Джейн Харпър
Сушата (18)

Седемнадесета глава

Грант Доу стовари наполовина празната халба с бира на масата между тях. Беше облечен с късите панталони и рекламиращата бира тениска от предишната вечер.

Фолк изстена тихо.

— Струва ми се, че вчера ти забраниха да идваш тук — каза той с колкото може по-неутрален тон.

— Установих, че става въпрос за нещо много повече от предположение — изсумтя другият.

Фолк изви очи към бармана, който ги наблюдаваше примирено. Повдигна вежди, но мъжът само сви рамене. Какво мога да направя? От другата страна на масата Гретчън улови погледа му и поклати леко глава. После заговори с небрежен тон:

— Какво искаш, Грант?

— Ще ти кажа какво искаш ти, Гретч. Да избираш по-внимателно гаджетата си. — Доу притежаваше част от арогантността на чичо си, забеляза Арън, но докато Мал Дийкън говореше с ледена омраза, кръвта на племенника му определено кипеше. Отблизо лицето му изглеждаше още по-червено заради множеството спукани капиляри и високото кръвно. — Момичетата, които се навъртат около този мъж, обикновено завършват в гроба.

Зад него приятелите му се засмяха с известно закъснение. Фолк не беше сигурен дали бяха същите, придружавали Доу и предишната вечер. Изглеждаха напълно еднакви. Барманът престана да сервира и се заслуша в разговора.

— Благодаря, Грант. Но аз съм голямо момиче. Мога сама да вземам решения — усмихна се Гретчън. — Така че, ако каза всичко, което имаше да ми кажеш, защо просто не отидеш да се наслаждаваш на нощта и не ни оставиш да направим същото?

Смехът на Доу разкри жълтите му, развалени зъби. Биреният му дъх стигна до обонянието на Фолк.

— Обзалагам се, че точно това ще направиш, Гретч — намигна й вулгарно той. — Тази вечер изглеждаш невероятно, ако мога да се изразя така. Обикновено не те виждаме толкова елегантна. — После се обърна към другия мъж: — Тази рокля трябва да е в твоя чест, глупако. Надявам се, че го оценяваш.

Гретчън се изчерви и извърна глава, за да избегне погледа на приятеля си. Фолк се изправи и пристъпи само крачка към натрапника. Заложи на рисковата карта, че страхът на Доу да не попадне в ареста ще надделее над желанието му да нанесе удар. Надяваше се да се окаже прав. Знаеше, че притежава известни умения, но пиянското сбиване не беше сред тях.

— Какво искаш, Грант? — попита спокойно.

— Случи се така — отвърна Доу, — че вчера нещо не успяхме да се разберем. Затова дойдох да ти дам още един шанс да уредим нещата.

— Кои неща?

— Много добре знаеш.

Вторачиха се един в друг. Грант Доу винаги бе бил по-голям, по-едър и по-силен. Движеше се постоянно на ръба на гнева, което караше хората да минават на отсрещния тротоар, когато приближаваше. Вече остарял, наедрял и със задаващо се на хоризонта влошено здраве, язвителността му сякаш се изливаше от порите на кожата му.

— Това ли е всичко? — попита Фолк.

— Не, съвсем не е всичко, по дяволите. Послушай съвета ми. И предупреждението на чичо. Махай се — отвърна другият с нисък глас. — Оная отрепка Хедлър не заслужава неприятностите, които ще си навлечеш. Слушай какво ти казвам.

Той погледна през рамо към приятелите си. През прозореца на кръчмата не се виждаше нищо, освен нощната тъмнина. Фолк знаеше, че с изключение на главната улица, градът беше пуст. Тук тези значки не означават нищо. Е, може би, но все пак имаха някаква тежест.

— Ще си тръгна, когато имаме някаква яснота около смъртта на Хедлър — отсече Арън. — Но не преди това.

— Това теб изобщо не те засяга.

— Цяло семейство, убито в малък град като този? Бих казал, че засяга всички. И тъй като ми се струва, че имаш някои сериозни съображения по въпроса, смятам да започнем от теб. Да направим поне част от нещата официално. Какво ще кажеш?

Бръкна в джоба си и извади малък бележник и молив. Най-отгоре на листа написа: Разпит по делото „Хедлър“, а отдолу надраска името на Доу с главни букви, за да може да го види.

— Е, добре, хайде по-кротко. — Мъжът се уплаши, точно както очакваше Фолк. Имаше нещо стряскащо да видиш името си, вписано в „протокол“.

— Потвърждаваш ли сегашния си адрес?

— Нямам намерение да ти го кажа.

— Това не е проблем — възползва се от объркването му Арън. — За щастие аз го знам. — Записа подробно местонахождението на дома на Дийкън. После отмести поглед към поддръжниците на Доу. Те бяха отстъпили няколко крачки назад. — Ще помоля и за имената на приятелите ти. В случай че искат да свидетелстват, нали?

Грант се огледа. Лицата им, изгубили безизразното си изражение, бяха обърнати към него.

— Опитваш се да ме забъркаш, така ли? — изръмжа той. — Искаш да си намериш изкупителна жертва?

— Доу — отвърна Фолк, потискайки желанието да извие очи към тавана. — Ти сам дойде на нашата маса.

Другият сведе глава и чертите му се изкривиха от ярост. Лявата му длан се сви в юмрук. Очевидно преценяваше дали си струва. Погледна през рамо. Барманът все още ги наблюдаваше, опрял ръце върху плота. Изгледа го строго и кимна решително към вратата. Тази вечер за тях нямаше да има повече питиета.

Грант отпусна юмруци и отстъпи небрежно назад. Сякаш не си заслужаваше усилията му.

— Ти си пълен с лъжи и гадости, както винаги — обърна се той към Фолк. — Е, ще ти потрябват. Може най-после да ти изкарат боя.

С рязко движение на главата поведе приятелите си навън. Общият шум, доста стихнал по време на свадата, постепенно се върна до обичайното си ниво.

Арън седна обратно на мястото си. Гретчън го наблюдаваше с леко отворена уста. Той се засмя, но когато прибра бележника, задържа ръката си в джоба, докато се увери, че е престанала да трепери.

Тя поклати невярващо глава.

— Господи! Добре дошъл у дома. Справи се чудесно — каза с намигване. — Аз ти казах, че си единственият със здрав разум между нас. — Изправи се и отиде да поръча по още едно питие.

По-късно, когато барът затвори, Фолк я изпрати до колата й. Улицата беше пуста. Под уличната лампа косата й проблясваше като ореол. Стояха там, на една крачка разстояние, загледани един в друг, пристъпващи неловко и замислено от крак на крак, докато накрая тя се засмя и сложи двете си ръце върху раменете му. Наведе се напред и го целуна по бузата, докосвайки леко ъгълчето на устата. Той я прегърна и двамата се притиснаха плътно за миг, усещайки взаимно топлината си в горещата нощ.

Тогава тя се отдръпна, качи се в колата, усмихна се и с едно махване на ръката изчезна. Фолк остана сам под ивицата ярки звезди, замислен след всичко случило се за Грант Доу. Мъжът изговори много глупости, в това нямаше съмнение. Но сред тях каза и нещо, което Арън бе уловил и запомнил, а сега извади и анализира в съзнанието си, обръщайки го от всички страни като истинска находка.

Тази рокля трябва да е в твоя чест, глупако.

Усмихваше се през цялото време, докато се връщаше към бара.

Беше стъпил с единия крак на стълбите към стаята си, когато гласът на бармана го накара да спре:

— Ела за минутка, приятел. Ако нямаш нищо против.

Фолк въздъхна с ръка на парапета. Погледна с копнеж стълбището. От поставения в разкривена рамка на площадката портрет кралицата го гледаше безучастно. Обърна се и тръгна обратно към бара. Помещението беше празно. Във въздуха се носеше киселата миризма на лимон от препарата върху кърпата, с която барманът търкаше плота.

— Едно питие?

— Мислех, че е затворено. — Арън издърпа висок стол и седна.

— Така е. Това е за сметка на заведението. — Мъжът сложи пред него халба бира и наля една и за себе си. — Повиках те, за да ти благодаря.

— За какво?

— Виждал съм Грант Доу да се нахвърля на много хора и почти винаги свършва с това, че трябва да чистя нечия кръв. Тъй като тази вечер случаят не беше такъв, мога да се отпусна и да изпия една студена бира с теб. — Той протегна ръка. — Дейвид Макмърдо.

— Наздраве. — Фолк отпи глътка от бирата и се изненада от лекотата, с която я преглътна. През изминалата седмица бе изпил повече, отколкото обикновено за цял месец. — Съжалявам за случилото се. Знам, че обещах да не създавам проблеми.

— Приятелю, ако всички спорове се разрешаваха по този начин, аз щях да съм щастлив човек — засмя се Макмърдо и приглади брадата си. — За съжаление, тук предпочитат да решават нещата с юмруци, вместо със здрав разум.

— От колко време си в града?

— Скоро ще станат десет години. Но повечето все още ме смятат за нов на борда. В Киуара важи правилото, че или си роден и израсъл тук, или си оставаш завинаги пришълец.

— Дори това понякога не е достатъчно — подхвърли Фолк с мрачна усмивка. — Впрочем как се озова тук?

Мъжът не отговори веднага. Прекара език по зъбите си и каза:

— Ти с какво оправдание напусна Киуара?

— Възможност да изградя кариера — сухо отвърна другият.

— Добре. Мисля, че аз ще кажа същото и ще оставя другото. — Макмърдо махна с ръка към празния бар и намигна. — Все пак, изглежда, ти се е отразило добре. Честно казано, приятелят ти Люк можеше да използва няколко съвета от теб как да се справя с Доу. Но вече е много късно, разбира се.

— Двамата са се спречквали?

— Като по часовник — въздъхна барманът. — Сърцето ми се свиваше всеки път, когато единият беше тук, а другият влизаше. Те бяха като… Не знам, два магнита. Сиамски близнаци. Ревниви бивши любовници. Нещо такова. Сякаш никой от двамата не можеше да остави другия на мира.

— За какво се караха?

Макмърдо изви очи към тавана.

— По-скоро попитай за какво не. За каквото се сетиш. За времето, крикета, проклетия цвят на чорапите им. Постоянно се заяждаха. По всякакъв повод.

— Какво имаш предвид? Разменяли са си юмруци?

— Понякога — отвърна мъжът. — Няколко пъти се сбиха жестоко, но не и напоследък. През последните години прехвърчаха повече искри. Не ме разбирай погрешно, не че се заобичаха. Но ми се струва, че и двамата по-скоро се забавляваха с караниците си. Така изпускаха парата.

— Ето това никога не съм го разбирал.

— Нито пък аз — кимна Макмърдо. — Предпочитам едно хубаво питие. Но на някои хора им върши работа. — Той избърса плота като човек, който знае, че здравният инспектор не го наблюдава. — Но за да бъдем честни към Доу, трябва да признаем, че не му е лесно да се грижи за стария си чичо.

Арън си спомни как Мал Дийкън го бе сбъркал с баща му.

— Имаш ли представа какво му е?

— Напоследък нещо не е наред с главата. Не мога да кажа дали е от пиенето, или е някакво заболяване. Но каквото и да е, съвсем го усмири. Понякога идва тук и седи с часове на едно питие или обикаля из града с кучето си и се мръщи на хората, но нищо повече.

— Никога не съм допускал, че от Грант Доу ще излезе истинска Флорънс Найтингейл^[1]. През цялото време ли се грижи за чичо си?

Макмърдо се засмя:

— Господи, не. Той е работник. Приема различни поръчки, извършва водопроводни услуги, понякога го наемат в строителството. Захваща се с всичко, което може да му осигури пари за няколко бири. Но е изумително какво може да направи едно обещание за наследство, нали? Дийкън ще му остави фермата или поне така се говори. Тя струва цяло състояние, особено след като онези азиатски инвеститори непрекъснато слухтят за още земя. Сушата няма да продължава вечно. Очевидно.

Фолк отпи глътка. Интересно. Имотът на Хедлър граничеше с този на Дийкън. Нямаше представа каква ще е пазарната цена, но двата парцела заедно биха били по-ценни за подходящия купувач. В случай че обявят фермата на Люк за продан, естествено. Сценарий, далеч по-малко вероятен, докато приятелят му беше жив и я управляваше, отколкото сега. Изхвърли мисълта от съзнанието си с намерението да се върне към нея по-късно.

— И така, има ли нещо вярно в слуховете, че разследваш смъртта на семейство Хедлър? — попита Макмърдо.

— Неофициално — отвърна Арън за втори път тази вечер.

— Ясно — усмихна се многозначително барманът. — Може би точно това е начинът да се добереш до някаква информация тук.

— Щом като така или иначе стана дума, случило ли се е нещо, за което трябва да знам?

— Имаш предвид дали Люк е вдигнал огромен скандал вечерта преди да умре? Или пък дали Грант Доу е заявил пред цялата кръчма, че ще избие хладнокръвно цялото семейство?

— Дааа, това би помогнало много.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, приятел. — Макмърдо оголи в подигравателна усмивка пожълтяващите си зъби.

— Джейми Съливан каза, че е идвал в бара вечерта преди убийството — продължи Фолк. — Уговаряли се да отстрелват зайци.

— Май имаше такова нещо.

— По това време Грант беше ли тук?

— Да, разбира се. Почти не пропуска ден и точно затова толкова мрази, като откажа да му сервирам. За добро или зло. Това го дразни повече от всичко друго. На мен ми е трудно да се наложа и той го знае. Всеки път, когато се опитвам, излиза на верандата с тълпата глупаци, които винаги го следват, и оставят цяла купчина метални кутии. Нали се сещаш как това се отразява на оборота ми? Както и да е — поклати глава Макмърдо. — За да отговоря на въпроса ти, ще кажа, че Доу наистина беше тук в нощта, когато Люк дойде за последен път. Но имай предвид, че присъстваха и много други постоянни клиенти. По телевизията даваха крикет, така че барът беше пълен.

— Видя ли ги да си говорят? Изобщо да общуват по някакъв начин? Да се заяждат?

— Не си спомням. Както споменах, беше доста натоварена нощ. Едва си стоях на краката от умора. — Той се замисли за миг, допи последната глътка бира и потисна леко изхълцване. — Но с тези двамата кой може да е сигурен? Никой няма представа какво ще се случи от едната вечер до другата. Наясно съм, че Люк е бил твой приятел, а Доу е глупак, но в известен смисъл те много си приличаха. Мъже със самочувствие, темпераментни и избухливи. Нали знаеш, като двете страни на една и съща монета?

Фолк кимна. Знаеше. Макмърдо взе празните халби и той реши да си тръгне. Смъкна се от високия стол, пожела лека нощ и остави бармана да изключи осветлението и да потопи стълбището в непрогледна тъмнина. Докато изкачваше, клатушкайки се, стъпалата, мобилният му телефон просветна от ново гласово съобщение. Изчака да заключи стаята и да си легне, преди непохватно да натисне бутоните. Затвори очи, когато в слушалката се разнесе добре познат глас.

— Арън, ще вдигнеш телефона, нали? — изкънтяха думите на Джери Хедлър в ухото му. — Виж, много мислих за деня, в който Ели умря. — Продължителна пауза. — Ако можеш, ела утре във фермата. Има нещо, което трябва да знаеш.

Фолк отвори очи.