Джейн Харпър
Сушата (23)

Двадесет и втора глава

Отново в стаята си, Фолк застана до прозореца и се загледа в безлюдната главна улица долу. Уитлъм го докара обратно до кръчмата и му махна приятелски с ръка, без да се притеснява от минувачите. Арън изчака да се отдалечи, след това тръгна към малкия паркинг, за да провери дали състоянието на боята на колата му е толкова лошо, колкото си спомняше. Оказа се доста по-зле. Издълбаните думи проблясваха на гаснещата вечерна светлина и сякаш за по-голяма убедителност, някой бе пъхнал няколко листовки под чистачката на предното стъкло.

Промъкна се незабелязано по стълбите и прекара остатъка от вечерта в леглото, преглеждайки последните документи от фермата на Хедлър. Очите му пареха. Въпреки късния час чувстваше нервна превъзбуда, дължаща се на бездънната чаша кафе на Сандра Уитлъм. Зад прозореца забеляза самотна кола, движеща се с включени фарове, и прокрадващ се по електропровода опосум, понесъл бебето на гърба си. После всичко отново потъна в тишина. Провинциална тишина.

Отчасти именно това най-много изненадваше градските жители като Уитлъм, помисли си Арън. Тишината. Както повечето хора, и той разбираше стремежа им към идилията на селския живот. Идеята изглеждаше здравословна и съблазнителна, когато попаднеш в задръстване в големия град или се тъпчеш в задушен, лишен от градина апартамент. Всички задължително споделяха представата, че просто ще дишат свеж, чист въздух и ще познават съседите си. Децата ще ядат само домашно отгледани зеленчуци и ще научат цената на достойния труд.

При пристигането си, след като празният камион изчезне от погледа им, се оглеждат наоколо и остават изумени от гледката на необятната земя. Именно пространството беше това, което първо ги поразяваше. А то беше в изобилие. Имаше достатъчно да се удавиш. А да се взираш часове наред и да не видиш нито една жива душа между себе си и хоризонта, наистина можеше да бъде странно и тревожно усещане.

Съвсем скоро щяха да открият, че зеленчуците не растат толкова лесно, колкото в сандъчетата по прозорците на градските им жилища. Както и че всяко зелено стръкче, покълнало в неблагодатната почва, трябва да се цени и пази, а съседите им са точно толкова заети да правят същото в индустриални мащаби, вместо да влагат повече настроение в поздравите си. Наистина си спестяваха ежедневното шофиране броня до броня, но пък и нямаше къде толкова да се кара.

Не обвиняваше семейство Уитлъм. Беше го виждал много пъти и преди, като дете. Новите заселници оглеждаха безкрайната безплодна, суха и твърда земя и не след дълго лицата им започваха да говорят едно и също. Не очаквах, че ще е така.

Обърна се и си спомни как суровият местен живот се промъкваше и в детските рисунки в училището. Тъжни хора и кафяв пейзаж. Картините на Били Хедлър бяха по-ведри, отбеляза мислено. Видя ги закачени навсякъде в къщата, пъстри и набръчкани от засъхналата боя. Самолети с усмихващи се пътници на прозорците. Множество най-различни коли. Поне малкият не е бил потиснат като повечето от връстниците си, помисли си. И едва не се засмя на глас на абсурдната мисъл. Били беше мъртъв, но не и тъжен. До самия край. Когато щеше да изпадне в ужас.

За стотен път се опита да си представи как Люк преследва собствения си син. Подреждаше сцената в съзнанието си, но някак си мъгляво и съвсем не на фокус. Спомените го върнаха към последната среща с приятеля му. Преди пет години, в един безличен, сив ден в Мелбърн. Когато дъждът все още беше неприятно обстоятелство, а не благословия. Някъде по това време трябваше да признае, че в много отношения изобщо не познава Люк.

Забеляза го веднага в бара на отсрещната страна на площада на Федерацията. Забързан, мокър и идващ направо от работа, Фолк изглеждаше като един от всички безлични мъже в костюми. Люк, въпреки че току-що бе напуснал досадния, проточил се прекалено дълго конгрес на доставчиците, излъчваше енергия, която не можеше да остане незабелязана. Стоеше облегнат на колоната с бира в ръка и оглеждаше с насмешлива усмивка вечерната тълпа от английски туристи, облечени от главата до петите в черно.

Приветства го с пиво и потупване по рамото.

— Не бих му поверил стригане на овца с тази прическа — засмя се той, без да сниши глас. Посочи с питието си към висок слаб младеж с вид на спортист, чиято коса наполовина бе обръсната, а останалата — хваната на индианска опашка, за което със сигурност бе платил доста.

Арън се усмихна на шегата, но се запита защо Люк трябваше да подхвърля подобни провинциални забележки всеки път, когато се виждаха. Имаше своя труден селскостопански бизнес за шестцифрена сума в Киуара, но безпогрешно играеше ролята на „селски плъх в големия град“.

Все пак това беше лесно и удобно оправдание за зейналата помежду им пропаст, която с всяка тяхна среща ставаше все по-широка и по-трудна за прескачане. Фолк поръча по още едно питие и му зададе няколко въпроса за Барб, Джери и Гретчън. Очевидно при тях всичко беше наред. Нямаше нищо за разказване.

Люк се поинтересува как се справя той след смъртта на баща му преди година. Добре, отвърна Арън, едновременно учуден и благодарен, че приятелят му се сети да попита. А момичето, с което се срещаше? Още една изненада. Отлично, благодаря. Отскоро живеят заедно.

Приятелят му се засмя:

— Господи, внимавай много. Щом веднъж наредят възглавниците си на твоя диван, вече не можеш да ги изгониш.

Разсмяха се и ледът се разтопи.

Синът му — Били, все още бе единствено дете и растеше бързо. Извади телефона си, за да му покаже снимки. Много снимки. Фолк ги плъзгаше една след друга с любезното снизхождение на всички бездетни. Изслуша разказите му за някои от участниците в конгреса на доставчиците, въпреки че никога не беше виждал тези хора. От своя страна, Люк прояви престорен интерес, докато му разказваше за службата си, като омаловажаваше престоя си зад бюрото за сметка на действията на терен.

— Браво на теб — похвали го както всеки път Люк. — Разбий тези крадливи копелета. — Но го каза по начин, който деликатно намекваше, че да се преследват мъже в скъпи делови костюми, не е съвсем полицейска работа.

Този път обаче той прояви доста повече любопитство. Вече не ставаше въпрос за добре облечени бизнесмени. Съпругата на известен футболист бе намерена мъртва с няколко хиляди долара в брой, скрити в два куфара до леглото. Фолк беше привлечен да проследи сметките. Изключително странен случай. Открили жената във ваната. Удавена.

Думата се изплъзна от устата му, преди да се усети, и увисна във въздуха между тях. Арън се изкашля смутено.

— Напоследък имал ли си проблеми в Киуара? — Не беше необходимо да уточнява какви.

Люк бързо поклати глава.

— Не, приятел. От години не ме закачат. Казах ти го още миналия път.

Едно автоматично „благодаря“ се оформи върху устните му, но по някаква причина не можа да се насили да го изрече. Не отново. Вместо това замълча и се загледа в приятеля си, чийто поглед се рееше някъде около него.

Не можеше да определи със сигурност какво го накара да потисне импулсивната реакция, но за първи път изпита известно раздразнение. Вероятно беше изнервен от работата. Гладен, уморен, нетърпелив да се прибере вкъщи. Или пък може би му беше омръзнало да се чувства задължен на този човек. Да усеща, че независимо как се раздаваха картите, Люк можеше да разчита, че ще получи най-силната ръка.

— Ще ми признаеш ли някога къде беше в действителност през онзи ден? — попита Фолк.

Приятелят му го погледна право в очите.

— Казвал съм ти хиляди пъти — отвърна той. — Стрелях по зайци.

— Да. Добре. — Арън с усилие се въздържа да не извие очи към тавана. Все същият отговор още откакто зададе въпроса за първи път преди няколко години. И никога не му се струваше искрен докрай. Люк рядко излизаше да стреля сам. А и все още сякаш виждаше пред очите си лицето му на прозореца на стаята си. Наистина споменът му от кошмарната нощ беше замъглен от страха и облекчението, но историята винаги му се струваше като изсмукана от пръстите.

Люк го наблюдаваше внимателно.

— Може би и аз трябва да те попитам същото — каза той с пресилена небрежност. — Ако ще се връщаме отново към тази тема.

Фолк срещна открито погледа му.

— Много добре знаеш. Бях за риба.

— На реката.

— Но доста по-нагоре по течението. Благодаря.

— Сам.

Арън не отговори.

— Е, предполагам, ще трябва да ти повярвам — каза Люк и отпи от бирата, без да откъсва очи от лицето му. — За щастие твоята дума за мен е с цената на злато, приятелю. Но изглежда, е най-добре да се придържаме към историята, че сме стреляли по зайци заедно, не мислиш ли?

Двамата мъже се гледаха един друг, докато глъчката в бара се усилваше около тях. Фолк премисли възможностите. После отпи от питието и затвори уста.

Накрая си размениха задължителните извинения с разписанието на влаковете, които трябваше да гонят, и ранното ставане на следващата сутрин. Докато си стискаха ръцете за последен път, както се оказа впоследствие, Арън се улови, че се опитва да си спомни защо все още бяха приятели.

Той си легна и угаси осветлението. Дълго лежа неподвижен. Огромният паяк се бе появил отново вечерта и тъмният му силует висеше над вратата на банята. Навън цареше мъртва нощна тишина. Знаеше, че трябва да поспи поне малко, но откъслеци от скорошни и отдавна проведени разговори се бореха за вниманието му. Пропитият в организма му кофеин помагаше да държи очите си отворени.

Завъртя се на една страна и включи страничната лампа. Книгите от библиотеката, които беше взел от Барб по-рано през деня, стояха под шапката му върху стола. Щеше да ги върне, преди да се прибере на следващия ден. Взе първата. Практическо ръководство за отглеждане на екологично чиста градина. Прозя се още докато четеше заглавието. Със сигурност можеше да му помогне да заспи, но още не му се искаше да се предаде на съня. Следващата, със зацапани меки корици, беше криминален роман. Една жена, бродещ в мрака загадъчен силует и естествено, труп. Банална история. Не съвсем по неговия вкус, но едва ли щеше да се захване с това, което работеше, ако не се наслаждаваше на добре измислена мистерия. Облегна се на възглавницата и се зачете. Елементарен сюжет, нищо особено, и някъде към трийсетата страница очите му натежаха. Реши да остави книгата, след като дочете главата, затова прелисти и тогава измежду страниците изпадна малко листче, което се приземи върху лицето му.

Взе го и го разгледа внимателно. Напечатана разписка от библиотеката, според която романът бе взет от Карън Хедлър в понеделник, деветнайсети февруари. Четири дни преди да умре, пресметна мислено. Използвала я е да отбелязва с нея мястото, до което е стигнала, и мисълта, че посредственият трилър се е оказал последното нещо, което е чела, го потисна дълбоко. Стисна бележката в ръка, за да я смачка, когато забеляза бледа драсканица, нахвърлена набързо с химикалка.

Заинтригуван, приглади хартията и я обърна. Очакваше да види списък за пазаруване. Но вместо това усети как сърцето му заби учестено. Натисна по-силно гънките и приближи листа към светлината, за да разчете по-ясно силно наклонения почерк на Карън.

В някакъв момент през четирите дни между вземането на книгата от библиотеката и смъртта, застигнала я на прага на собствения й дом, Карън Хедлър беше написала два реда на гърба на разписката. На първия имаше една-единствена разкривена дума, драсната припряно с очевидно трепереща ръка и подчертана с три черти.

Грант??

Фолк опита да се съсредоточи, но погледът му се плъзна към телефонния номер отдолу. Вторачи се в него, докато очите му се насълзиха и числата започнаха да се разместват и замъгляват. Кръвта пулсираше в слепоочията, предизвиквайки оглушителен рев в ушите му. Примигна веднъж, после отново, но цифрите упорито си оставаха в същата последователност.

Не изгуби дори секунда в чудене чий беше номерът. Нямаше нужда. Беше неговият.