Джейн Харпър
Сушата (43)

Четиридесет и втора глава

Родният дом му се стори по-малък, отколкото си го спомняше. Не само от детството, а дори отпреди няколко седмици. На път към реката мина по самия синор на имота. Този път не се притесняваше да срещне собственика.

В болницата Макмърдо бе извил очи към тавана, докато му разказваше как много хора бързо бяха променили отношението си. Внезапно започнали да изразяват открито неодобрение към ужасните листовки. Изминалите двайсет години си бяха двайсет години, за бога. Оттогава беше изтекла доста вода.

Фолк се спусна през полето вече със съвсем ясно съзнание. Двайсетте години може и да бяха много време, но някои неща не трябва да бъдат забравяни. Ели Дийкън. Момичето повече от всеки друг бе станало жертва на този град. На тайните, лъжите и страховете му. Тя се е нуждаела от някого. Вероятно от него, а той я бе предал. А сега съществуваше опасност да потъне в забрава сред настъпилия хаос. Както почти се случи с Карън. И с Били.

Но не и днес, помисли си Арън. Този ден щеше да си спомни Ели на мястото, което знаеше, че е обичала. Стигна до скалното дърво, когато слънцето в небето вече клонеше към залез. Наближаваше април. Изпепеляващото лято бавно отстъпваше. Казваха, че зимата може би ще сложи край на сушата. За доброто на всички искаше този път да се окажат прави. Реката все още беше пресъхнала. Надяваше се, че един ден ще потече отново.

Седна на скалата и извади джобното ножче, което донесе нарочно. Намери входа на тайната кухина и започна да дълбае в камъка. Малки букви: ЕЛИ. Острието беше затъпено и работата вървеше бавно, но въпреки това я доведе докрай. После се облегна на зъбера и избърса челото си. Прокара палец по надписа, доволен от резултата. По обгорелия крак сякаш пълзеше огън от продължителното коленичене.

Болката породи внезапна мисъл. С пухтене се обърна и бръкна в празнината да намери старата запалка, която пусна обратно последния път. Носталгията беше едно, но след последните събития не искаше да рискува да я намери някой друг.

Знаеше, че я хвърли по-дълбоко, но в първия момент здравата му ръка загреба само пръст и изгнили листа. Бръкна навътре и протегна пръсти. Усети хладината на метала, но палецът му закачи нещо меко и голямо. Подскочи стреснато, избутвайки запалката встрани. Раздразнен, пъхна длан отново и застина неподвижно, когато докосна същия предмет. Груб, но мек и доста обемист. Направен от човек.

Фолк надникна в кухината. Не видя нищо и се поколеба. После си помисли за Люк, за Уитлъм, за Ели и за всички останали хора, пострадали от заровени тайни. Стига толкова.

Наведе се и започна да рови в пръстта, докато го хвана здраво. Дръпна силно навън и предметът изведнъж рязко се освободи. Падна назад и усети непоносима болка в гърдите от стоварилата се върху тях тежест. Погледна надолу и си пое дълбоко въздух, щом видя какво държи в ръцете си. Лилава раница.

Въпреки че беше покрита с паяжини и кал, веднага я позна. Но дори да не я бе виждал никога, щеше да се досети на кого е. Освен него, за хралупата до скалното дърво знаеше само един човек. А тя бе отнесла тайната им със себе си в реката.

Арън отвори чантата и започна да вади вещите върху скалата. Чифт дънки, две ризи, яке, шапка, бельо, малък несесер с натъпкани вътре гримове. Пластмасов калъф с лична карта на момиче, което малко приличаше на Ели Дийкън. Според документа се казваше Шерна Макдоналд, деветнайсетгодишна. И навити на ролка банкноти от десет, двайсет и дори петдесет долара. Запазени, но доста захабени.

На дъното имаше още нещо, увито грижливо в дъждобрана й, за да го предпази, докато е събирала багажа си преди двайсет години. Извади малка тетрадка и дълго я държа в ръце. Беше поокъсана, с огънати краища, но твърдата корица пазеше написаното вътре черно на бяло, за да може да го прочете. Дневникът на Ели Дийкън.

Нарече я с името на майка й, когато я удари за първи път. В мрачните очи на баща си виждаше, че думата се изплъзна неволно, хлъзгава като масло, в момента, в който юмрукът му се стовари върху рамото й. Той беше пиян, а тя само на четиринайсет и с вид, подсказващ предстоящото превръщане от дете в жена. Снимката на съпругата му от години не стоеше върху полицата на камината, но характерните й черти се връщаха в къщата всеки ден, докато Ели Дийкън растеше.

Удари я веднъж, а след доста време се случи отново. После отново. И отново. Опита се да разреди алкохола с вода. Баща й усети още след първата глътка и тя никога повече не повтори тази грешка. Вкъщи носеше потници, които не скриваха синините, но братовчед й Грант само включваше телевизора и я съветваше да престане да ядосва стария човек. Бележките в училище се влошиха. Ако учителите го забелязваха, отправяха остър упрек, отдавайки го на липса на усърдие. Но никога не попитаха за причината.

Ели започна да говори по-малко, но откриваше все повече защо и на двамата й родители им харесваше толкова да надигат бутилката. Момичетата, които смяташе за свои приятелки, я гледаха странно и шепнеха зад гърба й, когато мислеха, че не може да ги чуе. Те си имаха достатъчно свои проблеми с кожата, теглото и момчетата и без присъствието й да ги кара да се чувстват съвсем не на място. Още няколко тийнейджърски тактически хода — и тя се оказа отхвърлена и съвсем сама.

В една съботна вечер се озова във Вековния парк с бутилка в чантата и без да има къде да отиде, когато чу два познати силуета да се смеят тихо от близката пейка. Арън и Люк. Ели Дийкън усети трепет, сякаш откриваше нещо отдавна забравено, което някога й е било близко.

На всички им беше необходимо известно време, за да свикнат. Момчетата я гледаха, все едно я виждаха за пръв път. Но това й харесваше. Да има в живота си двама души, готови да се съобразяват с всяко нейно желание, вместо непрекъснато да я поучават как да се нагоди към тях.

Докато бяха по-малки, тя предпочиташе безгрижното веселие и самочувствието на Хедлър, но сега повече я привличаше изтънчената вглъбеност на Фолк. Знаеше, че Люк по нищо не прилича на баща й и братовчед й, но не можеше да се отърси от гнетящото усещане, че някъде дълбоко в себе си не беше много по-различен от тях. И изпита почти облекчение, когато с неустоимото си излъчване Гретчън го накара да обърне поне за малко глава в друга посока.

За нея настъпи най-хубавият период в живота й. Повечето време, прекарано с приятелите, означаваше по-малко мрачни часове вкъщи. Имаше работа на половин работен ден и се научи по трудния начин да крие част от парите си.

Чувстваше се по-щастлива, но това я направи лекомислена и дръзка пред баща й. И не след дълго шестнайсетгодишното й лице с красиво оформени като на майка й устни бе притиснато със сила към възглавницата на дивана и тя помисли, че умира.

Месец по-късно, със запушени с мръсна кърпа за съдове нос и уста, тя впиваше нокти в ръцете на Мал Дийкън. Когато най-после я пусна, първото неистово поемане на въздух миришеше на алкохол почти колкото дъха му. Същия ден Ели престана да пие. Защото в онзи момент реши, че ще избяга. Не веднага и не от една мизерия към нещо още по-лошо. Но скоро. А за това се нуждаеше от ясно съзнание. Преди да е станало прекалено късно.

Чашата преля в средата на една тъмна нощ, когато се събуди от тежестта на тялото му върху нея и грубите пръсти, опипващи цялото й тяло. От острата болка и пиянския глас, шепнещ името на съпругата му в ухото й. Накрая, слава богу, успя да го отблъсне, но преди да си тръгне, той я зашлеви с всичка сила по лицето. Главата й се отметна назад и се удари с трясък в таблата на леглото. На утринната светлина тя прекара пръсти по вдлъбнатината и замаяна, почисти кръвта от розовия килим. Слепоочията й пулсираха. От очите й капеха горещи сълзи. Не можеше да определи къде я болеше най-силно.

На следващия ден Арън откри пролуката до скалното дърво и Ели го прие като знак свише. Бягай! Мястото беше неизвестно, тайно и достатъчно широко да побере раница. Просто идеално. Изпълнена с плаха надежда, тя гледаше лицето на приятеля си и за първи път осъзна колко много ще й липсва.

Когато се целунаха, се почувства по-добре, отколкото си мислеше, че е възможно, докато той не докосна наранената й глава. Болката я накара да се отдръпне назад. Вдигна поглед, видя изумлението, изписано върху лицето му, и усети, че в този момент мрази баща си повече от всякога. Така отчаяно искаше да сподели с Арън. И не само сега. Но над всички емоции, бушуващи в тялото на Ели, връх вземаше страхът.

Знаеше, че не е единствената, която изпитва ужас от Мал Дийкън. Отмъщението за всяка лека, истинска или въображаема обида се стоварваше бързо и брутално. Често го чуваше да изрича заплахи, а след това да ги изпълнява. Добре пресметнати услуги, отровена земя, прегазени кучета. В общност, където всички се бореха за оцеляване, хората внимателно подбираха битките си. След като размисли, Ели осъзна, че в Киуара едва ли можеше да се намери човек, който да се изправи срещу него.

Тогава състави своя план. Взе спестените пари и тайно приготви багажа си. Скри го край реката на мястото, на което никой нямаше да го намери. Щеше да я чака там, когато е готова. Нае стая в евтин мотел през три града. От рецепцията я попитаха за фамилията й и тя веднага изрече първата, която я караше да се чувства в безопасност. Фолк.

На къс хартия написа името и датата, избрана за бягството, и го пъхна в джоба на дънките си. Талисман за късмет. Да й напомня, че няма връщане назад. Трябваше да се махне, но имаше само един шанс. Ако татко разбере, ще ме убие.

Това бяха последните думи, записани в дневника й.

Когато се прибра у дома, Мал Дийкън с раздразнение установи, че из въздуха не се носеше миризма на готвено. Срита ботушите на Грант до дивана и племенникът му отвори едното си око.

— Поне чай няма ли?

— Ели не се е върнала от училище.

Дийкън измъкна една бира от стека, оставен до главата на Грант, и тръгна към задната част на къщата. Застана до вратата на стаята на дъщеря си и отпи глътка от кутията. Не му беше първата за деня. Нито втората.

Очите му се плъзнаха от бялата покривка на леглото към вдлъбнатината в таблата и петната върху розовия килим на пода. Гледката го накара да се намръщи. В гърдите му, подобно на сачмен лагер, заседна ледена топка. Нещо лошо се бе случило тук. Загледа се в нараненото дърво и в паметта му заплашително се надигна грозен спомен. Погълна жадно бирата, докато видението мълчаливо потъна. Вместо това, остави алкохола да разнесе първите гневни искри по вените му.

Очакваше дъщеря му да е тук, а нея я нямаше. Трябваше да си е у дома, при него. Тя може и да закъснее, шепнеше здравият разум, но Мал си спомни начина, по който го гледаше напоследък. Този поглед му беше познат до болка. Същият, какъвто бе видял преди пет години. Поглед, който казваше категорично: стига толкова. Сбогом.

Усети как у него се надигна гореща гневна вълна и с рязък замах отвори вратите на гардероба й. Раницата не беше на обичайното си място. Между безупречно сгънатите дрехи на рафтовете зееха малки празнини. Дийкън правилно разчиташе знаците. Това тайнствено промъкване наоколо. Затварянето в себе си. Беше ги пропуснал преди. Нямаше да го направи отново. Започна да дърпа чекмеджетата на скрина и да изсипва съдържанието им на пода. Бирата се разплиска върху килима, докато търсеше доказателства. Внезапно застина неподвижно. С ледена увереност осъзна, че знае точното място. Същото, където беше избягала проклетата й майка.

Малка кучка. Малка кучка.

Върна се във всекидневната, изправи отпуснатия Грант на крака и пъхна в ръцете му ключовете за пикапа.

— Отиваме да приберем Ели. Ти ще караш.

Малка кучка. Малка кучка.

Взеха още две кутии бира за из път. Слънцето хвърляше оранжеви отблясъци, докато се движеха по прашните коловози към фермата на Фолк. Нямаше да я остави да си отиде. Не и този път.

Вече се чудеше какво щеше да прави, ако се окажеше, че е безвъзвратно закъснял, когато забеляза нещо и сърцето му подскочи в гърлото. С леко и неочаквано движение една светла тениска и позната дълга коса изчезнаха между дърветата зад имота на Фолк.

— Ето я там — посочи Дийкън. — Отива към реката.

— Нищо не виждам — намръщи се Грант, но натисна спирачките.

Мал изскочи от пикапа и остави племенника си назад, втурвайки се през полето към сенките на рехавата гора. Пред очите му се въртяха огромни червени петна, докато се препъваше по пътеката след дъщеря си.

Когато я хвана, тя се беше навела над дърво със странна форма. Ели чу шума твърде късно, вдигна поглед и изтръгналото се от устните й „о!“ премина в оглушителен писък, щом огромната ръка я сграбчи за косата.

Малка кучка. Малка кучка.

Нямаше да я пусне. Не и този път. Но тя се гърчеше и се извиваше, забеляза сякаш през мъгла Дийкън, и за него ставаше все по-трудно да я удържи. Тогава я зашлеви с отворена длан през лицето. Момичето залитна назад и със стон падна на брега, потапяйки раменете и разпиляната си коса в черната речна вода. Широко отворените очи го гледаха с онзи познат поглед и той сложи ръка под брадичката и я натисна надолу, докато тинята покри красивото лице.

Когато осъзна какво се случва, Ели започна да се съпротивлява. Той продължи да се взира, докато на повърхността остана само собственото му отражение, и стегна хватката си.

Наложи му се да обещае фермата на Грант, докато под гаснещата светлина вървяха по брега и събираха камъни, които да завлекат тялото на дъното. Нямаше друг избор. Особено след като племенникът му намери бележката с името на Фолк в джоба й. Предположи, че може да се окаже полезна улика, ако я подхвърлят в стаята й. Дълго търсиха, но до спускането на вечерта така и не успяха да открият раницата й.

Едва по-късно, когато остана сам през онази първа нощ, а и през многото, които го очакваха занапред, Мал Дийкън се запита дали наистина бе имал намерение да натиска дъщеря си под водата толкова дълго.

Ако татко разбере, ще ме убие.

След като прочете дневника на Ели, Арън дълго седя на скалата, загледан в пресъхналата река. Накрая затвори тетрадката и я прибра обратно заедно с останалите вещи. Изправи се и преметна раницата през рамо.

Слънцето беше залязло и нощта се спускаше около него, осъзна той. Над евкалиптите надничаха ярки звезди. Това изобщо не го притесни. Знаеше пътя. Докато вървеше обратно към Киуара, задуха хладен бриз.