Джейн Харпър
Сушата (36)

Тридесет и пета глава

Фолк пристигна задъхан в полицейското управление. След като затвори телефона, измина цялото разстояние от кръчмата тичешком.

— Всичко е било димна завеса.

Рако вдигна глава от бюрото. Очите му бяха зачервени и все още сънени.

— Кое?

— Цялата история, приятел. Люк няма нищо общо.

 

 

— О, страхотно — измърмори Люк, когато приближи достатъчно и със свито сърце разпозна кой стоеше пред него и му махаше. За момент се запита дали да не го подмине, но денят беше изключително горещ. Сигурно живакът е прехвърлил четиресетте градуса, отбеляза мислено.

Поколеба се, после натисна спирачката и закова пикапа на място. Смъкна страничното стъкло и се подаде навън.

 

 

Фолк отвори папката с надпис „Хедлър“ с треперещи пръсти, едновременно развълнуван и изумен от самия себе си.

— Омотахме се, опитвайки се да открием някаква връзка с Люк. Какво е криел, кой би могъл да желае смъртта му? И докъде стигнахме? Доникъде. Е, да кажем, до нищо съществено. Множество мижави мотиви, но недостатъчни. И знаеш ли, оказа се прав.

— Аз ли?

— Да. Преценката ми наистина беше замъглена. Но и твоята също. А през цялото време сме залагали на погрешния кон.

 

 

— Май си закъсал, а? — наведе се навън Люк и кимна към предмета в краката на човека.

— Благодаря. Изглежда, си прав. Имаш ли някакви инструменти?

Той изключи двигателя и слезе от пикапа. Приклекна, за да огледа по-добре.

— Какъв е проблемът?

Това бяха последните думи на Люк Хедлър, преди нещо тежко да се стовари върху тила му. Последва тъп удар и мъртва тишина, когато дори накацалите по дърветата птици внезапно замлъкнаха уплашено. Дишайки накъсано, Скот Уитлъм се наведе над размазаните останки на жертвата си и се загледа в онова, което бе извършил.

 

 

Фолк прелисти набързо папката и извади фотокопието на разписката на Карън Хедлър от библиотеката. Думата Грант?? беше изписана точно над телефонния му номер. Плъзна листа по бюрото на Рако и посочи с пръст.

— Грант. За бога! Това не е някакво си проклето име.

 

 

Карън затвори вратата на кабинета на директора, заглушавайки обичайната за сряда следобедна глъчка. Беше с рокля с щамповани бели ябълки на червен фон и изглеждаше притеснена. Избра най-близкия до бюрото стол, седна с изправен гръб и кръстоса елегантно краката си в глезените.

— Скот — подхвана тя, — не бях сигурна дали трябва да повдигна този въпрос пред теб. Но имаме проблем. И не мога да си затварям очите.

Наведе се напред предпазливо, дори някак смутено, и му подаде разгънат лист. Върху белия фон на формуляра беше отпечатано логото на Образователен тръст „Кросли“. Погледна го изпод русия си бретон, търсейки с очи по лицето му спокойствието на разумното обяснение.

В най-дълбоката част на мозъка на Скот Уитлъм, където обикновено се решаваше дилемата „борба или бягство“^[1], се отвори една врата, показваща колко далеч е готов да стигне, за да я спре.

 

 

— Грант — каза Фолк и посочи бележника. — Познато още като стипендия, фонд, неочаквано финансово дарение. Като това, за което началното училище в Киуара е кандидатствало миналата година. Но искането им е било отхвърлено. С изключение на… познай какво?

Рако примигна невярващо.

— Шегуваш се.

— Не. Тази сутрин позвъних в тръста и се оказа, че училището е получило безвъзмездна финансова помощ в размер на петдесет хиляди долара.

 

 

По-късно, връщайки се назад във времето, Уитлъм можеше да определи точния момент, в който взе решението. Вдигна листа с издайническото лого и го погледна. Представляваше формално съобщение, изпратено автоматично към всички одобрени кандидати преди превеждането на определената сума.

Това не приличаше на изстрел на сляпо, което означаваше, че вероятно има и други такива документи, предположи той. Още улики, които беше запазила. Карън му даваше възможност да обясни или да се изповяда. Разбираше го от погледа на сините й очи, умоляващи го за някакъв разумен, убедителен отговор.

Вероятно очакваше да й каже: „Да, странно, ще проверя. Може би все пак сме извадили късмет“. Господи, трябваше да й благодари. Това беше правилната реакция. Но вместо това изпадна в паника. Не отдели достатъчно време да прочете писмото, преди да го унищожи.

От самото начало знаеше, че няма да му е лесно да спечели играта, но в този момент осъзна, че е напът да изгуби всичко. Змийски очи. Навсякъде около него.

— Нищо няма да стане — каза той. И с тези думи подпечата съдбата си. — Грешка. Не обръщай внимание.

Но грешката беше негова. Разбра го от начина, по който жената стегна гръб и сведе глава. Отдръпна се от него. Ако на влизане в кабинета му се съмняваше, на излизане вече знаеше.

Едва промълвеното „довиждане“ от Карън Хедлър беше сухо като полетата отвън.

 

 

— Скот Уитлъм — каза Рако. — По дяволите. По дяволите! Наистина ли?

— Да. Наистина. Снощи разбрах, че има сериозни проблеми с хазарта. — Предаде му накратко разговора с бармана. — Тогава ми просветна. Нещо, което Макмърдо ми каза, ме накара да проумея, че през цялото време сме търсили в грешната посока.

— И така, за какво говорим? Отклоняване на средства от училището, но за какво? Неизплатени дългове? — попита сержантът.

— Не е изключено. Уитлъм се появява в града миналата година. Без да има каквато и да било връзка с него. И остава, въпреки че очевидно мрази мястото. Разказа ми някаква история за грабеж, при който е бил наръган смъртоносно случаен минувач. Няма да се учудя, ако и зад тази случка се крие повече, отколкото казва.

Двамата замълчаха за миг.

— Господи, горката Карън — въздъхна Грег.

— Ние сме идиоти — процеди гневно Арън. — Прекалено бързо я изтикахме на заден план. Нея и Били. Решихме, че са косвени жертви. Люк винаги е бил главният играч, постоянно привличаше вниманието. Още откакто бяхме деца. Идеалното прикритие. С какво скучната му жена може да предизвика интерес, щом той е наоколо?

— Исусе! — Сержантът затвори очи и прехвърли мислено всички известни факти по случая. Разтърси глава, когато отделните части на пъзела започнаха да се подреждат. — Тя не е била преследвана от Грант Доу. Нито се е страхувала от съпруга си.

— По-скоро Люк се е притеснил от това, което Карън е мислила, че е открила в училището.

— Смяташ, че му е казала?

— Да, сигурно — кимна Фолк. — Защо иначе ще й дава телефонния ми номер?

 

 

От кабинета на директора Карън отиде направо в дамската тоалетна. Заключи се в една от кабините и опря чело на вратата, преди да позволи на гневните сълзи да се излеят. До срещата у нея имаше поне лъч надежда. Искаше й се Уитлъм да погледне съобщението и да се изсмее. „Знам какво се е случило“ трябваше да каже, преди да й даде някакво разумно обяснение.

Отчаяно копнееше да го чуе, но той не го направи. Избърса очите си с треперещи ръце. А сега какво? Част от нея все още не можеше да повярва, че Скот е откраднал тези пари, макар сега да го знаеше със сигурност. Честно казано, подозираше го и преди. Лично беше прегледала сметките. Грешките, ощетяващи училището, бяха негови, не нейни. Пътека от трохи, доказваща измамата му. Кражбата. Опита се да изрече думата на глас. Прозвуча й грозно.

Карън вярваше, че подозрението и увереността са две различни неща, но гледната точка на съпруга й за света винаги беше черно-бяла.

— Бебчо, ако смяташ, че негодникът е свил парите, обади се в полицията и докладвай. Ако ти не искаш, ще го направя аз — каза й Люк преди две нощи.

Тя седеше в леглото, отворила в скута си наскоро взета от библиотеката книга. Не беше прочела много. Наблюдаваше как мъжът й се съблича, трупайки дрехите си на купчина върху един стол. Застана пред нея съвсем гол, изправи широкия си гръб и се прозя. Отправи й сънлива усмивка, карайки я за пореден път да отбележи мислено колко красив изглежда в полумрака. Говореха шепнешком, така че гласовете им да не стигат до стаите на децата.

— Не, Люк. Не се намесвай. Моля те. В състояние съм да го направя сама, но първо трябва да съм сигурна. Тогава ще подам сигнала.

Част от нея си даваше сметка, че е прекалено предпазлива. Но директорът на училището беше един от стълбовете на малката общност. Почти си представяше реакцията на родителите. Хората бяха толкова изнервени, че се притесняваше да не го наранят. Не можеше да хвърли толкова сериозно обвинение без неоспорими доказателства. И бездруго атмосферата в Киуара беше напрегната. Налагаше се да действа предпазливо. Трябваше да помисли и за работата си. Ако се окажеше, че греши, щеше да я загуби, преди да успее да мигне.

— Първо ще поговоря със Скот — каза тя, когато съпругът й легна до нея и сложи топлата си ръка на бедрото й. — Да му дам възможност да обясни.

— По-скоро ще го подтикнеш да прикрие уликите, ако питаш мен. Бебчо, остави ченгетата да се оправят с тая работа.

Тя седеше мълчаливо, изпълнена с възмущение.

— Е, добре. Щом не искаш да съобщиш за подозренията си, поне потърси съвет дали това е доказателството, което ти е нужно. — Люк се претърколи на една страна и посегна към мобилния си телефон. Превъртя контактите, докато намери онзи, който търсеше, и й подаде апарата. — Обади се на този човек. Той е мой приятел и работи във федералния финансов отдел в Мелбърн. Добро момче. Умно. И ми дължи услуга. Можеш да му имаш доверие. Ще ти помогне.

Карън Хедлър не каза нищо. След като бе заявила, че ще се справи сама, щеше да го направи. Но вече беше късно и по-лесно бе да не спори. Намери химикалка сред бъркотията на нощното си шкафче и взе първия попаднал й подръка лист хартия. Разписката от библиотеката, с която отбелязваше до коя страница е стигнала, щеше да свърши работа. Обърна я, написа една дума, за да й напомни, после преписа номера на Арън Фолк. След това, тъй като съпругът й продължаваше да я гледа, пъхна внимателно бележката между страниците и остави книгата до леглото.

— Така няма да се изгуби — каза, като изключи нощната лампа и се отпусна върху възглавницата.

— Обади му се — прошепна Люк и обви ръце около жена си в тишината на нощта. — Арън знае какво трябва да се направи.