Джейн Харпър
Сушата (5)

Четвърта глава

Жълтата полицейска лента все още висеше, разкъсана, около вратата на селската къща на Люк Хедлър. Утринната светлина се отразяваше в нея, когато Фолк спря до патрулната кола върху отъпканата трева отпред. Слънцето беше далеч от връхната си точка, но кожата му вече започваше да лепне от жегата, докато излизаше от купето. Сложи шапката си и се огледа наоколо. Нямаше нужда от напътствия. Като малък прекарваше тук почти толкова време, колкото и в собствения си дом.

Люк не бе променил почти нищо, след като бе поел фермата от родителите си, отбеляза мислено, натискайки звънеца. Звукът отекна дълбоко във вътрешността на къщата и внезапно го порази нереалното чувство, че пътува назад във времето. Обзелата го тревожна увереност, че вратата ще му отвори самонадеян шестнайсетгодишен хлапак, го накара да отстъпи крачка назад.

Нищо не помръдна. Прозорците с плътно спуснати щори се взираха в него като чифт слепи очи.

Арън лежа буден през по-голямата част от нощта, размишлявайки върху думите на Джери. На сутринта му позвъни и му каза, че може да остане в града за още един-два дни. Само до уикенда. Беше четвъртък. Трябваше да се върне на работа в понеделник. Междувременно щеше да посети фермата на Люк. Да провери финансовото й състояние заради Барб. Поне това можеше да направи за нея. Тонът на съпруга й ясно подсказваше, че той няма нищо против. Това беше най-малкото, което им дължеше.

Изчака няколко минути и тръгна покрай сградата. Небето бе надвиснало — синьо и огромно — над пожълтелите поля. В далечината ограда от бодлива тел задържаше тъмната плетеница от храсти недалеч от брега. Имотът беше доста изолиран, даде си за пръв път сметка той. Навремето му се струваше винаги изпълнен с живот. Въпреки че собственият му роден дом се намираше само на кратко пътуване с велосипед, оставаше напълно невидим зад хоризонта. Оглеждайки се наоколо, забеляза само още една сива постройка, кацнала на единия склон на смътно очертаващия се хълм.

Къщата на Ели.

Запита се дали баща й и братовчед й продължават да живеят там и инстинктивно извърна глава. Обиколи двора, докато се натъкна на сержант Грег Рако в най-големия от трите обора.

Застанал на колене в ъгъла, полицаят ровеше в куп стари кашони. Голям червеногръб паяк висеше неподвижно от лъскавата си паяжина, без да обръща внимание на онова, което се случваше на два метра от него. Фолк почука на металната врата и Рако извърна рязко към него прашното си потно лице.

— Господи, така ме стреснахте. Не чух някой да се приближава.

— Съжалявам. Арън Фолк. Приятел съм на семейство Хедлър. Дежурният ми каза, че сте тук. — Посочи към паяка и додаде: — Впрочем видяхте това, нали?

— Да. Благодаря. Наоколо има още няколко.

Полицаят се изправи и свали работните ръкавици. Опита се да изчисти тъмносиния униформен панталон, но бързо се отказа, защото само влоши положението. Под ръкавите на безупречно изгладената му риза бяха избили потни кръгове. Беше по-нисък от Фолк, с телосложение на боксьор и ситно къдрава къса коса. Кожата му имаше цвета на средиземноморска маслина, но акцентът му беше типично австралийски. Очите му бяха леко повдигнати в краищата, което оставяше впечатлението, че е вечно усмихнат, дори когато беше сериозен. Фолк можеше да го каже със сигурност, защото в момента съвсем не се усмихваше.

— Джери Хедлър се обади да ме предупреди, че може да наминете — каза Рако. — Съжалявам, че съм принуден да го направя, приятел, но може ли да видя документите ви? Напоследък тук се навъртат всякакви хора. Дали заради гледката, или за нещо друго, нямам представа.

Отблизо изглеждаше по-възрастен, отколкото му се стори в началото. Може би на трийсет. Забеляза, че онзи дискретно го оглежда. Общителен и в същото време предпазлив. Съвсем разбираемо. Подаде му шофьорската си книжка. Полицаят я пое така, сякаш бе очаквал нещо друго.

— Джери май ми спомена, че сте полицай?

— Тук съм като частно лице — обясни Фолк.

— А не по служба?

— Категорично не. — По лицето на Рако премина нещо, което не успя да разчете. Надяваше се собственото му изражение да не е прекалено предизвикателно. — С Люк бяхме близки приятели. Преди години, като тийнейджъри.

Другият разгледа внимателно шофьорската му книжка, преди да му я върне.

— Освен това Джери каза, че ви трябва достъп до банковите извлечения. Счетоводни книги и такива неща?

— Точно така.

— Да не би да става нещо, за което не съм уведомен?

— Барб ме помоли да ги погледна — отвърна Фолк. — Като услуга.

— Е, добре. — Въпреки че беше с няколко сантиметра по-нисък, Рако почти успя да го погледне право в очите. — Вижте, щом като Джери и Барб ви имат доверие, аз няма да ви преча. Но в момента те са доста уязвими, затова, ако се натъкнете на нещо, за което трябва да знам, непременно ми съобщете. Става ли?

— Няма проблем. Тук съм, за да им помогна.

Арън не успя да се въздържи и надникна над рамото на Рако. В обширната плевня беше непоносимо горещо, а проникващата през пластмасовите прозорци на покрива светлина придаваше на всичко болнав, жълтеникав оттенък. Един трактор стоеше бездеен по средата на бетонния под, по стените висяха различни съоръжения, чието предназначение не му бе съвсем ясно. От най-близкото от тях към краката му се спускаше прикачен маркуч. Реши, че може би служи за доене, но не беше сигурен. Някога знаеше всичко. Сега в градските му очи всичко му изглеждаше като уреди за изтезания. Кимна към кутиите.

— Какво търсеше там? — попита, преминавайки на „ти“.

— Добър опит, приятел, но сам каза, че си тук като частно лице — сряза го полицаят. — Банковите извлечения трябва да са в къщата. Хайде, ще ти покажа кабинета.

— Няма нужда. — Фолк отстъпи крачка назад. — Знам къде е. Благодаря.

Когато се обърна да тръгне, забеляза, че Рако повдигна вежди. Ако бе очаквал борба за територия, каза си мислено, нямаше да я получи тук. И все пак не можеше да не се възхити на всеотдайността му. Въпреки ранната утрин, очевидно бе работил в продължение на часове.

Арън се отправи към къщата. И спря. Замисли се за момент. Барб може и да имаше своите съмнения, но Рако изглеждаше като полицай, който приема нещата сериозно. И извика към него:

— Виж, не знам какво точно ти е разказал Джери, но опитът ме е научил, че щом се заема с нещо, ми е дяволски по-лесно, когато знам какво се случва. По-малка е вероятността да се издъня.

Сержантът го изслуша мълчаливо, докато му излагаше теорията на Барб за паричните затруднения и неизплатените дългове.

— Смяташ ли, че от това може да излезе нещо?

— Не знам. Но за финансовите проблеми изобщо не се съмнявам. Достатъчно е просто да се огледаш наоколо. Но дали това означава, че някой друг, а не Люк е натиснал спусъка, е вече съвсем друг въпрос.

Полицаят кимна бавно:

— Благодаря. Оценявам го.

— Няма за какво. Ще бъда в кабинета.

Едва успя да прекоси половината от прегорелия двор, когато Рако извика:

— Ей, чакай малко. — Изтри лицето си с ръкав и примижа срещу слънцето. — Вие с Люк сте били добри приятели, нали?

— Преди много време.

— Да кажем, че Люк е искал да скрие нещо. Дребно. Някаква идея къде би могъл да го пъхне?

Фолк се замисли за момент, давайки си сметка, че дори не му се налагаше да прави догадки.

— Може би. Какво например?

— Като го намерим, ще ти го покажа.

 

 

Последния път, когато Арън лежа точно върху тази земя, тревата беше свежа и зелена. Сега усещаше как жълтите стъбла дращеха корема му през ризата.

Накара Рако да заобиколи от далечния край на къщата и да изпробва всички дъски с крак. Когато намери онази, която му трябваше, легна и пъхна пръчка под нея. Тя изскърца от натиска, после поддаде и падна в ръцете му.

Вдигна поглед към надвесения над него сержант.

— Вътре ли? — попита той и нахлузи дебелите работни ръкавици. — Какво криеше там обикновено?

— Всъщност всичко. Играчки и вредна храна, когато бяхме деца. Алкохол малко по-късно. Нищо чак толкова вълнуващо. Обичайните неща, които хлапетата не искат родителите им да видят.

Рако коленичи. Пъхна ръка до лакът в пролуката и започна да опипва на сляпо. Когато я издърпа навън, стискаше в шепата си сухи листа и стар пакет цигари. Хвърли ги на земята и опита отново. Този път измъкна остатъци от немного вулгарно порносписание. Беше измачкано и пожълтяло по краищата, а нещо бе прояло дупки на най-интересните места. Избута го настрани с раздразнение и направи трети опит, протягайки се да стигне колкото може по-дълбоко. И с неохота извади ръката си празна. Нищо.

— Дай ми ги — посочи ръкавиците Фолк. — Нека да опитам и аз.

С Люк никога не бяха използвали ръкавици, отбеляза мислено, като пъхна ръка в отвора. Нищо, скрито под някоя къща, не може да се сравнява с представата за безсмъртие на децата и тийнейджърите. Опипа внимателно празното пространство, но усещаше само гладката пръст.

— Дай ми някаква насока какво да търся — изпухтя той.

— Вероятно кутия. Или някакъв малък пакет.

Арън бръкна до самия край на дупката. Скривалището беше празно. Измъкна ръката си.

— Съжалявам — каза той. — Измина доста време.

Коленете на Рако изпукаха, когато се изправи от полуклекналата си позиция. Отвори смачкания пакет, извади една цигара, погледна я с копнеж и бавно я върна обратно. За един дълъг момент никой от двамата не проговори.

— Патроните — обади се накрая. — От пушката, с която са избити всички от семейство Хедлър. Не съответстват.

— Не съответстват на какво?

— На марката, използвана от Люк. При това я е имал от години, доколкото знам. Трите изстрела, с които са убити той и семейството му, са от „Ремингтън“. А единствените муниции, които успях да намеря в целия имот, са за „Уинчестър“.

— „Уинчестър“.

— Аха. Забелязах го, когато от Клайд пристигна описът на веществените доказателства, и оттогава нещо непрекъснато ме гложди — каза Рако. — Е, това е. Една кутия с патрони за „Ремингтън“ ще ме направи много по-щастлив човек.

Фолк свали ръкавиците. Ръцете му лепнеха.

— От града не могат ли да изпратят двама души да ти помогнат да претърсите основно цялата ферма?

Сержантът отклони поглед встрани и започна да върти цигарената кутия между пръстите си.

— Ами, да. Не знам. Сигурно могат.

— Ясно — кимна Фолк и сподави усмивката си. Рако може да носеше униформа и да говореше като полицай, но той бе прекарал достатъчно време тук, за да разпознае неразрешения обиск, когато се натъкнеше на такъв. — Може Люк да е скрил резервните някъде — предположи накрая.

— Да, определено би могъл — съгласи се другият.

— Или пък патроните са били последни и е изхвърлил кутията.

— Аха. Въпреки че няма и следа от опаковката нито в кошчетата за боклук в къщата, нито в пикапа му. А повярвай ми — кратко се засмя полицаят, — аз лично проверих.

— Къде още не си търсил?

Той кимна към откъртената дъска.

— В този имот? С това тук, вече навсякъде, струва ми се.

Фолк се намръщи:

— Много странно.

— Да. И аз си го помислих.

Арън не отговори, само се втренчи в него. Рако се потеше обилно. Лицето, ръцете и дрехите му бяха покрити с мръсотия от претърсването на навесите в горещината.

— Какво още? — попита той.

Последва мълчание.

— В какъв смисъл?

— Ами, всичките тези усилия. Цяла сутрин лазиш на колене из плевните на мъртъв човек в тази непоносима жега — отвърна Фолк. — Значи трябва да има още нещо. Или поне ти така си мислиш.

Още една продължителна пауза. После Рако въздъхна тежко.

— Да — каза той. — Има и друго.