сержанта, приведена под тежестта на бременността, и повиши глас:

— Скот, няма начин да се измъкнеш оттук, ако пламъкът докосне земята. Много добре го знаеш. Жив ще изгориш.

Главата на директора се килна леко настрани като от спазъм при това предположение и запалката в ръката му потрепери. Фолк си пое шумно дъх. Рако отстъпи половин крачка назад и изруга.

— Господи, защо не внимаваш с това проклето нещо? — извика той.

— Просто не се приближавайте — нареди Уитлъм, възвръщайки самообладанието си. — Свали оръжието.

— Не.

— Нямаш избор. Ще я хвърля.

— Загаси запалката.

— Първо ти. Махни пистолета.

Сержантът потрепери и пръстът върху спусъка побеля. Погледна към Фолк, после неохотно се наведе и сложи оръжието на земята.

Арън не го обвиняваше. Беше виждал какво могат да причинят горящите храсти. Едно лято техни съседи изгубиха дома си и четиресет овце, когато контролирано изгаряне на стърнищата излезе от контрол. С баща му завързаха мокри парцали на лицата си и се въоръжиха с маркучи и кофи, докато следобедното небе се оцветяваше в червено и черно. Животните блееха, после замлъкнаха. Огънят пращеше и виеше като банши^[1]. Ужасяващо. Мълния от ада. Но сега земята беше по-суха, отколкото тогава. Всичко щеше да се случи още по-бързо.

Пред тях Уитлъм палеше и гасеше запалката като играчка. Стиснал юмруци, Рако наблюдаваше движенията му, хипнотизиран от ужас. Хеликоптерът надвисна точно над тях, а с периферното си зрение Фолк забеляза няколко оранжеви жилетки между дърветата. Без съмнение бяха предупредени да стоят на разстояние.

— Значи сте разбрали, а? — Директорът звучеше по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан. — За парите от образователния тръст.

Щракна отново запалката, но този път я остави да гори. Сърцето на Арън се сви. Опита се да не гледа пламъка.

— Да — каза, опитвайки се да говори спокойно. — Трябваше да се досетя по-рано. Но ти умело прикриваше страстта си към хазарта.

Уитлъм се засмя със странен, зловещ смях, който веднага бе отнесен от вятъра.

— Имам богат опит в това. Сандра ме предупреди, че ще дойде време да се разплатя. Ей…

Насочи запалката към тях и Рако издаде примитивен, гърлен звук.

— Чуйте. Жена ми няма нищо общо. Казвал съм й за някои от дълговете, но не и колко сериозно е положението в действителност. Нито пък за другото. Обещайте ми, че ще го имате предвид. Тя не знаеше. Нито за парите от фонда. Нито за Хедлър.

Гласът му потрепери, когато спомена семейството, и той си пое рязко въздух.

— И много съжалявам за малкото момче. Били. — Намръщи се при изричането на името. Наведе глава и затвори капака на запалката. Фолк усети проблясък на надежда. — Нямах намерение да го нараня. Той изобщо не трябваше да е там. Моля ви да ми повярвате. Опитах се да го спася. Искам и Сандра да го знае.

— Скот — подхвана Арън, — защо не дойдеш с нас, приятел? Ще отидем при нея заедно и ще й го кажеш сам.

— Като че ли ще иска да има нещо общо с мен вече. След всичко, което извърших. — Бузите му лъщяха от пот и сълзи. — Трябваше да я оставя да си отиде още преди години, когато за първи път поиска да ме напусне. Да й позволя да вземе Даниел и да избяга далеч от мен, на безопасно място. Но не го направих, а сега е твърде късно.

Прекара ръка през лицето си и Рако се възползва от възможността да посегне към пистолета.

— Ей! — Преди да успее да докосне оръжието, Уитлъм щракна запалката и пламъкът затанцува отново. — Мислех, че сме се разбрали.

— Добре — обади се Фолк. — Просто запази спокойствие, Скот. Приятелят ми се притеснява за семейството си. Също като теб.

Застинал с протегната ръка и с изражение, подобно на маска от страх и ярост, Грег бавно се изправи.

— Скот, Рита е бременна — каза той, гледайки го право в очите. Гласът му пресекна. — Очаква да роди след четири седмици. Моля те. Много те моля, затвори запалката!

Ръката на Уитлъм трепна.

— Млъкни!

— Все още имаш шанс, Скот — обади се Арън.

— Не, нямам. Не е толкова просто. Вие не разбирате.

— Моля те — продължи сержантът. — Помисли за Сандра и Даниел. Прибери запалката и ела с нас. Ако не заради себе си, направи го за съпругата си. И за твоето малко момиченце.

Чертите на мъжа се сгърчиха и драскотините изглеждаха като грозна сянка на фона на избилата по лицето му червенина. Опита да си поеме дълбоко дъх, но гърдите му едва се повдигнаха.

— Всичко беше заради тях — извика той. — Всичко. Забърках се в цялата тази каша заради тях. Исках да ги предпазя. Какво се очакваше да направя? Аз видях пистолета за пирони. Накараха ме да го докосна. Какъв избор имах?

Фолк не знаеше със сигурност за какво говори, но можеше да предположи. Под надигналата се паника изпита странно равнодушие. Уитлъм бе намерил оправдание за себе си, но чудовищните му действия бяха плод на звяра, създаден от самия него.

— Ще се погрижим за тях, Скот. За Сандра и Даниел. — Той произнесе имената високо и отчетливо. — Ела с нас и ни кажи каквото знаеш. Ще им осигурим безопасност.

— Не можете! Няма как да ги пазите вечно. Изобщо не сте в състояние да ги защитите. — Директорът вече хлипаше. Пламъкът потрепна, когато стисна дланта си, и дъхът на Арън заседна в гърлото му.

Опита се да изтика ужаса в дъното на съзнанието си и да мисли трезво за опасността. Киуара се простираше зад тях с отчаянието и тайните си. Училището, добитъкът, Барб и Джери Хедлър, Гретчън, Рита, Шарлот, Макмърдо. Пресмяташе трескаво. Разстоянията, броят на къщите, пътищата за бягство. Нищо утешително. Пожарът можеше да изпревари кола, а какво оставаше за хора, тръгнали да търсят спасение пеш.

— Скот — извика той. — Моля те, не го прави. Децата са още на училище. Твоето малко момиченце е там. Видяхме я. Знаеш, че това място е като буре с барут.

Уитлъм погледна в посока на града и Рако и Фолк пристъпиха бързо напред.

— Ей! — изръмжа директорът и размаха запалката. — Нито крачка повече. Стойте на място. Иначе ще я хвърля.

— Дъщеря ти и останалите хлапета ще изгорят живи, докато се опитват да спасят живота си — говореше Арън колкото може по-спокойно. — Целият град… Скот, чуй ме, всичко ще бъде изпепелено до основи заедно с хората.

— Трябва да ми дадат медал, че ще отърва Киуара от мизерията й. Това място е купчина лайна.

— Може и да си прав, но не карай децата да плащат.

— Ще ги спасят. Пожарникарите ще се насочат първо нататък.

— Какви пожарникари, глупак такъв? — изкрещя Рако и посочи към оранжевите жилетки, мяркащи се между дърветата. — Те са тук, за да те търсят. Ще загинем заедно с теб. Ако изпуснеш тази запалка, с всички нас е свършено, в това число с жена ти и дъщеря ти. Поне това мога да ти обещая.

Уитлъм се преви напред, сякаш го удариха в корема, и пламъкът отново трепна. В погледа, вперен право в очите на Фолк, проблесна истински страх и от гърлото му се изтръгна див, първичен вик:

— И без това ще ги загубя! Не мога да ги спася. Никога не съм могъл. По-добре такава смърт, отколкото онова, което ги очаква.

— Не, Скот, това не е…

— И този град. Това проклето, съсипано място — процеди Уитлъм и вдигна високо треперещата си ръка. — Киуара може да изгори…

— Сега! — извика Арън и двамата с Грег се хвърлиха към него с разперени ръце, разгърнали жилетките като одеяла в мига, в който запалката полетя към земята. Бялата топлина го удари в гърдите, когато се стовари на земята, превъртя се и зарови ботуши в праха, без да обръща внимание на парещата болка в глезените и бедрата. Улови директора за косата и въпреки крясъците му, не го пусна, докато кичурът не придоби розов оттенък, овъгли се и се разпадна на пепел.

Търкаляха се и горяха в продължение на сякаш безкрайни минути, докато накрая две ръце с дебели ръкавици не го уловиха за раменете. Той скимтеше и стенеше, докато обгорялата му кожа съскаше и се цепеше.

Някакво тежко одеяло го обгърна и Фолк едва не се задави от пяната, с която обливаха главата и лицето му. Втори чифт ръце го измъкна от пламъците. Отпусна се по гръб и жадно впи устни в бутилката с вода, поднесена към устните му, но не успя да преглътне дори глътка. Опита да се изправи, за да избяга от агонията, но някой го бутна внимателно назад и той изкрещя от болка в крайниците. Миризмата на изгоряла плът стигна до чувствителните му ноздри и очите му се насълзиха.

Обърна глава на една страна, притискайки мократа си буза към земята. Рако беше скрит зад цяла стена от надвесени над него оранжеви жилетки. Виждаха се само ботушите му. Лежеше съвсем неподвижно. Трета група бе заобиколила гърчещ се и стенещ силует.

— Рако — опита се да каже Арън, но някой отново притисна бутилката към устата му. Наложи му се да се бори, за да се освободи. — Грег, приятелю. Добре ли си? — Никакъв отговор. — Помогнете му. — Защо не бяха дошли по-скоро? — Господи, помогнете му!

— Шшшт — прошепна жена в униформа, докато го слагаха на носилката. — Правим всичко възможно.