Джейн Харпър
Сушата (26)

Двадесет и пета глава

Половин час по-късно Рита Рако сложи пред Фолк вдигаща пара купа със спагети. Отдалечи се, докосвайки го леко по рамото, и почти веднага се върна с бутилка вино. Седяха на открито около малка маса от борово дърво, застлана с пъстра покривка, докато небето бързо придобиваше цвят на индиго. Семейство Рако живееше в преустроен склад в единия край на главната улица, само на няколко минути път пеш от полицейското управление. В задния двор имаше лавандулови храсти и лимоново дърво, а приглушените отблясъци на окачените по оградата фенери придаваха на мястото празнична атмосфера.

През осветените прозорци на кухнята Фолк наблюдаваше Рита, когато влизаше вътре, за да донесе поредното блюдо. Предложи да й помогне, но тя отклони опита му, махвайки усмихнато с ръка. Беше дребна пъргава жена с ореол от лъскава кестенява коса, спускаща се по раменете й, когато несъзнателно слагаше ръка върху издутия си корем. Изглеждаше изпълнена с неизчерпаема енергия и въпреки бременността, се движеше с лекота и изпълняваше безупречно многобройните си задължения.

Когато се усмихваше, което се случваше често, на лявата й буза се образуваше дълбока трапчинка и докато поставяше храната пред него, Арън осъзна защо Грег я обичаше толкова силно. След като преполовиха доматите, патладжаните и пикантните колбаси, задушени в червено вино, усети, че самият той е започнал да се влюбва в нея.

Нощният въздух беше топъл, но мракът сякаш носеше със себе си горещината на деня. Рита отпи от минералната вода и погледна с копнеж бутилката вино.

— Ето от това не бих се отказала. Вече доста време се лишавам от него — каза тя и се разсмя на недоволното изражение на съпруга си. Протегна ръка да го погали по тила и не спря, докато не го накара да се усмихне. — Толкова се притеснява за бебето. Много е грижовен, а тя дори още не се е появила.

— Кога очаквате? — поинтересува се Фолк. За неопитното му око жената изглеждаше в последния месец.

— След месец. — Улови погледа на мъжа си и се усмихна. — Още четири безкрайни седмици.

С обилната вкусна храна разговорът вървеше леко. Говориха за политика, религия и футбол. За всичко, освен за случилото се в Киуара. И за семейство Хедлър. Едва когато Рако разчисти масата и влезе в къщата с мръсните чинии, Рита най-после попита:

— Кажете ми, но честно, моля ви. Всичко ще бъде ли наред?

Погледна нервно към вратата на кухнята и той разбра, че нямаше предвид само случая „Хедлър“.

— Вижте, полицейската работа никога не е била лесна, особено в такава малка общност — отвърна предпазливо той. — В много отношения няма къде да се скриеш. Замесени са политици и доста хора, които знаят много един за друг. Но съпругът ви си върши чудесно работата. Наистина. Той е умен човек. Истински отдаден. Началниците ценят такива служители. Ще стигне далеч.

— О! — изсумтя пренебрежително жената и махна с ръка. — Това изобщо не го интересува. Баща му е бил общински чиновник през целия си живот. На една малка точица на картата, някъде близо до южната граница на Австралия. Едва ли знаете нещо за това място. Никой не е чувал за него. — Погледът й отново се стрелна към празната каса на вратата. — Чувала съм, че са го уважавали много. Управлявал е градчето като строг, но справедлив патриарх, заради което всички са го обичали. Докато се е пенсионирал, а и след това.

Тя млъкна. Протегна се и разпредели поравно остатъка от виното в чашата на Фолк и в своята.

— Шшшт — прошепна и притисна показалец към устните си.

Гостът се усмихна.

— Там ли се запознахте? В Южна Австралия?

— Да, но не в родния му град. На никого не би му хрумнало да ходи в онзи забравен край — обясни делово. — Случи се в ресторанта на родителите ми в Аделейд. Той работеше наблизо. Назначен за първи път в правоохранителните органи и изключително стриктен. Искаше единствено да накара баща си да се гордее с него. — Усмихна се на спомена и пресуши малката си чаша. — Но се чувстваше много самотен и постоянно идваше в заведението, докато накрая го съжалих и му позволих да ме покани на питие. — Отново несъзнателно погали корема си. — Изчакахме, докато завърша магистратурата си, и после веднага се оженихме. Преди две години.

— Магистратура по какво?

— Фармакология.

Арън се поколеба. Не знаеше как да формулира въпроса си. Рита му помогна.

— Знам — каза тя с усмивка. — Какво правя боса и бременна в средата на нищото, когато мога да приложа квалификацията си някъде другаде? — Повдигна рамене и продължи след кратка пауза: — Направих тази жертва заради съпруга си, а и сегашното положение няма да продължи вечно. Сигурно вече сте наясно, че неговите амбиции не са като на другите. Той обожава баща си и като най-малкия от трима братя, смята, при това съвсем погрешно по мое мнение, че постоянно трябва да се бори за вниманието му. Затова се преместихме в този малък провинциален град с надеждата, че нещата ще се случат точно както с баща му, но почти веднага всичко… — Замълча за момент. — … се обърка. Това му тежи през цялото време. Каза ли ви, че пръв е открил тялото на малкото момченце?

Фолк кимна.

Рита потръпна въпреки горещината.

— Непрекъснато му повтарям, че не е виновен за случилото се тук. Това място е различно. Няма нищо общо с малката общност на родителите му.

Повдигна вежди към госта и той отново кимна. После разтърси глава и трапчинката й се появи наполовина.

— И все пак. Какво мога да направя? Твърде е сложно, за да се обясни логично, нали? Връзката на един мъж с баща му?

Докато говореше, Рако се появи на прага. Носеше три чаши с кафе.

— Накиснах съдовете. Какво обсъждахте вие двамата?

— Точно казвах, че се натоварваш прекалено много, за да задоволиш изискванията на баща си — отвърна тя и протегна ръка, за да приглади къдравата му коса. Трапчинката се появи отново. — И партньорът ти се съгласи с мен.

Фолк, който не бе изразил никакво мнение, реши, че Рита вероятно е права. Сержантът се изчерви леко, но не се отдръпна от ласката й.

— Не е съвсем така.

— Няма нищо, скъпи. Той разбира. — Жената отпи от кафето и погледна госта над ръба на чашата. — Нали? Имам предвид, че това е една от причините да сте тук. Вашият баща.

Последва напрегнато мълчание.

— Той почина.

— О, много съжалявам да го чуя — погледна го съчувствено Рита. — Но това прави ли думите ми по-малко верни? Смъртта рядко променя чувствата ни към някого. По-скоро ги усилва.

— Любов моя, какво ти става? — сръга я приятелски Грег и вдигна празната бутилка. — Знаех си, че не трябва да пиеш от това вино.

Тя смръщи лице в очевидно колебание. Очите й се местеха от съпруга й към Фолк и обратно.

— Съжалявам — каза накрая. — Изглежда, пак обърках нещата. Разбира се, чух слуховете за младата ви приятелка, която е починала. Говори се, че баща ви е страдал, дори се е самообвинявал, докато накрая му се е наложило да ви отведе от града и да напусне дома си. Това сигурно е довело до някои… противоречия между вас. А сега и тези ужасни листовки със снимката му, разхвърляни навсякъде. — Тя замълча за момент. — Извинете ме. Моля, не ми обръщайте внимание. Обикновено при подобни обстоятелства тълкувам нещата неправилно.

Доста време никой от тримата не проговори.

— Не, Рита — опита се да я успокои Фолк. — Всъщност този път сте ги разчели съвсем правилно.

 

 

Пикапът на Мал Дийкън запълваше огледалото за обратно виждане в продължение на повече от сто километра от пътя, извеждащ от Киуара. Ерик, бащата на Арън, следеше с едно око отражението, докато стискаше здраво волана с двете си ръце.

Момчето седеше мълчаливо на пътническата седалка, все още натъжено от бързото сбогуване с Люк и Гретчън. Домакинските вещи на семейство Фолк подрънкваха и се пързаляха в багажника. Поне онези, които успяха да натоварят. Далеч зад тях домът им остана заключен и защитен, доколкото изобщо бе възможно. Стадото овце се разпредели между съседите, проявили желание да се грижат за тях. Арън така и не успя да събере куража да попита на глас дали уговорката беше временна, или завинаги.

Само веднъж, още в самото начало, Ерик намали скоростта, давайки възможност на Дийкън да го изпревари. Сякаш ставаше въпрос за обичайно пътуване в обикновен ден. Вместо това обаче мръсният бял пикап ги настигна и се заби с ламаринено дрънчене в задната броня. От удара главата на Арън се килна силно напред. След това Ерик повече не отмести крака си от педала на газта.

Беше изминал почти час, когато Дийкън натисна продължително клаксона. Докато приближаваше, автомобилът изглеждаше все по-огромен в огледалото от страната на Арън. Звукът изпълни главата на момчето и го накара да опре длани в жабката, подготвяйки се за неизбежния удар отзад. До него баща му караше, стиснал зъби. Секундите се точеха бавно и точно когато му се струваше, че не може да издържа повече, шумът престана. Внезапно настъпилата тишина предизвика болезнено бучене в ушите му.

В отражението видя Дийкън да смъква страничното стъкло и да подава навън ръка с изправен среден пръст. Държа я така цяла вечност, превъзмогвайки поривите на вятъра. Накрая, за облекчение на Арън, започна да става все по-малък и по-малък в огледалото, докато напълно изчезна от погледа му.

 

 

— Баща ми мразеше Мелбърн — каза Фолк. — Така и не се установи там. Намери си работа като управител на верига за доставки на продукти за агробизнеса, но тя изцеди и последните му сили.

Самият той се записа в близката гимназия, за да завърши последната година. Разсеян и разочарован, не си спомняше да е вдигал химикалка, още повече пък ръката си. Издържа матурите и приключи обучението си с оценки, които бяха добри, но в никакъв случай отлични.

— Аз успях да се приспособя по-добре от него. Но той наистина се чувстваше самотен. Ние никога не говорихме за това. Двамата се затворихме в себе си и всеки сам преживяваше проблемите си. Което изобщо не ни помогна.

Рита и Грег го погледнаха през масата. Тя се протегна и сложи ръка върху неговата.

— Сигурна съм, че за него всяка жертва, направена за вас, си е струвала.

Арън леко наклони глава.

— Благодаря, но се съмнявам, че той би се съгласил с вас.

 

 

Арън продължаваше да гледа в огледалото през цялото време на мълчаливото им пътуване. Дийкън не се появи отново. След като час по-късно не се случи нищо, баща му рязко натисна спирачките, при което момчето опъна до краен предел предпазния колан, докато колата със свистящи гуми се отклони към празното аварийно платно на пътя.

Подскочи стреснато, когато Ерик Фолк стовари юмрук върху волана. Баща му изглеждаше по-блед от обикновено и по челото му се стичаха лъскави струйки пот.

Той се извъртя на седалката и с решително движение сграбчи сина си за ризата. Арън се задъха от страх, когато ръцете, които никога не се бяха вдигали срещу него, се впиха в плата, привличайки го по-близо.

— Ще те питам само веднъж, затова ми кажи истината!

До този момент не му беше говорил с такъв тон. В гласа му се прокрадваше озлобление.

— Ти ли го направи?

Шокът от въпроса го порази като физически удар в гърдите и Арън усети, че се задушава. Насили се да си поеме въздух, но белите му дробове не реагираха. В първия момент не можа да промълви дори дума.

— Какво? Татко…

— Отговори ми.

— Не!

— Имаш ли нещо общо със смъртта на момичето?

— Не, татко, не. Разбира се, че нямам, по дяволите!

Чувстваше учестените удари на сърцето си под желязната хватка на баща си. Помисли си за най-ценните им вещи, които подрънкваха и се клатушкаха на купчина в багажника, и за припряната раздяла с Люк и Гретчън. За това, че никога вече нямаше да види Ели, и за Дийкън, чиято поява продължаваше да очаква в страничното огледало на колата. Постепенно у него се надигна гняв, докато се опитваше да се освободи от ръцете на Ерик.

— Господи, не! Как изобщо можа да ме попиташ?

Но баща му не го пускаше.

— Знаеш ли колко много хора ме питаха за бележката, която е написало мъртвото момиче? Мои приятели. Съседи, които познавам от години. От години… Сега минават на отсрещния тротоар, щом ме видят. И всичко това заради един малък къс хартия. — Свитите му в юмруци ръце се стегнаха още повече. — Така че ми дължиш обяснение. Защо е написала името ти?

Арън Фолк се наведе напред. Баща и син, застанали лице в лице. Отвори уста.

— А защо да не е твоето?

 

 

— След този разговор вече не бяхме същите — каза Фолк. — През годините аз опитвах няколко пъти. Вероятно той също по някакъв свой начин. Но не можахме да поправим нещата. Престанахме да говорим за трагедията и дори не споменавахме Киуара. Преструвахме се, че не съществува и нищо не се е случило. Той се примири и с Мелбърн, и с мен, а по-късно умря. И това е всичко.

 

 

— Как смееш? — Очите на баща му проблеснаха гневно и в изражението му се появи нещо, което не можеше да разгадае. — Майка ти е погребана в този град. Фермата е създадена от баба ти и дядо ти, за бога. Моите приятели, целият ми живот е там. Да не си посмял да ме забъркваш в това.

Арън усети как кръвта нахлува в главата му. Неговите приятели. Неговата майка. Той оставяше почти същото след себе си.

— Тогава защо си тръгваме? — извика и се вкопчи в юмруците, усукващи ризата му. Този път успя да се освободи. — Защо бягаме с подвити опашки? Така изглеждаме наистина виновни.

— Не, онази бележка ни прави да изглеждаме виновни. — Ерик го изгледа строго. — Кажи ми истината. Действително ли беше с Люк?

Арън се насили да срещне открито погледа му.

— Да.

Старият Фолк отвори уста. И веднага я затвори. Погледна сина си така, сякаш никога преди не го беше виждал. Атмосферата в колата неусетно се бе променила, постепенно преминавайки в нещо тежко и гнило. Поклати глава, обърна се отново към волана и включи двигателя.

Изминаха останалата част от пътя, без да разменят дори дума. Арън, изгарящ едновременно от гняв, от срам и от хиляди други неща, през цялото време гледаше в страничното огледало. Част от него остана дълбоко разочарована, че Мал Дийкън не се появи отново.