Джейн Харпър
Сушата (32)

Тридесет и първа глава

Рако задържа Дийкън в управлението още двайсетина минути, през които го разпитваше за повредената кола на Фолк, но това се оказа обречена кауза. Накрая предупреди строго стареца да внимава какво прави и го пусна да си върви.

Арън взе ключовете от полицейската кола и изчака зад управлението Мал да потегли. Даде му пет минути преднина и се отправи към фермата му. По пътя предупредителни знаци му напомняха, че опасността от пожари все още е изключително висока.

Зави след избеляла табела с амбициозния надпис „Имение Дийкън“ и пое по покрита с чакъл алея. Няколко дръгливи овце вдигнаха с надежда глави, когато мина покрай тях. Имотът се намираше високо на хълма и предлагаше спираща дъха гледка към природата наоколо. От дясната страна на Фолк, в близката тясна долина, съвсем ясно се виждаше къщата на Хедлър. Въртящите се въжета за простиране приличаха на паяжина между пръчките, а няколкото градински пейки изглеждаха като мебели за кукли. Преди двайсет години, при редките посещения в дома на Ели, той обожаваше този пейзаж. Сега не можеше да го понася.

Спря до порутения хамбар точно когато Мал се опитваше да заключи колата си. Ключовете се изплъзнаха от разтреперените му пръсти и паднаха в праха. Скръстил ръце, Арън наблюдаваше как се наведе бавно да ги вдигне. Кучето, мотаещо се в краката на господаря си, се обърна по посока на неочаквания гост и изръмжа. Старецът погледна нагоре. Войнственото му изражение беше изчезнало. Сега изглеждаше просто изтощен и объркан.

— Току-що си идвам от полицейското управление — каза неуверено той.

— Да. Така е.

— Тогава какво искаш? — Дийкън се изправи, доколкото можа. — Да се разправиш с един немощен човек, докато наоколо няма никого? Ти си страхливец.

— Няма да рискувам кариерата си, като те пребия — отвърна Арън.

— А защо си тук?

Добър въпрос. Той се загледа в него. В продължение на две десетилетия този мъж беше по-силен от живота. Човекът-бог, призракът на всеки празник, чудовището под леглото. Сега, застанал срещу него, Фолк все още усещаше вкуса на собствения си гняв в гърлото, но вече примесен с още нещо. Но не беше съжаление. Определено не и съжаление.

Вместо това се почувства измамен. Твърде дълго бе отлагал убийството на звяра и с течение на времето той се беше смалил и бе изгубил силата си, докато накрая дойде моментът, когато битката вече нямаше да е равностойна. Пристъпи крачка напред и в очите на Дийкън за първи път проблесна страх. Нещо подобно на срам помрачи лицето му. Фолк спря. Какво правеше тук?

Погледна стареца открито и заяви твърдо:

— Нямам нищо общо със смъртта на дъщеря ти.

— Глупости, написала е името ти върху онзи лист. А алибито ти беше измислица… — Думите отново придобиха кухото звучене на предварително заучени и отрепетирани.

Арън го прекъсна:

— Откъде си толкова сигурен? Дийкън? Отговори ми. Защо винаги твърдеше с такава увереност, че с Люк не сме били заедно онзи следобед, когато тя умря? Защото отстрани изглежда, че знаеш за този ден много повече, отколкото признаваш.

 

 

Когато се прибра у дома, Мал Дийкън с раздразнение установи, че из въздуха не се носеше миризма на готвено. Във всекидневната племенникът му лежеше на старото кафяво канапе със затворени очи и крепеше кутийка бира върху корема си. По радиото предаваха мача по крикет между Австралия и Южна Африка.

Дийкън срита ботушите му до дивана и Грант благоволи да отвори едното си око.

— Поне чай няма ли?

— Ели не се е върнала от училище.

— А ти не можа ли да направиш, мързеливо копеле? Цял ден съм навън с проклетите овце.

Момчето сви лениво рамене.

— Това е нейно задължение.

Мал изсумтя, но трябваше да се съгласи с него. Наистина беше женска работа. Измъкна една бира от стека, захвърлен до главата на Грант, и тръгна към вътрешността на къщата.

Стаята на дъщеря му беше стерилно чиста. Стоеше мълчаливо, почти възмутен от хаоса в останалата част на дома. Застана на прага и отпи глътка от кутията. Очите му се стрелкаха из помещението като хлебарки, но не посмя да влезе. Пред вратата на моминското убежище той изпита неприятно чувство за несъответствие. Стърчащ конец. Пукнатина на пода. Изглеждаше идеално, но неправилно.

Погледна бялото легло и се намръщи. На дървената табла имаше малка кръгла вдлъбнатина и боята наоколо бе започнала да се лющи. На едно място розовият килим беше изтъркан в неправилна спирала, с един, най-много два нюанса по-тъмна от останалата част. Едва забележима, но все пак там.

Почувства как в стомаха му се оформя студена топка, подобна на малък сачмен лагер. Оглеждаше тихата стая, вдлъбнатината и петното, докато алкохолът разнасяше първите гневни искри из вените му. Дъщеря му трябваше да е тук, а я нямаше. Стисна бирата с длан и изчака, докато хладината й го успокои.

По-късно щеше да каже на полицията, че точно в този момент е осъзнал, че нещо съвсем не е наред.

 

 

Фолк наблюдаваше внимателно бащата на Ели.

— Може и да имаш право да твърдиш, че ръцете ти са чисти, когато става въпрос за семейство Хедлър — каза той, — но знаеш нещо за случилото се с дъщеря ти.

— Внимавай какво говориш. — Гласът на Дийкън беше тих и стегнат като навита пружина.

— Затова ли така упорито се опитваш да хвърлиш вината за смъртта й върху мен? Когато няма заподозрян, хората започват да си търсят. Кой знае какво ще открият, ако се поровят по-сериозно около теб. Липса на грижи? Тормоз?

Старецът се хвърли към него с изненадваща сила и сварвайки го неподготвен, успя да го повали на земята. Костеливата ръка се стовари върху лицето му. Кучето се въртеше около тях и лаеше неистово.

— Ще те убия! — изкрещя Дийкън. — Ако чуя още една такава дума, ще те изкормя като животно. Аз я обичах. Чуваш ли? Обичах това момиче!

 

 

Сърцето на Люк Хедлър се качи в гърлото. Протегна ръка към радиото, когато играч на Южна Африка едва не взе уикет^[1]. Батерът отби удара, паниката се разсея и той го изключи.

Напръска щедро с одеколон голите си гърди и отвори гардероба. Машинално посегна към сивата риза, която тя някога толкова бе харесала. Огледа отражението си в огледалото и оголи зъби в усмивка, докато я закопчаваше. Харесваше онова, което виждаше, но от опит знаеше, че това не значи нищо. Само човек, умеещ да чете мисли, можеше да разгадае какво става в главите на момичетата през половината от времето.

Днес например. Споменът за Ели, притиснала горещата си порочна уста към устните на Арън, изплува в съзнанието му и отражението в огледалото се намръщи. За първи път ли се случваше? Кой знае защо подозираше, че не. Усети нещо като искра на ревност и тръсна рязко глава. Какво го интересува? Изобщо не го засягаше. Но, господи, Ели Дийкън понякога наистина можеше да се държи като малка кучка. Отблъсна го, а после хукна към Арън. Не че това го притесняваше, но само един поглед към интимната сцена му стигаше, за да разбере, че нещо съвсем не е наред.

 

 

Дългите пръсти на Дийкън се впиха болезнено в бузата на Фолк и той го улови за китката, за да го отблъсне. Преобърна го по гръб, изправи се и отстъпи назад. Всичко свърши само за няколко секунди, но двамата мъже се задъхваха от прилива на адреналин. Мал го гледаше свирепо и в ъгълчетата на устата му започна да избива бяла пяна.

Арън се наведе към него, без да обръща внимание на кучето, зъбещо се насреща му. Стоеше над болен човек, проснат на земята. По-късно щеше да се презира за това. Сега му беше все едно.

 

 

Когато най-после се прибра у дома, ръцете на Арън трепереха от тежкия кашон с растения, но усмивката не слизаше от лицето му. Доброто му настроение се помрачаваше единствено от леко съжаление. Може би трябваше да я последва от класната стая. Така би постъпил Люк Хедлър, каза си мислено. Да продължи разговора и да я убеди, че в крайна сметка наистина иска онази бутилка кола.

Остави кашона на верандата и се намръщи. Ели определено се бе усмихнала на Люк, преди да си тръгне от училището. Почти не си говореха дни наред, а тя все пак успя да му се усмихне?

Очакваше присмех и хаплив коментар от Люк, след като двамата останаха сами, но той само повдигна вежди.

— Внимавай с тази — бяха единствените му думи.

Арън предложи да се разходят по главната улица, но другият поклати глава:

— Съжалявам, чакат ме на друго място.

Ели също се оправда, че е заета. С какво, чудеше се той. Ако отиваше на работа, щеше да му каже, нали? Опита да не се задълбочава в това какво правеха двамата му приятели без него.

Вместо това — само за да се занимава с нещо — извади въдиците си. Реши да отиде на реката. Нагоре по течението, където рибата кълвеше най-много. Или пък, хрумна му внезапно, при скалното дърво, в случай че Ели е там. Поколеба се за миг. Ако искаше да го види, сигурно щеше поне да му намекне. Толкова му беше трудно да я разбере. Може би, ако прекарват повече време заедно насаме, тя най-после ще осъзнае, че е най-подходящият за нея. Не успееше ли да я убеди дори в това, значи нещо наистина не беше наред.

 

 

— Мислиш, че тогава съм убил дъщеря ти? — каза Арън, гледайки надолу към Дийкън. — Смяташ, че съм натискал главата й под водата, докато се е удавила, и през всички тези години съм лъгал всички, даже собствения си баща?

— Нямам представа какво е станало през онзи ден.

— Напротив, имам сериозни основания да подозирам, че знаеш.

— Аз я обичах.

— И откога това е пречка някой да убие някого?

 

 

— Кажи ми поне приблизително. По ска̀лата от едно до затвора — колко лайна си настъпил?

Рако крещеше по телефона. Фолк си помисли, че никога преди не го бе чувал толкова разгневен.

— Нито едно. Виж, всичко е наред. Забрави — каза той. Седеше в полицейската кола на километър от фермата на Дийкън. Там видя, че има осем пропуснати повиквания от сержанта.

— Нито едно? — извика Грег. — Приятел, да не мислиш, че падам от небето? Срещу теб има подадена жалба. Допускаш ли, че не знам къде си в момента? Смяташ ме за дебело провинциално ченге, което не може да събере две и две?

— Какво? Не, разбира се, че не. — Беше потресен от собствената си липса на контрол. Чувстваше, че не е постъпил правилно, все едно е облякъл костюм в жегата.

— Изчезна минута след края на разпита… Впрочем знам, че си подслушвал, и по гласа ти усещам, че между теб и Дийкън нещо се е случило. Ти си с полицейската кола. Така че нищо не е наред, разбра ли? Когато проверих последния път, все още бях началник на това управление, но ако продължаваш да тормозиш някого, който вече се е оплакал от теб, значи имаме сериозен проблем.

Последва продължително мълчание. Фолк си представяше как Рако крачи из офиса си, докато Дебора и Барнс слушат разговора. Пое си няколко пъти дълбоко дъх. Сърцето му все още биеше учестено, но здравият разум постепенно се завръщаше.

— Виж, няма да имаме никакви неприятности — увери го той. — Съжалявам. Поддадох се за минута. Ако изникнат неприятности, ще се оправям аз, не ти. Обещавам.

Линията остана безмълвна толкова дълго, че започна да се съмнява дали на другия край все още имаше някого.

— Слушай, приятел — каза накрая Рако, вече съвсем тихо. — Струва ми се, че всичко това ти дойде в повече. Пък и миналото ти е тясно свързано с този град.

Арън поклати глава, въпреки че нямаше кой да го види.

— Не. Вече ти обясних. Беше момент на лудост. Нищо лошо не е станало. Във всеки случай, никой не е пострадал.

— Вече направи всичко, за което те помолиха. Дори повече — говореше сержантът. — Стигнахме по-далеч, отколкото бих могъл сам. Оценявам го, приятел. Но може би е крайно време да се заемем сериозно. Да се обадим в Клайд. Обвинявам единствено себе си, че не го направихме в самото начало. Това не е твоя отговорност. Никога не е било.

— Рако, почакай…

— А ти си изцяло обсебен от Дийкън и Доу. Непрекъснато търсиш причина да ги посочиш с пръст. Отстрани изглежда, сякаш искаш да им лепнеш убийството на Хедлър само за да си отмъстиш за случилото се с Ели…

— Не става дума за това! Карън е написала името на Грант със собствената си ръка!

— Знам, но няма никакви други доказателства! Те имат алиби. Сега вече и двамата. — Грег въздъхна в слушалката. — Телефонният разговор на Мал по времето, когато Хедлър са били застреляни, изглежда напълно реален. Барнс ще изиска разпечатките, но момичето от аптеката го потвърди. Спомни си, че е звъняла.

— По дяволите! — Фолк прокара ръка през косата си. — Защо не го е споменала досега?

— Никой не я е питал.

Последва кратка пауза.

— Дийкън не го е извършил — заключи Рако. — Не е убил семейство Хедлър. Трябва да си отвориш очите, и то бързо. Толкова дълго си се взирал в миналото, че то те е заслепило.