Джейн Харпър
Сушата (17)

Шестнадесета глава

Русата коса на Гретчън се мярна сред тълпата в бара и Арън усети изблик на благодарност, че не се поддаде на порива да отмени срещата.

След като старата къща остана зад гърба му, той се върна направо при колата си и дълго стоя там, борейки се с изкушението да тръгне веднага към Мелбърн. След безсънната нощ прекара целия ден в стаята, заровен в купчината документи, донесени от фермата на Хедлър. Търсенето се оказа безплодно, но продължи да разглежда методично, като от време на време драскаше бележки, щом нещо привлечеше вниманието му. Не вдигна глава, преди да приключи работата си. Отскочи да хапне набързо, без да обръща внимание на суматохата на улицата през почивния ден, и с известно чувство за вина изключи телефона, когато Джери му позвъни. Щеше да спази обещанието си. Което не означаваше, че иска да говори за това.

Сега, вече долу в бара, за първи път през този ден не бързаше да избяга. Гретчън го откри седнал на маса, скътана в най-отдалечения ъгъл, дръпнал шапката ниско над лицето си. Тя отново беше в черно, но сега в рокля. Доста къса, с подгъв, докосващ голите й бедра на всяка крачка. Подхождаше й много повече от траурните дрехи. Докато вървеше, няколко глави сред събралата се в съботната вечер тълпа се обърнаха към нея. Не толкова, колкото в гимназията, мислено отбеляза Фолк, но все пак я проследиха с поглед.

— Изглеждаш страхотно — посрещна я той.

Жената се усмихна доволно и го целуна леко по бузата, когато стана да поръча питиетата. Ухаеше чудесно. На някакви цветя.

— Благодаря. Ти също. Тази риза много ми харесва. Толкова типична за Киуара. — Кимна към последната му покупка и той се засмя. Настани се на ръба на канапето. — Това ли беше единствената свободна маса, или просто се криеш?

— Крия се. Нещо такова — усмихна се против волята си той. — Снощи ходих до старата ми къща.

Веждите й се повдигнаха.

— И?

— Не беше точно както очаквах.

— Никога не е.

Той отиде до бара и остави брадатия барман да налее халба бира и съмнително бяло вино. Когато се върна, Гретчън вдигна чашата си.

— Наздраве. Помниш ли как някога нямахме търпение да пораснем достатъчно, за да можем да идваме тук? Онези безбройни нощи в парка, когато пиехме всичко, до което успеем да се доберем? — Отвори широко сините си очи в неверие и посочи с жест кръчмата: — А виж ни сега. Изживяваме мечтата си.

Фолк се засмя и погледите им се срещнаха, замъглени от спомена. Знаеше, че през ученическите си години, благодарение на лъскавите си начервени устни и дългите крака, се бе радвала на много повече младежки удоволствия от останалите. Но като я гледаше сега в скромната рокля, го порази мисълта, че времето преди Ели да умре и всичко да се промени, може би е било най-щастливото в живота й. Надяваше се да не е така. Да е получила всичко, което е искала. Намръщи се неволно и моментът отлетя.

Тя се наведе към него.

— Слушай, трябва да знаеш. Котката определено е изскочила от торбата. Из града се говори, че душиш около случилото се със семейство Хедлър. Ти и сержантът.

— Нищо официално.

— И мислиш, че това има някакво значение?

Арън кимна. Основателен въпрос.

— Каква е общата нагласа?

— Зависи кого питаш. Някои смятат, че истината няма да излезе наяве толкова скоро. Други са на мнение, че точно ти от всички хора на света трябва да си гледаш твоята работа и да стоиш настрана. — Сниши глас и продължи: — Но всички са притеснени от мисълта какво предстои, ако се докаже, че ги е убил някой друг.

Той изпита угризения заради множеството неприети обаждания от Джери Хедлър на телефона си. Реши да му се обади рано на следващата сутрин.

— А ти какво мислиш по въпроса? — попита с неподправено любопитство.

— Само това, че трябва да действаш предпазливо. — Пръстите й се обвиха около столчето на чашата. — Не ме разбирай погрешно. И аз бих се радвала да разбера, че не го е извършил Люк.

— Допускаш ли, че може да е той?

Тя се намръщи. Замисли се, преди да отговори:

— Не знам. Не можах да повярвам, когато чух новината. Но още по-невероятно ми се стори, че подобно нещо изобщо може да се случи. От онова, което се чуваше, всичко изглеждаше съвсем ясно. Знаеш ли, никога не съм се замисляла дали Люк е виновен, или не.

— Както повечето хора. И аз в това число.

Гретчън се усмихна кисело.

— Не бих го казала на никого, освен на теб, но той отчасти сам си е виновен, защото беше истински задник.

 

 

Нивите под тях проблясваха в сребристо на лунната светлина и от време на време някоя от фермерските къщи се открояваше като петно върху земята. Четиримата седяха на голата скала, провесили крака надолу. Люк пръв се прехвърли през оградата, ритайки настрани с пета табелата „Влизането забранено“. Арън забеляза с известно раздразнение, че умишлено не се бе бръснал няколко дни и наболият мъх скриваше брадичката му. Виждаше се още по-ясно, когато застана на самия ръб и разпери широко ръце, наслаждавайки се на гледката.

Стомахът на Арън се сви при мисълта за необмислената постъпка, но се покатери на оградата, без да поглежда другите. Ели вървеше точно зад него. Люк превърна в истинско шоу помощта, която предложи на Гретчън. Тя не се нуждаеше от нея, но я прие с усмивка. Сега седяха, говореха си и се смееха до припадък, стоплени от наполовина празната бутилка, предавана от ръка на ръка. Само Ели клатеше глава, когато идваше нейният ред. Отпиваха един след друг, осмелявайки се да се наведат напред и да погледнат в бездната. Пълна с ругатни и обиди. Страшна, но не плашеща.

 

 

Фолк повдигна леко вежди, но не възрази.

— Има голяма разлика между задник и убиец — отбеляза той. Гретчън кимна. — Слушай, не казвам, че го е направил. Но беше ли способен на това?

Тя се огледа наоколо, сякаш се опасяваше, че старият им приятел всеки момент можеше да се появи и да я чуе.

— Това е съвсем друг въпрос.

 

 

С периферното си зрение Арън забеляза, че Люк обви ръка около кръста на Гретчън. Наведе се, прошепна й нещо и тя сведе свенливо поглед, а дългите мигли хвърлиха сини сенки върху бузите й. Усещаше Ели до себе си, но не помръдна. Виждаше я за първи път след целувката им до скалното дърво предишната седмица и все още изпитваше известна неувереност. Тя твърдеше, че работи всяка нощ. Веднъж си позволи да отиде до бара. Момичето му махна иззад касовия апарат, но там не беше мястото, където биха могли да поговорят.

Надяваше се по пътя към скалата да успее да открадне няколко минути насаме с нея, но му попречи влудяващото присъствие на приятеля му, който не се отделяше от него. Ели не даваше знак, че мисли за случилото се до дървото. Докато изкачваха хълма, Арън започна да си мисли, че си е въобразил всичко.

Когато завиха по пътеката, почти престана да слуша историята, която Люк разказваше на висок глас. Внезапно Ели се обърна и улови погледа му. Изви очи към небето и изкриви лице в престорено мъченическа гримаса. После се усмихна. Чиста, многозначителна, тайна усмивка, предназначена единствено за него.

Въодушевен от спомена, Арън помръдна леко, за да се приближи до нея. Извърна се, но спря, застинал неподвижно още преди да е започнал. Горе на скалата светлината беше оскъдна, но достатъчна да види ясно някои неща. И сред тях очите на Ели и погледа, с който наблюдаваше как Люк Хедлър шепне в ухото на другото момиче.

 

 

— Люк можеше да бъде такъв егоист понякога — говореше Гретчън. Прокара пръст по мокрия кръг върху масата, разваляйки идеалната му форма. — Поставяше себе си на първо, второ и трето място, без дори да го осъзнава. Съгласен ли си? Нали не си го мисля само аз? — Фолк кимна и тя му се усмихна с благодарност, преди да продължи: — Съжалявам. Трудно ми е да разделя онзи Люк, когото познавах, от това, което говорят хората. Или поне когото си мислех, че познавам.

— Когато бяхме по-млади, през цялото време смятах, че е порядъчен и честен човек — отбеляза Арън. — Откровен и прям, казваше това, което мисли. Може невинаги да ти харесва, но поне знаеш какво е мнението му за теб.

— А сега?

— Не знам. Перченето му ме подлудяваше, но иначе чувствах, че е от добрите момчета.

— Е, да се надяваме. — Гретчън изви очи към тавана. — Неприятно ми е да си мисля, че не го е заслужавал.

— Какво искаш да кажеш?

— О, нищо — смутено измърмори тя. — Глупости. Имах предвид това, че се сприятелих изобщо с него. Ти и Ели също. Това промени много неща. Хлапетата, на които преди не обръщах внимание, започнаха да ме отбягват след смъртта на Ели. Сякаш петното автоматично се прехвърляше и върху мен. Сега тези дреболии изглеждат като невинни тийнейджърски тревоги в сравнение с всичко останало. Нищо, от което да си заслужава да се притесняваш.

Не успя да прикрие напълно мрачната нотка в гласа си. Фолк си помисли за широкия й социален кръг, който значително се стесни, след като стана постоянен член на злополучната им четворка. За пръв път му хрумна, че без него и без Ели златокосата Гретчън може би наистина щеше да се чувства самотна. Никога преди не бе допускал подобна вероятност. Протегна ръка и докосна рамото й.

— Съжалявам, че толкова време не поддържахме връзка. Не че не ме интересуваше, просто… — Направи кратка пауза. — Не помислих. Трябваше да положа усилие.

Тя се усмихна леко.

— Забрави. И аз не съм по-добра. Отдавам го на възрастта и хормоните. Тогава всички бяхме млади и глупави.

 

 

Люк се изправи и се протегна престорено.

— Отивам да се изпикая — обяви той. Зъбите му проблеснаха между сенките. — Гледайте да не забъркате нещо, докато ме няма.

Изчезна между храстите, а другите трима останаха седнали рамо до рамо. Докато Арън и Гретчън си подаваха бутилката, той я чуваше да си тананика тихо и доста фалшиво. От другата му страна Ели бе вперила в хоризонта отнесен, далечен поглед.

Спокойствието беше нарушено от тежко падане и силен вик, който отекна в тишината. Тримата се спогледаха с посребрени от лунната светлина, ужасени лица, после Арън скочи и се затича по посока на звука с омекнали от водката крака. Изпревари момичетата, усещайки нечие накъсано от паниката дишане зад гърба си. Свлече се надолу и спря до самия ръб на стръмната скала. Храстите бяха изпочупени и смачкани към каменистата почва. Клоните в основата на скалата липсваха.

— Люк! — Гретчън застана до него и изкрещя към бездната.

Гласът й отскочи обратно, повтаряйки името като през плач. Отговор не последва. Арън запълзя на четири крака към ръба. Надникна надолу, ужасен от онова, което очакваше да види. Пропастта беше дълбока повече от сто метра. Дъното й се губеше в тъмнината.

— Люк! Приятелю! Чуваш ли ме? — извика той.

Гретчън хлипаше, размазвайки грима по мокрото си лице. Ели се появи зад нея, промъквайки се между шубрака. Ходеше, а не тичаше. Дишането на Арън отекваше като тътен в ушите му. Трезвите очи на момичето обходиха смачканите храсти. Обърна се и огледа местността зад тях, изучавайки с поглед сенките между дърветата. Пристъпи към ръба на зъбера и се наведе за миг над бездната. Изправи се и само леко повдигна рамене.

— Глупакът ни занася.

Отдръпна се и изчопли нещо невидимо от нокътя си.

 

 

— През цялото време се чудех дали вие с Люк ще останете заедно — каза Фолк. — Беше егоцентричен, но изпитваше истински чувства към теб.

Гретчън се засмя подигравателно.

— И да бъда асистент в шоуто му по двайсет и четири часа седем дни в седмицата? Не, благодаря. — Тя въздъхна. Гласът й изгуби остротата си. — Пробвахме две години след като ти замина. На моменти връзката ни изглеждаше сериозна, но всъщност си беше детска работа. И се разпадна. Естествено.

— Зле ли се разделихте?

— О, не. — Вдигна поглед и се усмихна. — Не особено. Във всеки случай, не по-зле от останалите. Просто пораснахме. Той се ожени, аз родих Лечи. Никога не е бил подходящ за мен. Сега го знам със сигурност. — Примигна и добави: — Искам да кажа, още преди тази история с Карън и Били.

Последва неловко мълчание.

— Значи Люк никога не е споменавал нищо за мен? Имам предвид, след като ти замина? — Небрежният тон не успя да прикрие любопитството й.

Фолк се поколеба.

— Почти не говорехме за Киуара, когато можехме да го избегнем. Все едно се бяхме разбрали предварително. Естествено, аз питах за теб и той ми казваше, че си добре и се засичате от време на време. Такива неща, но… — Замълча за момент от страх да не нарани чувствата й. Истината беше, че Люк изобщо не отваряше дума за Гретчън, освен ако не го подтикнеше нарочно. Той с изненада научи, че връзката им е продължила повече от няколко месеца. Приятелят му създаваше впечатлението, че отношенията му с нея са нещо мимолетно и несериозно.

— Струваше ми се много странно, че той остана в града — каза тя. — След като ти си тръгна, непрекъснато повтаряше, че иска да се махне оттук. Правеше планове да замине за Мелбърн и да стане инженер. Да работи по големи проекти.

— И успя ли? — Това също беше новина. Люк не го беше споменавал. Никога не го потърси за помощ, за препоръки за работа или място, където да отседне в големия град. — Защо се отказа?

Гретчън сви рамене.

— Предполагам, защото междувременно е срещнал Карън. Винаги е било трудно да се разбере какви точно са намеренията на Люк. — Направи кратка пауза и премести чашата с вино. — Знаеш ли, струва ми се, че ако беше останала жива, той щеше да се събере с Ели. Тя беше точно неговият тип, не аз. Вероятно повече дори от Карън.

Арън отпи от питието си и се запита дали това беше истина.

 

 

Гретчън изпадна в истерия. Лицето й стана тъмночервено, русата й коса се сплъсти от пот. Арън осъзна, че беше по-пияна, отколкото изглеждаше. Собствената му глава се въртеше. Продължи да пълзи, да гледа надолу и да крещи името на приятеля си.

— Ще се махнеш ли най-после оттам? — извика му Ели, когато се подхлъзна за трети път. — Ако се стовариш долу, вече наистина ще има за какво да се притесняваме.

Искаше му се да има нейното спокойствие. В първия момент усети искрица надежда, че може би е права и Люк действително само се опитва да ги уплаши. Но с всяка изминала минута несигурността му растеше. Момчето познаваше добре местността, но скалите бяха изключително хлъзгави. Когато им го казаха, ги предупредиха да стоят далеч от тях. И не само веднъж. Освен това изпитият алкохол вече се въртеше в стомаха му. Не е изключено Ели да се окаже по-прозорлива от тях, но ако…? В съзнанието му изникнаха лицата на Джери и Барб и не успя да довърши мисълта си.

— Трябва да… за бога, Гретчън, млъкни за малко… да потърсим помощ — прошепна той.

Ели само повдигна рамене. Стъпи върху скалата и изравни пръстите на краката си с ръба й. Загледа се надолу за един дълъг миг, после отстъпи назад и вирна леко брадичка.

— Чу ли това, Люк? — извика с ясен глас, който отекна в бездната и рикошира в отсрещния зъбер. — Ние тръгваме надолу. Не се прави на глупак. Последен шанс.

На Арън му се стори, че нищо не се движи, докато чакаше със затаен дъх. Пропастта остана безмълвна.

— Е, добре — продължи Ели. Звучеше по-скоро тъжна, отколкото ядосана. — Ти направи избора си. Надявам се да си доволен.

Обвинителният тон се затъркаля надолу по склоновете на долината.

Арън улови за миг ледения й поглед, сграбчи ръката на Гретчън и започна да се спуска по пътеката.

 

 

— Понякога ми се струва, че ти си единственият човек, към когото Люк проявяваше някаква лоялност — каза Гретчън. — Спомням си как застана зад теб след смъртта на Ели. И колко тъгуваше, когато замина. Всякакви хора го убеждаваха да промени показанията си и да те предаде. — Пресуши виното и погледна събеседника си над ръба на чашата. — Но той не го направи.

Фолк си пое дълбоко въздух. Беше настъпил моментът да й каже. Люк излъга. Ти излъга.

— Слушай, Гретчън, по този въпрос…

— Ти извади късмет — прекъсна го тя, понижавайки гласа си с един тон. — Преди всичко, защото беше най-добрият му приятел. Притискаха го от толкова много страни, че за него щеше да е най-лесно да поддаде и да им каже онова, което искаха да чуят. Мисля, че ако не беше Люк, полицаите от Клайд щяха без съмнение да хвърлят цялата вина върху теб.

— Да. Знам. Но чуй ме, Гретчън…

Жената огледа бара. Няколко любопитни лица побързаха да се обърнат на другата страна.

— Виж, Люк се придържаше към своята история и те защитаваше повече от двайсет години — каза вече съвсем тихо. — Това е единственото нещо, което стоеше между теб и безбройните проблеми, които те очакваха тук. Така че ще е най-разумно да съм сигурна, че достатъчно дълго и високо съм пяла същата песен.

 

 

Когато заобиколиха по пътеката подножието на хълма, Арън в първия момент не можа да повярва на очите си, в следващия вече бе сигурен. Люк се излежаваше върху една скала в перфектно здраве, с широка усмивка на лицето и цигара в ръка.

— Ей — засмя се той. — Защо се забавихте толкова?

Арън се хвърли към него.

 

 

— Господи, Гретчън, аз също — отвърна Фолк, опитвайки се да говори спокойно. Но посланието й беше съвсем ясно. Не задавай въпроси и не казвай нищо. — Нима имаш основание да се съмняваш?

Двамата се вторачиха един в друг за момент. После тя се облегна на канапето и му се усмихна, вече съвсем искрено.

— Добре. Нямам, наистина. Просто исках да се уверя, че си бил разумен. По-добре да сме предпазливи, отколкото да съжаляваме. — Вдигна чашата си, видя, че е празна, и я остави обратно върху масата. Арън пресуши своята и стана да поръча по още едно питие.

— Ако всички останали имаха такова доверие в мен… — каза, след като се върна. — Учуден съм, че не са прогонили и Люк от града.

Гретчън пое чашата и усмивката й угасна.

— Знаеш ли, някои опитаха. Поне в началото — отвърна тя. — При това доста упорито. Но ти познаваш Люк. Отблъскваше атаките дръзко и самоуверено. Не се поколеба, нито отстъпи. В крайна сметка те сякаш се примириха. Просто бяха принудени. — Отново огледа кръчмата. Вече почти никой не ги наблюдаваше. — Виж, ако трябва да са честни пред себе си, повечето хора са наясно, че Ели се е самоубила. Тя беше шестнайсетгодишно момиче, нуждаещо се от подкрепа, каквато очевидно не получи. И да, ние всички имаме известна вина за това. Но никой не обича да се чувства гузен, а на бележката беше написано твоето име. Това си остава загадка и до днес… — Замълча и повдигна леко вежди.

Той поклати едва забележимо глава. Не успя да го обясни тогава, не можеше и сега. Този факт тормозеше съзнанието му години наред. Прехвърляше последните разговори с Ели, опитвайки се да намери някакво послание или поне намек. За нея беше Арън, а не Фолк. Какво ли се е въртяло в главата й, когато го е писала? Понякога не можеше да определи кое го безпокои повече — последвалите проблеми или останалата неразгадана причина.

— Е — продължи Гретчън, — вече няма значение. Мислила е за теб по някакъв начин малко преди да умре и за онези, които търсеха кого да посочат с пръст, това се оказа достатъчно. Независимо дали на всички им харесваше, или не, Люк беше невероятно силен човек и имаше влияние в града. Превърна се в един от лидерите, а ние не можехме да си позволим да изгубим нито един от тях. Струва ми се, че повечето хора просто предпочетоха да забравят случилото се. — Тя повдигна рамене. — По същата причина общуват с глупаци като Доу и Дийкън. Това е Киуара. Животът тук е суров. Но ние се държим здраво един за друг. Ти замина. Люк остана. И естествено, вината беше хвърлена върху теб.

 

 

Арън се хвърли към него и Люк отскочи встрани.

— Внимавай — предупреди той, когато приятелят му го хвана за рамото. Двамата се спънаха, политайки към земята. Паднаха тежко и цигарата изхвърча от ръката на Люк. Ели се приближи и я угаси с крак.

— Трябва да внимаваш с огъня, нали? Вече успя да ги изплашиш до смърт, така че поне се опитай да не ни изгориш живи.

Притискайки го с цялата тежест на тялото си, Арън усети как Люк настръхна от тона й — същия, с който я беше чувал да говори на животните във фермата.

— За бога, Ели, да не си станала със задника нагоре тази сутрин? Как така внезапно престана да разбираш от шеги? — Опитът му да говори с обичайната си самоувереност се оказа неуспешен. Арън подушваше алкохола в дъха му.

— Никой ли не ти е казал? — изсумтя момичето. — Предполага се, че шегата трябва да е смешна.

— По дяволите, какво става с теб напоследък? Отказваш да пиеш, не искаш да се смееш. Почти не излизаш и през цялото време работиш в тъпия млечен бар. Толкова си досадна, че може би е по-добре да се съберете със скучния Арън и да приключим с цялата тази история. Вие просто сте създадени един за друг.

Скучен. Изречена, думата изплющя като плесница върху лицето на Арън. Той се загледа изумено в приятеля си, после сграбчи предницата на ризата му и го блъсна толкова силно, че главата му се удари в земята. Дишайки тежко, се претърколи от него, като отбягваше да го погледне.

Ели се надвеси над проснатия в праха Люк и върху лицето й се изписа нещо много по-лошо от гняв. Съжаление. Наоколо всичко сякаш внезапно притихна.

— Така ли мислиш? — изсъска тя. — Смяташ, че приятелите ти са досадни само защото държат на теб? Защото поне от време на време показват някакви чувства? Единствената шега тук си самият ти, Люк. И фактът, че според теб няма нищо нередно в това да използваш хората само за свое забавление.

— Млъкни! Не е вярно.

— О, напротив — продължи Ели. — Правиш го с всички нас. С мен. С Арън. С твоето момиче, което седи там в момента. Мислиш ли, че е нормално да изплашиш до смърт онези, които те обичат? Да ги настройваш един срещу друг? — Поклати невярващо глава. — А за теб това е само една голяма игра. И точно това е най-плашещо.

За един дълъг момент никой не каза нищо. Думите увиснаха помежду им като мъгла, докато четиримата отбягваха да се погледнат. Ели се размърда първа, като се обърна рязко и мълчаливо се отдалечи. Момчетата я наблюдаваха от земята, после се изправиха непохватно на крака. Арън все още не можеше да се насили да вдигне очи към приятеля си.

— Кучка — чу го да процежда зад гърба й.

— Ей, не я наричай така! — гневно извика Арън.

Вече далеч напред, момичето не даде никакъв знак дали острата размяна на реплики е стигнала до него и продължи да крачи все така уверено. Люк се обърна и обви ръка около раменете на Гретчън, която най-после бе престанала да хлипа.

— Съжалявам, ако съм ви уплашил, бебчо. Знаеш, че исках само да се пошегувам, нали? — Наведе се и притисна устни към бузата й. Лицето му лъщеше от пот и бе почервеняло от гняв. — Но имате право да се сърдите. Май преминах границата. Казах някои неща, които не биваше да изричам. Вероятно дължа извинение. — Говореше така, сякаш искаше да подчертае, че никога не ги е подценявал.

— Със сигурност им дължиш нещо — разнесе се във вечерния мрак гласът на Ели.

Никой от четиримата не спомена повече случката, но тя полепна по тях също като жегата. Ели разговаряше с Люк само когато се налагаше и винаги с един и същ любезен, но отчужден тон. Арън, чувстващ се неловко заради нея и все още ядосан на приятеля си, започна често да страни от тях. Гретчън се оказа в ролята на посредник, а Люк просто се преструваше, че не забелязва промяната в отношенията им.

„Всичко това сигурно ще отмине“ увещаваше сам себе си Арън, но не можеше да е сигурен. Пукнатините се появиха и се оказаха по-дълбоки, отколкото предполагаше. Така и не разбра дали беше прав, или не. На Ели й оставаха само две седмици живот.

 

 

Гретчън се наведе през издрасканата маса и докосна дланта на Фолк. Глъчката в кръчмата се превърна в досаден, далечен фон. Ръцете й бяха загрубели от работа. Под чистите, дълбоко изрязани нокти без лак, върховете на пръстите й одраскаха изнежената му от продължителния престой в офиса кожа.

Знаеше, че Ели е сбъркала в преценката си за нея. Тази жена най-малко от всички можеше да се нарече вятърничава. Просто беше направена от издръжлив материал. Останала тук и посрещнала с открито лице последствията. Изградила свой собствен живот в общество, изстискало най-доброто от всички, освен от него, а вече вероятно и от Люк Хедлър. Силна. Истински боец. И сега седеше отсреща и му се усмихваше.

— Знам, че не ти е било лесно да се върнеш, но наистина се радвам да те видя — каза тя. — Ти винаги си бил най-разумният от нас. Иска ми се… — замълча. Повдигна загорелите си рамене. Едната презрамка на роклята се плъзна надолу. — Иска ми се да можеше да останеш. Сигурно тогава всичко щеше да е по-различно.

Останаха загледани един в друг, докато Фолк усети топлината, разливаща се по гърдите и тила му. Изкашля се и се замисли какво да й отговори, когато нечий силует се изправи пред него.