Джейн Харпър
Сушата (31)

Тридесета глава

Фолк седеше на леглото, разпръснал десетина документа пред себе си. В бара долу беше тихо. Последните редовни клиенти си тръгнаха преди няколко часа. Погледна записките си по случая. Започна да драска свързващи линии, докато получи заплетена паяжина, наподобяваща лабиринт без изход. Взе чист лист и опита отново. Същият резултат. Извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.

— Мисля, че Ели Дийкън е била малтретирана от баща си — каза той веднага щом Рако отговори.

— Какво? Задръж малко. — Гласът отсреща беше сънен. Линията заглъхна и той чу приглушен разговор. Рита, досети се веднага. Погледна часовника си. Оказа се по-късно, отколкото предполагаше.

Измина цяла минута, преди сержантът да се обади отново:

— Още ли си там?

— Извинявай, изгубил съм представа за времето.

— Няма значение. Какво ми каза за Ели?

— Нещо, за което говорихме с Гретчън по-рано днес. За това, че е била отчаяна. Нещо повече, дори нещастна. Сигурен съм, че Мал Дийкън я е малтретирал.

— Физически? Сексуално?

— Не знам. Може би и двете.

— Така — измърмори Грег. Последва мълчание.

— Дийкън няма алиби за следобеда, когато е убито семейство Хедлър.

Полицаят въздъхна тежко от другия край на линията.

— Приятел, човекът е прехвърлил седемдесетте и има психически проблеми. Макар че е негодник, той е само един изкуфял старец.

— И какво от това? Все още може да държи пушка.

— Ами това — изръмжа в слушалката Рако, — че според мен отношението ти е изкривено от омразата, която изпитваш към него заради онова, което ти е причинил преди двайсет години.

Фолк не отговори.

— Съжалявам — продължи другият и се прозя. — Уморен съм. Ще говорим утре. — Направи кратка пауза. — Рита те поздравява.

— И аз нея. Извинявайте. Лека нощ.

Линията заглъхна.

 

 

Струваше му се, че са изминали само няколко минути, когато стационарният телефон го разбуди с пластмасовия си звън. Отвори едно око. Едва седем сутринта. Скръстил ръце над главата си, той се насили да отговори. Прекара часове наред над записките си, докато потъна в неспокоен сън, и сега главата му пулсираше в знак на протест. Неспособен да понесе повече шума, събра цялата си енергия да се протегне и да вдигне слушалката.

— Най-после — каза Макмърдо. — Събудих ли те?

— Да.

— Както и да е, приятел, няма значение. Слушай, трябва веднага да слезеш долу.

— Не съм облечен…

— Повярвай ми — настоя барманът. — Чакам те отзад. Ще ти помогна с каквото мога.

 

 

Колата на Фолк беше омазана с изпражнения. Ивици и петна покриваха боята и се сливаха около гумите и под чистачките на предното стъкло. Мръсотията започваше да засъхва под ранното утринно слънце и се пропукваше върху издрасканите букви. Думите ЩЕ ТЕ ПРЕБИЕМ сега изглеждаха по-скоро кафяви, отколкото сребристи.

Арън изтича навън. Наложи се да покрие носа си с ризата, преди да приближи. Усещаше вонята в устата си. Мухите налитаха яростно и той с отвращение ги отпъждаше с ръка, когато кацаха върху лицето и косата му.

Вътре положението се оказа още по-лошо. Очевидно някой беше пъхнал фуния или маркуч в тесния процеп на прозореца от страната на шофьора, който обикновено оставяше леко отворен с надеждата нощният въздух да охлади купето. Отвратителната мръсотия беше плисната върху волана и радиото и се събираше в тъмни локви върху седалката и пред педалите. Нито една от другите коли на паркинга не беше докосната. Макмърдо стоеше отстрани, притиснал ръка към носа и устата си.

— По дяволите, приятел — поклати глава той. — Много съжалявам. Изнасях празните бутилки и я видях. Сигурно са дошли през нощта. — Направи кратка пауза. — Поне са животински. Повечето от тях. Така ми се струва.

Без да сваля ризата от лицето си, Фолк обиколи колата. Горката. Издраскана, а сега и осквернена. Надникна през изцапаните прозорци, задържайки дъха си. Предпазливо, без да се приближава прекалено. През мътилката забеляза, че вътре имаше още нещо. Отстъпи назад, но не се чувстваше достатъчно уверен в себе си, за да заговори.

Намазани с изпражнения и пръскащи зловоние, на седалките бяха залепени стотина листовки, призоваващи за повече информация за смъртта на Ели Дийкън.

 

 

Настроението в полицейското управление беше мрачно.

— Ще повдигна обвинение на Доу и чичо му за този варварски акт — обърна се Рако към Фолк, преди да вдигне телефона. — Знаеш ли цената на колата? Може да получиш някакво обезщетение.

Арън повдигна разсеяно рамене, седна зад бюрото и се загледа с празен поглед в папката по делото „Хедлър“. В другия край на стаята сержантът затвори слушалката и за момент разтърка с длани лицето си.

— Изглежда, Дийкън е предприел ответен ход — съобщи той. — Подал е жалба. Срещу теб.

— Виж ти. — Фолк скръсти ръце и се загледа през прозореца на управлението. — А моята кола е омазана с лайна.

— Твърди, че си го тормозел. Гаврил си се с гроба на дъщеря му или нещо такова. Идва насам с адвоката си.

— Ясно — каза само Арън, без да се обърне към него.

— Нужно ли е да питам…?

— Не, но нямаше свидетели. Така че ще е неговата дума срещу моята. И аз си имам трески за дялане, така че… — Повдигна леко рамене.

— Не се ли притесняваш? Работата става сериозна, приятел. Аз ще придвижа жалбата, но разследването ще отиде при независим следовател. Кариерата ти може да пострада.

Фолк го погледна.

— Разбира се, че съм притеснен. Все пак става въпрос за Дийкън, нали?

Гласът му беше толкова тих, че Рако трябваше да се наведе напред, за да го чуе.

— След себе си оставя само разруха и нещастие. Пребиваше жена си и вероятно е правил същото с дъщеря си. Държеше целия град в страх и се възползва от това, за да прогони баща ми и мен. Един господ знае какво е сторил племенникът му на Карън Хедлър, за да напише името му няколко дни преди да умре. Тази двойка е отровна. Но никой няма достатъчно кураж да го изрече на глас.

— Какво предлагаш?

— Не знам какво да ти предложа. Само казвам, че Мал заслужава да го стиснем за топките. Едно обвинение във вандализъм е прекалено леко за него. Той е виновен колкото самия дявол за нещо много по-сериозно. Семейство Хедлър, дъщеря му. Кой знае още за какво. Убеден съм.

Вратата в съседната стая хлопна. Дийкън и адвокатът му бяха пристигнали.

— А сега ме слушай много внимателно — нареди Рако. — Няма как да си сигурен в това. Ако те чуят да говориш така извън стените на това управление, обвинението в психически тормоз ти е сигурно, така че си дръж езика зад зъбите. Нищо не свързва Дийкън със смъртта на тримата Хедлър, колкото и да не ти се иска да е така.

— Питай го.

— Замъглената преценка може да бъде опасна.

— Просто го попитай.

 

 

Адвокатката беше млада и вдъхновена да защитава страстно правата на клиента си. Сержантът я изслуша търпеливо, докато ги придружаваше към стаята за разпити. Фолк ги наблюдаваше мълчаливо, после се облегна на стола, съвсем объркан. Дебора се появи иззад регистратурата и му подаде бутилка студена вода.

— Не е много приятно да седиш тук, докато Мал Дийкън е вътре — отбеляза тя.

— Да — въздъхна Арън. — Стандартна процедура. Върши работа, докато не се обърне срещу теб.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? Използвай времето си за нещо полезно, докато чакаш. — Жената кимна към коридора. — Архивът отдавна има нужда от разчистване.

Фолк поклати глава.

— Не мисля, че моментът…

Дебора го изгледа над очилата си.

— Последвай ме. — Отключи вратата и го дръпна вътре. От рафтовете, натъпкани с документи и канцеларски материали, миришеше на мухъл. Притисна пръст към устните си, после докосна едното си ухо. От вентилационния отвор над лавиците се чуваха гласове. Приглушени, но разбираеми.

— За протокола, аз съм сержант Рако, а тук присъства също и колегата ми полицай Барнс. Моля, съобщете имената си.

— Сесилия Таргъс. — Гласът на адвокатката звучеше ведро и ясно.

— Малкълм Дийкън.

В архива Фолк погледна Дебора.

— Тази вентилация трябва да се поправи — прошепна той и в отговор получи закачливо намигване.

— Знам. Но няма да е днес.

Дръпна вратата зад себе си и той се настани на един кашон да подслушва.

Адвокатката на Дийкън се опита да пришпори нещата.

— Моят клиент… — подхвана тя и веднага млъкна.

Арън си представи как Рако вдига ръка, за да я спре.

— Благодаря ви, но вие вече ни дадохте саморъчно написано копие от жалбата срещу федерален агент Фолк — разнесе се гласът му през отдушника. — Както знаете, той в момента официално се води в отпуск, а и не работи в нашето полицейско управление. Ще пренасочим оплакването срещу него към някого от преките му началници.

— Клиентът ми иска уверение, че ще бъде оставен на мира и…

— Опасявам се, че не мога да му дам такова.

— Защо не?

— Защото вашият клиент живее в близко съседство с къща, в която трима души бяха застреляни, и засега няма алиби — отряза я Рако. — Освен това е основен заподозрян във вандалски акт спрямо чужда собственост. Но до това ще стигнем по-късно.

Последва мълчание.

— По отношение смъртта на трима от членовете на семейство Хедлър мистър Дийкън няма какво повече да добави… — Този път адвокатката беше прекъсната от доверителя си.

— Нямам нищо общо с онази стрелба и можеш да запишеш това в проклетия протокол — извика пискливо той.

Високият глас на Сесилия Таргъс отново се обади:

— Мистър Дийкън, съветвам ви…

— По дяволите, миличка, няма ли да млъкнеш най-после? — смъмри я с насмешка старецът. — Ти нямаш представа как стават нещата тук. Тия ще ми лепнат убийството, без да им мигне окото, а не искам ти да ме закопаеш съвсем.

— Все пак племенникът ви ме помоли да ви посъветвам…

— Какво не ти е наред? Да не би циците да те правят не само глуха, но и глупава?

Отново продължителна тишина. Останал сам, Фолк се усмихна против волята си. Нищо не можеше да се сравни с невежеството на старомодния женомразец, с което отхвърляше мъдър съвет. Е, Дийкън поне не можеше да се оплаче, че не е предупреден.

— Може би ще ни разкажеш отново за онзи ден. Заповядай, Мал — каза спокойно, но твърдо Рако.

„Очевидно го очаква добра кариера — помисли си Арън, — стига този случай да не убие ентусиазма му още преди да е започнал.“

— Няма какво да разказвам. Бях отвън на двора и поправях оградата, когато видях пикапа на Люк да приближава по алеята пред къщата му. — Говореше по-напрегнато, отколкото Фолк някога го бе чувал, но думите му звучаха по-скоро като научен наизуст текст на песен, а не като спомен. — Те идваха и тръгваха нанякъде по всяко време, така че не обърнах внимание — продължи той. — После чух изстрел откъм фермата им. Влязох си вкъщи. Малко по-късно последва още един.

— Ти направи ли нещо?

— Какво например? Това е проклета ферма. Всеки ден се стреля по нещо. Откъде да знам, че този ден са били жената и хлапето?

Арън си го представи как повдига рамене.

— Както и да е, вече ви казах, че не обърнах никакво внимание, нали? Защото говорех по телефона.

Всички млъкнаха смутено.

— Какво?

Фолк долови собственото си объркване, отразено в тона на Рако. В показанията си Дийкън не споменаваше нищо за телефонен разговор. Със сигурност. Беше ги чел стотици пъти.

— Какво значи това „какво“? — попита Мал, сякаш не разбираше.

— Говорил си по телефона? По време на стрелбата?

— Аха. Казах ти го още тогава. — Но гласът му се промени. Сега не звучеше толкова уверено.

— Не, не си — възрази сержантът. — Доколкото си спомням думите ти, влязъл си в къщата и едва тогава си чул втория изстрел.

— Ами да. Прибрах се, защото телефонът звънеше — колебливо отвърна Дийкън. Говореше по-бавно и леко заекна на последната дума. — Птичето от аптеката се обади, че рецептата ми е изпълнена.

— Разговарял си по телефона с аптекарката, когато е стреляно втория път? — повтори Рако с очевидно недоверие.

— Да — потвърди Мал, вече съвсем колебливо. — Поне така си мисля. Защото тя ме попита какъв е този гръм, а аз я успокоих, че няма нищо сериозно. Фермерски работи.

— По мобилния?

— Не. По домашния. Горе на хълма няма обхват.

Отново мълчание.

— Защо не ни каза по-рано? — попита Рако.

Продължителна тишина. Когато Дийкън заговори отново, звучеше като малко момче:

— Не знам.

Арън знаеше. Деменция. Опря челото си на студената стена в тъмния архив. Дълбоко в него крещеше чувство на неудовлетворение. Откъм вентилационната шахта се разнесе кашлица. После се обади адвокатката, очевидно доволна:

— Мисля, че приключихме.